Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

2.
Вяра

Мислех, че съм опознал Смъртта.

Бях вървял редом с нея — откакто се помнех съм седял пред телевизора или съм се привеждал с кутия пуканки с масло пред сребърния екран на „Лирик“. Колко стотици каубои и индианци бях видял да падат, пронизани от стрела или пък куршум, да се срутват във вихрещия се прахоляк в дирята на кервана фургони? Колко дузини детективи и полицаи са били повалени от куршума на престъпника и са изкашляли последните си мигове? Колко армии са били разбити от куршуми и оръдия, и колко жертви на чудовища са пищяли, докато са били изяждани?

Мислех си, че съм опознал Смъртта в равния, празен поглед на Ребъл. В последното сбогом на г-жа Невил. В съскането и свистенето на въздуха, докато една кола с мъж зад волана потъваше в ледените дълбини.

Грешах.

Понеже не може да познаеш Смърт. Няма как да се сприятелите. Ако Смъртта бе дете, то щеше да сети самотно в края на площадката, докато въздухът ехти от виковете на другите деца. Ако беше дете, Смъртта щеше да крачи самотна. Щеше да говори шепнешком и очите й да мрачнеят от знание, което човеците не могат да понесат.

Това е, което ме разкъсваше в тихите часове: идваме от мрака и в мрака трябва да се върнем.

Спомнях си как д-р Лезандър го бе казал, докато седяхме на верандата и гледахме позлатените хълмове. Не исках да го вярвам. Не исках да си мисля, че Дейви Рей е на място, където не вижда светлина — дори свещта, която гореше за него в презвитерианската църква. Не исках да мисля, че Дейви Рей е окован, няма достъп до слънцето, неспособен е някак да диша и да се смее, дори и ако го прави в нечие въображение. В дните, последвали смъртта на приятеля ми, осъзнах на каква измислица съм бил свидетел. Каубоите и индианците, детективите и полицаите, армиите и жертвите на чудовища — те всички щяха да се надигнат отново, щом угаснат прожекторите над сцената. Те щяха да си идат у дома и да чакат да ги повикат в театъра. Но Дейви Рей бе мъртъв завинаги и не можех да понеса мисълта, че ще потъне в мрака.

Стигна се дотам, че не можех да спя. Стаята ми беше твърде тъмна. Стигна се до там, че не бях сигурен какво съм видял в нощта, когато размазаният силует говореше с Ребъл. Понеже ако Дейви Рей бе потънал в мрака, то там бе и Карл Белууд. Ребъл също. Заедно с всички спящи на Поултър Хил и поколенията, чиито кости лежаха под оплетените корени на дърветата около Зефир — те също се бяха върнали в мрака.

Спомнях си погребението на Дейви Рей. Колко гъста бе червената пръст по ръбовете на гроба. Колко гъста и колко тежка. Там долу нямаше врата, когато проповедникът свърши и хората се разотидоха, а мъжете от Брутън започнаха да нариват пръстта. Там долу имаше само мрак и от тежестта му нещо се пропука в мен.

Вече не знаех къде е раят. Не бях сигурен дали Господ има чувства или план, или разум, и дали пък Той също не тъне в мрака. Вече не бях сигурен в нищо — нито в живота, нито в живота след смъртта, нито в Господ, нито в доброто. И по времето, когато по „Мърчант Стрийт“ заблестяха коледните украси, аз изгарях в мъки в кръговрата на тези въпроси.

Все още оставаха две седмици до Коледа, но Зефир се мъчеше да си поеме празничен дъх. Смъртта на Дейви Рей бе убила радостта у всички ни. За нея се говореше при г-н Долар, в кафенето „Брайт Стар“, в общината и навсякъде другаде. Той беше толкова млад, казваха хората. Такъв трагичен инцидент. Но такъв е животът, добавяха неизменно; независимо дали ни харесва или не, такъв е животът.

Не ми помагаше да чувам тези думи. Разбира се, родителите ми се опитаха да обсъдят въпроса с мен, като казаха, че страданията на Дейви Рей са свършили и е отишъл на по-добро място.

Но аз просто не можех да им повярвам. Та какво друго място може да е по-добро от Зефир?

— Небесата — каза ми мама, докато седяхме заедно пред пукащия огън. — Дейви Рей отиде на небесата, а ти трябва да вярваш в това!

— И по каква причина? — попитах я, а тя ме погледна така, все едно съм я зашлевил.

Чаках за отговор. Надявах се да получа такъв, но той дойде под формата на дума, която не ме удовлетвори и тя беше „вяра“.

Заведоха ме да се срещна с преподобния Ловой. Седяхме в кабинета му в църквата, а той ми даде лимонен бонбон от купа на бюрото си.

— Кори — каза ми, — вярваш в Иисус, нали?

— Да, сър.

— И вярваш, че Иисус е пратен от Господ да умре заради греховете на хората?

— Да, сър.

— Тогава трябва да вярваш също и че Иисус е бил разпнат, умрял е и е бил погребан, а на третия ден е станал от гроба Си?

