Фани Флаг
Пържени зелени домати (12)

Старчески дом „Розовата тераса“

Старият път за Монтгомъри, Бирмингам, Алабама

29 януари 1986

Всяка неделя, в деня за свиждания, Ед Кауч и майка му, Старата мама, седяха в тясната стаичка цял следобед и гледаха телевизия. Днес Ивлин си помисли, че ако не излезе веднага оттам, ще запищи. Извини се и каза, че отива до тоалетната. Всъщност възнамеряваше да отиде да седне в колата, но бе забравила, че ключовете са у Ед. Поради което пак се озова в салона с госпожа Тредгуд и хапваше кокосови сладки, докато старицата й разказваше за снощната вечеря в „Розовата тераса“.

— И седнала ми тя, скъпа, на масата, надула се като въшка и се хвали…

— Коя?

— Госпожа Адкок.

— Коя е госпожа Адкок?

— Госпожа Адкок! Не помниш ли? Онази с лисичите кожи. Госпожа Адкок!

Ивлин се замисли.

— А, да, богаташката.

— Точно така. Госпожа Адкок с диамантените пръстени.

— Сетих се.

Ивлин й подаде пликчето сладки.

— О, благодаря, обожавам кокосови сладки. — Госпожа Тредгуд си взе една и след малко попита: — Ивлин, не искаш ли кока-кола със сладките? Имам монети в стаята си и ще ти взема от автомата, ако искаш.

— Не, госпожо Тредгуд, благодаря. А вие искате ли?

— О не, скъпа, по принцип обичам безалкохолно, но днес нещо ми се е подул коремът, тъй че бих пийнала малко вода, ако обичаш.

Ивлин отиде и наля две бели чашки.

— Благодаря.

— И какво стана с госпожа Адкок?

Госпожа Тредгуд я изгледа.

— Госпожа Адкок ли? Познаваш ли я?

— Не, но вие тъкмо разказвахте, че се хвалела за нещо.

— А, да… Та значи снощи на вечеря госпожа Адкок ни разправяше, че в дома й имало само автентични антики… на по над петдесет години… всичко, което притежавала, било много скъпо. И аз казах на госпожа Отис: „Ето, аз започнах живота си без никаква стойност, а сега се оказва, че съм безценна антика. Сигурно струвам цяло състояние“.

Госпожа Тредгуд се засмя, след което се замисли.

— Чудя се какво ли е станало с онези кукленски сервизи и каручката. Всяка събота излизахме да се повозим с каручката, татко ни я беше направил на нас, момичетата, и ни се струваше по-хубаво и от пътуване до Париж. Няма да се изненадам, ако козелът, който впрягахме да я тегли, е още жив. Казваше Хари… да, Хари! Ядеше всичко! — Старицата се засмя. — Веднъж Иджи му даде дезодоранта за подмишници на Леона и той го заблиза като сладолед… Играехме на всякакви игри, но едва ли има някой, който да обичаше толкова да се маскира, колкото семейство Тредгуд. Една година мама ни облече четирите като различните бои карти за конкурс в църквата. Аз бях спатия, близначките — купа и каро, Еси Ру беше пика, а след нас се тътреше Иджи, маскирана като жокера в колодата. Спечелихме първо място!

На един четвърти юли бяхме облечени с рокли на звезди и райета като американското знаме и носехме хартиени коронки. Всички седяхме в задния двор и похапвахме домашен сладолед в очакване на фойерверките, когато по задните стълби слезе Бъди Тредгуд, издокаран с една от роклите на Леона и голяма панделка, вързана на главата, и започна да се фръцка превзето. Имитираше Леона. Отгоре на всичко Едуард, Джулиан или някое от другите момчета изнесе грамофона на двора, нави го и пусна „Арабският шейх“, а Бъди се кълчеше под звуците на музиката. Смеехме се на този случай години наред. По-късно обаче Бъди целуна Леона и се помириха. На Бъди всичко му се прощаваше.

Татко наемаше хора, които организираха заря за целия град, щом се стъмнеше. Идваха и всички чернокожи от Траутвил. Каква гледка само! Фойерверките избухваха и осветяваха цялото небе. И, разбира се, момчетата вилнееха и гърмяха фишеци. А след края на зарята се прибирахме в салона и Еси Ру сядаше на пианото. Свиреше „Чуй присмехулника“, „Нола“ или каквито песни бяха популярни съответната година… а Иджи се качваше на дървото и виеше.

Иджи винаги ходеше с гащеризон и боса. Че то нали щеше да съсипе всяка рокля, както се катереше по дърветата и ходеше на лов и за риба с Бъди и братята си. Беше хубаво момиченце, само дето, след като Бъди веднъж й острига косата, изглеждаше досущ като момче.

Но пък всичките дъщери на Тредгуд бяха красиви. Не че не полагаха грижи за външния си вид, особено Леона… Тя бе най-суетната, а и нямаше никакво чувство за хумор.

Аз не бях красива, защото бях твърде висока. Все се изгърбвах и мама Тредгуд ми казваше: „Нини, Бог те е създал толкова висока, за да си по-близо до небето“. Сега обаче не съм толкова висока като преди. С възрастта хората се свиват.

