Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

7.
Призован от Дамата

Естествено, никои от приятелите не ми повярва.

Дейви Рей Кълан само се изсмя и поклати глава, като каза, че и той самият не може да измисли по-хубава история, колкото и да се напъва. Бен Сиърс ме погледна, все едно са ми дошли в повече филмите с чудовища в „Лирик“. Джони Уилсън обмисли историята ми по присъщия му бавен, щателен начин, и след това излезе с мнението:

— Нъц. Не се е случило.

— Напротив! — казах им. Седяхме на верандата на къщата ми в сянката под ясното синьо небе. — Честна дума, кълна се!

— Така ли? — Дейви Рей, най-палавият от групата ни и онзи, който най-често измисляше изумителни истории, наклони увенчаната си в кафяво глава и се взря в мен през бледосините си очи, в които винаги имаше искрица див смях. — И как тъй Стария Мойсей просто не те е глътнал? Как тъй чудовището бяга от хлапе с метла?

— Понеже — отвърнах, възмутен и ядосан — не си носех лазерния пищов за чудовища, ето затуй! Не знам! Но стана точно така, може да питате…

— Кори — обади се майка ми тихичко от вратата, — според мен е време вече да спреш да говориш за това.

Така и сторих. И разбирах какво има предвид тя. Няма смисъл да насилваш хората да ти вярват. Собствената ми майка не бе в състояние да проумее напълно случилото се, макар че Гейвин Кастил повтори цялата история пред своето мамче. Г-н Торнбери, по случайност, беше добре. Беше жив и се подобряваше от ден на ден, и доколкото разбирам, имаше намерение да се подобри дотолкова, че отново да заведе Гейвин на „Шантави рисунки“.

Приятелите ми обаче щяха да повярват, ако имаха възможност поне да подушат дрехите ми, преди мама да ги изхвърли на боклука. Освен това тя изхвърли и собствените си изплескани дрехи. Татко изслуша разказа ми, кимна и седна със скръстени пред себе си ръце. Превръзките по дланите и пръстите му покриваха огромни пришки, получили се от боравенето с лопатата.

— Добре — рече татко, — мога да кажа само, че на този свят има и по-странни неща, които дори не можем да си представим и за сто живота. Благодаря на Господ, че и двамата сте живи и здрави, и че никой не се удави при наводнението. А сега — какво ще вечеряме?

Минаха две седмици. Напуснахме април и се преместихме през слънчевите дни на май. След като ни бе напомнила кой е шефът, река Текумзе се върна в коритото си. Няколко къщи в Брутън бяха негодни за обитаване, включително тази на Нила Кастил, тъй че из Брутън кажи-речи денонощно се разнасяха стърженето на триони и ударите на чукове. Имаше обаче поне една полза от дъжда и от наводнението: под слънчевите лъчи земята избухна в цветя и Зефир засия в цветове. Моравите тънеха в дълбоко изумрудено, орловият нокът растеше като полудял от страст, а кудзуто покриваше хълмовете като одеяло. Лятото почти ни бе връхлетяло.

Съсредоточих вниманието си към ученето за последните класни. Математиката никога не ми е била силна страна, а беше задължително да изкарам висока оценка, тъй че да не се наложи — и самата мисъл за това ме задавяше — да ходя на лятно училище.

Когато ми оставаше време за размисъл, можех и да се почудя как тъй съм успял да прогоня Стария Мойсей, въоръжен само седна метла с твърди метличини. Бях извадил късмет да я заклещя в гърлото на чудовището, това бе ясно. Но според мен имаше и нещо друго. Въпреки огромните си размери и буйния нрав, Стария Мойсей имаше нещо общо с дядко ми Джейбърд: беше готов да се нахвърли върху всяка плячка, но при първото ужилване хукваше да бяга. Или да плува, какъвто бе случаят. Стария Мойсей беше страхливец. Може би напълно бе свикнал да яде твари, които не му се съпротивляват — като сомове и костенурки, и уплашени кучета, шляпащи да си спасяват живота. С метла в гърлото чудовището като нищо бе решило, че там, откъдето идва, има и по-лесна плячка — на дъното на реката, в онази прохладна, тинеста банкетна зала, където никой не смее да го удря в отговор.

Поне такава беше теорията ми. Нямах никакво намерение да я тествам отново, разбира се.

Сънувах мъжа с дългия шлифер и зеленото перо на шапката. Сънувах, че поря водата към него, а когато го хванах за ръката, той се обърна с лице към мен, но нямаше човешка кожа, а ромбоидни люспи с цвета на есенни листа. Имаше зъби като кинжали и по брадичката му капеше кръв, а аз осъзнах, че съм го прекъснал по време на изяждането на малко кафяво куче, чиято гърчеща се предна половина той стискаше в юмрука си.

Сънят не бе приятен.

Но може би в него имаше някаква истина. Скрита.

Лишен от две колелета, които да нарека свои, през онези дни използвах активно кракомобил. Наслаждавах се на разходките от и до училище, но всичките ми приятели имаха велосипеди и определено бях загубил едно-две стъпала в йерархията. Един следобед, докато хвърлях пръчка на Ребъл и се въргалях с него в зелената трева, чух подрънкване. Вдигнах глава, Ребъл също вдигна муцуна и двамата зяпнахме приближаващия се към дома ни пикап.

Познавах го. Беше напръскан с ръжда и с пропаднал съединител, а звукът, който издаваше, караше кучетата да вият при преминаването му. Ребъл се разлая и ми отне известно време да го успокоя. Камионът имаше метална рамка, завинтена отзад и на нея висяха, дрънчейки като звънци в лудницата, изумителен набор инструменти, повечето от които изглеждаха също толкова древни и безполезни като самото превозно средство. На вратата откъм шофьора бе написано на ръка, не особено красиво, „РЕМОНТИ ЛАЙТФУТ“.