— Да, сър… — и тук вече се намръщих. — Но Иисус е Иисус, а Дейви Рей си беше обикновено момче.

— Знам това, Кори, но Иисус е дошъл тук на земята да ни покаже, че съществуванието се състои от повече, отколкото сме способни да разберем. Показал ни е, че ако вярваме в Него и следваме волята Му и пътя Му, то за нас също е запазено място до Господ на Небесата. Разбираш ли?

Обмислих това за около минута, а преподобният Ловой се облегна назад в стола си и ме наблюдаваше.

— На небесата по-добре ли е, отколкото в Зефир? — попитах го.

— Милион пъти по-добре — отвърна той.

— Там има ли комикси?

— Ами… — той се усмихна. — Всъщност не знаем какво точно представляват Небесата. Знаем само, че там е прекрасно.

— Откъде знаем?

— Знаем, защото — отвърна той — трябва да имаме вяра! — поднесе ми купата. — Искаш ли още един бонбон?

Не можех да си представя небесата. Как някакво място изобщо може да е прекрасно, ако там ги няма нещата, които ти е приятно да правиш? Ако няма комикси, няма филми с чудовища, няма колелета и няма черни пътища, по които да ги караш? Няма плувни басейни, няма сладолед, няма лято, няма барбекю на Четвърти юли? Няма гръмотевични бури и веранди, на които да поседнеш и да наблюдаваш как се трупат облаците? Небесата ми приличаха на библиотека, в която има книги само по една конкретна тема, а се налага да прекараш вечност на квадрат от вечност на куб в прочит на тези книги. Та какво са небесата без пишеща машина и магическа кутия?

Небесата щяха да са ад без тях, ето това бяха.

Тези дни не бяха всички мрачни. Червени и зелени коледни крушки засияха по „Мърчант Стрийт“. По ъглите на улиците грейнаха лампи с формата на главата на Дядо Коледа, а от светофарите висяха сребърни гирлянди. Татко си намери нова работа. Започна да работи три дни седмично на стоковата рампа в „Биг Пол’с Пантри“.

Един ден Ковашкия мях ме нарече тъпоглавец шест пъти. Нареди ми да изляза на черната дъска и да покажа на класа всичко, което знам за естествените числа.

Казах й, че нямам такова намерение.

— Кори Макенсън, незабавно ела на черната дъска! — изрева учителката.

— Не, госпожо! — отвърнах.

Зад мен Демонката се разсмя весело, усещайки нова атака във войната срещу г-жа Харпър.

— Ела. Тук. Веднага! — лицето на Ковашкия мях почервеня като домат.

Поклатих глава:

— Не, няма.

Тя ме връхлетя. Движеше се много по-бързо, отколкото изобщо бих предположил. Сграбчи с шепи пуловера ми и ме измъкна изпод чина с такава сила, че си ударих коляното и кракът ми пламна от болка, а по времето, когато болката стигна до главата ми, вече бе прераснала в нажежена до бяло ярост.

Заради Дейви Рей и мрака, и безсмислената дума, наречена „вяра“, заклещена в мозъка ми като гноясал трън, замахнах към учителката.

Ударих я право в лицето. Не бих могъл да се прицеля по-точно. Очилата й отлетяха и тя издаде квакащ изненадан вик. Гневът ме напусна също толкова бързо, но Ковашкия мях изрева:

— Не ме удряй, не смей! — и ме сграбчи за косата и започна да ми тръска главата. Останалите ми съученици стояха във вцепенена почуда — постъпката ми им дойде твърде много. Бях встъпил в царството на легендите, макар още да не го знаех. Ковашкия мях ме метна, стоварих се върху чина на Сали Мийчъм и почти я съборих, а миг по-късно вече ме влачеше през вратата и към кабинета на директора, беснеейки на всяка крачка.

Неизбежното телефонно обаждане доведе и мама, и татко. Те бяха, да го кажем по-меко, възмутени от поведението ми. Бях наказан с изгонване от училище за три дни, а директорът — дребен, подобен на птица господин с много подходящото име г-н Кардинал — каза, че преди да имам правото да се върна в клас, ще трябва да напиша извинение към г-жа Харпър и двамата ми родители да го подпишат.

Погледнах го и направо там, в кабинета, в присъствието на въпросните двама родители, му заявих, че ако ще да ме изгонва за три месеца, не ме е грижа. Казах му, че няма да пиша никакво извинение и че ми е писнало да ме наричат тъпоглавец и ми е писнало от математиката и ми е писнало от всички.

Татко скочи от стола си:

— Кори! — възкликна. — Какво ти става?

— Никога в историята на това училище ученик не е удрял учител! — вметна г-н Кардинал. — Никога! Това момче заслужава един як пердах, така ми се струва на мен!

— Съжалявам, че трябва да го кажа — заяви татко, — но съм съгласен с вас.

