Робърт Маккамън
Момчешки живот (15)

6.
Майката на Немо и Седмица с Джейбърд

Лятото продължи нататък, както се случва с летата.

Преподобният Блесет се опита да запази платформата си в движение, но с изключение на неколцина души, които писаха до „Джърнъл“ с настояване песента да бъде забранена за продажби, парата от локомотива на преподобния бе изпусната. Може би имаше нещо общо с дългите, лениви юлски дни — а може би касаеше загадката кой бе запалил онзи кръст в двора на Дамата; или може би хората бяха слушали тази песен със собствените си уши и със собствените си умове. Каквато и да беше причината, жителите на Зефир явно бяха решили, че кампанията на преподобния Блесет е просто въздух под налягане. Тя завърши с трясък, когато кметът Суоп посети къщата му и нареди да спре да плаши хората, като вижда демони, които не са никъде другаде, освен в собствения ум на преподобния.

Що се отнася до Луцифер, поне половин дузина съграждани го бяха виждали да скача из дърветата. Напълно съсипан се оказа един бананов пай, оставен да изстива на прозореца на къщата на сестрите Соня и Катарина Глас, и във всеки друг момент бих казал, че виновни за това са братята Бранлин, но засега те се бяха покрили. Луцифер, от друга страна, припкаше по покривите. Шеф Марчет и неколцина доброволци-пожарникари направиха опит да го хванат с мрежа, но за усилията си получиха само душ от маймунски фъшкии по дрехите. Луцифер очевидно имаше точен прицел и стабилна струя — и отпред, и отзад. Татко каза, че това е доста добър защитен механизъм и се посмя добре, но мама заяви, че й призлява от самата мисъл за маймуна, скитаща на свобода в нашия град.

Денем Луцифер като цяло странеше от хората, но понякога нощем крещеше и пищеше достатъчно силно да събуди и спящите на Поултър Хил. В повече от един случай чувах трясъка на изстрели — някой, вдигнат от сън от шумотевицата на маймуната се опитваше да пробие в нея дупка, но и зверчето не стоеше в очакване да получи куршум. Стрелбата обаче събуждаше всички кучета и лаят им на свой ред изправяше в леглата целия град, ето защо градският съвет на Зефир прокара извънредно нареждане, забраняващо стрелбата в рамките на града от осем вечерта нататък. Скоро след това Луцифер се научи как да удря по кофите за боклук с пръчка, което много обичаше да прави между три и шест заранта. Избягна връзката отровни банани, които кметът Суоп остави за него, срамуваше се да стъпи и в капаните с телена примка. Започна да оставя кафявия си знак на новоизмити коли, а един ден се провеси от дърво и отхапа парче от ухото на г-н Джерард Харгисън, докато пощальонът си вървял по маршрута. Той лично го разказа на баща ми, докато седеше на верандата ни и дърпаше усърдно от пуретата си с пластмасов мундщук. На намаленото на размер ляво ухо на пощальона имаше превръзка.

— Щях да гръмна копелето, ако си носех оръжието! — заяви г-н Харгисън. — Беше голям бързак, признавам му го. Ухапа ме и избяга, и кълна се, че само го мярнах… — той изсумтя и поклати глава. — Що за чудо е това, да не можеш да си вървиш по улицата посред бял ден, без да те напада проклета маймуна!

— Може би ще го хванат съвсем скоро — утеши го татко.

— Може би — г-н Харгисън блъвна син дим и проследи как облачето се разсейва. — Знаеш ли какво си мисля, Том?

— Какво?

— В проклетата маймуна се крие повече, отколкото се вижда с просто око, това си мисля.

— Какво имаш предвид?

— Помисли си само. Как така проклетата маймуна остана тук в Зефир? Защо не отиде в Брутън да предизвиква проблеми?

— Не знам — призна татко. — Не съм мислил за това.

— Сигурен съм, че онази жена има нещо общо с това.

— Коя жена, Джералд?

— Знаеш коя — той врътна глава по посока на Брутън. — Тя. Кралицата там.

— За Дамата ли ми намекваш?

— Аха. Нея. Според мен ще да е оплела някакъв вид заклинание и ни го е наложила, понеже… знаеш… заради проблема.

— Запаленият кръст имаш предвид.

— Ъхъ — г-н Харгисън се премести в сенките, понеже слънцето бе започнало да напича крака му. — Спретнала ни е нейното худу. Направо страхотия е как никой не може да хване проклетата маймуна. Нощем това чудовище пищи като банши пред прозореца на спалнята ми и Линда Лу за малко да получи сърдечен удар!

— Маймуната се измъкна на свобода по вина на преподобния Блесет — напомни му татко. — Дамата няма нищо общо с това.

— И откъде си толкова сигурен, а? — г-н Харгисън тръсна пепелта от цигарата си в тревата и след това пуретата се върна между устните му. — Не знаем какъв вид сили има. Кълна се, вярвам, че Кланът е развил правилната идея. Не ни трябва тази жена наоколо. Тя и нейните петиции.

— Не съм на страната на Клана, Джералд — каза му татко. — Не си падам по изгаряне на кръстове. За мен това си е чиста проява на страх.

Г-н Харгисън изсумтя тихо, а между устните му се измъкна тънка перушинка дим.

— Не знаех, че изобщо имаме активисти на Клана наоколо — сподели. — Но напоследък чувам това-онова.

— Като например?

— О, просто… това-онова. В моята професия човек чува доста празнословия. Има хора в града, които смятат, че Кланът е проявил голяма смелост, като е пратил предупреждение на тая жена. Други пък си мислят, че е време тя да бъде пратена да си върви по пътя, преди да е съсипала града.

— Живее тук от много време. Все още не е съсипала Зефир, нали?

— Поне до последните няколко години си затваряше устата. Сега се опитва да мъти водата. Цветнокожите и белите в един общ плувен басейн! И знаеш ли какво? Кметът Суоп е такъв глупак, че като нищо ще й даде каквото иска!

— Ами — рече татко — времената се менят.

— Мили Боже! — г-н Харгисън се втренчи в него. — Да не взимаш нейната страна, Том?

— Ничия страна не взимам. Казвам просто: не ни трябват армейски кучета и пожарникарски маркучи, нито искаме в Зефир да гърмят бомби. Дните на Бика Конър^[1] свършиха. Струва ми се, че промяната на времената е неизменна част от напредъка на света — татко сви рамене. — Не може да задържаш бъдещето, Джералд. Това е факт!

— Според мен момчетата от Клана с удоволствие биха поспорили с теб по въпроса.

— Може. Но и техните дни са преброени. Единственото, до което води омразата, е повече омраза.

За момент г-н Харгисън изгуби дар слово. Съзерцаваше покривите на Брутън, но е трудно да се каже какво виждаше. Накрая се изправи, взе си пощенската чанта и я преметна през рамо.

— Едно време беше здравомислещ човек — рече и тръгна към пикапа си.

— Джералд, чакай малко! Върни се, хайде де! — повика го татко, но г-н Харгисън продължи да крачи.

Те двамата бяха завършили един и същи випуск на гимназия „Адамс Вали“ и макар да не бяха близки приятели, бяха изминали заедно един и същ път на младостта. Г-н Харгисън, както ми каза татко, бил куотърбек на футболния отбор и името му било гравирано на сребърна плака на Почетната стена на гимназията.

— Хей, Мечо! — подвикна баща ми, използвайки гимназиалния прякор на съученика си.

Пощальонът обаче хвърли угарката от пуретата си в канавката и подкара камиончето.

Дойде рожденият ми ден. Поканих Дейви Рей, Бен и Джони на сладолед и торта. На тортата имаше дванайсет свещи. И някъде по времето на тортохапването татко сложи подаръка на бюрото в стаята ми.

Джони бе принуден да се прибере вкъщи, преди да намеря подаръка. Главата все още го болеше понякога и му призляваше. Беше ми донесъл две чудесни остриета на стрели от колекцията си. Дейви Рей ми донесе играчка-модел на Мумията, а подаръкът на Бен се оказа торбичка с малки пластмасови динозаври.

