Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Beauty, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2016)

Издание:

Ана Сюел

Черния красавец

 

Английска, първо издание.

 

First published 1877

Published in Puffin Books 1982

 

ДЧ-3

 

Редактор: Красимира Абаджиева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Невена Николова

 

Код 11/9537625331/6124-43-88

 

Дадена за набор м. V.1988 г.

Подписана за печат м. VII.1988 г.

Излязла от печат м. VIII.1988 г.

Формат 16/70х100.

Печатни коли 8,50. Издателска коли 11,07. УИК 8,81.

Цена 0,78 лв.

 

Издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ №1, София, 1988

Държавна печатница „Димитър Найденов“, Велико Търново


Глава четиридесет и пета
Новата година на Джери

Коледа и Нова година са много весели празници за някои хора, но за файтонджиите и конете им те изобщо не са празници, макар да пада голяма печалба. Има толкова увеселения, балове и развлечения, че се работи много и често до късно. Понякога кочияшите и конете им трябва да чакат и треперят с часове на дъжда и студа, докато хората вътре се веселят и танцуват под звуците на музиката. Интересно дали красивите дами понякога се замислят за изнурения кочияш, който чака на капрата и за търпеливия му кон, с вдървени от стоене и студ крака.

Аз поех повечето вечерна работа, тъй като бях свикнал да чакам, а и Джери се боеше, че Ураган може да изстине. През седмицата около Коледа работихме много до късно, а Джери кашляше лошо. Колкото и късно да се прибирахме обаче, Поли го чакаше и излизаше да го посрещне с фенера, винаги притеснена и разтревожена.

В новогодишната нощ закарахме двама господа до един от площадите на Уест Енд. Оставихме ги на адреса в девет часа, а в единайсет трябваше да се върнем, за да ги вземем.

— Но тъй като празненството е с програма, може да ви се наложи да почакате няколко минути — рече единият. — Не закъснявайте.

Когато часовникът удари единайсет, ние вече бяхме пред вратата — Джери винаги бе точен. Часовникът отброяваше и четвъртинките от часа — една, две, три, после удари дванайсет, но вратата така и не се отваряше.

Вятърът беше много променлив. През деня беше носил дъжд на талази, а сега отвсякъде завихряше остра ледена суграшица. Беше много студено, наблизо нямаше и подслон. Джери слезе от капрата и придърпа покривалото над врата ми. Поразходи се нагоре-надолу, тропайки с крака. Започна да пляска и с ръце, но от това се разкашля още по-силно. След това отвори вратата и седна вътре с крака на тротоара. Така поне беше на завет. Часовникът продължаваше да отмерва четвъртинките от часа, но никой не излизаше. В дванайсет и половина той позвъни на вратата и попита прислужника дали тази нощ ще има нужда от него.

— О, да! Разбира се, че ще сте необходим — отвърна човекът. Не бива да си тръгвате, защото празненството скоро ще свърши.

Джери отново седна, а гласът му бе така прегракнал, че едва го чувах.

В един и четвърт вратата се отвори и господата излязоха. Качиха се, без да кажат нито дума, освен адреса, на който трябваше да ги закараме. Дотам имаше почти километър. Краката ми бяха станали безчувствени от студа и през цялото време си мислех, че ще се спъна. Мъжете слязоха и изобщо не се извиниха, че са ни карали да ги чакаме толкова дълго. Напротив, ядосаха се, че Джери им взел много скъпо. А той никога не взимаше повече, но не взимаше и по-малко. Пък и това бяха трудно спечелени пари.

Най-после се прибрахме в къщи. Той едва говореше, а кашлицата му беше ужасна. Поли нищо не го попита. Само отвори вратата с фенер в ръка.

— Искаш ли нещо? — попита тя.

— Да. Донеси на Джак нещо топло, а после ми свари малко каша — прошепна дрезгаво Джери.

Той едва си поемаше дъх, но ме разтри както винаги и дори се качи в плевнята, за да свали слама и да ми постели. Поли ми донесе топла храна, от която се почувствувах по-добре, после излязоха и заключиха вратата.

На другия ден до късно сутринта никой не дойде в конюшнята. Чак към обяд се появи Хари. Той ни поизми, нахрани ни и помете, а после отново постла слама, сякаш беше неделя. Мълчеше и нито си подсвиркваше, нито пееше. На обяд се появи отново и ни даде да ядем и пием. Този път и Доли дойде с него. Тя плачеше и от онова, което казваше, се досетих, че Джери е тежко болен. Докторът смятал, че случаят е много сериозен. Така минаха два дни, през които цареше голяма тревога. Виждахме само Хари и от време на време Доли. Според мен тя идваше, за да не бъде самичка, тъй като Поли бе непрекъснато до Джери, комуто бе нужно пълно спокойствие.

На третия ден, докато Хари беше в конюшнята, на вратата се почука и влезе шефът Грант.

— Няма да влизам в къщата, момчето ми — каза той, — но искам да разбера как е баща ти.

— Много е зле — отвърна Хари. — От зле по-зле. Лекарят казва, че е някаква болест, „бронхит“, и смята, че през тази нощ ще проличи дали ще оздравее.

— Лошо, много лошо! — поклати глава шефът. — Познавам двама, които умряха от същото през миналата седмица. Докато разберем, и ги отнесе. Но има ли живот, човек все се надява, затова не бива да губиш кураж.

— Да — бързо отвърна Хари. — Лекарят каза, че татко имал повече шансове от другите, защото не пие. Вчера например треската му беше толкова силна, че ако пиел, щяла да го изгори като хартийка. Все ми се струва, че и той смята, че татко ще се оправи. Мислите ли, че ще се оправи, а, мистър Грант?

