Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

Три
Горяща есен

1.
Шапка със зелено перо

— Кори?

Престорих се, че не чувам заплашителния шепот.

— Кори?

Не. Нямах намерение да се обръщам. Пред черната дъска г-жа Джудит Харпър — известна още като Харпията, Харпи и „Ковашкия мях“ — ни показваше делене на дроби. Аритметиката за мен представляваше поход в Зоната на Здрача[1]; това чудо с дробите беше главозамайващо падение към Външните граници[2].

— Кори? — разнесе се отново шепотът зад гърба ми. — На пръста си имам голям зелен сопол!

О, мили Боже, казах си. Не отново!

— Ако не се обърнеш и не ми се усмихнеш, ще го избърша на врата ти!

Беше четвъртият ми ден в училище. Още от първия разбрах, че годината ще бъде тежка, понеже някакъв идиот бе обявил Демонката за „надарено дете“ и я бе прехвърлил два класа нагоре. В същото време, досущ като среден пръст на съдбата, г-жа Харпър бе изготвила схема на местата в класната стая — момче, момиче, момче, момиче, момче, момиче, — която поставяше Демонката на чина зад гърба ми.

А най-лошото, ама наистина най-лошото беше — както Дейви Рей ми каза със злобен смях, — че Демонката си падаше по мен с такава сила, че Ниагара бледнееше пред бурята на страстите й.

Кори? — тонът й настояваше за внимание.

Трябваше да се обърна. Последния път, когато се съпротивлявах, тя размаза по врата ми лига във формата на сърце.

Бренда Сътли се хилеше, червената й коса беше мазна и къдрава, а палавите й очички сияеха от лукавство. Тя вдигна показалец, под нокътя на който имаше мръсотия, но не и сопол.

— Фанах те! — прошепна тя.

Кори Джей Макенсън! — изрева Ковашкия мях. — Обърни се незабавно!

Обърнах се, зашлевявайки се мислено. Чух предателите около мен да хихикат, наясно, че Харпията няма да се задоволи с този знак на уважение.

— О, предполагам, че вече си научил всичко за деленето с дробна черта, нали така? — поиска да знае тя, положила длани на хълбоците си, по-широки и от танк „Патън“. — Е, ами защо не излезеш тук на дъската да ни демонстрираш малко делене, да ни покажеш, как се борави с дробите? — тя протегна проклетия жълт тебешир към мен.

Ако някога ме осъдят на смърт, надали пътят от килията до електрическия стол ще е по-ужасяващ от няколкото крачки от чина ми до тебешира в ръката на г-жа Харпър и след това, в крайна сметка, до черната дъска.

— Добре — каза тя, щом застанах там с увиснали рамене и превит гръб. — Запиши следните дроби…

Учителката изстреля цяла редица числа и, когато ги копирах на дъската, тебеширът ми се счупи, а Нелсън Битнър се изсмя и след две секунди си имах строен до мен другар в страданието.

Вече всички бяхме наясно: нямаше да успеем да победим г-жа Харпър с директни атаки. Нямаше да успеем да превземем с щурм укрепленията й и да изкрещим победата си над купчината й учебници по математика. Предстоеше ни бавна, мъчителна война със снайпери и минни полета и търпеливо проучване да открием слабостта й. Ние, децата, до този момент бяхме открили, че всички учители си имат проблемна зона: някои полудяваха при дъвчене на дъвка, други откачаха, когато се кикотиш зад гърба им, трети се побъркваха от непрестанно скърцане и суркане на обувки по линолеума. Картечна кашлица, магарешки кихавици, продължително прочистване на гърлото, лепнати за черната дъска храчки — всичко това бе част от арсенала ни в борбата срещу учителите-хитлеристи. Кой знае? Може би ако успеехме да убедим Демонката да донесе в клас мъртво, смърдящо животно в кутия от обувки, или да я накараме да кихне и да издуха от талантливите си ноздри панделки сопол, това можеше да изправи къдриците на г-жа Харпър…

— Грешно! Грешно! Грешно! — ревна Ковашкия мях, когато завърших неловкия си опит да се справя с дробите. — Седни си на мястото и да внимаваш, идиот такъв!

Приклещен между Харпията и Демонката, наистина ми се пишеше лошо.

След като се разнесе звънецът в три следобед и ние с Дейви Рей, Джони и Бен обсъдихме събитията от деня, завъртях педалите на Рокет към дома под тъмно, смръщено небе. Заварих мама да чисти фурната у дома.

— Кори! — възкликна тя, когато влязох в кухнята с намерение да извърша набег върху буркана с бисквити. — Преди десетина минути те потърси една дама от офиса на кмета. Кметът Суоп иска да те види!

— Кметът Суоп ли? — вцепених се с ръка, протегната към една „Лорна Дуун“. — За какво съм му?

— Не каза защо те търси, само че било важно — мама погледна през прозореца. — Започва буря. Ако изчакаш около час, татко ти ще те закара до общината.