Но на бюрото ми, със защипан на ролката чист лист бяла хартия, стоеше сива като боен кораб пишеща машина „Роял“.

Беше доста отрудена. Клавишите бяха изтъркани, а ръчката на барабана беше издраскана отстрани. По-късно научих, че Обществената библиотека в Зефир разпродавала част от старото си оборудване. Клавишът „Е“ заяждаше, а на „Й“ му липсваше точката. Но аз седнах на бюрото си в сгъстяващия се здрач на рождения ми ден, избутах настрани кутията си, пълна с моливи „Тайкондерога“ и, с разтуптяно сърце, щателно напечатах името си на хартията.

Бях навлязъл в технологичната ера.

Съвсем скоро осъзнах, че използването на пишеща машина не е лесна работа. Пръстите ми се бунтуваха. Налагаше се да ги дисциплинирам. Продължавах да се упражнявам много след падането на нощта и мама каза, че ми е време за сън.

КОЖРИ ДЖАТ МАКЕМАОН. ДЕЙВИ РСУ КАЛКАН. ДЖИХИ ЕИЛСЪН. ЛЕН СИЪРС. РЕБЪЛ. СТАПИЬ МОУЗЕС. ДАМТАА. ГРЯЩ КРЪКТ. БРАМКИН. ШАПКА СЪС ЗЕЛЕНО ПЕТРО. ЗЕФЕР. ЗЕФХИР. ЗЕФИР.

Предстоеше ми да измина дълъг път, но усещах възбудата на героите каубои, смелите индианци, войниците, легионите детективи и отрядите чудовища в мен, които копнееха да се родят.

Един следобед, докато яздех Рокет насам-натам и се наслаждавах от парата, която се вдигаше след прокапал дъжд, в крайна сметка се озовах недалеч от къщата, където живееше Немо Кърлис. Той беше отпред — дребно момче, което подмяташе бейзболна топка във въздуха и я ловеше, докато се спускаше надолу. Облегнах Рокет на подпорната му и предложих да си хвърлим някоя топка. Всъщност много ми се искаше отново да видя Немо в действие. Момчето с идеалната ръка, без значение колко крехка изглежда тя, със сигурност беше богопомазано. Скоро окуражавах Немо да хвърля по един чеп на дъба от другата страна на улицата и когато той успя с идеална точност да го цапне с топката и я заклещи във възел от клончета не един, а три поредни пъти, аз бях готов да падна на колене и да го възславям.

Точно тогава предната врата на къщата се отвори с дрънчене на звънчета и на верандата излезе майка му. Видях очите на Немо да трепват иззад очилата, сякаш очакваше да го ударят.

— Немо! — извика майка му с глас, който ми напомни за жилещ стършел. — Казах ти да не хвърляш тази топка, нали? Гледах те през прозореца, млади човече!

Майката на Немо се спусна по стъпалата от верандата и ни приближи като буря. Имаше дълга, тъмнокестенява коса и може би навремето е била хубавица, но сега лицето й бе твърдо и сурово. Тя имаше пронизващи кафяви очи с разстилащи се от ъглите дълбоки бръчки, а дебелият й грим имаше оранжев оттенък. Носеше тесен черен спортен клин, бяла блуза с големи червени точки и на ръцете й бяха нахлузени чифт жълти гумени ръкавици. Устата й беше боядисана в пурпурночервено, което ми се стори странно. Тя беше твърде изтупана да се занимава с домакинска работа.

— Почакай само да научи татко ти! — заплаши.

За какво да научи, почудих се. Та Немо просто играеше навън!

— Не съм падал! — обади се той.

— Но би могъл да паднеш! — отряза майка му. — Знаеш колко си крехък! Ако си счупиш кост, какво ще правим? Кой ще плати сметката? Кълна се, хлопа ти някоя дъска! — тя ме стрелна с поглед като прожектор на затворническа вишка. — А ти кой си?

— Хори ми е прияшел! — рече Немо.

— Приятел. Да бе! — г-жа Кърлис ме огледа от глава до пети. От линията на устата й и по това как сбръчка нос можех да позная, че според нея е вероятно да разнасям проказа. — Кори чий?

— Макенсън — представих се аз.

— Татко ти купува ли си ризи от нас?

— Не, госпожо.

— Приятел — повтори тя и твърдият й поглед се заби в Немо. — Казах ти да не се прегряваш тук навън, нали? Казах ти да не хвърляш тая топка, нали?

— Не съм се прегрял. Прошто…

— Не ме слушаш, а? — прекъсна го майка му. — Боже мили, в това семейство трябва да има някакъв ред! Трябва да има някакви правила! Баща ти го няма по цял ден и когато се прибере, все е похарчил повече пари, отколкото е изкарал, а ти стоиш тук и се опитваш да се нараниш и да ми причиниш още неприятности! — костите сякаш напъваха скованата плът по лицето на майката на Немо, а очите й сияеха ярки със страховит блясък. — Знаеш ли колко си болнав? — поиска да научи тя. — Не знаеш ли, че китките ти могат да се счупят и от лек вятър?

— Добре съм, мамо! — каза Немо. Гласът му бе тих. По опакото на врата му блестеше пот. — Чештно.

— Ще го повтаряш, докато не припаднеш от топлинен удар, нали? И след това ще паднеш и ще си избиеш зъб, и дали таткото на добрия ти приятел ще плати сметката при зъболекаря, а? — тя отново ме изгледа гневно. — В този град никой ли не носи хубави ризи? Ама наистина никой ли не облича хубави, шити по поръчка ризи?

— Не, госпожо — наложи се да призная честно. — Не мисля.

— Е, това не е ли просто прекрасно? — тя се ухили, но в гримасата не присъстваше веселие. Усмивката й беше гореща като слънцето и ужасна за гледане. — Не е ли това извънредно цивилизовано, а? — тя сграбчи рамото на Немо с едната си облечена в жълта ръкавица ръка. — Марш в къщата! — каза му. — На часа! — и се зае да го влачи към верандата, а той ме гледаше през рамо с изражение на копнеж и съжаление.

Трябваше да попитам. Просто трябваше.

— Госпожо Кърлис? Защо е станало така, че не позволявате на Немо да играе в Малката лига?

Помислих си, че тя ще се прибере, без да ми отговори. Но внезапно спря точно пред стъпалата на верандата и се обърна, а очите й пламтяха от гняв.

— Какво каза?

— Ами… попитах… защо не позволявате на Немо да играе в Малката лига. Така де… той има идеална ръка…

— Синът ми е крехък, в случай че не го знаеш! Разбираш ли какво значи това? — тя продължи, преди да успея да й кажа, че знам. — Значи, че костите му са чупливи! Значи, че не може да тича и да се боричка като другите момчета! Значи, че не е дивак!

— Да, госпожо, но…

— Немо не е като останалите! Той не е член на племето ти, разбираш ли? Той е културно момче и няма да се унизи да се въргаля в мръсотията като диво животно!

— Аз… просто си мислех, че би му харесало…

— Я ме чуй! — майката на Немо повишаваше глас. — Не ми стой на моравата и да ми разправяш какво е добро или лошо за сина ми! Нали не ти си се притеснявал до смърт, когато той е бил на три години и за малко да умре от пневмония! И къде беше баща му? Баща му беше на път, опитваше се да продаде достатъчно ризи да ни спаси от фалит! Но загубихме онази къща и хубавата къща със саксиите на прозорците, загубихме онази къща! И дали някой ни помогна? Дали някой от онези църкволюбиви хора ни помогна? Нито един! Така че изгубихме онази къща, където в задния двор е погребано хубавото ми кученце! — лицето й сякаш се разчупи за миг, и зад суровата маска на гнева съзрях сърцераздирателен страх и тъга. Но хватката й не отпусна рамото на Немо нито за миг. Маската се слепи отново и г-жа Кърлис изсумтя. — О, знам аз какво момче си! Виждала съм много като теб, във всеки град, в който сме живели! Ти искаш само да нараниш сина ми и да му се подиграваш зад гърба! Искаш да го видиш да падне и да си одере коленете, и да чуеш фъфленето му, понеже смяташ, че е забавно! Е, иди си избери да се заяждаш с някой друг, понеже синът ми няма да има нищо общо с теб!