Косата е интересно нещо, нали? Пълно е с хора, които приемат прическите си много сериозно. Но пък май е напълно нормално. И в Библията има куп истории, свързани с коса: Самсон и онази Савската царица, пък и момичето, дето измило краката на Исус с косите си… Не е ли странно, че чернокожите искат да имат права коса, а ние — къдрава? Моята коса беше кафява едно време, но сега се боядисвам с „Блестяща коприна“ №15. Преди ползвах №16, но косата ми ставаше много тъмна и си личеше, че е боядисана.

Едно време просто я прибирах на кок. Но не и госпожица Леона. Косата и бе ябълката на раздора между нея и Иджи. Иджи — беше някъде девет или десетгодишна — бе ходила да си играе с децата в Траутвил и се върна цялата въшлясала. Наложи се всички да си измием главите с газ, мас и оцет. През живота си не съм чувала такива писъци и вой. Леона врякаше все едно я горяха жива. След това не искаше да говори с горката Иджи.

Някъде по това време един ден Бъди се прибра от училище и видя, че Иджи е унила. Той трябваше да ходи на футболен мач и когато тръгна да излиза вечерта, й каза: „Хайде, идвай с мен, Въшчице“, заведе я на стадиона и я сложи да седне на пейката до останалите играчи. Такъв си беше Бъди…

Струва ми се, че Леона не прости напълно на Иджи, чак докато не се омъжи. Суетеше се как изглежда до деня, в който умря. Веднъж бе прочела в списание „Маккол“, че гневът и омразата причиняват бръчки. Леона непрекъснато заплашваше Иджи, че ще я убие, но винаги го правеше с усмивка на лице. Естествено, тя си намери най-богатия съпруг от всички и сватбата й бе прекрасна. Ужасно се страхуваше, че Иджи ще съсипе тържеството, но тревогите й се оказаха напразни, защото малката прекара почти целия ден със семейството на младоженеца и така ги очарова, че я мислеха за най-прелестното създание на света. Още на онази възраст притежаваше чара на Тредгуд. А на света нямаше по-голям чаровник от Бъди Тредгуд.

Госпожа Тредгуд спря, пийна вода и след това замислено рече:

— Знаеш ли, кокосовите сладки ми напомнят за пикника през онзи ужасен ден. Аз вече бях сгодена за Клио, значи съм била на седемнайсет. Случи се един неделен следобед през юни, точно след като си прекарахме чудесно на църковния пикник. Младежката организация на Андалуската баптистка църква пристигна с влака за пикника, а мама и Сипси бяха опекли десет кокосови торти. Момчетата носеха белите си летни костюми, а Клио тъкмо си бе купил нова сламена шапка от магазина на татко, само че неясно как Бъди го бе придумал да му я даде за точно този ден.

След пикника с Еси Ру се прибрахме с подносите от тортите, а всички момчета от семейство Тредгуд отидоха да изпратят групата от Андалусия на гарата, както обикновено. Мама береше смокини в задния двор и аз бях там с нея, когато се случи…

Чухме как влакът потегля, набира скорост и изсвирва. И после чухме как спира с пронизително скърцане и свистене и в същия миг момичетата се разпищяха.

И мама изведнъж се хвана за сърцето, падна на колене и извика: „О, не, дано не е някое от децата ми! Мили боже, дано не е от моите деца!“

Татко Тредгуд чул шумотевицата от магазина и изтичал на гарата. Аз седях на предната веранда с мама, когато мъжете се зададоха по пътеката към къщата. В мига, в който видях сламената шапка в ръцете на Едуард, разбрах, че е Бъди.

Онзи следобед той флиртуваше с хубавичката Мари Милър и тъкмо когато влакът потеглял, скочил на релсите, вдигнал шапка за поздрав и й се усмихнал чаровно — тъкмо когато прозвучала свирката. Казаха, че изобщо не чул влака да връхлита зад него. О, и до днес ми се иска Клио да не му бе давал сламената шапка!

Нямаш представа какво беше. Всички умирахме от мъка, но най-тежко го понесе Иджи. Трябва да е била на дванайсет или тринайсет тогава и когато се случи, беше в Траутвил да играе бейзбол. Клио отиде да я прибере.

Никога не съм виждала човек да страда толкова. Мислех си, че ще умре. Сърцето ми се късаше, като я гледах. В деня на погребението избяга. Не можеше да понесе да присъства. А когато все пак се прибра, се качи в стаята на Бъди и седя там часове в тъмното. А когато й бе твърде тежко да е вкъщи, отиваше да спи у Сипси в Траутвил… но така и не плака. Твърде много я болеше, за да плаче. Но и разбитите сърца продължават да бият.

Мама Тредгуд се поболя от тревоги по нея, но татко каза да я оставим да прави каквото намери за добре. Разбира се, Иджи не бе същата след случилото се, чак докато не се запозна с Рут — чак тогава постепенно започна да идва на себе си. Знам обаче, че така и не прежали Бъди… никой от нас не успя да го прежали.

Но стига съм говорила за онези скръбни дни. Не бива. Освен това, така, както Иджи срещна Рут, Бог никога не затваря една врата, без да отвори друга, и вярвам, че Той изпрати Рут да живее при нас онова лято… Бог бди и над врабчетата и знам, че бди и над мен.