Любопитството ми бе събудено. Какво ли искаше от мен кметът Суоп? Погледнах през прозореца, а мама продължи прекъснатото си чистене. Оцених трупащите се облаци и заявих:

— Мисля, че ще стигна до там, преди да завали!

Мама извади главата си от фурната, погледна отново към небето и се намръщи.

— Не знам. Може и да те залее порой!

Свих рамене:

— Няма проблем.

Тя се поколеба, треперливата й природа въставаше срещу нея. Според мен още от нощта на лагеруването ни в гората обаче тя полагаше големи усилия да спре да се тревожи толкова много за мен. Макар че се бях изгубил, бях доказал, че мога да оцелея пред лицето на опасността. Така че в крайна сметка мама каза:

— Тръгвай тогава!

Взех си две бисквити и се запътих към верандата.

— Ако завали много силно, не излизай от общината! — подвикна мама. — Чу ли?

— Чух! — казах й, метнах се на Рокет и врътнах педалите, докато трошах между зъбите си бисквитите.

Недалеч от къщи колелото внезапно потрепери и усетих как кормилото му се дръпва конвулсивно вляво. Пред мен братята Бранлин караха един до друг черните си колелета, но се движеха в същата посока като мен и не ме видяха. Рокет искаше да завие наляво на следващото кръстовище и аз последвах мъдрия му съвет да се отклоня от маршрута.

Точно когато стигнах до построената от тъмен камък и в готически стил сграда на общината на „Мърчант Стрийт“, изтрещя светкавица и започна да препръсква. Капките бяха ледени — топлият летен дъжд бе отминал в миналото. Оставих Рокет заключен за пожарния кран отвън и влязох в общината, която смърдеше като мухлясало мазе. Табелка на стената ме осведоми, че кабинетът на кмета Суоп е на втория етаж, така че се качих по широкото стълбище, а през високите прозорци около мен нахлуваше мрачна, буреносно-синя светлина. На горния край на стълбите върху черното орехово перило стояха три издялани гаргойла с подгънати люспести крака и скръстени на гърдите нокти. Едната стена бе украсена със старо, прокъсано конфедеративно знаме и до него имаше витрини с изложени в тях войнишки униформи, проядени от молци. Над главата ми се издигаше тъмен стъклен купол, до който можеше да се стигне само със стълба и дочух гръмотевица да отеква през него като в стъклен буркан.

Извървях дългия коридор, подът на който бе застлан с линолеум на черни и бели квадрати. И от двете страни имаше кабинети: „Лицензно бюро“, „Общински данъчен отдел“, „Имотен съдия“[3], „Съд по трафика“ и подобни. Никъде не светеха лампи. Мярнах мъж с тъмна коса и синя папийонка да излиза от врата с матово стъкло, означена „Санитария и поддръжка“. Той заключи вратата с ключ от дрънчаща връзка и ме погледна с въпроса:

— С какво мога да ти помогна, млади човече?

— Имам среща с кмета Суоп — обясних.

— Кабинетът му е в дъното на коридора — мъжът погледна джобния си часовник. — Може и да се е прибрал вкъщи обаче. Повечето хора си тръгват към три и половина.

— Благодаря — казах му и продължих нататък.

Чух ключовете му да дрънчат, докато се насочваше към стълбите и си подсвиркваше песен, която не знаех.

Подминах щаба на общинския съвет и офисът на архиваря — и двата тъмни — и в края на коридора се изправих пред голяма дъбова врата с табела с месингови букви „КАБИНЕТ НА КМЕТА“. Не бях сигурен дали се очаква да почукам или не, а не виждах звънец. Поумувах върху загадката на етикета няколко секунди, а отвън изръмжа гръмотевица. След това свих юмрук и почуках.

След няколко секунди вратата се отвори. В коридора се показа жена с очила с рогови рамки и с желязно-сива копа коса. Лицето й приличаше на гранитен блок, съставен изцяло от твърди ръбове и скали. Веждите й се вдигнаха въпросително.

— Имам… среща с кмета Суоп — обясних.

— О, ти трябва да си Кори Макенсън.

— Да, госпожо.

— Влизай! — жената отвори вратата по-широко и аз се препъхнах покрай нея.

Докато я подминавах, в носа ме удари като светкавица аромат на виолетки — или от парфюма й, или от лака й за коса. Влязох в постлана с червен мокет стая, в която имаше бюро, редица столове и полица със списания. На стената се кипреше потъмняла по ръбовете карта на Зефир. На бюрото имаше кутия за входящи и за изходящи документи, спретната купчинка хартия, рамкирана фотография на бебе, гушнато между усмихнати млади жена и мъж и указателна табелка, на която пишеше: Г-ЖА ИНЕС АКСФОРД, а отдолу, с по-малки букви — СЕКРЕТАРКА НА КМЕТА.