— Нямам намерение да…

— Влизай в къщата! — викна тя на Немо, докато го дърпаше по стъпалата.

— Трябва да тръгвам! — оправда се момчето, опитвайки се отчаяно да запази достойнството си. — Шъшалявам!

Комарникът се хлопна зад тях. С тежко и окончателно щракване се затвори и външната врата.

Птичките пееха, глупави в щастието си. Стоях на зелената трева, сянката ми бе като дълга следа от изгорено. Видях щорите на предния прозорец да се затварят. Нямаше какво повече да се каже, нито да се направи. Обърнах се, отидох при Рокет и завъртях педалите към къщи.

По време на това пътуване към дома, докато въздухът с аромат на лято ме удряше в лицето и мушиците кръжаха във вихъра на преминаването ми, осъзнах, че затворите не са непременно сгради от сив камък, обградени с вишки и бодлива тел. Някои са къщи, чиито затворени щори не пропускат нито един слънчев лъч. Някои затвори са клетки от крехки кости и решетките им са направени от червени точки върху плат. Всъщност човек не може да познае дали дадено нещо е затвор, докато не съзре какво е сграбчено и оковано вътре. Мислех си за това, когато Рокет внезапно се отклони настрани, подминавайки на косъм Върнън Такстър, който крачеше по тротоара. Предположих, че дори златното око на Рокет е мигнало при гледката на разхождащия се под слънцето Върнън.

Юли отмина като летен сън. Прекарах дните му като правех, както казваха в нашия град „едно голямо нищо“. Джони Уилсън оздравяваше, а призляванията му се разредиха, така че му позволиха да се присъедини към нас с Бен и Дейви Рей в приключенията ни из града. И все пак трябваше да я кара полека, понеже д-р Париш беше казал на родителите на Джони, че травми на главата трябва да се следят дълго време. И самият ни приятел беше тих и затворен както винаги, но забелязах, че е намалил темпото. Винаги се влачеше зад нас с колелото си, по-бавен дори от дебелака Бен. Изглеждаше по-възрастен от деня, в който братята Бранлин го бяха пребили до припадък; сега изглеждаше дистанциран от нас по начин, който е трудно да се обясни. Мисля, че беше, понеже е вкусил горчивия плод на болката и от него се е олющила част от магическото безгрижно възприятие, което разделя децата от възрастните, то е изчезнало завинаги, без значение колко старателно се опитва приятелят ни да го преследва с колелото си. На тази ранна възраст Джони бе погледнал в тъмната дупка на смъртта и бе видял — по-ясно, отколкото някой от нас някога би успял, — че някой ден няма да хвърля сянка под лятното слънце.

Говорехме за смъртта, докато седяхме в прохладния ветрец от ледената къща и слушахме тежкото дишане на охлаждащите машини вътре. Разговорът ни започна с това, че Дейви Рей сподели, че баща му е сгазил котка предишния ден и когато се прибрали у дома, част от вътрешностите й били залепнали за предната гума. Кучетата и котките, съгласихме се, си имаха собствени видове рай. Дали в такъв случай имаха и ад, питахме се ние. Не, реши Бен, понеже те не съгрешават. Да, но какво става, ако някое куче полудее и убие човек, и се наложи да го приспят, попита Дейви Рей. Това няма ли да е достоен за ада грях? За отговор на тези въпроси, разбира се, разполагахме само с още въпроси.

— Понякога — каза Джони, облегнал гръб на едно дърво — вадя стрелите си и ги гледам, и се чудя кой ги е направил. Чудя се дали призраците на майсторите им са още наоколо, търсят къде е паднала стрелата.

— Не! — смръщи се Бен. — Няма такова нещо като призраци! Нали, Кори?

Свих рамене. Не бях разказвал на момчетата за Среднощната Мона. Те не бяха повярвали, че съм ръчнал метла в глътката на Стария Мойсей, как щяха да повярват в призрачни кола и шофьор?

— Татко казва, че Снегопад е призрак — вметна Дейви. — Казва, че никой не може да го улучи, понеже е вече мъртъв!

— Няма такова нещо като призраци — възрази Бен. — И Снегопад не съществува!

— Съществува! — Дейви беше готов да защитава суеверията на баща си. — Татко казва, че дядо го видял веднъж, когато бил малко дете! А тъкмо миналата година тате рече и че един тип от хартиената мелница познава човек, който го е виждал! Каза, че стоял ей тъй на, пред него в гората, голям като няма да повярваш! Ловецът стрелял по него, но още преди куршумът да стигне до него, Снегопад вече препускал и след това изчезнал!

— Няма. Такова. Нещо — натърти Бен.

— Има!

— Няма.

— Има!

— Няма!

Спорът в този му вид можеше да продължи целия следобед. Вдигнах една борова шишарка и цапнах с нея Бен в корема, а след като той нададе унизителен вой, всички се разсмяха. Снегопад беше надеждата и загадката на братството на ловците в Зефир. В гъстите гори между Зефир и Юниън Таун, разказваше легендата, живее огромен бял елен с рога толкова големи и разклонени, че можеш да се люлееш на тях като на клоните на дърво. Снегопад биваше забелязан поне по веднъж на ловен сезон от някой ловец, който се кълнеше, че сръндакът скочил във въздуха и изчезнал в преплетения листак на кралството си. Когато мъжете с пушки тръгнеха да проследяват Снегопад, те неизменно се връщаха с разкази за следи от огромни копита и белези по дърветата, където еленът е търкал рогата си, но белият звяр не можеше да бъде уловен. Мислех си, че ако подобен голям бял елен наистина обитава мрачните гори, никой ловец всъщност не би искал да стреля по него, понеже Снегопад бе за тях символ на всичко загадъчно и недостижимо в живота. Снегопад бе онова, което се намира отвъд гъстите гори, на следващата боядисана от есента полянка. Беше символ на вечната младост, връзката между дядо, баща и син, големите очаквания за бъдния улов, дивата природа, която не може да бъде укротена… Татко не беше ловец, тъй че не се вживявах в легендата за Снегопад като Дейви Рей, чийто баща вадеше ремингтъна си при първите хладни утрини на ловния сезон.

— Татко ще ме вземе с него тази година — заяви приятелят ни. — Обеща ми. Така че ще ви излезе смехът през зъбите, когато донесем от гората Снегопад!

Съмнявах се, че ако Дейви Рей и баща му видят белия елен, някой от тях двамата ще дръпне спусъка. Дейви имаше детски размер пушка, с която понякога стреляше по катерици, но никога не бе убивал животно.

Бен подъвка тревичка и подложи гърлото си на бриза от ледената къща.

— Едно нещо съм сигурен, че искам да науча — каза. — Кой е онзи мъртвец, дето е на дъното на Саксън Лейк.

Придърпах колене към гърдите си и се загледах в двата гарвана, кръжащи над нас.

— Не е ли странно? — попита ме Бен. — Че твоят татко е видял оня тип да потъва, а сега оня е там долу в колата си и обраства с мъх, а костенурките го гризкат?

— Не знам — отвърнах.

— Мислиш за него, нали? Имам предвид, че си бил там.

— Аха. Сещам се от време на време.

Не му казах, че надали минава и ден без да мисля за колата, ускоряваща пред млекарския камион или как татко скача във водата, или за силуета, който бях видял да стои в гората, а също и за мъжа със зеленото перо на шапката и нож в ръката.

— Сигурно е страховито — рече Дейви Рей. — Как тъй никой не го познава тоя тип? Как тъй на никого не му липсва?

— Ами сигурно не е бил местен — обади се Джони.

— Шерифът го е взел предвид — казах. — Обаждал се е насам-натам.

— Аха — съгласи се и Бен, — но не се е обадил навсякъде, нали? Не е звънял в Калифорния или в Аляска?

— Че какво ще прави някой си от Калифорния или от Аляска тук в Зефир, малоумнико? — предизвика го Дейви Рей.

