Фани Флаг
Пържени зелени домати (82)

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

28 юли 1986

Ивлин си бе върнала всички килограми, които бе свалила по време на диетата, че бе качила и 3 отгоре. Толкова бе разстроена, че не забеляза как госпожа Тредгуд отново си е облякла дрехите наопаки.

Двете бяха заети да опустошават трикилограмова кутия с целувки, когато госпожа Тредгуд каза:

— Бих убила за бучка масло. Този маргарин, дето ни го дават, има вкус на мас. Толкова мас изядохме по време на Депресията, че не искам да я вкусвам до края на живота си. Тъй че ям филийките сухи, само с ябълков конфитюр.

Сега като се замисля, Иджи и Рут купиха кафенето през 1929 година, точно в разгара на Голямата депресия, но май никога не използваха маргарин. Поне аз не помня. Странно е, защото целият свят бе в окаяно положение, но годините на Депресията бяха щастливи за нас в кафенето. Толкова бяхме щастливи, а не го осъзнавахме.

Е често вечер се събирахме там и просто слушахме радио. Слушахме Фибър Макгий и Моли Еймъс, Анди, Фред Алан… о, не помня абсолютно всички предавания, но до едно бяха интересни. Не мога да понасям нещата, които дават по телевизията сега. Всички само се стрелят и се ругаят. Фибър Макгий и Моли не се стреляха. Еймъс и Анди крещяха на хората, но беше смешно. А чернокожите по телевизията не са така мили, както едно време. Сипси щеше да одере кожата на Големия Джордж, ако го хванеше да говори като някои от днешните.

И не е само по телевизията. Един ден госпожа Отис бе отишла в супермаркета и казала на едно чернокожо момченце, което минавало покрай нея, че ще му даде десет цента, ако й занесе покупките до колата, а то я изгледало злобно и я подминало. А и не само чернокожите са станали по-лоши. Веднъж, когато госпожа Отис още шофираше, преди да блъсне онези колички пред супермаркета, на излизане от паркинга след нас се събра опашка от коли, които натискаха до полуда клаксоните си, след което ни изпреварваха и някои от тях ни показваха среден пръст. Не бях виждала подобно поведение. Изключително грозно.

Вече дори не искам да гледам новини. Навсякъде само се бият. Някой трябва да даде на тези момчета успокоителни, та да се кротнат малко. Като на господин Дънауей. Мисля, че всички тези лоши новини влияят на хората и затова са толкова зли. Тъй че като почнат новините, просто спирам телевизора.

През последните десетина години започнах да слушам религиозни програми по радиото. Харесва ми „Клуб П. Т. Л.“ Канят най-различни умни хора. От време на време им пращам пари, когато имам. Слушам и „Лагерна среща САЩ“ всяка вечер от седем до осем часа. Харесвам и Орал Робъртс и „Клуб Седемстотин“. Всичките ги харесвам без онази жена с грима, която всъщност не е лоша, само да не плачеше непрекъснато. Плаче, когато е щастлива, плаче, когато е тъжна. Казвам ти, може да плаче по сигнал. Ето тя например трябва да пие повече хормони. А не харесвам и проповедниците, които крещят. Не знам защо им е да викат, след като имат микрофон пред себе си. Когато се разкрещят, просто спираме радиото.

А и смешните комикси във вестника вече не са смешни, едно време човек винаги можеше да се посмее на „Бензиновата улица“ или на „Малкият Уили Уинки“. Обожавах Малкия Хенри… в какви каши само се забъркваше.

Струва ми се, че хората просто вече не са щастливи, поне не като някога. Никъде не се виждат засмени лица, поне аз не виждам. Казах на госпожа Отис, когато Франсис ни заведе до мола: „Виж как всички гледат сухо и безизразно, дори младите“.

Ивлин въздъхна.

— Чудя се защо хората станаха толкова лоши…

— О, навсякъде по света е така, миличка. Идва краят на света. Може и да изкараме до двехилядната година, но се съмнявам. Слушам много проповеди и всички свещеници разправят, че доизживяваме дните си. Казват, че го пишело в Библията, в Откровение… Нищо не знаят те обаче. Само Бог знае… Нямам представа колко още Бог ми е отредил да живея, но съм наясно, че това са последните ми години. Затова изживявам всеки ден сякаш ми е последен. Искам да съм готова. И затова не коментирам господин Дънауей и Веста Адкок. Трябва да си живеем живота и да оставим и останалите да живеят, както решат.

Ивлин се почувства задължена да попита:

— За какво не ги коментирате?

— Мислят си, че са влюбени. Поне така разправят. И да ги видиш само как се държат за ръце и се мляскат по цял ден. Дъщерята на господин Дънауей разбра и заплаши, че ще съди дома. Нарече госпожа Адкок уличница!

— О, не!

— О, да, скъпа… заяви, че се опитвала да открадне баща им от тях. Такъв скандал стана, че прибраха господин Дънауей у дома. Сигурно ги е страх, че госпожа Адкок ще се опита да го съблазни. Аз лично смятам, че тази възможност отдавна си е отишла. Джинин рече, че той изгубил способностите си преди години и не може да стори зло и на муха… тъй че какво лошо има в малко целувки и прегръдки? Веста е съкрушена. Нямам представа какво ще направи сега. Едно ще ти кажа обаче, тук не можеш да си правиш каквото си поискаш.

— Май така излиза — отвърна Ивлин.