Фани Флаг
Пържени зелени домати (9)

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

22 декември 1985

Следващата неделя, когато Ивлин влезе в салона за посетители, госпожа Тредгуд седеше на същия стол, облечена със същата рокля, и я чакаше.

Доволна като пърхаща птичка, старицата продължи разговора за къщата на Тредгуд, сякаш изобщо не се бяха разделяли, и на Ивлин не й остана друго, освен да отвори едно бадемово шоколадче и да изчака търпеливо края на разказа.

— В предния двор имаше огромен стар индиански люляк. Беряхме малките му плодчета целогодишно, а по Коледа ги нижехме на конци и увивахме люлка с тях. Мама все ни предупреждаваше да не си пъхаме плодчетата в носовете и, естествено, първото, което направи Иджи, след като проходи, бе да излезе на двора и да напъха няколко не само в носа, но и в ушите си. Наложи се дори да извикаме доктор Хадли! Той каза на мама: „Госпожо Тредгуд, изглежда, малката ще стане голяма разбойничка“.

Бъди, разбира се, беше безкрайно доволен от думите на доктора и непрекъснато подкокоросваше Иджи. Но в големите семейства е така. Всеки си има любимци. Истинското й име е Имоджин, но Бъди й викаше Иджи. Беше на осем, когато тя се роди, и я разнасяше като кукла. Когато проходи, Иджи се клатушкаше около него като пате, повлякла след себе си дървеното си петле на колелца.

Бъди бе невероятно чаровен с тъмните си очи и белите си зъби… Можеше така да те омае, че да ти се подкосят краката. Не се сещам за нито едно момиче в Уисъл Стоп, което да не бе влюбено в него по едно или друго време.

Казват, че човек никога не забравя шестнайсетия си рожден ден, и са прави. Още помня розовата торта с бяла глазура и захарна въртележка отгоре, и светлозеления пунш, който мама бе приготвила в кристална купа. И хартиените фенери, окачени из целия двор. Но най-яркият ми спомен от онзи ден е как Бъди Тредгуд ме целуна тайно зад асмата. Наистина! И това бе само една от безбройните целувки, които раздаваше наляво и надясно.

Иджи разнасяше любовни писма за и от Бъди денонощно. Дори започнахме да й викаме Купидон, понеже беше с къса къдрава руса коса, сини очи и лунички. Метнала се бе на майчиния си род. Моминското име на мама бе Алис Лий Клауд и тя често казваше: „Преди да се омъжа бях Облак“^[1]. Беше най-милата жена на света. Почти всички в семейството бяха синеоки, с изключение на Бъди и горката Еси Ру, която имаше едно синьо и едно кафяво око. Мама й казваше, че на това се дължи музикалният й талант. Тя виждаше добро във всичко. Веднъж Иджи и Бъди откраднаха четири големи дини от стария Стокуел и ги скриха в къпините. И на следващата сутрин, преди двамата да станат и да успеят да ги преместят, мама ги намери и бе убедена, че са пораснали през нощта. Клио разправяше, че не минавала и година, без мама се разочарова, че не са пораснали отново. Сърце не ни даваше да й кажем, че бяха крадени.

Мама беше баптистка, а татко методист. Затова всяка неделя татко тръгваше наляво към Първа методистка църква, а ние поемахме надясно към баптистката. От време на време Бъди придружаваше татко, но после спря. Каза, че баптистките момичета били по-хубави.

Вкъщи непрекъснато отсядаха всякакви хора. Едно лято мама бе приютила един висок дебел баптистки свещеник, който бе пристигнал в града за енорийския събор, и един ден, когато той излезе, близначките се промъкнаха в стаята му и решиха да си поиграят с панталоните му. Патси Рут се пъхнала в единия крачол, а Милдред в другия. Добре се забавлявали, докато не чули стъпките му по стълбите… Така се уплашили, че Милдред хукнала наляво, а Патси Рут — надясно. Сцепили панталона по средата. Мама каза, че татко не ги напляскал единствено защото свещеникът бил баптист. Но в крайна сметка никой не се разсърди сериозно и след това продължихме да се събираме вкъщи за обяд след неделната служба.

Татко Тредгуд не бе заможен човек, но по онова време на нас ни се струваше истински богаташ. Той държеше единствения магазин в градчето. Там човек можеше да си купи всичко, което му потрябва — дъска за пране, връзки за обувки, корсет или пък кисела краставичка направо от кацата.

Бъди работеше на сладкарския щанд и бих заменила целия чай в Китай за един ягодов шейк, както го приготвяше Бъди. Всички в Уисъл Стоп пазаруваха там. Затова наистина се изненадахме, когато през двайсет и втора магазинът затвори.

Според Клио магазинът фалирал, защото татко не можел да отказва на никого — бил той бял или чернокож. Просто слагаше в торбата всичко, от което хората се нуждаеха, и им го даваше на вересия. Клио все повтаряше, че богатството на татко си отишло през вратата в хартиени торби. Но пък никой от семейство Тредгуд не можеше да отказва. Скъпа, щяха да ти дадат ризата от гърба си, ако им я поискаш. И Клио беше същият. С него никога не сме имали разни скъпотии, но Бог бе добър към нас и разполагахме с всичко, от което се нуждаехме. Вярвам, че бедните хора са добри, освен онези, които са лоши… но пък те ще са си лоши дори да са богати, нали? Повечето хора тук, в „Розовата тераса“, са бедни. Имат само здравни осигуровки и почти всички са на медицински помощи. И да ти кажа — вземи се погрижи за здравните си осигуровки. Бог да ти е на помощ, ако не си здравно осигурена.

Тук обаче има и няколко богати жени. Преди две седмици госпожа Веста Адкок, оная дребната, познавам я от Уисъл Стоп, се издокара с лисичите си кожи и диамантените си пръстени. Тя е от богатите. Но пък богаташите не ми изглеждат щастливи. И още нещо ще ти кажа — децата им като че ли не идват да ги виждат по-често от децата на другите.

Норис и Франсис, синът и снахата на госпожа Отис идват всяка седмица, и в студ, и в пек. Затова в неделя седя тук в салона — за да ги оставя да се видят на спокойствие… но сърцето ми се къса, като гледам как някои от другите чакат свижданията. В събота си фризират косите, в неделя сутринта се обличат официално и сядат да чакат, а накрая никой не идва да ги види. Страшно мъчно ми става, но какво да се прави? Това, че имаш деца, не означава, че ще идват да те виждат в старческия дом… Да, никаква гаранция не е.