— Че какво пък му пречи? Не знаеш всичко за всичко, умник такъв!

— Не, ама мога да разпознавам малоумниците от пръв поглед.

Бен се канеше да изстреля пиперлив отговор, но Джони каза:

— Може да е бил шпионин!

Това върза езика на пухкавия ни приятел.

— Шпионин ли? — изумих се. — Та наоколо няма нищо, което да става за шпиониране!

— Напротив, има. Военновъздушната база „Робинс“. — Джони систематично започна да пука кокалчетата си. — Може да е бил руски шпионин. Може да е гледал как самолетите пускат бомби или пък там на базата правят някви опити, за които не се полага да знае никой!

Смълчахме се. Руски шпионин, убит в Зефир. От самата мисъл всички ни полазиха сладки тръпки.

— Е, кой го е убил тогава? — попита Дейви Рей. — Друг шпионин?

— Може би — Джони се замисли за момент, леко наклонил глава на една страна. Клепачът на лявото му око започна леко да подскача, още една последица от нараняването. — Или пък онзи тип на дъното на езерото е бил американски контрашпионин, а руският шпионин го е убил, понеже мъртвецът го е разкрил.

— Да бе! — разсмя се Бен. — Сега пък значи някой от района може да е руски шпионин?

— Защо не?

Бен спря да се смее.

Джони ме погледна.

— Татко ти казва, че мъртвецът е бил чисто гол, нали?

Кимнах.

— Знаеш ли защо?

Поклатих глава.

— Понеже — обясни Джони — убиецът му е бил достатъчно умен да свали дрехите на мъртвеца, така че нищо да не изплува на повърхността. И убиецът непременно трябва да е някой местен, понеже знае колко е дълбоко езерото. А мъртвецът също е знаел някаква тайна.

— Тайна ли? — Дейви Рей беше наострил уши. — Каква?

— Нямам представа каква точно — отвърна Джони. — Но определено е тайна… — тъмните му индиански очи се върнаха върху мен. — Не каза ли татко ти, че човекът бил пребит, все едно някой наистина хубаво го е обработил? Защо този, който го е убил, първо го е премазал от бой?

— Защо? — повторих въпроса.

— Защото убиецът се е опитвал да го накара да говори, ето защо. Също като във филмите, когато лошият върже добрия герой за стол и се опитва да научи секретния код.

— Какъв секретен код? — полюбопитства Дейви Рей.

— Това беше просто пример — обясни Джони. — Но ми се струва, че ако човек ще убива някого, няма да го смаже от бой безпричинно.

— Аха, може би пък мъртвецът просто е бил бит до смърт? — предположи Бен.

— Не — отвърнах. — Около шията му е била стегната тел, с която са го удушили. Ако е бил пребит до смърт, защо ще го и душат?

— Човече! — Бен изскубна тревичка и я задъвка. Над главите ни двата гарвана крещяха и пляскаха с криле. — Убиец точно тук в Зефир! Може би дори руски шпионин! — Той внезапно спря да дъвче и, когато през ума му нова мисъл се стрелна като светкавица, додаде: — Хей, а какво го спира да убие пак?

Реших, че вече е време. Прочистих гърлото си и започнах да разказвам на приятелите си за силуета, който бях видял, за зеленото перо и за човека с шапката със зелено перо.

— Не видях лицето му — обясних, — но зърнах шапката му и перото и го видях да вади нож от джоба си. Според мен се канеше да се промъкне иззад баща ми и да го наръга. Може би дори се е опитал, но е стигнал до извода, че няма да успее да се изплъзне. Може да се е ядосал, понеже татко е видял колата да потъва и е казал на шериф Еймъри за нея. Може би дори ме е видял, че го гледам. Но не можах да видя лицето му. Дори отчасти.

Когато свърших, приятелите ми мълчаха няколко секунди. След това Бен се обади:

— И как така не си ни споменал за това преди? Не си ли искал да знаем?

— Канех се да ви кажа, но после стана това със Стария Мойсей…

— Не започвай с тая щуротия отново! — предупреди Дейви Рей.

— Не знам кой е човекът със зеленото перо на шапката — казах. — Може да е всеки. Дори… някой, когото познаваме наистина добре, някой, за когото не предполагаме, че е способен на такова нещо. Татко казва, че няма как да опознаеш хората от край до край и че всеки си има тайна страна, за която другите не знаят. Така че може да е всеки!

Приятелите ми, възбудени от тази нова информация, се хвърлиха страстно в ролите на детективи. Споразумяха се да се оглеждаме за човека с шапката със зелено перо, но се споразумяхме също така и да пазим това сведение в тайна и да не го разказваме на родителите си, да не би да се окаже, че някой от тях го сподели с убиеца, без да знае. Стана ми по-добре, задето съм се облекчил от този товар, но все още бях притеснен. Кой беше човекът, за когото г-н Долар сподели, че е бил убит от Дони Блейлок? И какво беше значението на свиренето на пиано в съня, за който бе разказала Дамата на мама? Татко отказваше да посети Дамата, а аз все още го чувах понякога да вика насън. Така че знаех, че макар грозната зора да е останала зад нас, споменът за събитието — и за човека, прикован с белезници за волана — го преследваше. Ако татко ходеше да се разхожда около Саксън Лейк, то не го споделяше с мен, но подозирах, че всъщност го прави доста често, понеже редовно следобед остъргваше на стъпалата на верандата червена кал.

Август ни връхлетя, яхнал вълна от адска жега. Една сутрин се събудих с мисълта, че след няколко дни предстои да прекарам седмица с дядко Джейбърд, и незабавно дръпнах чаршафа над главата си.

Но нямаше как да върна часовника назад. Чудовищата на стените не можеха да ми помогнат. Всяко лято отивах за по една седмица при дядко Джейбърд и баба Сара, все едно дали исках или не. Дядко Джейбърд го изискваше, и макар че прекарвах няколко уикенда през годината с деди Остин и нана Алис, посещението при дядко представляваше един безкраен куп от трескави странности.

Тази година обаче твърдо възнамерявах да сключа сделка с родителите ми. Ако се наложеше да отида на онази ферма, където дядко Джейбърд ми издърпваше завивките в пет заранта и ме пращаше да кося тревата в шест, поне можех да прекарам и цяла нощ на истински лагер в гората с Дейви Рей, Бен и Джони. Татко каза, че ще си помисли по въпроса и това бе най-доброто, на което можех да се надявам. Стана така, че си взех довиждане с Ребъл, татко и мама ме изкараха от Зефир и ме отведоха на село, куфарът ми се возеше отзад в пикапа и татко зави по неравен черен път, който водеше покрай царевично поле към къщата на дядо и баба.

Баба Сара беше сладка жена, в това нямаше съмнение. Представях си, че Дърдоркото като млад е бил нехранимайко, пълен с енергия и живот и земен чар. Всяка година обаче гайките му се разхлабваха с още половин оборот. Татко си го казваше от раз: Джейбърд беше луд. Мама твърдеше, че е „ексцентрик“. Аз пък заявявам, че беше тъп, зъл човек, който смяташе, че светът се върти около него, но трябва да кажа и следното — ако не беше Дърдоркото, никога не бих написал първия си разказ.

Не съм виждал дядко да извършва милостиво действие. Не съм го чувал да хвали жената или сина си. И когато се намирах близо до него, никога не съм усещал, че представлявам нещо повече от — за щастие временна — собственост. Настроенията му бяха променливи като лицата на луната. Но беше роден разказвач, и когато съсредоточеше ума си върху разкази за обладани от духове къщи, обладани от демони плашила, индиански гробища и кучета-призраци, човек нямаше друг избор, освен доброволно да го последва, накъдето го е повел.

Зловещото, може да се каже, беше негова територия. Дядко беше умен за задгробното и глупав за реалното, и така и не бе успял да продължи след четвърти клас^[2]. Понякога се чудех как баща ми е станал такъв човек, какъвто е, след като е живял седемнайсет години в странната сянка на Дърдоркото. Както казах обаче, дядко ми не беше започнал съществено да полудява чак до времето на моето раждане и, предполагам, в майчината страна на семейството ми е имало ген на здрав разум. Така че не знаех предварително какво точно предстои да се случи в седмицата на мъченията, но бях сигурен, че ми предстои вихрено изживяване.