— Просто седни за момент, ако обичаш! — г-жа Аксфорд пресече стаята към втората врата отсреща.

Почука тихо на нея и отвътре се разнесе задавеният акцент на кмета Суоп:

— Да?

Г-жа Аксфорд отвори вратата и съобщи:

— Момчето е тук.

— Благодаря ти, Инес! — чух пукот на стол. — Струва ми се, че с това приключваме за днес. Можеш да се прибираш вкъщи, ако желаеш.

— Искате ли да ви го изпратя?

— След две минутки ще съм готов за него.

— Да, сър. О… подписахте ли онази заявка за новите светофари?

— Трябва да проуча проекта малко повече, Инес. Ще ми бъде главна задача утре сутринта!

— Да, сър. Тогава ще тръгвам! — Г-жа Аксфорд се оттегли от владенията на кмета и затвори вратата, обръщайки се към мен: — Ще те приеме след две минути!

Докато чаках, тя заключи бюрото си, взе си коравата кафява чанта и оправи снимките на плота. Пъхна чантата си под мишница, огледа още веднъж кабинета, за да се увери, че всичко е на точното си място и след това излезе в коридора, без да размени и една думица повече с мен.

Чаках. Над главата ми изтрещя гръмотевица и тътенът отекна в сградата на общината. Чух как започна дъждът — полека в началото, но постепенно нараствайки до удари като с чук.

Вратата към кабинета на кмета се отвори и оттам излезе кметът Суоп. Ръкавите на синята му риза бяха навити над лактите, инициалите му бяха извезани с бяло на джоба на гърдите, а тирантите му бяха на червени райета.

— Кори — каза той с усмивка. — Заповядай и нека си поговорим!

Не знаех какво да мисля за това предложение. Имах представа, естествено, кой е и какъв е кметът Суоп, но никога не бях разговарял с него. А ето ти го сега, усмихнат до уши и ми маха да вляза в кабинета му! Момчетата щяха да повярват в това по-малко и отколкото вярваха, че съм пъхнал метла в гърлото на Стария Мойсей!

— Влизай, влизай! — подкани ме кметът.

Пристъпих в кабинета му. Мебелите бяха от тъмно, лъскаво дърво. Въздухът ухаеше на сладък тютюн за лула. В помещението имаше бюро, голямо като палубата на самолетоносач. Полиците бяха натъпкани с дебели, облицовани с кожа книги. Стори ми се, че никога не са били отваряни, понеже на нито една нямаше белези по гръбчето. Отвъд просторния персийски килим два масивни черни кожени стола стояха обърнати към бюрото. Прозорците разкриваха гледка към „Мърчант Стрийт“, но точно в момента по тях се стичаше пороен дъжд.

Кметът Суоп, чиято сива коса бе зализана назад от плешивото теме и чиито очи бяха тъмносини и дружелюбни, затвори вратата. Каза:

— Седни, Кори.

Поколебах се.

— Няма значение на кой стол.

Избрах онзи отляво. Когато се настаних на седалката, кожата изскърца. Кметът Суоп се намърда в собственото си кресло, краищата на чиито подлакътници бяха навити като охлюви. На плота на бюрото му имаше телефон, покрит с кожа моливник, кутия тютюн „Стрийм и Фийлд“ и стойка за лули, на която се гушеха четири броя. Едната лула беше бяла и на нея имаше гравирано брадато мъжко лице.

— Позаваля навън, а? — попита кметът и сплете пръсти.

Отново се усмихна и от толкова отблизо видях, че зъбите му са обезцветени.

— Да, сър.

— Е, полезно е за фермерите. Стига само да не ни сполети друго наводнение, нали?

— Да, сър.

Кметът Суоп си прочисти гърлото. Пръстите му почукваха по бюрото. Попита:

— Вашите чакат ли те?

— Не, сър. Дойдох с колелото.

— О. Боже, целият ще прогизнеш на път за вкъщи!

— Няма да ми стане нищо.

— Е няма да е хубаво — уточни кметът, — ако ти се случи нещо по пътя. Нали знаеш, при толкова силен дъжд може да те удари кола или пък да паднеш в канавката или… — усмивката му се бе пропукала, но сега се завърна отново. — Да, хич няма да е хубаво.

— Не, сър.

— Подозирам, че се чудиш защо те извиках.

Кимнах.

— Знаеш ли, че аз бях сред журито на писателското състезание? Много ми хареса разказът ти. О, да, определено заслужаваше награда! — кметът вдигна бриаровата лула и отвори кутията с тютюн. — Определено. Ти си най-младият участник, печелил някога плакет в състезанието!

Следях пръстите му, когато се захвана да натъпче кошчето на лулата с парченца тютюн.

— Проверих в архива. Ти си най-младият до момента. Това сигурно прави теб и родителите ти много горди!

— Предполагам.