Камиончето спря пред къщата ни. Предупредена от дрънченето, мама излезе на верандата, но татко нямаше да се прибере от работа поне още час. Вратата на пикапа се отвори и от него слезе висок, слаб чернокож, облечен в прашен гащеризон. Движеше се толкова бавно, сякаш за него всяко движение представляваше мъка. Носеше сиво кепе и черната му кожа бе посивяла от прахта. Бавно се насочи към верандата и трябва да призная, че дори ако зад гърба му внезапно му налетеше разярен бик, г-н Маркъс Лайтфут вероятно не би ускорил крачка.

— Добър ден, г-н Лайтфут! — поздрави мама. Беше с престилка. Беше се трудила в кухнята и бършеше ръце в хартиена салфетка. — Как сте?

Г-н Лайтфут се усмихна. Малките му, квадратни зъби бяха много бели, а сивата коса стърчеше изпод кепето. Ето така говореше той, гласът му — бавен като ленив теч от задръстена тръба:

— Добър ден и на вас, ’спожо Макенсън. Здрасти, Кори!

Това, освен всичко друго, беше и сериозен по дължина разговор за г-н Лайтфут, който от вече над трийсет години се занимаваше с ремонтите в Зефир и Брутън. Занаятът бе наследил от баща си. Беше известен с подхода си към уредите и, макар че беше бавен като зъбобол, винаги свършваше работата, все едно колко озадачаваща е повредата.

— Много добър… — чернокожият спря и погледна към синьото небе.

Секундите минаваха. Ребъл джафна и аз сложих ръка на муцуната му.

— … ден — заключи г-н Лайтфут.

— Да, така е!

Мама го изчака да заговори отново, но той просто си стоеше, този път загледан към къщата ни. Бръкна в един от многобройните си джобове, извади шепа дребни гвоздеи и ги запремята между пръстите си, сякаш също чакаше нещо.

— Ами… — мама си прочисти гърлото. — С какво мога да ви помогна?

— Просто наминавам — отвърна г-н Лайтфут, бавен като топла меласа. — Да видя дали… — и при тези думи той се поспря да проучи гвоздеите в ръката си за няколко секунди — … имате нещо за поправяне?

— Ами не, всъщност не. Не се сещам за… — мама спря и изражението й ми подсказа, че се е сетила за нещо. — Тостерът. Изгоря онзи ден. Канех се да ви се обадя, но…

— Да, ’спожо, тъй си е — кимна тържествено г-н Лайтфут, — времето просто лети.

Той се върна до пикапа за занаятчийското си куфарче — стара метална кутия, пълна с чекмедженца и невероятно много и най-различни видове болтчета и гайки. Препаса си колана с инструменти, от който висяха няколко различни по размер и вид чука, отвертки и зловещи на вид гаечни ключове. Мама задържа вратата отворена, за да мине г-н Лайтфут, а когато той влезе в къщата, тя ме погледна и сви рамене, все едно казваше: „И аз не знам защо е дошъл!“ Оставих Ребъл да дъвче пръчката си и влязох в къщата след тях; в прохладната кухня изпих чаша студен чай и гледах как г-н Лайтфут се взира в тостера.

— Г-н Лайтфут, ще желаете ли нещо за пиене? — попита мама.

— Не.

— Имам овесени бисквити.

— Не, много благодаря — той извади чисто бяло парче плат от един джоб и го разгъна. Разпъна го върху седалката на един от столовете до кухненската маса. След това изключи тостера, постави го на масата редом с кутията с инструменти и седна върху бялата кърпа. Всичко това бе извършено със скорост, все едно се движи под вода.

Г-н Лайтфут си избра отвертка. Имаше дълги, изящни пръсти на хирург или художник. Да го гледаш как работи бе мъчение чрез търпение, но човек не можеше да каже, че не знае какво прави. Отвори тостера от раз и поседя, втренчен в голите му нагреватели.

— Аха — каза след продължително мълчание. — Аха…

— Какво му е? — мама надникна през рамото му. — Може ли да се поправи?

— Вижте тук. Червената жичка? — той почука по нея с опакото на отвертката. — Откачила се е.

— Това ли е цялата повреда? Просто тази малка жица?

— Да, госпожо, това е… — гостът ни започна внимателно да пренамотава жичката върху пъпката й, и да го наблюдаваш беше странен вид хипноза. Накрая отбеляза: — Готово…

След това сглоби отново тостера, включи го, натисна надолу щипката за филийките и всички видяхме как нагревателите се зачервяват.

— Понякога — каза г-н Лайтфут.

Чакахме. Имах чувството, че мога да проследя как расте косата ми.

— Просто.

Светът се въртеше под краката ни.

— Нещо малко… — той започна да сгъва бялата си кърпа. Чакахме, но тази конкретна линия на мисълта му или бе дерайлирала, или бе стигнала до задънена улица. Г-н Лайтфут огледа кухнята. — Нещо друго за поправяне?

— Не. Мисля, че всичко е наред.

Гостът ни кимна, но ми беше ясно, че търси повреди както куче-птичар — плячка. Обиколи полека кухнята ни, като по време на обхода положи нежно ръце върху фризера, печката с четири котлона и кранчето на чешмата, сякаш оценяваше здравето на уредите чрез докосване. Ние с мама се спогледахме, озадачени. Г-н Лайтфут определено се държеше странно.

— Фризерът малко заеква — заяви той. — Искате ли да погледна?

— Не, не берете грижа! — увери го мама. — Г-н Лайтфут, добре ли се чувствате днес?

— Разбира се, ’спожо Макенсън. Разбира се!