Къщата беше удобна, но в същото време не представляваше нищо особено. Парцелът около нея, с изключение на закърняло царевично поле, градина и малки парцели с трева представляваше предимно гора; там именно дебнеше плячката си Дърдоркото. Баба Сара искрено се радваше да ни види, когато дойдохме и тя ни вкара всички в предната стая, където електрическите вентилатори размърдваха жегата. След това се появи и Дърдоркото, облечен в гащеризон и помъкнал със себе си голям стъклен буркан, пълен със златиста течност, която обяви за чай от орлови нокти. Беше приготвил стъклени чаши за всички ни.

— Вари се от две седмици — каза. — Оставили сме го да отлежи, нали се сещате… Опитайте!

Трябва да призная, чаят беше невероятен. Всички, с изключение на Дърдоркото, поискаха и втора чаша. Може би той знаеше колко е силна отварата. След дванайсет часа щях да седя в тоалетната с усещането, че вътрешностите ми изтичат навън, а у дома татко и мама щяха да са в същото ужасно състояние. Баба Сара, която несъмнено отдавна бе привикнала с подобни питиета, проспа като пън целия отвратителен епизод, с изключение на това, че някъде в мъртвите нощни часове издаде насън висок, пищящ врясък на банши — звук, от който с гаранция ти настръхва косата.

Както и да е, настъпи моментът мама и татко да потеглят към Зефир. Усетих как се спихвам и сигурно съм изглеждал като ритнато кученце, понеже мама ме прегърна на верандата и каза:

— Ще се справиш. Обади ми се довечера, ясно?

— Непременно — заклех се и проследих как се отдалечават с пикапа. Прахът улегна над кафявите царевични стебла. Само една седмица, казах си. Една седмица не е толкова страшна.

— Хей, Кори! — обади се Дърдоркото откъм своето люлеещо се кресло. Хилеше се, което беше лош знак. — Приготвил съм ти един виц! Три струни^[3] влизат в бар. Първата струна казва „Дай ми едно поркане!“ Барманът поклаща глава и отвръща: „Не сервираме на струни тука, махай се!“ Втората струна си опитва късмета. „Сипи едно!“ Барманът отвръща „Нали ти казах, че не сервираме на струни тука, обирай си крушите!“ След това и третата струна, която също е жадна като дявол, та и тя ще пробва. „Сипи едно!“, вика. Барманът я поглежда с присвити очи и отвръща: „И ти си струна, мътните те взели, нали?“ Струната се изпъчва хубаво и вика: „Да, ама не позна!“

Дърдоркото избухна смях, а аз просто си стоях и го гледах.

— Схвана ли, момче? Схвана ли? Май не, а? — дядко се намръщи, приключил с вица. Изръмжа: — Да му се не види, чувството ти за хумор е отвратително като на баща ти!

Една седмица. О, Боже!

Имаше две теми, на които Дърдоркото можеше да говори с часове: оцеляването си по време на Депресията, когато се е хващал на всякаква работа — например полировчик на ковчези, железопътен стрелочник и карнавален черноработник, — а също и за успеха му сред жените като млад, който, според него, бил толкова голям, че и Валентино можел да позеленее. Може би щях да го сметна за голямата работа, ако поне знаех кой е Валентино^[4]. Всеки път, когато ние с Дърдоркото бяхме достатъчно далеч от ухото на баба ми, той се впускаше в история за „Едит, свещеническата дъщеря от Тупело“ или „Нанси, племенницата на кондуктора от Нашвил“ или „онова момиче със заешките зъби, дето се въртеше наоколо и гризеше захаросани ябълки“. Разтягаше локуми за „парчето“ си и за това как момичетата се палели от него. Разправяше, че било имало и ревниви приятели и съпрузи, които го преследвали, но той винаги се измъквал, все едно каква примка се стягала около врата му. Веднъж, каза ми, висял от долната страна на железопътна дрезина, спряла над стофутово ждрело, докато двама мъже с карабини били стъпили точно над него и обсъждали как ще го одерат жив и ще му заковат кожата за някое дърво.

— Там е работата — обясняваше Дърдоркото, дъвчейки жадно тревичка, — че развалях момичетата за останалите мъже. Аха, ние с мойто парченце хубаво си изкарвахме! — след това, неизбежно — в погледа му се появяваше тъга и младият мъж с горящото парче започваше да се размива. — Обзалагам се, че ако днес подмина на улицата някое от ония момичета, няма да я позная. Не, сър. Те ще бъдат старици и няма да позная нито една от тях!

Дядо ми Джейбърд презираше съня. Може би имаше нещо общо със съзнанието, че дните му на тази земя са преброени. Станеше ли пет сутринта, в дъжд или слънце, той издърпваше завивките ми като преминаващо торнадо и гласът му ревваше в ухото ми:

— Ставай, хлапе! Да не мислиш, че ще живееш вечно?

Неизменно промърморвах: „Не, сър!“ и сядах, а старецът отиваше да събуди баба ми да сготви закуска, която можеше да нахрани сержант Рок и повечето от Веселото братство.

Дните, които прекарвах с дядо и баба, не следваха определен режим, след като веднъж закуската е била изгълтана. Напълно възможно беше да ми се връчи градинско гребло и да ми кажат да се хващам за работа, възможно беше и да ме осведомят, че ми предстои да се насладя на разходка до езерото в гората зад къщата. Дядко Джейбърд държеше няколко дузини пилета, три кози — и трите смътно приличаха на него — и по някаква непонятна причина отглеждаше хаплива костенурка на име Мъдрост, която живееше в пълен със зеленясала вода метален варел в задния двор. Наставаше истински ад, когато някоя от козите пъхнеше нос в територията на Мъдрост. Костенурката си я отстояваше твърдо. На фермата на Дърдоркото често цареше лудница — „всички змии и лайна“ беше типичен за него израз, описващ хаотичен момент, като например когато Мъдрост ухапеше жадна коза и тя на свой ред в галоп се врежеше в чистото пране, простряно от баба на въжето, след което се втурваше наоколо, украсена с гирлянд чаршафи и влачейки ги през градината, която току-що е била мината с греблото.

Дърдоркото се гордееше с колекцията си скелети на дребни животни, които старателно бе сглобил с тел. Човек никога не знаеше къде могат да изникнат тези скелети — дядко имаше неприятния навик да ги слага на места, където можеш да посегнеш без да гледаш, като например под възглавницата или в обувката ти. След това като чуеше писъка ти, се смееше като демон. Чувството му за хумор, да го кажем така, беше изкривено. В сряда следобед ми каза, че миналата седмица е намерил гнездо на гърмящи змии под къщата и ги е избил всичките с лопата. Когато тъкмо се канех да заспя нея нощ, вече ужасявайки се от пет заранта, той отвори вратата ми, надникна в тъмното и каза с тих, заплашителен глас:

— Кори? Ако ставаш да пикаеш нощес, внимавай. Тази сутрин баба ти намери прясно свалена кожа на гърмяща змия под леглото. При това с доста голямо кречетало. Хайде, лека!

Той затвори вратата. В пет все още бях буден.

Много по-късно осъзнах, че дядко Джейбърд ме е подготвял така, както човек наточва острие на точиларски камък. Не мисля, че знаеше, че го прави, но така се получи накрая. Да вземем змийската история. Докато лежах в тъмното, пикочният ми мехур полека се раздуваше в корема ми, а въображението ми работеше на пълни обороти. Виждах онази гърмяща змия, навита някъде в стаята, да чака да изскърца дъска, настъпена от бос крак. Можех да различа горските шарки по люспестата й кожа, ужасната й плоска глава с леко разтворени челюсти, а от зъбите й капеше отрова. Виждах мускулите, които бавно се вълнуват по хълбоците й, докато вкусва миризмата ми. Виждах я как се ухилва в мрака, все едно казва: „Мой си, вкусньо!“

Ако съществува училище за въображението, Дърдоркото можеше да му бъде директор. Онази нощ научих за това какво човек може да нарисува достоверно във въображението си — урок, който не бих могъл да получа и в най-скъпия колеж. Беше също и вторичен урок за това да стискаш зъби и да понасяш болката, час след час, и да се проклинаш, задето си изпил онази допълнителна чаша мляко на вечеря.