— О, няма нужда да си толкова скромен, Кори! В никакъв случай не съм могъл да пиша като теб, когато бях на твоята възраст! Не, не! Бях добър по математика, но английският не ми допадаше… — кметът извади пакет кибрит от джоба си, запали една клечка и докосна с нея тютюна в лулата си. Около устата му разцъфна син дим. Погледът му отново се върна върху мен. — Имаш прекрасно въображение. Тази част от разказа ти, дето си видял някой да стои в гората от другата страна на пътя… Много ми хареса тази подробност. Откъде ти хрумна да я измислиш?

— Ами това си е… — „самата истина“, щях да кажа. Но преди да успея, някой почука на вратата.

В кабинета надникна г-жа Аксфорд.

— Кмете Суоп? Боже, навън вали като из ведро! Не успях дори да си стигна до колата, а съм си правила прическа едва вчера! Случайно да имате да ми дадете назаем някой чадър?

— Мисля, че да, Инес! Провери в онзи килер ето там!

Тя отвори вратата на един килер и порови в него.

— Трябва да има един в ъгъла — уточни кметът Суоп.

— Вътре ужасно мирише на мухъл! — отбеляза г-жа Аксфорд. — Подозирам, че нещо е мухлясало!

— Да, трябва да го разчистя някой ден — съгласи се кметът.

Г-жа Аксфорд излезе от килера, стиснала чадър. Но носът й бе сбръчкан, а в другата си ръка държеше два парцала, побелели от мухъл.

— Само ги погледнете! — възкликна. — Нищо чудно по тях да растат гъби!

Сърцето ми спря да бие.

Г-жа Аксфорд държеше петносан с мухъл шлифер и шапка, която изглеждаше, все едно са я прекарали през пералня и цедилка.

А на лентата на опърпаната шапка имаше сребърен диск и смачкано зелено перо.

— Пфу! Само каква воня! — Секретарката направи гримаса, която би спряла и часовник. — Защо пазите тези боклуци?

— Това ми е любимата шапка. Или поне беше. Съсипа се в нощта на наводнението, но се надявах да я занеса на поправка. А този шлифер го имам от петнайсет години!

— Нищо чудно, че не ме оставяте да ви подредя килера! Какво друго има вътре?

— Няма значение. Побързайте! Лерой ви чака у дома!

— Искате ли по пътя към колата да хвърля тези на боклука?

— Не, Боже, не! — възмути се кметът Суоп. — Просто ги приберете пак вътре и затворете вратата!

— Кълна се — каза г-жа Аксфорд на път обратно към килерчето, — че вие, мъжете, сте по-привързани към старите си дрехи от бебенца — към одеялцата си! — тя затвори вратата с решително тропване. — Ето. Но да знаете, че още надушвам мухъла!

— Всичко е наред, Инес. Ти си върви у дома и внимавай по пътя!

— Обещавам! — тя ме погледна косо и след това излезе от кабинета, понесла чадъра като пушка.

Не мисля, че си бях поемал дъх по време на целия този разговор. Сега вдишах и потреперих, когато въздухът изгори дробовете ми.

— А сега, Кори — обади се кметът Суоп, — докъде бяхме стигнали? А, да — мъжът от другата страна на пътя. Как ти хрумна тази идея?

— Аз… аз…

Шапката със зеленото перо се намираше в килера, на десет фута от мен. Кметът Суоп се оказа човекът, носил я в онази нощ, когато наводнението бе заливало улиците на Брутън.

— Аз… дори не твърдя, че е бил мъж — отвърнах. — Казах просто, че някой стоеше там.

— Е, това е чудесен щрих. Обзалагам се, че е било тежка сутрин за теб, нали? — кметът бръкна в друг джоб и когато ръката му се появи отново, в нея държеше малко сребърно острие.

Това беше ножът, който видях в ръката му в онази нощ, когато се страхувах, че ще се прокрадне зад баща ми и ще го наръга в гърба заради онова, което бе видял при Саксън Лейк.

— Ще ми се да можех да пиша — продължи кметът Суоп. Завъртя острието. В другия му край имаше малко затъпено парченце метал, което той използва да натъпче горящия тютюн в гърлото на лулата си. — Винаги са ми харесвали криминалетата.

— На мен също — успях да изхъхря.

Той се изправи, а дъждът шибаше по прозорците зад него. Над Зефир на зигзаг се стрелна светкавица и лампите внезапно примигнаха. Изтрещя гръмотевица.

— Олеле — възкликна кметът, — удари доста близко, нали?

— Да, сър! — стисках толкова силно подлакътниците на креслото, че скоро щях да ги счупя.

— Настоявам ти — каза Суоп — да изчакаш тук за минутка. Има нещо, което трябва да ти покажа и мисля, че то ще обясни много неща!

Кметът пресече стаята, стиснал лулата между зъбите си и с виеща се зад гърба му пътечка дим, и излезе в помещението, където се намираше бюрото на г-жа Аксфорд. Остави вратата отворена и го чух да бърника в канцеларския шкаф.

