Фани Флаг
Пържени зелени домати (121)

Хотел „Делукс“

Стаи за господа

Осмо Авеню, Бирмингам, Алабама

2 юли 1979

Един чернокож господин попита друг чернокож господин, който седеше във фоайето и се смееше:

— На т’ва негро дъската ли му хлопа? Що се смее така сам?

Мургавият мъж с белези от шарка по лицето отвърна:

— А, няма с кой да си говори. Отдавна е изкуфял.

— Какво прави тук?

— Някаква жена го докара преди две години.

— И кой плаща сметката?

— Тя.

— Хммм.

— Идва и го облича всяка сутрин и всяка вечер го слага да спи.

— Живот си живее.

— Спор няма.

Артис О. Пийви, обектът на въпросния разговор, седеше на червения диван, голяма част от чийто памучен пълнеж се изливаше през многобройните прокъсани дупки, осеяли го с времето. Мътните му кафяви очи сякаш бяха приковани в стенния часовник с розов неонов пръстен. Единственото друго нещо на стената беше реклама на цигари, на която младеж и девойка пушеха цигари „Сейлем“, надписът гласеше, че димът им е свеж като планински въздух. Артис отметна глава и отново се разсмя, при което разкри сините си венци — а някога в устата му проблясваха няколко златни зъба.

За околните господин Пийви седеше във фоайето на западнал хотел върху кърпа, осигурена от управителя, тъй като често гумените гащи, които жената му обуваше всяка сутрин, протичаха. За самия господин Артис О. Пийви обаче отново бе 1936 година и в момента той вървеше по Осмо авеню, облечен с лилав костюм от изкуствена коприна, лимоненозелени обувки от петдесет долара, а косата му бе изправена и зализана назад с помада като черен лед. А под ръка тази съботна вечер водеше госпожица Бети Симънс, която според светските рубрики на „Слагтаун Нюз“ бе черешката на шоколадовата торта в Бирмингам.

Тъкмо бяха минали покрай „Масонския храм“ и несъмнено отиваха към балната зала „Тъксидо Джанкшън“ в Енсли с нощния трамвай, където щеше да свири Каунт Бейси… или пък Каб Колуей.

Нищо чудно, че се смееше. И бог да поживи Бог, че го бе накарал да забрави лошите времена, когато никак не беше приятно да си „негро“ в събота вечер. Онези дълги трудни нощи в „Кибли“, когато го биеха, ритаха и ръгаха и пазачи, и затворници, където човек трябваше да спи с едно отворено око и всеки миг да е готов да убие, за да не убият него. Напоследък съзнанието на Артис бе станало като кино „Фролик“ — въртеше само лековати комедии и романтични филми, в които участваха той и най-различни кафяви, карамелени и канелени красавици с поклащащи се бедра и искрящи очи…

Той удари някога лъскавата, но сега потъмняла хромирана облегалка на дивана и отново се разсмя. Във филма, който в момента се прожектираше в съзнанието му, участваше той по време на престоя си в Чикаго, където се бе превърнал във важен човек с разказите си за всички известни изпълнители, които бе гледал — Етел Уотърс Бобената мама, група Мастилените петна, Лина, Луис… Бе успял да забрави обидите и как в очите на белите не притежаваше никакво мъжество. Но някак си именно това примирение го тласкаше ожесточено да доказва, че съществува.

Искаш бяла жена, а?

Никога! Най-много квартеронки…

Всъщност Артис предпочиташе едри и черни жени… колкото по-черна беше черешката, толкова по-сладък бе сокът й. Обичаше ги и по-млади, отколкото му се искаше да признае. Може и да се усмихваше и да се размърдваше неспокойно, но никога не се притесняваше; защото той имаше тайна…

Да, животът беше сладък: жени, сладки приказки, перчене, седене по веранди, най-хубавите мъжки парфюми, жени с дълги до земята сатенени рокли в прасковен цвят и с пайети, кафяви шапки и палта с яки, поръбени с лилави, червени и зелени пухкави кожи, жени с цвета на нощта, готови да те целунат за лека нощ, пури, пристигнали чак от Куба, златен часовник, който вадиш от джоба само за да направиш впечатление… весели вечери в бар „Черната сянка“. Бял ли си, няма проблем! Кафяв ли си, не се и надявай! Жълт ли си, не си за мен. Но ако си черен, изчезвай, разкарай се веднага…

Филмът премина в 50-те. Артис стоеше пред дрогерия „Масонски храм“ и подрънкваше монетите в джоба си. Шумоленето на банкнотите никога не му бе харесвало — не бе прокълнат с желанието да се скъсва от работа, за да ги изкарва. Бе доволен да има джоб пълен с лъскави монети от десет и двайсет и пет цента, спечелени на хазарт. Но в повечето случаи монетите бяха дарове от благодарни партньорки в страстните занимания.

Когато най-накрая изгуби някои от функциите си поради характерното за старостта износване на тялото, в Слагтаун имаше много разочаровани жени. Артис бе рядка и ценна стока — мъж, който знаеше как да доставя удоволствие на жените.

Филмът забързва ход и образите и звуците започват да се сменят все по-бързо. Стокилограмови жени се тресат и викат в църквата… и в леглото… „О, боже, свършвам!“… Господин Артис О. Пийви си разменя брачни обети с различни жени… седи в кафене „Агейт“ и говори с Бейби Шепърд… „Тази жена направо ми счупи главата“… „Чух, че бил съпругът“… „Щях да се боря за теб, Одета, ама когато човек държи аргумента в ръка, зареден и насочен, няма смисъл от глупости“… „Дай едно джоланче и бутилка бира“… „Държа света в бутилка, а капачката е в ръката ми“… „Ти не си единствената риба в морето!“… Сини сенки и Бели гардении… кехлибарени пластмасови табакери… Демоните на джаза… Тъжно ли ти е?… Бална зала „Фериланд Парк“… Ожених се за нея доброволно, така да се каже… „Ама тя ме командореше“… Никой не те познава, когато нямаш пукнат грош… Внимавай… Да не си посмял да дойдеш… О, не, ще ядосаш белите… ще побеснеят… А, не, не, шефе, не съм като тях, те са просто гамени… Да, господине… „Слизай от автобуса!“

Артис тропна три пъти с крак по пода и като по магия филмът се смени. Сега той беше малко момче и майка му готвеше в кухнята на кафенето… О, не се пречкай на мама, че ще те шамароса… Ето ги Палавото птиче и Уили Бой… и Джаспър… Баба Сипси е тук и топи царевичния си хляб в мед… госпожица Иджи и госпожица Рут… те се държат с теб като с бял… и Чуканчето… и Смоуки Самотника.

И изнервеният преди малко старец започва да се отпуска и да се усмихва. Зад кафенето е и помага на баща си със скарата… и е щастлив… знае тайната.

Баща му му дава едно кюфте и кутия гроздов сок и той тича гората, за да го изяде, защото там е хладно, зелено и боровите иглички са меки…

Мъжът с белезите от шарка отиде и разтърси усмихнатия Артис О. Пийви, който бе притихнал и не помръдваше.

— Зле ли ви е?

И отскочи.

— Боже! Умрял е! — Обърна се към приятеля си на регистратурата. — А отгоре на всичкото е опикал пода!

А Артис все още беше в гората с кюфте в ръка.