Нали разбирате, Дърдоркото ме обучаваше добре, макар и да си нямаше понятие, че го прави.

Имаше и други уроци, всичките — ценни. Имаше също и изпити. В петък следобед баба Сара помоли дядо да иде до града и да вземе от бакалията кашон сол за сладолед^[5]. По принцип Дърдоркото не изпълняваше поръчки, но днес се съгласи. Помоли ме да отида с него и баба Сара каза, че колкото по-бързо се върнем, толкова по-бързо ще направи сладолед.

Денят беше чудесен за студено лакомство. Деветдесет градуса^[6] на сянка и толкова горещо на слънце, че ако кучето побегне, сянката му поляга да си почине. Взехме сладоледената сол, но на обратния път в тромавия стар „Форд“ на Дърдоркото започна нов изпит.

— Джеръм Клейпул живее ей там наблизо — каза дядо. — Той е добро старо приятелче. Искаш ли да наминем да му кажем здрасти?

— Не е ли по-добре да закараме сладоледената сол на…

— Аха, Джеръм е добро приятелче — повтори Дърдоркото, докато завиваше към къщата на приятелчето си.

Шест мили по-късно спря пред разбрицана фермерска къща, в чийто преден двор се търкаляха гниещ диван, желязна лята преса за пране и купчина мухлясващи гуми и ръждиви радиатори. Мисля, че още преди няколко мили бяхме пресекли границата между Зефир и Догпач, минаваща по „Табако Роуд“^[7]. Очевидно обаче Джеръм Клейпул беше популярно приятелче, понеже пред къщата му имаше паркирани и други коли.

— Хайде, Кори! — каза Дърдоркото като отвори вратата си. — Просто ще влезем за една-две минути.

Можех да надуша миризмата на евтини пури още преди да стигнем до верандата. Дърдоркото почука на вратата: туп туп туптуптуп.

— Кой е? — попита отвътре предпазлив глас.

Дядо ми отвърна:

— Кръв и черва — което ме накара да го зяпна с мисълта, че е изгубил колкото малко ум му е останал.

Вратата се отвори на шумни панти и от процепа надникна издължено лице с тъмни, обградени с бръчки очи.

— Кой е той?

— Внучето ми — обясни Дърдоркото и сложи ръка на рамото ми. — Казва се Кори.

— Иисусе, Джей! — рече дългото лице и се намръщи. — Закво влачиш тука дете?

— Няма лошо. Той няма да каже и дума. Нали, Кори?

Хватката на дядо ми се стегна.

Не разбирах какво става, но очевидно това не беше място, на посещението на което баба Сара би се зарадвала. Помислих си за къщата на госпожица Грейс отвъд Саксън Лейк и за момичето на име Лейни, което бе навило срещу мен мокрото си розово езиче.

— Не, сър — отвърнах и хватката се отпусна.

Тайната — каквато и да беше — щеше да бъде опазена.

— На Топчаляка няма да му хареса — заяви мъжът.

— Джеръм, хич не ме е грижа дали Топчаляка ще си завре главата в задника. Ще ме пуснеш ли или не?

— Имаш ли зеленко?

— Дупка ми прогаря — отвърна Дърдоркото и докосна джоба си.

Запънах се, когато той понечи да ме дръпне през прага.

— Баба чака да занесем сладоле…

Дядо ме погледна и дълбоко в очите му мярнах сянка от истинската му природа, като сияние от далечна зейнала фурна. На лицето му бе изписан отчаян глад, подхранван от каквото бе онова, което се намираше в тази къща. Сладоледената сол бе забравена — самият сладолед беше част от съвсем друг свят на шест мили оттук. Дърдоркото отсече:

— Хайде, Кори!

Отстоях позицията си:

— Мисля, че ние трябва да…

— Просто не мисли! — рече дядо и каквото и да бе нещото, което го привличаше към тази къща, то завзе лицето му и на него се изписа злоба. — Прави каквото ти казвам, ясно?

Той ме дръпна силно и аз го последвах с опарено сърце. Г-н Клейпул затвори вратата зад нас и пусна резето. От стая, в която не проникваше слънчев лъч, се носеше цигарен дим. Прозорците бяха заковани с дъски и светеха няколко бледи електрически крушки. Последвахме г-н Клейпул през коридор към задната част на къщата, където той отвори друга врата. Стаята без прозорци, в която влязохме, също бе напластена с дим, а в средата й имаше кръгла маса, където четирима души седяха под гола крушка и играеха карти, със струпани пред себе си чипове за покер и с чаши с кехлибарена течност под ръка.

— Заеби тая работа! — казваше тъкмо един от мъжете и от думите му ме заболяха ушите. — Хич нема да ми блъфираш, господинчо!

— На ти тогава пет долара, г-н Куул! — каза друг играч.

Червен чип удари купчината в средата на масата. Връхче на пура присветна като вулкан в маелстрьом.

— Вдигам ти с пет — каза трети играч с окачена в ръба на тънката като черта уста пура. — Хайде, срещай или си затвар… — видях малките му свински очета да подскачат към мен, след което мъжът плесна картите си на масата с лицето надолу. Кресна: — Хей! Кво прави туй хлапе тука?

Незабавно станах фокус на вниманието.

— Джейбърд, да не си откачил напълно, да те еба? — попита един от другите играчи. — Махай го оттук!

— Той е проверен — отвърна дядо. — От семейството е.

— Не е от моето семейство — мъжът с пурата се наведе напред, а дебелите му плещи оградиха масата. Кафявата му коса бе подрязана по войнишки късо, а на кутрето на дясната ръка носеше диамантен пръстен. Свали пурата от устата си и присви очи като цепки. — Знаеш правилата, Дърдорко! Никой не влиза тук без одобрение!

— Той е наред. Внук ми е.

— Не ми пука, ако ще да е шибаният принц на Англия! Нарушаваш правилата.

— Е, стига де, няма нужда да се ядос…

— Ти си идиот! — изрева мъжът, а устата му се изви, докато изричаше думата. На лицето му блестеше тънък слой пот, бялата му риза беше влажна. На джоба на гърдите, до петно от тютюн, имаше монограм ТБ. Повтори: — Идиот! Да не искаш законът да нахлуе тук с извадено оръжие? Защо просто не му дадеш карта на проклетия шериф, а?

— Кори няма да каже и дума. Той е добро момче.

— Така ли? — малките свински очички се върнаха върху мен. — Глупав ли си като дядо си, синко?

— Не, сър — отвърнах.

Той се засмя. Звукът ми напомни онзи път миналия април, когато Филип Кийнър повърна кашата си в училище. В очите на мъжа нямаше веселие, но устата му бе ухилена.

— Е, ти си малък хитрец, нали?

— Наследил го е от мен, господин Блейлок — каза Дърдоркото.

Осъзнах, че мъжът, който ме мислеше за толкова умен, е самият Топчаляка Блейлок, брат на Дони и Бързака и син на прословутия Пищак. Спомних си храброто твърдение на дядо ми на входа, че Топчаляка може да си завре главата в задника, ако ще; точно сега обаче дядо ми изглеждаше на път да завре там своята.

— Да бе, как ли пък не — каза му Топчаляка, изсмя се отново и погледна към другите играчи, които също се изхилиха като добри малки индианчета, следващи вожда. След това мъжагата спря да се смее и нареди: — Хващай пътя, Джейбърд! Чакаме всеки момент да се появят неколцина големи играчи. Група смехурковци си мислят, че могат да изкарат големи кинти от мене.

Дядо ми си прочисти нервно гърлото. Беше втренчил поглед в чиповете за покер.

