Ана Сюел
Черния красавец (47)

Глава четиридесет и седма
Тежки времена

Никога няма да забравя новия си господар. Той имаше черни очи, гърбав нос, устата му беше зъбата като на булдог, а гласът му беше рязък като скрибуцането на каруца върху чакъл. Казваше се Николас Кожодера и според мен беше същият човек, за когото работеше Дрипавия Сам.

Бях чувал хората да казват, че за да повярваш, трябва да видиш, но според мен трябва и да го почувствуваш. Независимо че много неща бях видял през живота си, аз не познавах несравнимата трагедия на файтонджийския кон.

Кожодера разполагаше с долнопробни кабриолети и долнопробни кочияши. Той се държеше брутално с мъжете и те се държаха жестоко с нас. Нямаше неделна почивка, бяхме в разгара на летните горещини.

От време на време в неделя сутрин някоя разпусната мъжка компания наемаше кабриолета за цял ден. Четирима седяха вътре, а петият на капрата до кочияша и аз трябваше да ги возя по десет-петнайсет мили извън града и обратно. Как пък не се случи някой да слезе и да повърви по най-стръмното и в най-големия пек! Слизаха само ако ги накараше кочияшът, когато ставаше ясно, че няма да се справя. Случваше се така да се изтощя и сгорещя, че почти не се докосвах до храната. Как мечтаех за чудесната каша от трици със селитра, която Джери ни даваше в горещите съботни вечери. Тя ни охлаждаше и ободряваше. Следваха две нощи и цял ден непрекъсната почивка, а в понеделник сутрин бяхме отново свежи като млади жребчета. Тук обаче нямаше почивка и кочияшът ми беше зъл като господаря си. Биеше жестоко с камшик с нещо толкова остро на края, че понякога разкървавяваше гърба ми. Случваше се да ме удря и по корема, и по главата. Подобни унижения силно сломяваха духа ми и въпреки това се стараех, без да клинча. Както казваше клетата Рижка: „Няма смисъл. Хората са по-силни.“

Сега животът ми бе толкова окаян, че и аз като нея си мечтаех да падна и да умра както си работя, за да се свършат мъките ми. Един ден желанието ми почти се сбъдна.

Излязох на пиацата в осем сутринта. Вече бях поработил здравата, когато се наложи да закараме един клиент до гарата. Очакваше се пристигането на дълга композиция и господарят ми спря на редицата от кабриолети, за да използува възможността да изкара нещо и на връщане. Влакът беше дълъг и бързо наеха всички кабриолети. Скоро дойде и нашият ред. Бяха четирима души — шумен, наперен мъж, жена с малко момченце и едно младо девойче. Имаха много багаж. Жената с момченцето се качи и докато мъжът се разпореждаше с багажа, девойчето дойде да ме разгледа.

— Татко — рече тя, сигурна съм, че този нещастен кон не може да ни закара с целия багаж толкова далеч. Виж колко е слаб и изнемощял.

— О, нищо му няма, мис — обади се кочияшът. — Достатъчно е силен.

Носачът, който влачеше тежките сандъци, предложи на мъжа да наеме втори кабриолет.

— Ще може ли конят ти да се справи или не? — попита напереният.

— О, разбира се, че ще се справи, сър. Качвай сандъците, носач, той може и повече!

Кочияшът им помогна да качат един толкова тежък сандък, че почувствувах как пружините се слегнаха.

— Татко, татко, моля те, вземи още един кабриолет — замоли девойчето. — Сигурна съм, че не сме прави, сигурна съм, че извършваме жестокост.

— Глупости, Грейс, влизай вътре веднага и престани да опяваш. Само това остава на цялата ми заетост да проверявам всеки файтонджийски кон. Човекът си познава работата. Хайде, качвай се и си затваряй устата!

Крехката ми приятелка трябваше да се подчини. А носачът влачеше сандък след сандък и ги трупаше отгоре и на седалката до кочияша. Най-после всичко беше готово и с обичайното дърпане на поводите и изплющяване на камшика, ние потеглихме.

Товарът беше много тежък, а аз от сутринта не бях ял, нито почивал. И все пак напрягах всички сили, както правех винаги, въпреки жестоката несправедливост.

Придвижвах се сравнително добре, докато стигнахме до хълма Лъдгейт, където тежкият товар и собственото ми изтощение ми дойдоха твърде много. Опитвах се да не спирам, непрестанно подтикван от юздата и плясъка на камшика, когато изведнъж — и аз не знам как — краката ми се подкосиха и тежко паднах на една страна. Неочакваният удар сякаш изкара целия въздух от тялото ми. Лежах съвсем неподвижен. Нямах сили да помръдна и си мислех, че всеки миг ще умра. Чувах, че наоколо се суетят, че някакви хора викат ядосано, че свалят багажа, но всичко беше като сън. Стори ми се, че отново чух нежния, жалостив гласец, който казваше: „О, нещастното животно! Ние сме виновни за всичко!“. Някой освободи юздата и каишите на хамута, които силно ме стягаха. Друг каза: „Умрял е, няма да се изправи.“ После чух как един полицай се разпорежда, но аз дори не отворих очи. Само от време на време на пресекулки си поемах дъх. Заляха главата ми със студена вода, сипаха в устата ми лекарство и ме покриха. Нямам представа колко дълго съм лежал, но почувствувах, че животът ми се възвръща, а някакъв мъж с благ глас ме потупваше и ме увещаваше да се изправя. Дадоха ми лекарство и след един-два безуспешни опита, най-после разтреперан се изправих на крака и бавно ме отведоха в близката конюшня.

Въведоха ме в едно отделение, постлано с мека слама и ми донесоха топла каша, която с благодарност изядох.

Вечерта се бях възстановил дотолкова, че ме върнаха в конюшнята на Кожодера, където също се погрижиха за мен. На сутринта Кожодера доведе ветеринарния лекар. Той ме прегледа много внимателно и каза:

— Причината за състоянието му е по-скоро преумора от непосилната работа, отколкото заболяване, и ако го оставите да си почине шест месеца, той отново ще може да работи. Сега обаче не му е останала и капка силица.

— Тогава да върви по дяволите — рече Кожодера. — Нямам излишни ливади, на които да лекувам болни коне. Пък и я се оправи, я не. Тази работа хич не ми изнася. Моят принцип е да изцедя от тях каквото мога, а после да ги продам където е възможно.

— Ако имаше заболяване на дробовете, най-добре щеше да е да го убиете веднага, но той е здрав. След десетина дни ще има разпродажба на коне. Ако го поохраните и си отпочине, може да се съвземе и да получите от него повече, отколкото само за една кожа.

След този съвет Кожодера доста неохотно нареди да ме хранят и да се грижат за мен. Но за мой късмет конярят изпълни нарежданията с много по-голямо желание, отколкото бе вложил господарят в тях. Десет дни пълна почивка и много овес, сено и ярма с варено ленено семе подобриха състоянието ми повече, отколкото каквито и да било други средства. Тази ярма с ленено семе беше възхитителна и аз започнах да си мисля, че в крайна сметка, може би наистина е по-добре да си жив, отколкото мъртъв. На дванайсетия ден ме заведоха на няколко мили извън Лондон, където се провеждаше разпродажбата. Чувствувах, че всяка промяна на сегашното ми положение ще бъде за добро, затова вдигнах високо глава и се надявах да имам късмет.