Погледът ми залепна за килера.

Зеленото перо беше вътре. Тъй близо!

Какво щеше да стане, ако го изскубнех от шапката и го сравнях с онова перо, което бях намерил на пръстта по обувката ми? Ако двете бяха еднакви… тогава какво?

Трябваше да действам бързо, ако изобщо щях да предприемам нещо.

Чуя се затварянето на чекмеджето на канцеларския шкаф. Отвори се друго.

— Само минутка още! — подвикна кметът Суоп. — Не е там, където го търся!

Трябваше да тръгвам. Сега.

Изправих се на гумени крака и отворих килера. Смрадта на мухъл ме удари в лицето като влажен шамар. Шлиферът и шапката бяха захвърлени на пода, сгърчени в ъгъла. Чух затварянето на чекмеджето оттатък. Сграбчих перото и го дръпнах. Не искаше да се откачи.

Кметът Суоп се връщаше в кабинета си. Сърцето ми бе заседнало в гърлото като студен камък. Изтрещя гръмотевица и дъждът се удари в прозорците, а аз сграбчих зеленото перо и го дръпнах, и този път то се откъсна от лентата на шапката. Беше мое.

Кори? Какво правиш в…

Блесна светкавица, толкова близо, че човек можеше да чуе съскането й. Лампите угаснаха и последвалият гръмотевичен тътнеж разтресе прозорците.

Стоях в тъмното, стиснал в ръка зеленото перо и с кмета Суоп на вратата.

— Не мърдай, Кори! — каза той. — Кажи нещо!

Не посмях. Пристъпих полека към стената и притиснах гръб в нея.

— Кори? Хайде де. Да не си играем игрички! — чух кмета да затваря вратата. Изскърца дъска на пода, съвсем тихичко. Той се движеше. — Нека поседнем и поговорим, Кори. Има нещо много важно, което трябва да осъзнаеш!

Навън облаците бяха станали почти черни и стаята приличаше на тъмница. Стори ми се, че виждам висок, слаб силует да се мести полека към мен през персийския килим. Налагаше се да мина през него, за да стигна до вратата.

— Няма нужда от всичко това — каза кметът Суоп, мъчейки се да звучи спокойно и убедително. Долавяше се същата куха нотка като престорения глас на г-н Харгисън. — Кори? — чух го да издава дълга и решителна въздишка. — Ти знаеш, така ли е?

Дяволски вярно — знаех.

— Къде си, синко? Кажи нещо!

Не смеех.

— Как си узнал? — попита кметът. — Кажи ми поне това!

Блесна и изсъска светкавица. На светлината й за част от секундата видях кмета Суоп, бял като зомби, да стои в средата на стаята, а димът от лулата се носеше около него като полите на призрак. Сега вече сърцето ми тупкаше лудо — светлината от светкавицата се бе отразила от нещо метално, което стискаше в дясната си ръка.

— Съжалявам, че си го открил, Кори — каза кметът Суоп. — Не исках да се разстройваш.

Не можах да се сдържа — в паниката си избълвах:

— Искам да си ида у дома!

— Не мога да те пусна! — възрази кметът и силуетът му почна да се движи към мен през заредения с електрически ток мрак. — Нали разбираш защо?

Разбирах. Краката ми реагираха първи — те ме изстреляха през персийския килим към изхода, а дробовете ми си глътнаха въздух и в ръка стисках зеленото перо. Не знам колко близо до кмета съм минал, но стигнах до вратата недокоснат и се опитах да завъртя дръжката с длан, хлъзгава от студена пот. Суоп сигурно чу тракането на бравата, понеже каза:

— Спри!

Усетих го да идва зад мен. След това дръжката се завъртя и вратата се отвори, а аз се изстрелях през нея като гюле от дулото на оръдие. Сблъсках се с бюрото на г-жа Аксфорд и чух снимките да тракат, преди да паднат.

— Кори! — обади се кметът по-високо. — Не!

Оттласнах се от ръба на бюрото — човешки пинбол в движение. Нагазих в редицата столове и си ударих дясното коляно в остър ръб. През устните ми се изплъзна вик на болка и докато се опитвах да намеря вратата към коридора ми се струваше, че столовете са се сдобили със злонамерен живот и ми блокират пътя. Студена тръпка пролази по гърба ми, когато ръката на кмета Суоп се стовари на гърба ми като паяк.

Не! — каза той и пръстите му започнаха да се стягат.

Отскубнах се от него. До мен имаше стол, бутнах го към кмета като щит. Той се спъна в него и го чух да изпъшква: Ууф!, когато краката му се омотаха и падна на пода. След това му обърнах гръб и трескаво затърсих изхода. Очаквах всяка секунда около глезена ми да се стегне длан и да ме придърпа към него като пипалото на затвореното в стъклената купа чудовище от „Нашественици от Марс“.