Той отвори един шкаф и се вслуша в лекото скърцане на пантите. Измъкна отвертка от колана си с инструменти и затегна винтовете и на вратичката на шкафа, и на следващата вратичка.

Мама отново си прочисти гърлото, този път нервно, и каза:

— Ами… г-н Лайтфут, колко ви дължа за поправката на тостера?

— Тя е — каза той.

Изпробва пантите на кухненската врата, а след това отиде при маминия блендер „Микс Мастер“ на кухненския плот и се зае да го оглежда. Завърши:

— Платена.

Платена ли? Ами… не ви разбирам! — мама вече се бе пресегнала към полицата и бе свалила пълния с еднодоларови банкноти и монети стъкления буркан.

— Да, ’спожо. Платена.

— Но аз не съм ви дала никакви пари все още.

Пръстите на г-н Лайтфут се заровиха в поредния джоб и този път изникнаха на бял свят заедно с бял плик. Той го връчи на мама. Видях, че от горната му страна със синьо мастило бе изписано „За семейство Макенсън“. На обратната страна бе запечатан с капка бял восък.

— Ами — рече майсторът най-сетне, — май свърших тук… — и вдигна куфарчето си. — За днес.

— За днес ли? — повтори мама.

— Да, ’спожо, знаете ли — г-н Лайтфут се втренчи в ключа за лампата, сякаш копнееше да се гмурне в електрическите му дълбини. — Телефонът ми. Ако има нещо за поправяне… — той ни се усмихна. — Звъннете.

Изпратихме г-н Лайтфут. Той ни махна с ръка, докато се отдалечаваше в дрънчащия си стар пикап, инструментите се клатеха на куките си и съседските кучета откачаха от яд.

Мама каза, по-скоро на себе си:

— Том няма да повярва… — след това отвори плика, извади от него писмо и го прочете. Възкликна: — Ха! Искаш ли да го чуеш?

— Да, ’спожо.

Тя ми прочете следното: „Ще се чувствам поласкана, ако дойдете в дома ми в седем часа вечерта този петък. Моля, доведете сина си…“

— И виж от кого е! — мама ми подаде писмото и аз се вгледах в подписа.

Дамата.

 

 

Когато татко се прибра, мама му каза за г-н Лайтфут и му показа писмото, практически преди той да си е свалил млекарската шапка.

— Какво според теб иска тя от нас? — поинтересува се татко.

— Не знам, но според мен е решила да плати на г-н Лайтфут да ни бъде личен бригадир по ремонтите.

Татко отново прочете писмото.

— За толкова стар човек притежава удивително добър краснопис. Все съм си мислел, че ще криви буквите… — той подъвка долната си устна и бе достатъчно да го наблюдавам, за да знам, че започва да се настройва на въпреки. — Знаеш ли, никога не съм виждал Дамата отблизо. Срещал съм я на улицата, но… — той поклати глава. — Не, не мисля, че ми се ходи на гости при нея.

— Какво си си наумил? — попита недоверчиво мама. — Дамата желае да ни види в дома си.

— Не ми пука — татко й върна писмото. — Аз няма да ида.

— Защо, Том? Кажи ми поне една разумна причина.

— По радиото в петък ще предават мача на Филитата с Пайрътс[1] — каза той, докато се оттегляше в удобството на своя люлеещ се стол. — Това е достатъчна причина.

— Не смятам — отвърна мама, вирвайки брадичка.

И ето ни в рядък миг от живота: родителите ми, които според мен, се разбираха по-добре от деветдесет и девет процента от женените двойки в Зефир, си имаха определени проблемни теми. Точно както няма съвършени хора, така няма и брак на двама несъвършени, който да си върви без поскърцване и запъване на зъбчатките от време на време. Виждал бях татко да лудва от гняв заради някакъв си изгубен чорап, когато всъщност беше ядосан, че не е получил повишение в мандрата. Бях виждал и обикновено кротката ми майчица да изпушва заради кална следа от ботуш на чистия под, но всъщност недоволството й се коренеше в груба забележка на съсед. Така че, в тази оплетена мрежа от любезности и гневни бунтове, която познаваме като „живот“, се случваха и такива моменти като завихрящия се в родния ми дом скандал.

— Казваш го, защото е цветнокожа, нали? — нанесе първия удар мама. — Това е истинската причина.

— Не, не е.

— По този въпрос си гадняр досущ като баща си. Кълна се, Том…

Млък! — изрева татко.

Дори аз се олюлях. Коментарът за дядко Джейбърд, расист колкото и магарешкият бодил е плевел, беше наистина много долен удар. Татко не мразеше цветнокожите, знаех го със сигурност, но моля ви, не забравяйте, че баща ми е бил отгледан от мъж, който цял живот всяка заран отдава чест на конфедеративното знаме и който смята черната кожа за знак на дявола. Баща ми влачеше ужасен товар, понеже обичаше дядко Джейбърд, но пък вярваше с цялото си сърце, и ме бе научил да вярвам и мен, че омразата спрямо други хора — все едно по каква причина — е грях Господен. Така че следващата му реплика имаше повече общо с гордостта, отколкото с всичко друго:

— Няма да приема и благотворителност от тази жена, да знаеш!

— Кори — каза ми мама, — струва ми се, че имаше домашно по математика, нали?

Прибрах се в стаята си, но това не означаваше, че не ги чувах и там.

Всъщност родителите ми не повишаваха особено глас, просто разговорът им бе напрегнат. Подозирах, че налягането се е повишавало от известно време и бе породено от най-различни обстоятелства — колата в езерото, стършелите по Великден, фактът, че татко не може да си позволи да ми купи ново колело, опасностите от наводнението. Докато слушах баща ми да обяснява на мама, че тя не може да му тури въже на шията и да го завлече насила в дома на Дамата, останах с усещането, че всичко се свежда до този едничък факт: Дамата го плашеше.

