Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Beauty, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2016)

Издание:

Ана Сюел

Черния красавец

 

Английска, първо издание.

 

First published 1877

Published in Puffin Books 1982

 

ДЧ-3

 

Редактор: Красимира Абаджиева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Невена Николова

 

Код 11/9537625331/6124-43-88

 

Дадена за набор м. V.1988 г.

Подписана за печат м. VII.1988 г.

Излязла от печат м. VIII.1988 г.

Формат 16/70х100.

Печатни коли 8,50. Издателска коли 11,07. УИК 8,81.

Цена 0,78 лв.

 

Издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ №1, София, 1988

Държавна печатница „Димитър Найденов“, Велико Търново

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и седма
Преуморена и съсипана

Щом коленете ми оздравяха, за около месец-два ме изпратиха да си почина на една малка ливада. Около мен нямаше жива душа и макар че се наслаждавах на свободата и на свежата трева, вече бях свикнал да живея в обществото и се чувствувах самотен. С Рижка бяхме станали отлични приятели и компанията й ми липсваше. Често цвилех, когато чуех, че някой кон минава по пътя, но рядко получавах отговор. Най-сетне една сутрин портата се отвори и кой мислите, че влезе вътре? Милата Рижка. Конярят свали оглавника й и я остави. Щастливо изцвилих и препуснах към нея. И двамата се радвахме, че се виждаме, но скоро разбрах, че не са я довели само за да ми прави компания. Историята бе твърде дълга, за да ви я разказвам, ала факт бе, че Рижка беше преуморена от езда и сега изчакваха, за да видят дали ще се възстанови от почивката.

Лорд Джордж беше млад и не се вслушваше в ничие предупреждение. Бе ненаситен ездач и ловуваше винаги, когато му се удадеше случай, без да мисли за коня си. Скоро след като съм напуснал конюшнята, имало надбягване с препятствия и той решил да участвува. Конярят го предупредил, че Рижка е малко преуморена и че не е годна да участвува, но той не му повярвал и в деня на състезанието я пришпорил да не изостава. И каквато си бе амбициозна, тя се пресилила до крайност. Освен това той бил твърде тежък за нея и гърбът и бил натъртен.

— И така — заключи тя — ето ни и двамата, съсипани в разцвета на младостта и силите — ти от пияница, а аз от глупак. Колко е несправедливо!

И двамата чувствувахме, че вече не сме онова, което бяхме. Това обаче не наруши удоволствието ни, че сме заедно. Не препускахме както някога, но пасяхме и лежахме един до друг, или пък с часове стояхме под сянката на някоя липа с приближени глави. Така минаваше времето, докато семейството се върна от града.

Една сутрин на ливадата дойде графът, придружен от Йорк. Щом ги съзряхме, останахме неподвижни под нашата липа и им позволихме да се приближат до нас. Те внимателно ни огледаха. Графът изглеждаше много ядосан.

— Триста лири, хвърлени на вятъра! — каза той. — Но повече ме мъчи фактът, че конете на моя стар приятел, който смяташе, че тук ще намерят добър дом, са съсипани. Кобилата ще оставим на дванайсетмесечен изпитателен срок и после ще видим какво ще я правим, но черният кон трябва да бъде продаден. Много жалко, но с тези колене не може да остане в моите конюшни.

— Прав сте, милорд — съгласи се Йорк, — но той може да отиде на място, където външният вид не е от голямо значение и пак да се отнасят добре с него. Познавам един човек в Бат — собственик на обор за гледане на коне срещу заплащане, който търси коне на ниска цена. Знам, че добре се грижи за животните. Следствието оправда коня и препоръката на милорд или моята ще бъде достатъчна.

— Най-добре ще е да му пишеш, Йорк, защото много повече ме интересува къде ще отиде конят, отколкото колко пари ще ми донесе.

И те си тръгнаха.

— Скоро ще те отведат — каза Рижка, — аз ще загубя единствения си приятел и най-вероятно никога няма да се видим отново. Какъв несправедлив свят!

Близо седмица след това Робърт дойде с един оглавник, нахлузи го на главата ми и ме отведе. Нямаше никакво сбогуване. Двамата с Рижка изцвилихме, докато ме отвеждаха, а после тя препусна покрай плета и ме викаше, докато тропотът на копитата ми заглъхна.

Собственикът на обора за гледане на коне ме купи, благодарение препоръката на Йорк. Трябваше да пътувам с влак, което беше ново за мен и отначало изискваше доста смелост. След като разбрах, че пухтенето, свистенето, свиркането и най-вече тресящият се конски вагон не ми причиняват никакво зло, аз се успокоих.

Когато стигнах целта на пътуването си, попаднах в сравнително удобна конюшня, където добре се грижеха за мен. Разбира се, вътре не беше така светло и просторно, както в предишните конюшни. Подът беше наклонен и тъй като главата ми бе завързана за яслата, непрекъснато стоях на този наклон, което беше много изтощително. Изглежда, хората все още не знаят, че конете са по-работоспособни, ако им е удобно и имат възможност да се обръщат. Въпреки всичко ме хранеха и разресваха добре и въобще смятам, че господарят се грижеше съвестно за нас. Той държеше много коне и различни файтони, които даваше под наем. Кочияши бяха или неговите хора, или пък господата и дамите, които ги наемаха, ги управляваха сами.