Шефът изглеждаше объркан.

— Ако има някакво правило добрите хора да побеждават болестите, аз съм сигурен, че ще се оправи, момчето ми. Той е най-добрият човек, когото познавам. Утре рано ще намина.

Рано на другата сутрин той отново дойде.

— Е? — попита.

— Татко е по-добре — отвърна Хари. — Мама се надява, че ще оздравее.

— Слава богу! — въздъхна шефът. — Сега трябва да бъде на топло и за нищо да не се тревожи, а това ме навежда на мисълта за конете. Джак ще има полза от една-две седмици почивка в топлата конюшня, а ти можеш да го разхождаш из улицата, колкото да се поразтъпче. Този младият обаче, ако не работи, съвсем ще пощръклее и няма да можеш да се справяш с него. А когато най-после излезе, ще направи някоя беля.

— Той вече е пощръклял. Не му давам овес, но е насъбрал толкова енергия, че не знам какво да го правя.

— Така е. Затова кажи на майка ти, че ако е съгласна, ще го взимам всеки ден и ще го водя на работа, докато измислим нещо друго. Половината от спечеленото ще давам на майка ти, а това ще ви бъде от помощ, поне за храната на конете. Знам, че баща ти е член на добър взаимоспомагателен съюз и все пак това не урежда конете, които си ядат, а нищо не припечелват. Ще дойда по обяд да разбера дали е съгласна с моето предложение. — И шефът излезе, без да изчака Хари да му благодари.

Предполагам, че на обяд е разговарял с Поли, защото двамата с Хари дойдоха в конюшнята, впрегнаха Ураган и го изведоха.

Повече от седмица шефът идваше за Ураган, а когато Хари му благодареше, или отвореше дума, за проявената добрина, той го обръщаше на смях и казваше, че всъщност от цялата работа е спечелил само той, тъй като конете му отдавна се нуждаели от почивка, която инак не биха получили.

Състоянието на Джери постепенно се подобряваше, но лекарят каза, че в никакъв случай не бива да се връща на същата работа, ако му е мил животът. Децата непрекъснато разговаряха за това как ще преживяват и се съветваха как биха могли да припечелят някой лев, за да помогнат в къщи.

Един следобед доведоха Ураган много мокър и мръсен.

— Улиците са целите в киша — каза шефът. — Здравата ще се поизпотиш, момчето ми, докато го измиеш и подсушиш.

— Ясно, шефе, няма да го оставя, докато не свърша всичко както трябва. Знаеш, че татко ме е научил какво да правя.

— Ще ми се всички момчета да бяха като теб — рече шефът.

Докато Хари сваляше с гъбата калта от краката и тялото на Ураган, влезе Доли. По лицето и личеше, че носи големи новини.

— Кой живее във Феърстоу, Хари? Мама получи писмо от Феърстоу. Изглеждаше много щастлива и хукна горе да го покаже на татко.

— Как, наистина ли не знаеш? Така се казва имението на мисис Фаулър, бившата господарка на мама, дето срещна татко миналото лято и ни изпрати по пет шилинга.

— О! Мисис Фаулър! Разбира се, че я знам. Интересно какво ли е писала на мама.

— Мама й писа миналата седмица — рече Хари. — Нали знаеш, че тя беше казала на татко да й съобщи, ако се откаже, от работата си на файтонджия. Интересно какво ли ни отговаря. Тичай да разбереш, Доли.

Хари жулеше Ураган със замаха на опитен коняр. След няколко минути Доли влезе с танцова стъпка.

— О, Хари! Никога не ни се е случвало такова хубаво нещо! Мисис Фаулър иска всички да отидем да живеем при нея. Имало една къщичка, която наскоро се освободила и била точно за нас. С градинка, кокошарник, ябълкови дървета, с всичко! Кочияшът напуска през пролетта и тя иска татко да заеме мястото му. Съседите й били добри и имало работа за теб — в градините, конюшните или пък като прислужник. Аз ще мога да ходя в хубаво училище. Мама ту плаче, ту се смее, а татко изглежда толкова щастлив!

— Това наистина е чудесно! — възкликна Хари. — Точно каквото ни трябваше! Идеално е и за мама, и за татко. Само дето нямам намерение да ставам прислужник с впити дрехи и цяла редица копчета. Искам да бъда градинар или коняр.

Семейството реши, че щом състоянието на Джери позволи, всички ще заминат за провинцията, а кабриолета и конете ще продадат колкото може по-скоро.

Това бе тежък удар за мен, тъй като вече не бях млад и не можех да се надявам, че положението ми ще се подобри. След Бъртуик никъде другаде не съм бил така щастлив, както при скъпия ми господар Джери. Но три години работа с кабриолет, дори и при най-добри условия, се отразяват на силите на всеки кон и аз чувствувах, че не съм вече онова, което бях.

Грант веднага каза, че взима Ураган, а на пиацата имаше мъже, които биха купили и мен, но Джери каза, че не бива да работя със случаен файтонджия. Тогава шефът обеща да ми намери място, където ще се чувствувам добре.

Настъпи денят на заминаването. На Джери все още не му разрешаваха да излиза, така че изобщо не го видях след онази новогодишна нощ. Поли и децата дойдоха да се сбогуват с мен.

— Клетият стар Джак! Милият ни стар Джак! Как бих искала да те вземем с нас — каза Поли, постави ръка на гривата ми, приближи лицето си до шията ми и ме целуна. Доли плачеше и също ме целуваше. Хари много ме гали, но не каза нищо, само беше много тъжен. После ме отведоха на новото място.