— Няма начин! — упорстваше той. — Няма да ходя на гости на хора, които подхвърлят кости и се ровят в отдавна умрели животни и… — той е спря. Предполагам, бе осъзнал, че с тези думи описва дядко Джейбърд. Завърши унило: — Няма и това е!

Мама реши, че е докарала коня до задънена улица. Усетих го по начина, по който въздъхна.

— Ще ми се да ида да видя какво има да ни каже. Ако нямаш нищо против?

Тишина. После, по-тихичко, татко се съгласи:

— Аха, нямам нищо против.

— Ще ми се да взема и Кори.

Това предизвика нов изблик.

— Защо? Искаш да види какви скелети висят в гардероба на старицата? Ребека, не знам какво иска тя и не ме е грижа! Но тази жена си играе с особени кукли и с черни котки, и Бог знае с какво още! Не смятам, че трябва Кори да стъпва в дома й!

— Ето тук в писмото си тя моли да доведем и Кори. Виждаш ли?

— Виждам. И хич и не го разбирам, но ти казвам: не бива да се забъркваме с Дамата! Помниш ли Бърк Хечър? Навремето беше помощник-бригадир в мандрата — през петдесет и осма?

— Да.

— Бърк Хечър имаше навика да дъвче тютюн. Дъвчеше го на топчета и винаги плюеше. Много гаден навик, за който той почти не се усещаше и — но не смей да казваш никому за това! — на няколко пъти се е забравял и е плюл в бидона с млякото.

— О, Том! Не е възможно!

— Честна дума, така е. Та, един ден Бърк Хечър си вървял по „Мърчант Стрийт“. Тъкмо си бил подстригал косата при г-н Долар — а той имаше гъста, буйна копа коса, през която едва минава гребен — и се забравил и плюл на тротоара. Само дето тютюневата храчка изобщо не стигнала до земята, понеже попаднала на обувките на Лунния човек. Разплескала се право върху носовете им. Не било нарочно, доколкото знам. Лунният човек просто си минавал оттам. Е, Бърк имаше странно чувство за хумор и това му се сторило забавно. Започнал да се смее, право в лицето на жертвата си. И знаеш ли какво?

— Какво? — поинтересува се мама.

— Седмица по-късно косата на Бърк започна да пада.

— О, не го вярвам!

— Вярно е! — твърдостта в гласа на баща ми подсказваше, че поне той вярва в казаното с цялата си душа. — Не мина и месец, откакто Бърк Хечър изплюл тютюневата храчка върху обувките на Лунния човек, и вече беше плешив като кристална топка! Започна да носи перука! Да, ’спожо, перука! За малко да полудее покрай тази история!

Можех да си представя как татко се навежда напред в креслото си, с тъй мрачно лице, че на мама й се налага да стиска зъби, за да не избухне в смях.

— И ако не смяташ, че Дамата има нещо общо с това, значи не си добре! — додаде той.

— Том, кълна се, не съм знаела, че толкова силно вярваш в окултното!

— Вяра-шмяра! Видях плешивата тиква на Бърк! Да му се не види, мога да ти разкажа още куп неща, които съм чувал за тази жена! За жаби, изскачащи от устите на хората и за змии в купи със супа и… о, не! И с крак не стъпвам в нейната къща!

— А какво ще правим, ако тя ни се ядоса, задето не сме я навестили? — поинтересува се мама.

Мълчанието се проточи.

— Мислиш ли, че би могла да ни наложи проклятие, ако не заведа Кори да я види?

Ясно ми беше от тона на гласа й, че мама лекичко се подиграва на татко. Но все пак той не й отговори и явно бе започнал да умува върху потенциалните катастрофи, очакващи ни, ако не се подчиним на Дамата.

— Мисля, че е по-добре да ида и да взема и Кори — настоя мама. — Дай покажа, че я уважаваме. Пък и не ти ли е поне мъничко любопитно по каква причина й е потрябвало да се среща с нас?

— Не!

— Поне съвсем мъничко?

— Боже — каза татко след нова пауза за размисъл, — способна си да оспориш и брадавиците на жаба! Пък и Дамата сигурно си има цели бутилки с брадавици, в комплект с нейния прах от мумии и прилепови криле!

В резултат на всичко това в петък вечер, щом слънцето започна да се спуска зад потъмняващата земя и по улиците на Зефир лъхна студен вятър, ние с майка ми се качихме в пикапа и напуснахме къщата. Татко остана у дома, с радио, настроено на бейзболния мач, който очакваше, но бях убеден, че духом е с нас. Той просто не искаше да прави грешки и да обиди Дамата, образно казано. Трябва да призная, че и аз не бях много спокоен; под бялата си риза и вратовръзката, която мама ме беше накарала да сложа, нервите ми се опъваха доста бързо.

В Брутън още кипеше труд, тъмнокожите режеха дъски и сковаваха наново къщите си. Преминахме през търговската зона на градчето — малко каре с бръснарница, зарзаватчийница, магазин за обувки и друг за дрехи, както и други търговии, поддържани от местните. Мама зави по „Джесъмин Стрийт“ и в края на улицата спря пред къща, в която във всички прозорци грееха лампи.

Малката къщурка, както вече съм споменавал, беше боядисана във вихрушка от оранжево, пурпурно, червено и жълто. Отстрани бе издигнат гараж, където, предположих, се пазеше обсипаният с мъниста понтиак. Дворът беше спретнато окосен, а от тротоара към стъпалата на верандата водеше настлана с камъни пътека. Къщата не изглеждаше нито страшна, нито като замък на благородник; беше си просто дом и, като изключим наметката и от множество цветове, много приличаше на останалите сгради по протежение на улицата.