— Ами… чудех се… тъй и тъй съм тук, може ли да седна за една-две ръце?

— Взимай си хлапето и обирай крушите — заяви му Топчаляка. — Тук въртя маса за покер, не служба за бебегледачки!

— О, Кори може да почака отвън! — отвърна Дърдоркото. — Той няма против. Нали, хлапе?

— Баба ни прати за сладоледена сол — напомних.

Топчаляка Блейлок се изсмя отново и видях по бузите на дядо ми пурпурно зарево.

— Не ми пука за проклетия сладолед — отряза Дърдоркото, а в очите му сияеха гняв и страдание. — Не ми пука, ако ще да чака до полунощ! Мога да правя каквото си поискам!

— По-добре тичай вкъщи, Дърдорко! — подигра му се един от другите играчи. — Върви да хапнеш сладолед и се пази от неприятности!

— Ти млъкни! — изрева дядо. — Ето! — той бръкна в джоба си, извади двадесетдоларова банкнота и я плесна на масата. — Влизам ли в играта или не?

Направо се задавих. Двадесет долара за риска да играеш покер. Това бяха ужасно много пари. Топчаляка Блейлок дръпна от пурата си в мълчание. Местеше поглед от парите към лицето на дядо ми.

— Двадесет долара — каза — надали ще ти стигнат само да почнеш.

— Имам и още, хич не се притеснявай!

Осъзнах, че Дърдоркото сигурно е ограбил буркана с парите или пък че има таен фонд за игра на покер, скрит от баба. Тя със сигурност не би одобрила страстта му, а Джейбърд явно се бе съгласил да донесе сладоледена сол само заради възможността да дойде тук. Предполагам, че просто беше планирал да намине да види кой играе, но можех да позная, че го тресе треска и че ще играе, ако ще ада да се разтвори или потоп да плисне.

— Вътре ли съм или не?

— Хлапето не може да остане.

— Кори, иди да седнеш в колата — каза дядо. — Ще дойда след няколко минути.

— Но баба си чака…

— Върви както ти казвам, и то незабавно! — кресна ми Дърдоркото.

Топчаляка се втренчи в мен през облак дим. Изражението му казваше: „Виждаш ли какво мога да направя на дядо ти, хлапенце?“

Излязох от къщата. Преди да стигна до вратата, чух звука от придърпването на нов стол към масата. След това излязох на горещата светлина, пъхнах ръце в джобовете си и заподритвах една шишарка по пътя. Чаках. Минаха десет минути. После още десет. Пристигна кола, от която излязоха трима младежи, почукаха на входната врата и бяха приети от г-н Клейпул. Вратата се затвори отново. Дядо ми още го нямаше. Поседях известно време в колата, но жегата беше толкова силна, че потта просмука ризата ми и се наложи да се отлепя от седалката и да изляза отново навън. Повъртях се насам-натам пред къщата и спрях да погледам мравките, които събличаха месото от костите на умрял гълъб. Мина някъде около час. В един момент обаче осъзнах, че дядо ми се отнася към мен като с боклук и че по същия начин се държи и с баба Сара. В мен започна да кипва гняв, събираше се в корема ми като тъпа, пулсираща гореща топка. Взирах се във вратата, опитвайки се със силата на мисълта си да извадя дядо оттам. Вратата си остана затворена.

Осени ме мисъл, шокираща с решителността си: „Да върви по дяволите тогава!“

Взех кутията сладоледена сол и тръгнах пеша.

Първите две мили всичко беше наред. На третата жегата почна да ме догонва. Пот се лееше по лицето ми и имах чувството, че главата ми гори. Пътят се люлееше между стените си от борова гора, подминаха ме само няколко коли, но те се движеха в обратна посока. Паважът почна да пари краката ми през обувките. Исках да поседна в някаква сянка и да си почина, но не го сторих, понеже почивката щеше да е слабост — щеше да е като да си призная, че не е трябвало да се опитвам да измина шест мили на стоградусова горещина под палещото слънце и че е трябвало да остана пред онази къща и да чакам дядо ми да излезе, когато му щукне да го стори. Не. Длъжен бях да продължа да вървя, а за пришките щях да се притеснявам после.

Захванах се да мисля за разказа, който ще напиша за преживяването си. В този разказ момчето щеше да пресича пъклена пустиня с кутия безценни кристали, поверени на неговите грижи. Погледнах нагоре да зяпам ястребите, които се рееха в горещите течения и когато вниманието ми се отклони от това, което правех, стъпих в дупка, изкълчих си глезена и паднах, а кутията със сладоледена сол се скъса.

Почти заплаках.

Почти.

Глезенът ме болеше, но можех да стъпя на него. Това, от което най-много ме заболя беше, че солта за сладолед се бе разсипала по паважа. Дъното на кутията бе скъсано. Събрах солта с ръце, напълних си джобовете и закуцуках по-нататък.

Нямах намерение да спирам. Нямаше да седна в сянката и да се разрева с джобове, от които се сипе сол. Нямаше да оставя дядо да ме победи!

Почти бях отметнал третата миля, когато зад мен изсвири клаксон на кола. Огледах се в очакване да видя „Форд“-а на Джейбърд. Вместо това се оказа понтиак с цвят на мед. Колата забави и през спуснатия надолу прозорец на пътника надникна д-р Къртис Париш.

— Кори? Да те хвърля до някъде?

— Да, сър — приех с благодарност и се качих в колата.

Краката ми бяха изгорели отдолу, глезенът ми се подуваше. Д-р Париш настъпи газта и се понесохме напред.

— При родителите на татко съм в момента — обясних. — Около три мили нагоре по пътя.

— Знам къде живее Джейбърд — докторът вдигна и постави на задната седалка лекарската си чанта, която първоначално се намираше между нас двамата. — Ужасно горещ ден. Откъде си тръгнал пеша?

— Ами аз… — ето ме застанал на кръстопът на съвестта. Избрах да кажа: — Трябваше да изпълня една поръчка на баба.

— О… — докторът замълча за момент. — А какво се изсипва от джоба ти? Пясък?

— Сол — обясних.

— О — повтори той и кимна, сякаш казаното имаше смисъл. — Как е татко ти напоследък? Ситуацията в работата му облекчи ли се?

— Сър?

— Сещаш се. Работата. Когато Том дойде да ме види преди няколко седмици, каза, че толкова го товарели с работа, че имал проблеми със съня. Дадох му хапчета. Сещаш се — стресът може да бъде много силно нещо. Казах на татко ти, че трябва да си вземе почивка.

— О… — този път аз бях този, който кимна, сякаш казаното има смисъл. — Мисля, че е по-добре.

Дадох му хапчета.

Татко не беше споменавал нищо за натоварване в работата или че е ходил при д-р Париш.

Дадох му хапчета.

Взирах се право напред към размотаващия се път. Татко все още се опитваше да избяга от царството на притеснените духове. Осени ме, че е криел част от себе си от мама и мен, точно както Дърдоркото крие треската си за покер от баба ми.

Д-р Париш дойде с мен до входната врата на къщата. Когато баба Сара отвърна на почукването, докторът каза, че ме е намерил да вървя край пътя.

— Къде е дядо ти? — попита ме баба.

Сигурно съм направил болезнена гримаса, понеже след няколко секунди размисъл тя сама отговори на въпроса си:

— Пак се е забъркал в някоя щуротия. Ъхъ. Точно това е направил!

— Кутията със солта се скъса — казах на баба и й показах шепа сол, а косата ми беше мокра от пот.

— Ще вземем нова кутия. Това, което е в джобовете ти, ще запазим за Джейбърд.

Бях в неведение за това, но през следващата седмица всяко едно ядене, което дядо сядаше да хапне, се оказваше така добре посолено, че устата му се изприщваше и солта скърцаше между зъбите му.

— Искате ли да влезете за чаша студена лимонада, доктор Париш?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам в кабинета — лицето на доктора се замъгли, притесненията му си проправяха път. — Госпожо Макенсън, познавахте ли Селма Невил?

— Да, познавам я. Не съм я виждала от около месец обаче.

