Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Beauty, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2016)

Издание:

Ана Сюел

Черния красавец

 

Английска, първо издание.

 

First published 1877

Published in Puffin Books 1982

 

ДЧ-3

 

Редактор: Красимира Абаджиева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Невена Николова

 

Код 11/9537625331/6124-43-88

 

Дадена за набор м. V.1988 г.

Подписана за печат м. VII.1988 г.

Излязла от печат м. VIII.1988 г.

Формат 16/70х100.

Печатни коли 8,50. Издателска коли 11,07. УИК 8,81.

Цена 0,78 лв.

 

Издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ №1, София, 1988

Държавна печатница „Димитър Найденов“, Велико Търново

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и трета
Порив за свобода

Един ден господарката слезе по-късно от обикновено, а копринената й рокля шумолеше по-силно от всякога.

— Карай у херцогиня В., — нареди тя, а след малко добави. — Не смяташ ли да повдигнеш най-после главите на тези коне Йорк? Повдигни ги веднага и да не съм чула повече за щадене и подобни глупости.

Йорк се приближи до мен, а конярят застана отпред до Рижка. Той изтегли главата ми назад и пристегна юздата толкова силно, че усещането беше непоносимо. После отиде при Рижка, която неспокойно мяташе глава насам-натам и хапеше мундщука — напоследък не можеше да го търпи. Тя много добре знаеше какво я очаква и в мига, в който Йорк откачи юздата от седлото, за да я скъси, Рижка използува момента и така рязко се изправи на задните си крака, че носът на Йорк здравата пострада, а шапката му падна на земята. Конярят почти загуби равновесие. И двамата незабавно се хвърлиха към главата й, но Рижка беше достоен противник: отчаяно продължи да скача, рита и да се вдига на задни крака. Най-после единият й крак се закачи за ока и тя падна, като силно ритна задния ми крак. Кой знае колко още поразии щеше да направи, ако Йорк не се беше метнал мълниеносно върху главата и, за да я възпре.

— Освободете черния кон! — провикна се той. — Тичайте за лебедката и развъртете ока! Отрежете ремъка на хамута, ако не можете да го откачите!

Един от лакеите се спусна към ремъка, а друг се втурва в къщата за нож. Конярят бързо ме освободи от Рижка и каретата и ме заведе в конюшнята. Щом ме прибра, изтича обратно при Йорк. Бях много възбуден и ако имах навика да се вдигам на задни крака или да ритам, сигурен съм, че щях да го сторя. Но никога не го бях правил, затова стоях ядосан с болки в крака и главата, все още пристегната към пръстена на седлото и силно опъната назад. Чувствувах се много нещастен и бях склонен да ритна първия човек, който се приближи до мен.

Не след дълго обаче двама коняри доведоха Рижка здравата я бяха ступали. Йорк влезе с нея и даде нарежданията си, а после дойде при мен и тутакси освободи главата ми.

— По дяволите тези къси юзди! — мърмореше той. — Знаех си, че няма да ни се размине без произшествие. Господарят здравата ще се ядоса, но щом един съпруг не може да командува жена си, какво очаква от слугата? Така че аз си измивам ръцете и ако тя не успее да отиде на градинското увеселение у херцогинята, вината не ще бъде моя.

Но Йорк не го каза пред конярите. Когато бяха наблизо, той винаги говореше с уважение за господарите. Опипа цялото ми тяло и бързо откри мястото над коляното, където Рижка ме ритна. Нареди да го промият с топла вода и да го дезинфекцират.

Лорд У. научи за случката и много се ядоса. Обвини Йорк, че е послушал господарката, а той отговори, че в бъдеще би предпочел да получава заповеди само от Негова светлост. Според мен обаче и от това нищо не излезе, защото нещата си продължиха постарому. Струваше ми се, че Йорк би могъл малко повече да защитава интересите на конете си, но може би не разбирам от тези неща.

Рижка вече не я впрягаха в каретата, а когато се оправи от боя, един от по-малките синове на лорд У. каза, че я иска за себе си — бил сигурен, че от нея ще стане добър ловен кон. Аз все още трябваше да тегля каретата и имах нов другар на име Макс. Той бе носил само къса юзда. Попитах го как я понася.

— Търпя я, защото се налага, но това съкращава живота ми и ще съкрати и твоя, ако продължават да ти я слагат.

— Смяташ ли, че господарите ни знаят колко вредно е това за нас?

— Не мога да ти кажа, но търговците и ветеринарните лекари го знаят отлично. Веднъж бях при един търговец, който ме обучаваше заедно с друг кон за общ впряг. Всеки ден повдигаше главите ни по-високо и по-високо. Когато го попитаха защо го прави, той отвърна: „Инак хората не ги купуват. Лондончаните искат конете им да държат главите си високо. Това, разбира се, вреди на животните, но пък е добре за търговията. Конете скоро се изхабяват или заболяват и собствениците идват при нас за нов впряг.“

— Чух го със собствените си уши, а ти можеш да си направиш извода — добави Макс.

Колко съм се мъчил с тази къса юзда през четирите дълги месеца в каретата на господарката, само аз си знам. В едно обаче съм сигурен, ако това беше продължило още малко, или здравето ми, или нравът ми щяха да пострадат. Дотогава не знаех какво значи да ти излиза пяна на устата. От острия мундщук върху челюстта и езика, и от напрегнатото положение на главата и шията все бях с пяна на устата. Някои хора харесват разпенени животни: „Какъв чудесен, буен кон!“ Но пяната на устата е точно толкова неестествена за конете, колкото и за хората. Тя е сигурен признак за нещо нередно, на което трябва да се обърне внимание. Пък и гръклянът ми винаги беше напрегнат, а това силно затрудняваше дишането. Когато се прибирах от работа, вратът и гърдите ме боляха, устата и езикът ми бяха изранени, чувствувах се изтощен и потиснат. В стария ми дом знаех, че Джон и господаря са ми приятели. А тук, макар да бях в много отношения добре гледан, приятели нямах. Йорк вероятно — дори сигурно — знаеше как ме измъчва юздата, но го приемаше за неизбежност, от която нямаше спасение. Във всеки случай не правеше нищо, за да облекчи страданията ми.