И все пак се запънах, когато мама заобиколи пикапа и ми отвори вратата.

— Хайде! — подкани ме тя. Гърлото й бе стегнато, макар по лицето й да не личеше колко е нервна. Носеше една от най-хубавите си неделни рокли и чудесните си неделни обувки. — Почти седем е!

Седем, казах си. Не се ли предполагаше това да е вуду число?

— Може би татко е прав — заявих. — Може би не трябва да го правим.

— Няма нищо страшно. Виж, че лампите светят!

Ако се очакваше от това да ми олекне, номерът не подейства.

— Няма от какво да се страхуваш — увери ме мама.

Това идваше от устата на жена, която трепереше, че сивата изолация, която наскоро бяха нанесли на покрива на началното училище, може да бъде вредна за дробовете.

Чухме приглушен разговор и стъпки. Хрумна ми, че времето, в което можехме да избягаме, изтича. Мама ме обгърна с ръка и ми се стори, че усещам ударите на сърцето й. След това дръжката на вратата се завъртя, самата врата се отвори и домът на Дамата се разкри пред нас. Касата от край до край се изпълни от висок, широкоплещест чернокож господин, издокаран в син костюм, бяла риза и вратовръзка. Струваше ми се едър и масивен като черен дъб. Имаше ръце, с които вероятно би могъл да троши топки за боулинг. Част от носа му май бе отрязана с бръснач. Веждите му се сливаха една с друга, гъсти като козината на върколак.

Казано със седем мистични думи: направо оцапах гащите от страх пред него.

— Ами… — поде мама и си изгуби мисълта. — Ами…

— Влизайте направо, ’спожо Макенсън! — мъжът се усмихна.

Озарено от усмивката, лицето му престана да изглежда тъй страховито и доби по-дружелюбен вид. Но гласът му беше дълбок като църковна камбана и вибрираше в костите ми. Мъжът отстъпи встрани и мама ме хвана за ръката и ме извлече през прага.

Вратата се затвори зад гърбовете ни.

На входа ни приветства млада жена с кожа с цвят на мляко с шоколад. Имаше лице със сърцевидна форма и сърнешки очи, улови майка ми за ръката и каза с усмивка:

— Аз съм Амелия Дамаронде, и мноу се радвам дсъ видим!

На ръцете й чак до лактите бяха надянати звънтящи гривни, а по ръба на всяко от ушите й имаше по пет златни игли.

— Благодаря. Това е синът ми, Кори.

— О, значи това е младежът! — Амелия Дамаронде насочи вниманието си към мен. Тя имаше електрическо излъчване, от което добивах усещането, че въздухът помежду ни е зареден. — Удоволствие е да се запозная и с теб. Това е съпругът ми, Чарлз…

Едрият мъж ни кимна. Амелия му стигаше горе-долу до мишниците.

— Ние се грижим за делата на Дамата — уточни тя.

— Ясно — мама все още ме стискаше за ръката, макар че аз открито се оглеждах наоколо. Умът е странно място, нали? Той изплита паяжини там, където няма паяци и поставя мрак там, където грее светлина. Дневната в дома на Дамата не беше свърталище на дявола, не се забелязваха нито купища черни котки, нито клокащи гърнета. Беше си просто стая със столове, диван и малка масичка със сувенирчета, имаше също и лавици с книги и на стените — поставени в рамки живописни картини. Една от тях прикова вниманието ми: на нея се виждаше лицето на чернокож младеж с очи, стиснати или в страдание, или от екстаз. Главата му бе увенчана с корона от тръни.

Никога дотогава не бях виждал чернокож Иисус и това зрелище едновременно ме вцепени и ведно с това озари място в ума ми, за което не бях знаел, че се нуждае от светлина.

Внезапно Лунният мъж изникна от един коридор и влезе в стаята. Да го видим тъй отблизо стресна както мама, така и мен. Той носеше светлосиня риза с навити ръкави и бе надянал черни панталони с тиранти. Тази вечер бе окичен само с един часовник и под ризата се забелязваше белият ръб на тениска наместо веригата и голямото му разпятие. Не носеше и цилиндъра си — над лицето му изпръскана военна зона от бледожълто и абаносовочерно продължаваше нагоре по високото му чело и навлизаше в шапката от бели къдрички. Бялата му брада беше заострена и леко се извиваше напред. Тъмните му, оградени от бръчици очи, се спряха първо на майка ми и после на мен, след което Лунният човек се усмихна леко и кимна. Вдигна един тънък пръст и ни посочи към коридора.

Беше време да се срещнем с Дамата.

— Тя не се чувства добре — каза ни Амелия. — Д-р Париш й е предписал купища витамини.

— Не е нещо сериозно, нали? — попита мама.

— Дъждът е влязъл в дробовете й. Тя не се справя особено добре във влажно време, но сега, когато слънцето отново се показа, вече се чувства по-здрава.

Стигнахме до една врата. Лунният човек я отвори. Раменете му бяха крехки и превити. Отвътре ми лъхна на прашни виолетки.

Амелия надникна първа.

— ’спожо? Гостите ви са тук!

В стаята изшумоляха чаршафи.

— Моля — разнесе се треперливият глас на старица — покани ги да влязат!

Майка ми си пое дъх и прекрачи в стаята. Принуден бях да я последвам, понеже ме стискаше за ръката. Лунният човек остана отвън, а Амелия каза:

— Ако имате нужда от нещо, просто ме повикайте! — и след това внимателно затвори вратата.

И ето ни пред Дамата.