— Тъкмо от нейната къща идвам — каза д-р Париш. — Знаете, че тя се бореше с рака през последната година…

— Не, нищо подобно!

— Е, тя се сражаваше смело, но почина преди около два часа. Искаше да умре у дома, вместо в болница.

— Мили Боже, не знаех дори, че Селма е болна!

— Тя не искаше да се шуми около случая. Никога няма да разбера как успя да издържи да преподава последната година!

Осени ме, че те говорят за г-жа Невил. Моята г-жа Невил. Учителката, която ми бе казала, че трябва да участвам в състезанието за кратък разказ тази година. „Сбогом!“, бе казала тя, когато напусках стаята й в онзи първи летен ден. Не „Ще се видим догодина“ или „До септември!“ а твърдо и окончателно „Сбогом!“ Седнала на бюрото си под слънчевите лъчи, тя сигурно е знаела, че умира и че през септември за нея няма да има нов клас ухилени малки маймунки.

— Реших, че е редно да знаете — додаде д-р Париш. Докосна рамото ми с ръката, която преди два часа бе дръпнала чаршафа над лицето на г-жа Невил. — Пази се, Кори!

Той се обърна и тръгна към понтиака си, а ние с баба го гледахме как се отдалечава.

Чак по-късно Дърдоркото се прибра у дома. Имаше изражението на човек, чийто последен приятел го е изритал отзад и чийто последен Вашингтон^[8] се е смял, докато се е гмуркал в джоба на друг човек. Дядо се опита да го раздава ядосан, защото „съм избягал и съм му изкарал ангелите“, но преди да успее да се разпали повечко, баба Сара дерайлира влакчето му със зададения съвсем кротко въпрос къде й е сладоледената сол. В крайна сметка Дърдоркото свърши седнал самичък на верандата в сгъстяващия се здрач, около него се вихреха мушици, а лицето му бе удължено и мрачно, и настроението — скапано като омекналото му парченце. Донякъде го съжалявах, честно казано, но Дърдоркото не беше човек, способен да понесе съчувствие. Дори една мила дума от моя страна щеше да го накара да ми се зъби и присмива. Дядо никога не се извиняваше, той никога не грешеше. Ето защо си нямаше и истински спътници, и заради това седеше сам на верандата в компанията на глупави лъскави насекоми, които се вихреха около него като древните му спомени за хубави фермерски щерки.

Една последна случка беляза седмицата с баба и дядо. Не спах добре в петък вечерта. Сънувах, че влизам в класната си стая, в която нямаше никой друг, освен госпожица Невил, седнала зад бюрото си и подреждаща листове. Златна светлина се стелеше по пода, решетката й раираше черната дъска. Плътта на лицето на г-жа Невил се сгърчи. Очите й изглеждаха големи и ярки, като очите на бебе. Тя бе изправила сковано гръб и ме гледаше как стоя на прага между коридора и класната стая.

— Кори? — попита. — Кори Макенсън?

— Да, ’спожо — потвърдих.

— Ела насам! — каза тя.

Така и сторих. Приближих се до бюрото й и видях, че червената ябълка на ръба му се е спаружила.

— Лятото почти приключи — каза госпожица Невил.

Кимнах.

— Ти си по-голям, отколкото преди, нали?

— Имах рожден ден — признах.

— Колко мило — дъхът й, макар и не неприятен, миришеше като започнали полека да гният цветя. — Много момченца са идвали и са си отивали оттук под погледа ми. Видях как някои израстват и пускат корени, а други израстват и се преместват. Годините в живота на момчето отминават толкова бързо, Кори! — Учителката се усмихна бледо. — Момчетата искат да бързат и да станат мъже, а след това идва ден, когато копнеят да бъдат отново момчета. Но ще ти разкрия една тайна, Кори! Искаш ли да я чуеш?

Кимнах.

— Никой — прошепна г-жа Невил — не пораства.

Намръщих се. Що за тайна беше това? Татко и мама бяха възрастни, нали? Също и г-н Долар, шеф Марчет, д-р Париш, преподобния Ловой, Дамата и всички останали над осемнайсет.

— Те може да изглеждат пораснали — продължи учителката ми, — но това е само маска. Просто глината на времето. Мъжете и жените са все още деца дълбоко в сърцата си. Те все тъй биха искали да скачат и да играят, но тежката глина не им позволява. Биха искали да отърсят всяка верига, която светът им е наложил, да свалят часовниците и вратовръзките си, да събуят неделните обувки и да се върнат голи при вира за плуване, поне за един ден. Биха искали да се почувстват свободни и да знаят, че у дома ги чакат мама и татко, които ще се погрижат за всичко и ще ги обичат, без значение какво са сторили. Дори зад лицето на най-злия мъж на света стои изплашено момченце, което се опитва да се пъхне в ъгълче, където не може да бъде наранено… — г-жа Невил остави настрани класните и скръсти ръце на бюрото. — Виждала съм много момчета да израстват в мъже, Кори, и искам да ти кажа само една дума. Помни!

— Да помня ли? Какво да помня?

— Всичко — обясни учителката. — И най-дребните подробности. Не позволявай денят ти да отмине, без в паметта ти да остане поне част от него и съхранявай този спомен като съкровище. Защото е точно такова. Спомените са като сладки врати, Кори. Те са учители и приятели, и възпитатели. Когато гледаш към нещо, недей просто да се вторачвай в него. Виж го. Наистина, истински го виж. Виж го, за да може, когато го описваш, някой друг също да го съзре. Много е лесно да минеш през живота глух, ням и сляп, Кори. Почти всички, които познаваш или с които ще се срещнеш, правят точно така. Те вървят през парад на чудесата и дори не чуват музиката. Но ти можеш да изживееш хиляда живота, ако пожелаеш. Можеш да говориш с хора, които никога не си виждал, в земи, които никога не си посещавал — учителката кимна, загледана в лицето ми. — И ако си добър и имаш късмет, и имаш нещо важно за казване, тогава може и да имаш шанса да живееш дълго след… — тя поспря, премервайки думите си. Накрая каза: — Много дълго.

— И как се предполага да стане всичко това? — попитах.

— Всичко по реда си. Участвай в състезанието за кратък разказ, както ти казах.

— Не съм достатъчно добър.

— Не казвам, че си. Засега. Просто дай най-доброто от себе си и се запиши да участваш. Ще го направиш ли?

Свих рамене:

— Не зная за какво точно да пиша.

— Ще узнаеш — каза г-жа Невил. — Когато се накараш да седиш и да гледаш достатъчно дълго в празен лист хартия, ще се сетиш. И не си мисли за това като за писане. Просто мисли като че разказваш история на приятелите си. Ще опиташ ли поне?

— Ще си помисля — обещах.

— Не мисли твърде дълго — предупреди ме тя. — Понякога мисленето се изпречва на правенето.

— Да, госпожо!

— Е, добре — тя си пое дъх и полека го изпусна. Огледа класната стая и празните чинове с издялкани инициали. — Дадох всичко от себе си — каза тихо — и това е, което мога да сторя. О, мили малки деца с години пред себе си! — погледът й се спря на мен и тя добави: — Свободен си!

Събудих се. Още не се бе съмнало напълно. Един петел се кокошинеше, за да приветства слънцето. В спалнята на възрастните радиото на Дърдоркото бе пуснато, свиреше някаква кънтри станция. Звукът на стоманена китара, отекваща самотна над тъмни мили от гори, поля и пътища, винаги е притежавал силата да счупи сърцето ми на две.

Същия следобед мама и татко дойдоха да ме вземат. Целунах баба Сара за довиждане и стиснах ръката на дядо си. Той вложи малко допълнителен натиск в хватката си. Върнах му го. Познавахме се един друг. След това заедно с родителите си тръгнах към пикапа и открих, че са довели и Ребъл, така че се качих отзад и позволих на краката ми да увиснат през перилото, а кучето се притискаше плътно до мен и дишаше усилено в лицето ми, но аз нямах нищо против.

Баба Сара и Дърдоркото стояха на верандата и махаха за довиждане. Прибрах се у дома, където ми беше мястото.