Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Beauty, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2016)

Издание:

Ана Сюел

Черния красавец

 

Английска, първо издание.

 

First published 1877

Published in Puffin Books 1982

 

ДЧ-3

 

Редактор: Красимира Абаджиева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Коректор: Невена Николова

 

Код 11/9537625331/6124-43-88

 

Дадена за набор м. V.1988 г.

Подписана за печат м. VII.1988 г.

Излязла от печат м. VIII.1988 г.

Формат 16/70х100.

Печатни коли 8,50. Издателска коли 11,07. УИК 8,81.

Цена 0,78 лв.

 

Издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ №1, София, 1988

Държавна печатница „Димитър Найденов“, Велико Търново

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и осма
Наемният кон и неговите кочияши

Досега винаги ме бяха управлявали хора, които поне знаеха как се прави това, но на новото място трябваше да свикна с всички видове невежество, на които ние, конете, сме подложени. Просто бях „наемен кон“ и ме даваха на всеки, който платеше за мен. И тъй като имах спокоен и уравновесен нрав, мисля, че много по-често ме даваха на онези, които не умееха да управляват коне, защото на мен можеше да се разчита. Ще ми отнеме много време, ако ви разкажа за различните начини, по които се отнасяха с мен, но все пак ще спомена някои от тях.

На първо място са привържениците на „опънатата юзда“ — хора, които очевидно смятат, че всичко зависи от дърпането на поводите. Те нито за миг не позволяват устата ти да си почине, нито пък ти дават най-малка свобода на движение. Вечно говорят, че „конят трябва да се държи здраво“ и „добре изправен“, като че ли не сме създадени да стоим изправени и сами.

Някои нещастни, съсипани създания, чиито усти са загрубели и станали безчувствени точно от такова каране, може би намират опора в опънатата юзда. Но за кон, който все още разчита на собствените си крака, има чувствителна уста и лесно се управлява, то е не само мъчително, но и глупаво.

Следват привържениците на „отпусната юзда“, които оставят поводите да лежат върху гърба ти и небрежно подпират ръка на коляно. Естествено, ако стане нещо неочаквано, такива колари нямат никакъв контрол върху коня. Ако той се подплаши, стресне или препъне, те с нищо не могат да помогнат нито на него, нито на себе си и белята е готова. Разбира се, аз нямах нищо против подобно каране, тъй като не се стрясках и препъвах и зависех от кочияша дотолкова, доколкото трябваше да ме насочва и подканва. И все пак, добре е да чувствуваш юздата, когато се спускаш по нанадолнище и да знаеш, че кочияшът ти не е заспал. Освен това небрежното каране учи коня на мързел и лоши навици и попадне ли в други ръце, налага му се да се отърве от тях с малко или повече болезнен пердах. Господарят Гордън винаги изискваше от нас най-доброто, на което сме способни. Той казваше, че да разглезиш кон и да го научиш на лоши навици е точно толкова жестоко, колкото да разглезиш и дете, защото и двамата ще страдат по-късно. А много често безсъвестните кочияши са изобщо небрежни и са способни да обръщат внимание на всичко друго, но не и на коня. Веднъж излязох с един такъв кочияш. Във файтона зад него седяха жена и две деца. Отначало той размаха поводите и ми нанесе два-три удара с камшика, макар че едва бях потеглил. Поправяха пътя и дори там, където настилката не бе подменена, имаше много извадени камъни. Кочияшът се смееше и се шегуваше с жената и децата, разговаряше наляво и надясно с всеки срещнат, но нито веднъж не се сети да погледне към мен или да ме преведе през по-равните места. И както можеше да се очаква, в една от предните ми подкови попадна камък.

Мистър Гордън, Джон и изобщо всеки по-опитен кочияш веднага щеше да забележи, още преди да съм направил и три крачки, че нещо не е наред. Дори на тъмно опитната ръка щеше да усети по поводите, че ходът ми е нарушен, коларят щеше да слезе и да извади камъка. Този човек обаче продължи да се смее и да разговаря, а с всяка следваща крачка камъкът все по-здраво се заклещваше между подковата и триъгълния издатък в долната част на копитото ми.

Камъкът беше остър отвътре и объл отвън или както всекиму е известно — най-опасният за един кон, защото хем наранява крака, хем улеснява препъването.

Дали този човек беше полусляп или много небрежен, не знам, но изминах цяла миля с камъка в крака. Междувременно така куцах от болка, че най-после той се провикна: „Я гледай! Та те са ни дали куц кон! Срамота!“

После грабна поводите, заплющя с камшика и рече. „Хайде, приятелче, няма смисъл да ми въртиш номера. Чака ни дълъг път, затова не се прави на болен и куц!“

Точно тогава мина един фермер, яхнал кафяв жребец. Той повдигна шапката си, спря коня и каза:

— Извинете, сър, но ми се струва, че нещо не е наред с вашия кон. От начина, по който се движи, мисля, че в копитото му е попаднал камък. Ако ми позволите, ще погледна краката му. Тези разпръснати камъни са много опасни за конете.

— Наел съм го — обясни кочияшът — и не знам какво му е, но е срамота да дават на хората куци животни.

Фермерът скочи от коня и като преметна поводите на ръката си, веднага повдигна единия ми крак.

— Разбира се! Ето го камъка! Куц бил! Как не!

Отначало се опита да го измъкне с ръка, но тъй като камъкът беше здраво заклещен, извади от джоба си специално шило и много внимателно, макар с известни затруднения, го изтръгна, после го вдигна високо и каза:

— Ето камъка, който е влязъл в крака на коня ви. Истинско чудо е, че не е паднал и счупил коленете си!

— Гледай ти! — учуди се моят човек. — Странна работа! Никога не съм знаел, че в подковите на конете се заклещват камъни!

— Не знаехте ли? — попита фермерът доста презрително. — Все пак това се случва и с най-добрите, и те нямат никаква вина при такива пътища. Затова, ако не искате конят ви да окуцее, трябва да го следите внимателно и да вадите камъните от копитата му. Този крак е много набит — завърши той, като остави копитото ми и ме потупа. — Ако ми позволите да ви посъветвам, сър, известно време карайте по-бавно.

После яхна жребеца, повдигна шапка към дамата и препусна по пътя си.

Моят човек разлюля поводите и зашляпа с камшика, от което разбрах, че трябва да тръгвам. Тръгнах, разбира се, доволен, че камъка го няма, но все още усещах силна болка.

Ето такива неща се случват често с нас, наемните коне.