Тя лежеше на легло с бяла метална рамка, гърбът й бе намерил опора във везана възглавница, а горният чаршаф бе придърпан над гърдите й. Стените в спалнята й бяха изрисувани със зелени треви и клонки, и като изключим тихото бръмчене на вентилатор, човек би могъл да си представи, че се намира в екваториална джунгла. На масичката до леглото гореше електрическа лампа, до която бяха струпани списания и книги, и на удобно за Дамата разстояние се намираха и очила с бяла рамка.

В течение на няколко секунди Дамата просто се взираше в нас, а ние пък се взирахме в нея. Тя изглеждаше почти синьо-черна на фона на бялото легло и на лицето й нямаше и инч, лишен от бръчки. Напомняше ми за онези кукли от ябълки, чиито лица се спаружват на силното обедно слънце. Бях виждал шепи пресен сняг, остъргани от тръбите на Ледената къща — пухкавият облак на косата на Дамата бе по-бял. Тя носеше синя нощница, презрамките на която обкрачваха кокалестите й рамене, а ключицата й изпъкваше в толкова ясен релеф над кожата, та чак да ти се стори, че сигурно е болезнено. Същото се отнасяше и за скулите й — те изглеждаха толкова остри, че да разрежат праскова. Честно да си призная обаче, ако не притежаваше една своя основна черта, Дамата щеше да изглежда просто като древна, слаба като вейка чернокожа, чиято глава трепери в леки тикове.

А очите й бяха зелени.

И нямам предвид позеленели от старост. Имам предвид, че бяха с цвета на светли изумруди, от онзи тип бижута, каквито Тарзан често дири в изгубените градове в Африка, където приключенства. Очите на Дамата бяха сияйни, пълни с уловена и горяща светлина, и когато надникнеш в тях ти се струваше, че самата сърцевина на душата ти може да бъде отворена с рязко дръпване като консерва със сардини и съдържанието й — откраднато изпод носа ти. И нищо чудно да не възразиш срещу това, а да го пожелаеш от сърце. Никога не бях виждал подобни очи, и не съм виждал втори такъв чифт. Те ме плашеха, но не можех да спра да ги гледам, понеже красотата им бе като на диво животно, което много внимателно трябва да се следи през цялото време.

Дамата примигна и сбръчканата й уста разцъфна в усмивка. Ако зъбите на венците й не бяха нейните собствени, значи носеше отлична протеза.

— Изглеждате чудесно и двамата! — каза тя с треперещия си глас.

— Благодаря, госпожо! — съумя да отговори мама.

— Съпругът ти не е тук.

— Ами… не, той… слуша бейзболен мач по радиото.

— Това ли беше извинението му, госпожо Макенсън? — Дамата вдигна белите си вежди.

— Аз… не разбирам какво имате предвид.

— Някои хора — уточни Дамата — се страхуват от мен. Чудно как да го разбира човек? Да се боят от една старица през сто и шестата й година! А ето ме, лежа си тук и дори не мога да си задържа вечерята, като я хапна! Обичате ли съпруга си, госпожо Макенсън?

— Да, обичам го. Много.

— Това е добре. Любовта е силна и може да те преведе през много неприятности. А аз съм тук да ти кажа, мило, че човек минава през много, много неприятности, докато стане на моите години… — зелените, прелестни и страховити очи върху сбръчканото абаносово лице насочиха пълната си сила към мен. — Здравей, млади човече! — каза ми Дамата. — Помагаш ли на мама из къщи?

— Да, ’жо! — прозвуча като шепот. Гърлото ми беше пресъхнало.

— Бършеш ли чиниите? Разтребваш ли си стаята? Метеш ли верандата?

— Да, ’жо!

— И добре правиш! Но се обзалагам, че никога не ти се е налагало да използваш метла по начин като този в дома на Нила Кастил, а?

Преглътнах с усилие. Сега и двамата с мама знаехме за какво иде реч.

Дамата се усмихна.

— Как ми се ще да съм била там! О, как ми се ще!

— Нила Кастил ли ви каза? — попита мама.

— Разбира се. Освен туй си поговорих продължително и с малкия Гейвин — погледът на Дамата остана втренчен в мен. — Спасил си живота на Гейвин, млади момко. Знаеш ли какво означава това за мен?

Поклатих глава.

— Майката на Нила, Бог да я пази, ми беше добра приятелка. Може да се каже, че осинових момичето. Приемам малкия Гейвин за свое правнуче. Пред него се простира чудесен живот. А ти му помогна да стигне до него.

— Аз просто… гледах да не бъда изяден самият аз — признах.

Дамата се засмя — прозвуча като хъхрене.

— Да прогониш звяра с метла! Леле, леле! Той си мисли, че е такъв як стар злодей, че може да изплува право от оная ми ти река и да си грабне пиршеството! Но ти си бил твърде голяма хапка за неговата уста, нали?

— Той изяде едно куче — споделих.

— Аха, така прави той — съгласи се Дамата и кикотът й затихна. Сплете тънките си пръсти над стомаха си. Погледна към майка ми. — Сторила си добро на Нила и татко й. Ето защо, ако някога потрябва нещо да се оправя, просто се обади на г-н Лайтфут и готово. Момчето ти е спасило живота на Гейвин. Ето защо бих искала да му подаря нещо, ако ми позволиш.

— Не е необходимо.

— Няма нищо необходимо — възрази Дамата с припламнало за миг раздразнение, което ми вдъхна представата, че цялата е горяла, когато е била млада. — Ето защо избрах да го сторя.

— Добре — прие майка ми, щателно умилостивена.

— Млади човече? — погледът на Дамата отново се прехвърли върху мен. — Какво би желал да получиш?

Обмислих въпроса и попитах:

— Всичко ли мога да поискам?

— В разумни граници — уточни мама.

— Всичко — отвърна Дамата.

Помислих още малко, но решението не беше особено трудно.