Сълзи на ужас бяха започнали да парят в очите ми. Примигнах, за да ги прогоня, и внезапно ръката ми напипа студената дръжка на вратата, която водеше навън. Завъртях я, препъхнах се през отвора и се втурнах по притъмнелия от бурята коридор, а стъпките ми отекваха по линолеума и ехото на бурята се носеше по коридорите на правосъдието.

— Кори! Върни се тук! — крещеше кметът, сякаш наистина си представяше, че бих го сторил.

Той се бе юрнал след мен и също тичаше. Представих си се пребит до смърт, с ръка, прикована към Рокет и той пропада все по-надолу и по-надолу в ужасните адски дълбини на Саксън Лейк.

Препънах се в собствените си забързани крака, паднах и се плъзнах по корем по линолеума. Брадичката ми се удари в прагчето на стена, но се изправих на крака и продължих напред, а стъпките на кмета Суоп отекваха точно зад гърба ми.

— Кори! — извика той с гняв в гласа. Сега вече наистина звучеше като побъркан убиец. — Спри на място!

Да бе, ей сега! — казах си.

След това видях мътна сива светлина да нахлува през купола над стълбището и се втурнах надолу по стъпалата, без дори да се държа за парапета, което бе достатъчно косата на майка ми да побелее, само ако знаеше какви ги върша. Кметът Суоп пухтеше зад мен, а гласът му губеше парата си:

— Не, Кори, не!

Стигнах дъното на стълбите, втурнах се през входното фоайе и излетях през вратата навън под студения дъжд. Най-лошата част от бурята вече бе отминала над Зефир и сега бе клекнала над хълмовете като масивен синьо-синкав жабок. Отключих Рокет, но оставих веригата да виси. Завъртях с бясна скорост педалите, точно когато кметът Суоп изхвръкна през вратата, крещейки ми да спра.

Последното, което извика — и ми се стори много странно, идвайки от устата на откачен убиец — беше:

— За Бога, карай внимателно!

Рокет прелиташе над надупчваните от дъжда локви, а златното му око избираше пътя. Облаците се разделяха, копия от златна слънчева светлина се спускаха надолу. Татко винаги ми бе казвал, че когато вали и се покаже слънцето, тогава дяволът бие жена си. Рокет избягваше заливащите с кал коли по „Мърчант Стрийт“, а аз го яздех.

У дома колелото спря с плъзгане пред стъпалата на верандата ни и аз изтичах по тях, с прогизнала от дъжда коса и стиснал здраво в ръка мокрото зелено перо.

— Кори! — провикна се мама, когато тресна комарникът. — Кори Макенсън, ела тук!

— Само минутка! — изтичах в стаята си и прерових седемте загадъчни чекмеджета, докато намеря онова, където се намираше кутията от пури „Уайт Оул“. Отворих я и ето ти го зеленото перо, което бях открил на подметката на обувката си.

— Ела тук незабавно! — извика мама.

— Момент!

Разгънах първото зелено перо на бюрото си и положих до него онова, което бях отскубнал от лентата на шапката на кмета.

— Кори! Ела веднага тук! Кметът Суоп е на телефона!

Олеле.

Усещането ми за триумф се пропука, срина се и се посипа като пепел върху мокрите ми маратонки.

Първото перо — онова, което идваше от гората — беше с плътен, изумруденозелен цвят. Онова от шапката на кмета беше по-светло с поне три оттенъка. И не само това — перото от лентата на шапката беше и поне два пъти по-голямо от онова от Саксън Лейк.

Не си съвпадаха в нищо.

— Кори! Ела да говориш с кмета, преди да съм те домъкнала насила!

Когато посмях да сляза в кухнята, видях, че лицето на майка ми е почервеняло като червено цвекло. Тя каза в слушалката:

— Не, сър, кълна се, че Кори няма психически проблеми. Не, сър, не го сполитат и панически атаки. Ето го тук, вече дойде, давам ви го! — тя ми подаде слушалката и ме прикова с отмъстителен поглед. — Да не си си изгубил ума? Взимай телефона и говори с кмета!

Взех слушалката. Едва-едва успях да изкарам от гърлото си едничка жалостива думичка:

— Ало?

— Кори! — възкликна кметът Суоп. — Трябваше да се обадя, за да съм сигурен, че си се прибрал жив и здрав! Изплаших се до смърт, че ще паднеш по онез ми ти стълби в тъмното и ще си счупиш врата! Когато изтича навън си мислех, че си… ами… че си получил пристъп или нещо подобно!

— Не, сър — отвърнах немощно, — не съм имал пристъп.

— Е, когато лампите угаснаха, реших, че сигурно те е страх от тъмното. Не исках да се нараниш, така че се опитвах да те успокоя. И прецених, че майка ти и баща ти няма да се зарадват, ако те оставя да се прибираш сам в тази буря! Ако те беше блъснала кола… е, благодаря на Бога, че нищо не ти се е случило!

