Фани Флаг
Пържени зелени домати (37)

Бирмингам, Алабама
(Слагтаун)

30 декември 1934

Онзел повтаряше на сина си Артис до втръсване, че не му позволява да ходи в Бирмингам, но въпреки това тази вечер той отиде.

Скочи от товарния влак, който пристигна на гарата към осем часа, и когато влезе в чакалнята, зяпна възхитено.

Гарата бе колкото гарите в Уисъл Стоп и Траутвил заедно, с дълги редици махагонови пейки и пъстри плочки по пода и стените.

Ваксаджии… Щанд за сандвичи… Павилион за пури… Фризьорски салон… Списания… Бръснар… Понички и бонбони… Цигари… Бар… Кафене… Книжарница… Гладачница. Сувенири… Безалкохолни напитки… Сладолед…

Гарата бе истински град, гъмжащ от носачи, портиери и пътници, събрани под висок двайсет метра стъклен купол. Всичко това бе смайващо за седемнайсетгодишното момче, което за пръв път излизаше от Уисъл Стоп. На Артис му се стори, че е видял целия свят, събран в тази едничка сграда, и той се затътри замаян към вратата.

И видя най-голямата електрическа светлинна табела на света — висока колкото двайсететажна сграда и с хиляди златни крушки, които сияеха на фона на черното небе: „Добре дошли в Бирмингам… Вълшебният град…“

А градът наистина бе вълшебен; бе провъзгласен за „най-бързо разгащващия се град на Юга“. Дори Питсбърг още го наричаха Бирмингам на Севера… Бирмингам с извисяващите се небостъргачи и стоманолеярни, които осветяваха небето в червено и лилаво, с оживените си улици, гъмжащи от стотици автомобили и трамваи, които пъплеха напред-назад ден и нощ.

Артис вървеше по улицата като в транс. Мина покрай „Сейнт Клеър“ (Най-модерният хотел в Бирмингам), кафене „Ел&Ен“ и хотел „Терминал“. Надзърна през венецианските щори на едно кафене, видя множество бели мъже да се наслаждават на специалитетите за деня и разбра, че мястото му не е тук. Продължи покрай ресторант „Ред Топ“, мина по Надлеза на дъгата, покрай кафене „Мелба“ и сякаш някакъв примитивен инстинкт го отведе до северната част на Четвърто авеню, където пейзажът изведнъж започна да се променя.

Откри каквото търсеше: тук се намираха дванайсетте пресечки, по-известни като Слагтаун, Харлема на Юга, мястото, за което бе мечтал.

По улицата имаше издокарани двойки, които разговаряха и се смееха на път за някъде, и те сякаш го понесоха със себе си като пенлива вълна. От всяка врата и всеки прозорец се лееше музика. Гласът на Беси Смит се чуваше от един от горните етажи над главата му: „О, безгрижна любов… О, безгрижна любов…“

Джаз и блус се сляха в едно, когато мина покрай кинотеатър „Фролик“, гръмко рекламиран като най-добрия салон за чернокожи на Юга, в който се прожектираха само мюзикъли и комедии.

А хората не спираха да се движат… На следващата пресечка Етел Уотърс пееше и задаваше музикалния въпрос: „С какво заслужих да съм толкова черна и тъжна?“, докато от друга сграда Ма Рейнли викаше „Хей, надзирателю, кажи ми какво сторих?“… А в клуб „Сребърна луна, синя нота“ танцуваха вихрено под звуците на „Танц на лютия пипер“ на Арт Тейтъм.

Артис бе тук — в Слагтаун в събота вечер, — а само през един квартал белите в Бирмингам дори не подозираха за съществуването на това екзотично, вълшебно място. Слагтаун, където прислужницата в богаташка къща на Хайланд Авеню можеше да е кралицата на квартала тази вечер, а носачите и ваксаджиите водеха модното ревю след падането на мрака. Всички те бяха тук, с пригладени назад лъскави черни коси и златни зъби, които проблясваха под многоцветните лампи и сияйните табели. Тълпата от черни, мургави, кафяви, мулати, червени и хора със смесена кръв увлече Артис по улицата; всички бяха със зелени и лилави костюми, с двуцветни обувки в жълто и бежово и тънки вратовръзки на червени и бели райета, а дамите сияеха с устни в червено и оранжево, бяха заметнати с рижави лисичи кожи и поклащаха елегантно бедра на обувките си на висок ток…

Пред очите му примигваха надписи: „Билярдна зала за господа“, „Грил Сейнт Джеймс“, ресторант „Синият рай“, „Школа за красота Алма Мей“… „Театър Немпиън, тук щастието струва само 10 цента“… Две сгради по-надолу през един прозорец видя как двойки танцуват в „Бална зала Черно и кафяво“, а кехлибарените прожектори лениво обхождаха помещението и обливаха хората в светлолилаво. Зави зад ъгъла, носен все по-бързо от тълпата, покрай втора употреба „Облаците на радостта“, кафене „Малката Дилайла“, билярдна зала „Пандора“ и коктейлбар „Стълба към звездите“, покрай кино „Пасттайм“, в което тази седмица даваха „Една Мей Харис в представление само за чернокожи“. В съседство в театър „Гранд“ щяха да пеят Мери Марбъл и групата Литъл Чипс. Артис продължи покрай кафе „Малкият Савой“, после покрай още танцуващи двойки, чиито силуети се очертаваха на фона на прозорците на бална зала „Дикси Карлтън“ с голямата въртяща се топка на тавана, която хвърляше отблясъци из цялото помещение. Танцуващите фокстрот вътре не забелязваха чернокожото момче с гащеризон, зяпнало от почуда, омаяно от закусвалня „Работната пчеличка“, която предлагаше „Гофрети, печени на електрически тиган, Горещи кексчета по всяко време на денонощието, Любимите ви сандвичи на тостер и най-доброто кафе в града, Хотдог за 5 цента, Домашно чили, Хамбургери, Сандвичи със свинско, шунка и сирене за десет цента…“, Застрахователна компания „Виола Кръмбли Отвъд дъгата“, която се занимаваше със застраховки за погребения и на витрината имаше табела, която приканваше евентуалните клиенти „запазете си парцел, докато сте млади“, следваше хотел „Делукс — Стаи за господа“.

Близо до клуб „Казино“ една едрогърда красавица зад Артис, блестяща в царевичножълта сатенена рокля и с лимоненожълт пухкав шал, изписка и замахна с дамската си чанта към пъргав господин, но не уцели. Господинът се засмя и Артис също се засмя, след което продължи по улицата заедно с тълпата, наясно, че вече си е у дома.