— Колело. Ново колело, което никога не е принадлежало другиму.

— Нов велосипед… — Дамата кимна. — И да си има фар, нали?

— Да, ’спожо.

— И с тромба?

— Може — съгласих се.

— И да бъде бързо, нали? По-бързо от котка, катереща дърво?

— Да, ’спожо! — вече бях започнал да се вълнувам. — Определено!

— Тогава ще го имаш! Веднага щом успея да вдигна старите си кокали от леглото!

— Ужасно мило от Ваша страна — обади се мама. — Оценяваме жеста ви. Но ние с бащата на Кори можем да идем да харесаме колело в магазина, ако…

— Няма да е магазинско — прекъсна я Дамата.

— Моля? — изуми се мама.

— Няма да е от магазина — домакинята ни замълча за момент, за да се убеди, че мама я е разбрала. — Купените от магазина не са достатъчно добри. Не са достатъчно специални. Млади момко, ти желаеш истинско специално колело, нали?

— Ами… готов съм да взема каквото има, ’спожо!

При тези ми думи Дамата се разсмя отново.

— Какъв си ми малък джентълмен! Да, сър, ние с г-н Лайтфут ще поумуваме и ще видим какво ще излезе от тази работа. Това устройва ли те?

Казах, че ме устройва, макар че не разбирах напълно как това ще ми донесе чисто ново колело.

— Ела по-близо! — каза ми Дамата. — Ето оттук, наистина близо!

Мама ме пусна. Пристъпих към леглото и онези ми ти зелени очи грейнаха право пред мен като се озоваха право пред мен, ярки като газеничета.

— Какво обичаш да правиш, освен да караш колело?

— Обичам да играя бейзбол. И да чета. И обичам да пиша разкази.

— Да пишеш разкази? — Дамата отново вдигна вежди. — Леле, леле! Значи си имаме цял писател?

— Кори винаги е харесвал книгите — обясни мама. — Пише малки разказчета за каубои, детективи и…

— Чудовища — допълних аз. — Понякога.

— Чудовища — повтори Дамата. — Писал ли си за Стария Мойсей?

— Може и да пиша за него.

— Смяташ ли да напишеш книга някой ден? Например за този град и всичките му жители?

Свих рамене:

— Не знам.

— Погледни ме — настоя старицата.

Така и сторих.

Тя уточни:

— Вгледай се в мен!

Така и сторих.

И тогава се случи нещо странно. Тя започна да говори и докато говореше, въздухът между нас сякаш потрепваше от перлено сияние. Очите й бяха уловили моите; не можех да отклоня поглед.

— Наричали са ме чудовище — каза Дамата. — Наричали са ме и по-лоши неща. Видях да убиват майка ми, не съм била много по-голяма от теб тогава. Уби я жена, която я ревнуваше заради дарбата й. Заклех се, че намеря тази жена. Тя носеше червена рокля и носеше на рамото си маймунка, която й казваше разни неща. Името на жената бе ЛаРуж[2]. Търсенето й отне целия ми живот. Била съм в Града на прокажените — Лепърсвил — и съм гребала с лодка между наводнени имения… — в трепкащата омара бръчките се посипаха от лицето на Дамата. Тя се подмладяваше право пред очите ми. — Видях да крачат мъртъвци и най-добрият ми приятел имаше люспи и пълзеше по корем… — лицето й продължаваше да младее. Красотата му направо ме изгаряше. — Видях майстора на маски. Плюх в окото на Сатаната и танцувах в залите на Тъмното общество… — тя беше момиче с дълга черна коса, с високи и горди скули, с остра брадичка и ужасяващи от спомените очи. — Поживях си — каза Дамата с високия си, силен глас — колкото за сто живота, и още не съм мъртва. Виждаш ли ме, млади момко?

— Да, ’спожо! — отвърнах и се чух като от огромно разстояние. — Виждам ви.

Магията се разчупи, бърза като удар на сърцето. В един миг гледах прелестна млада жена, а в следващия я замести Дамата в днешния й вид, на сто и шест години. Жаравата в очите й бе поизстинала, но въпреки това мен ме тресеше.

— Може някой ден да напишеш моята история — каза ми Дамата. Прозвуча по-скоро като нареждане, а не като предположение. — А сега защо не излезеш от стаята и не отидеш при Амелия и Чарлз, докато поговоря с майка ти?

Отвърнах, че така ще сторя. Докато вървях покрай мама към вратата, краката ми се подгъваха като гумени. Под яката ми се стичаше пот. На прага ме сполетя мисъл, която ме накара да се обърна към леглото.

— Извинете, ’спожо? — осмелих се. — Дали… може… да ми помогнете да мина класното по математика? Имам предвид с магическо питие или нещо подобно?

Кори! — скара ми се мама.

Но Дамата просто се усмихна. Каза:

— Млади момко, мога, разбира се. Кажи на Амелия да ти даде глътка от Отвара номер девет. След това върви у дома и учи усърдно, по-усърдно, отколкото си го правил досега. Толкова усърдно, че да бориш ’ритметиките дори насън! — тя вдигна показалец. — Това ще свърши работа.

Излязох от стаята и затворих вратата, нетърпелив да опитам магия.

— Отвара номер девет? — вдигна вежди мама.

— Чаша мляко с малко индийско орехче в него — обясни Дамата. — Ние с Амелия имаме цял списък с отвари, намислени за хора, които се нуждаят от малко допълнителна смелост или увереност, или нещо друго.

— Така ли стават всичките магии?

— Повечето. Просто даваш на хората ключове, с които успешно да отворят собствените си ключалки — Дамата наклони глава на една страна. — Но има и други видове магия. Ето защо трябва да си поговорим двете.

