Фани Флаг
Пържени зелени домати (100)

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

14 септември 1986

Докато Ивлин и госпожа Тредгуд се разхождаха в градината зад старческия дом, ято канадски гъски прелетя с весело крякане в есенното небе.

— О, Ивлин, не ти ли се иска да можеш да отлетиш с тях? Накъде ли отиват?

— Във Флорида. А може би и в Куба.

— Мислиш ли?

— Да, най-вероятно.

— Нямам нищо против да отида във Флорида, но хич не ми се и стъпва в Куба. Смоуки разправяше, че е приятел с гъските, и когато го питахме накъде би отлетял той, отвръщаше: „Просто ще ги следвам“.

Проследиха с поглед птиците, докато те не изчезнаха, и продължиха разходката си.

— Ти обичаш ли патици?

— Ами да, хубави са.

— Аз ги обожавам. Винаги съм имала слабост към пернатите.

— Моля?

— Към пернатите. Нали се сещаш… кокошки, пилета, петли, всякакви птици.

— Аха.

— С Клио пиехме кафе на верандата всяка сутрин, гледах изгрева и слушахме птиците… винаги пиехме по три-четири чаши от кафе „Нервен диамант“ и закусвахме препечени филийки с конфитюр от праскови или зелени чушки… и си говорехме, той говореше, а аз го слушах. Около къщата имаше толкова много прекрасни птички: червени кардинали, червеношийки гълъби… сега няма толкова много птици, както едно време.

— Един ден Клио, тъкмо излизаше, посочи телефонни жици, където бяха накацали косове, и каза: „Внимавай как говориш по телефона, Нини, защото те подслушват. Чуват с краката си“. — Госпожа Тредгуд погледна Ивлин. — Как мислиш вярно ли е?

— Сигурна съм, че просто се е шегувал, госпожо Тредгуд.

— Е, може и така да е било, но винаги, когато трябваше да кажа нещо тайно, поглеждах през вратата, за да съм сигурна, че не са накацали по жицата. Клио не биваше да ми казва такова нещо, след като знаеше колко обичам да бъбря по телефона. Говорех с целия град.

— По едно време в Уисъл Стоп живееха цели двеста и петдесет души. Но след като спряха повечето влакове, хората отлетяха като птички — заминаха за Бирмингам и разни други места и повече не се върнаха. — Тя се замисли за миг. — На мястото на кафенето направиха „Макдоналдс“, а надолу по пътя вдигнаха голям супермаркет, в който госпожа Отис обичаше да ходи, защото приемаха купони. Но аз все не намирах каквото ми трябва там, а и от лампите ме боляха очите, та ходех до Траутвил в бакалията на Оси, за да си пазарувам.

Госпожа Тредгуд спря.

— Ивлин, усещаш ли миризмата? Някой пече скара!

— Не, скъпа, мисля, че просто горят сухи листа.

— На мен ми замириса на скара. Обичаш месо на скара, нали? Аз го обожавам. Бих дала милион долара за кюфте, опечено както ги правеше Големия Джордж, и за парче от лимоновия пай на Сипси… Джордж печеше месото превъзходно. Печеше го зад кафенето и миризмата се разнасяше на километри, особено през есента. Усещаше се чак до нашата къща. Смоуки разправяше, че веднъж се прибирал с влака и надушил миризмата петнайсет километра преди Уисъл Стоп. С Ед имате ли скара?

— Купуваме си предимно готово месо от „Голдън Рул“ и „Олис“.

— И там го правят вкусно, но каквото и да казват, чернокожите умеят да пекат месо най-добре от всички.

— Те правят всичко по-добре от нас — каза Ивлин. — Иска ми се да бях черна.

— Имаш предвид цветнокожа, нали?

— Да.

Госпожа Тредгуд се озадачи.

— Боже, защо, скъпа? Повечето от тях искат да са бели и все се опитват да си изсветлят кожата и да си изправят косата.

— Вече не е така.

— Може би, но преди искаха. Просто благодари на Бог, че те е направил бяла. Не мога да си представя кой би искал доброволно да е цветнокож.

— Ами не знам… те просто сякаш са по-задружни… веселят се повече и така нататък. Аз винаги съм се чувствала… малко… скована, а те като че ли винаги са весели и щастливи.

Госпожа Тредгуд се замисли.

— Може и да е вярно, наистина здраво се веселят, когато поискат, но и те си имат мъки като всички нас. Няма по-тъжно нещо на света от погребение на чернокож. Пищят и оплакват покойника сякаш някой им изтръгва сърцето. Мисля, че те страдат повече от нас. Трима мъже едва удържаха Онзел, когато погребваха Уили Бой. Тя направо полудя и се опита да скочи в гроба при него. Не искам да ходя на друго погребение на чернокож до края на живота си.

— Знам, че всичко си има добри и лоши страни — каза Ивлин, но просто не мога да не им завиждам малко. Иска ми се и аз да бях свободна и открита като тях.

— Хм, не знам. Не мен ми се иска просто да хапна скаричка и парче пай.