— Аз… помислих си… — гърлото ми бе пресъхнало. Усещах горящия поглед на мама. — Мислих… че се опитвате… да ме убиете — завърших.

Кметът помълча за няколко секунди и можех да си представя какво ли си мисли. Бях си чист първокачествен случай на откачалка.

— Да те убия ли? Че за какво?

— Кори! — възкликна мама. — Да не си се побъркал?

— Съжалявам — казах на кмета. — Моето… въображение се измъкна от юздите, така излиза. Но вие казахте, че знам нещо за вас и се чудехте как съм открил и…

— Не, не нещо за мен — обясни кметът Суоп. — Нещо за наградата ти.

— Наградата ми ли?

— За плакета. Задето печелиш трето място в състезанието за кратък разказ. Ето защо те помолих да дойдеш да се срещнем. Боях се, че някой друг от комитета по награждаването ще ти каже, преди да смогна аз.

— Да ми каже какво?

— Е, исках да ти го покажа. Тъкмо щях да ти донеса плакета и лампите угаснаха, а ти побесня. Гледай сега, момчето, което гравира плакетите е сбъркало името ти. Написал е Кори с „е“[4]. Исках да го видиш преди церемонията, така че да не се почувстваш наранен и да не се обидиш. Момчето обеща да изработи плакета наново, но първо трябва да направи комплект награди за софтбол и няма да може да се захване с него цели две седмици. Разбираш ли?

О, какъв горчив хап! Какъв горчив, горчив хап!

— Да, сър — отвърнах. Бях замаян, а дясното ми коляно започваше неприятно да пулсира от болка. — Разбирам.

— Ти да не би… да пиеш лекарства? — поинтересува се кметът.

— Не, сър.

Той изсумтя тихо. Сумтенето казваше: „А определено би трябвало!“

— Съжалявам за глупавото поведение — казах. — Не знам какво ми стана…

Ако сега кметът ме смяташе за побъркан, помислих си, нека само да види какво бях направил с шапката му. Реших да го оставя да открие това самичък.

— Е — събеседникът ми се засмя леко, което ми подсказа, че открива и зрънце хумор в цялата ситуация, — беше наистина интересен следобед, Кори!

— Да, сър. И… господин кмете?

— Да?

— Ами… плакетът си е добре както си е. Нищо, че името ми е сбъркано. Няма нужда да го поправят!

Прецених, че това е подходящо наказание: всеки път, когато погледнех към плакета, щях да си спомням деня, когато съм подложил на кмета стол и съм го свалил на земята.

— Глупости. Ще го преправим!

— Предпочитам го във вида, в който е в момента — казах му и предполагам, че съм прозвучал достатъчно убедително.

— Добре, Кори, ако наистина това искаш! — съгласи се кметът.

Каза също, че вече му е време да се изтегне във ваната си с английска сол[5] и след това заяви, че ще се видим на церемонията по награждаването. Когато затвори, се налагаше да се изправя пред майка си и да й обясня защо съм сметнал, че кметът Суоп се кани да ме убие. По време на обяснението се прибра татко и, макар че беше логично да ме накажат за проявената глупост, родителите ми просто ме пратиха за един час в стаята ми, където и бездруго щях да се прибера.

В стаята си разгледах отново двете различни зелени пера. Едното ярко, другото тъмно. Едното малко, другото голямо. Взех перото от Саксън Лейк и го вдигнах на дланта си, намерих си лупата и разгледах ръбчетата и власинките му. Може би Шерлок Холмс можеше да си извади някакви изводи по него, но аз тънех в неведението на д-р Уотсън.

Кметът Суоп несъмнено беше човекът с шапката със зелено перо. Неговият „нож“ се оказа уред за почистване на лули. Това перо в ръката ми нямаше нищо общо с шапката на кмета. Дали имаше нещо общо със силуета, който ми се бе сторило, че виждам сред дърветата до пътя или с мъртвеца на дъното на езерото? Със сигурност знаех едно — в горите около Зефир няма изумруденозелени птици. Така че откъде тогава бе дошло перото?

Тази нощ отново сънувах четирите чернокожи момиченца, облечени като за посещение на църква. Предположих, че най-малкото е на десет или единадесет годинки, а останалите три са на около четиринайсет. Само че този път стояха и си говореха под зелено, разлистено дърво. Две държаха библии. Не чувах какво си казват. Едното момиче се засмя и след това се разсмяха и останалите, звукът бе подобен на шуртене на вода. След това блесна светкавица — толкова ярка, че трябваше да затворя очи и се озовах насред вихъра на буря и горещият вятър дърпаше дрехите и косата ми. Когато отново отворих очи, четирите чернокожи момичета бяха изчезнали, а дървото бе останало без листа.