Майка ми остана безмълвна, без да разбира какво ще последва.

— Напоследък сънувам — обясни старицата. — Сънувам и насън, и когато съм будна. И от другата страна има вълнение, да знаеш.

— Другата страна ли?

— Там, където отиват мъртвите — поясни старицата. — От другата страна на реката. Не Текумзе. Широката, тъмна река, където не след много дълго ще ида и аз. След това ще погледна назад, ще се изсмея и ще река: „И за това ли била цялата джабала?“

Мама поклати глава, все още без да знае какво става.

— И оттам има вълнение — продължи Дамата. — В земите на живите и в земите на мъртвите. Знаех си, че нещо не е наред още когато Дамбала отказа храната си. Джена Велвадийн ми каза какво е станало в църквата ви на Великден заранта. И това е било дело на духовете.

— Бяха стършели — заяви мама.

— За вас — стършели. За мен — вест. Някой от другата страна се разкъсва от ужасна болка.

— Не раз…

— … разбирам — завърши Дамата вместо нея. — Знам, че е така. Понякога и аз не съм наясно. Но познавам езика на болката, госпожо Макенсън, той ми е майчин… — старицата се пресегна към масичката до леглото, отвори едно чекмедже и извади оттам лист изящна хартия. Даде го на майка ми. — Познато ли ти е?

Мама се взираше в листа. На него с молив бе нарисувана глава — череп, както изглеждаше, с чифт крила, изникващи от слепоочията му.

— В съня си виждам мъж с тази татуировка на рамото. Виждам чифт ръце, и едната държи бейзболна бухалка, облепена с черно тиксо — ние я наричаме костотрошачка — и в другата стиска жица. Чувам гласове, но не мога да отгатна какво се казва. Някой вика, освен това много силно свири музика.

— Музика? — мама бе настръхнала цялата, разпознала крилатия череп по разказите на татко за трупа в колата.

— Или е плоча — уточни Дамата, — или някой изкарва душата на пианото си. Казах на Чарлз. Той ми спомена за една статия, която прочел през март в „Джърнъл“. Съпругът ти е бил човекът, видял мъртвец да потъва в Саксън Лейк, нали така?

— Да.

— Това дали има нещо общо?

Мама си пое дълбоко дъх, задържа го и после го изпусна.

— Да — потвърди.

— Така си и мислех. Съпругът ти добре ли спи?

— Не. Той… има сънища. За езерото и… за мъжа на дъното.

— Опитвах се да стигна до съпруга ти — каза Дамата. — Да привлека вниманието му. Аз просто прихващам съобщението, като на дуплекс на телефон.

— Съобщение ли? — попита мама. — Какво съобщение?

— Не знам — призна Дамата, — но такава ужасна болка несъмнено може да побърка всекиго…

Сълзи започнаха да замъгляват очите на мама.

— Не мога… не съм… — тя замлъкна и сълзите потекоха по дясната й буза като живак.

— Покажи му тази рисунка. Кажи му да дойде да ме види, ако иска да говорим за нея. Кажи му, че знае къде живея.

— Няма да дойде. Страхува се от теб.

— Ти му предай, че това чудо може да го разкъса на парчета, ако не се погрижи да го уреди. Кажи му, че надали друг може да му стори повече добро от мен.

Мама кимна. Сгъна на четири листчето от тефтерче и го стисна здраво.

— Избърши си очите — посъветва я Дамата. — Нали не искаш да разстроиш младежа си?

Когато майка ми успя да се вземе що-годе в ръце, Дамата изсумтя удовлетворено:

— Браво на теб! Хайде, виж се каква си хубавица! А сега върви да кажеш на твоя млад господин, че ще си има ново колело веднага, щом намеря време за него. Внимавай и да си учи уроците! Отвара номер десет не работи, ако мама или татко не са насреща да осигурят време за учене.

Майка ми благодари на Дамата за любезността й. Каза, че ще говори с татко да дойде да я посети, но не може да обещае нищо.

— Той ще дойде, когато стане време — отвърна Дамата. — А ти се грижи за себе си и за семейството си!

Ние с мама напуснахме къщата и отидохме до пикапа. По ъгълчетата на устата ми още имаше капчици от Отвара номер десет. Чувствах се готов да изям учебника по математика с кориците.

Напуснахме Брутън. Реката течеше спокойно в коритото си. Нощният бриз полъхваше леко между дърветата, а в прозорците на къщите грееха лампи, под които обитателите им довършваха вечерята си. В главата ми се въртяха две неща: гордото прелестно лице на младата жена със зелените очи и ново колело с тромба и фар.

Майка ми си мислеше за мъртвеца, чийто труп лежеше на дъното на езерото, но чийто дух витаеше в сънищата на баща ми и сега — също и в сънищата на Дамата.

Лятото стремително наближаваше и ароматът му — орлови нокти и виолетки — обгръщаше света.

Някъде в Зефир засвири пиано.

Бележки

[1] „Филаделфия Филис“ („Philadelphia Phillies“) — бейзболният отбор на „Филитата“ завършва втори в първенството през 1964 г., с 90 спечелени и 70 загубени мача; „Питсбърг Пайрътс“ („Pittsburgh Pirates“) — отборът на Пиратите завършва шести в Националната лига през 1964 г. Том Макенсън обаче лъже или се заблуждава: „Филис“ и „Пайрътс“ играят на 26, 27 и 28 май (вторник, сряда и четвъртък), но в петък — 29 май — „Филис“ имат мач с „Хюстън Колтс“.

[2] ЛаРуж (LaRouge, фр.) — Червената. ЛаРуж участва по-сериозно и в други книги на МакКамън, например „Аз пътувам нощем“ („I Travel By Night“), където става ясно, че е вампирка и предводителка на клан на вампири.