Събудих се. По лицето ми бе избила пот, все едно наистина съм бил целунат от тази изгаряща горещина. Чух Ребъл да джафка в дворчето си отзад. Погледнах към сияйния циферблат на будилника и видях, че е почти два и половина. Ребъл продължи да лае упорито, като машина, а гласът му дразнеше останалите кучета, така че прецених, че щом и бездруго съм буден, ще изляза и ще го успокоя. Тръгнах да излизам от стаята си и видях веднага, че в кабинета лампата свети.

Можех да чуя нещо като дращене. Последвах звука до прага на стаята. И видях там баща ми, по пижама, да седи зад бюрото си, където попълваше чековете за сметките. Бе стиснал молив в ръка и под езерото от светлина пишеше или чертаеше нещо на лист хартия. Очите му изглеждаха трескави и хлътнали и видях, че по челото му блести пот — досущ като на моето.

Ребъл спря да лае и премина във вой.

Татко промърмори:

— Проклятие! — и се изправи, като внимаваше да не стърже със стола си по пода.

Скрих се отново в сенките — не съм сигурен защо го направих, но татко имаше такъв вид, сякаш не иска да го безпокоят. Той отиде до задната врата и го чух да излиза да успокои Ребъл.

Воят на кучето секна. Татко щеше да се върне след минутка.

Не можах да се сдържа. Трябваше да науча какво е толкова важно за него, че изисква да стане в два и половина.

Влязох в кабинета и погледнах към листа хартия.

На него баща ми, който определено не ставаше за художник, бе нарисувал половин дузина груби черепи с растящи от слепоочията им крилца. Имаше и колонка с въпросителни, също и думите „Саксън Лейк“, повторени пет пъти. Бе изписана и „Дамата“, последвана от друга серия въпросителни. „Долу в тъмното“ също го имаше, а върхът на молива бе натискан толкова силно, че направо бе задирал в хартията. Надписът бе последван с главни букви в два отчаяни въпроса: КОЙ? ЗАЩО?

А поредицата след това повдигна жлъчката в стомаха ми:

Аз се.

Аз се страхувам.

Аз ще полуде…

Задната врата се отвори.

Оттеглих се в сянката си и проследих как татко влиза в кабинета. Той отново седна и се втренчи в онова, което бе нарисувал и написал.

Никога не бях виждал подобно изражение. Не и това, което бе надянал на лицето си в този тих час преди изгрев. Беше изражението на уплашено малко момче, изтормозено отвъд всякакви граници на възможното.

Татко отвори едно чекмедже и извади чаша за кафе с надпис отстрани „Мандра Грийн Медоус“. Извади пакет кибрит. След това сгъна листа хартия и започна да го къса на малки парченца. Те падаха в чашата. След като приключи с хартията, баща ми запали клечка и също я пусна в чашата.

Имаше малко дим. Той отвори прозореца и след това димът изчезна.

Прибрах се тихо в стаята си и легнах да си помисля.

Дали докато аз сънувах четирите чернокожи момиченца в неделните им рокли, татко също бе имал посещение? Дали го бе навестил покрит с тиня труп от мътните дълбини на езерото, издигнат до повърхността от флотилия покрити с мъх водни костенурки? Труп с пребито и изкривено лице, който шепне: „Ела с мен, ела с мен, долу в тъмното“? С белезници на татуираната ръка? Или мисълта, че това може да е всеки един, наистина всеки, чийто живот завършва самотно и който е забравен и потъва в забравата?

Не знаех и се страхувах да предполагам дори. Но бях сигурен в едно: който и да беше убил онзи непознат, убиваше и баща ми.

Най-сетне сънят ме победи и нежно ме отнесе далеч от тези размисли. Почивах си, а около мен чудовищата ми стояха на стража.

Бележки

[1] „Зоната на Здрача“ („Twilight Zone“) — американска телевизионна антологична поредица, създадена от Род Сърлинг. Поредицата се излъчва от 1959 до 1964 г. и дава началото на голям и разклонен франчайз под същото название — книги, комикси, списание, различни радиопиеси, телевизионни сериали и кинофилми.

[2] „Външните граници“ („Outer Limits“) — научнофантастичен телевизионен сериал, излъчван от 1963 до 1965 г.; сериалът оказва такова голямо влияние върху НФ общността в САЩ, че и до днес най-общо под понятието „външни граници“ в спейс-операта (и други жанрове) се подразбират все още непроучените докрай части от Космоса, където човечеството вече е стъпило.

[3] Имотен съдебен състав, съдебен състав по трафика и др. — в американската съдебна система съществува конкретна специализация на законодателните органи в различни направления, с цел по-бързата обработка на случаите и улеснение на гражданите.

[4] На английски името на момчето е Cory, а изписването може да бъде и Corie — това е грешката, която е направил гравьорът.

[5] Английска сол (Epsom salts) — търговското название на сулфатния минерал епсъмит (MgSO47H2O), името идва от гр. Епсъм в графство Съри, Великобритания. Английската сол се използва като лекарство, може да се приема и вътрешно, но е най-популярна под формата на соли за вана, за облекчаване на болки в ставите и мускулите.