По пътя към къщи се опитах да обясня, но родителите ми не искаха да ме чуят. Татко каза, че няма извинение за това, което съм сторил, а мама — че никога не се е срамувала толкова много. Така че просто спрях да се мъча и си седях нацупен в пикапа, а Рокет се возеше в каросерията. Пердахът ми бе нанесен от ръката на татко. Беше кратък, но болезнен. Не знаех, че същия ден баща ми е бил вбесен от шефа си в „Биг Пол’с Пантри“ задето объркал броенето на кашоните с коледни сладки. Не знаех и че шефът е с осем години по-млад от него, нито че кара червен „Тъндърбърд“[1] и че нарича баща ми Томи.

Понесох побоя в мълчание, но в стаята си притиснах лице към възглавницата.

Мама влезе. Каза, че не можела да разбере защо се държа така. Обясни, че знаела, че все още се измъчвам заради Дейви Рей, но че той е на небесата, а животът е за живите. Заяви, че се налагало да напиша извинението, все едно дали искам или не и колкото по-скоро го направя, толкова по-добре. Вдигнах глава от възглавницата и й казах, че татко може да ме бие всеки ден отсега нататък и до свършека на света, но няма да пиша извинения.

— Тогава смятам, че най-добре да си стоиш тук и да помислиш по въпроса, млади човече! — каза ми мама. — Вярвам, че на празен стомах ще мислиш по-добре!

Не й отговорих. Нямаше и нужда. Мама си тръгна и чух родителите ми да си говорят за мен, за това какво ми става и защо се държа така неуважително. Чух дрънченето на чиниите за вечеря и подуших пържено пиле. Просто се обърнах на другата страна и заспах.

Сънувах четирите чернокожи момиченца, светкавица и беззвучна експлозия, която ме събуди. Отново бях бутнал будилника си от масичката до леглото, но този път родителите ми не дойдоха. Часовникът все още работеше — беше почти два сутринта. Станах и погледнах през прозореца. Лунният полумесец изглеждаше достатъчно остър да си точиш ножа на него. Зад студеното стъкло нощта бе спокойна и звездите сияеха. Нямах намерение да пиша никакви извинения — може би ми влияеше наследството от Дърдоркото, но проклет да съм, ако донесях това удовлетворение на Ковашкия мях.

Трябваше да поговоря с някой, който ме разбира. Като Дейви Рей.

Подплатеното ми с вълна яке висеше в килера близо до входната врата. Не исках да излизам оттам, понеже татко можеше да е буден. Надянах кадифени джинси, два пуловера и чифт ръкавици. След това полека отворих прозореца. Той изскърца веднъж — косонастръхващ звук, но почаках минута и не чух стъпки. Вдигнах рамката докрай и се измъкнах навън на хапещия студ.

Затворих прозореца зад себе си, но оставих малък процеп, в който мога да закача пръстите си. Качих се на Рокет и подкарах надалеч, съпровождан от острозъбата луна.

Когато преминавах по безмълвните улици, светофарите примигваха в жълто. Видях няколко лампи да светят из къщите — най-вече крушки в банята, оставени, за да не се препъва човек в тъмното. Носът и ушите ми замръзнаха много бързо — беше нощ, неподходяща ни за куче, ни за Върнън Такстър. По пътя си към Поултър Хил завих наляво и въртях педалите над четвърт миля повече от необходимото, понеже исках да проверя нещо. Полека преминах покрай къщата, която се намираше в двора от три акра и имаше конюшня.

В една от стаите на горния етаж светеше. Светлината ми се струваше твърде ярка, за да идва просто крушката в банята. Д-р Лезандър беше буден и слушаше чуждите страни.

Хрумна ми любопитна мисъл. Може би ветеринарят беше нощна птица, понеже се страхуваше от мрака. Може би седеше в стаята си под крушката и слушаше гласовете от цял свят, за да се увери, че не е самичък, дори когато часовникът тиктака през самотните часове.

Обърнах Рокет встрани от дома на д-р Лезандър. От смъртта на Дейви Рей насам не се бях занимавал повече със загадката на зеленото перо. Във времената на смърт и съмнения телефонно обаждане до г-ца Синьогласна щеше да ми дойде в повече. В момента едва успявах да се отбранявам от собствения си настъпващ мрак, да не говорим за онова, което лежеше на лишеното от светлина дъно на Саксън Лейк. Не исках да си мисля, че д-р Лезандър може да има нещо общо с тази история. Защото ако имаше, тогава какво на този свят оставаше истинско и реално?

Стигнах до Поултър Хил. Портите от ковано желязо бяха затворени, но след като каменната стена, обграждаща гробището, беше само два фута висока, да влезеш вътре не беше кой знае какъв фокус. Оставих Рокет да ме чака отвън и се изкачих по хълма сред окъпаните в лунна светлина надгробни плочи. Поултър Хил стоеше на невидимата граница между световете така, както се намираше и между Зефир и Брутън. Белокожите мъртъвци биваха полагани от едната страна, а мъртвите чернокожи — от другата. Имаше някаква специална логика в това, че хората, които нямат право да се хранят в едно и също заведение, да плуват в един обществен басейн или да пазаруват в едни и същи магазини, няма да са доволни и да умрат и да бъдат погребани така, че да се виждат едни други. От което много ми се прииска да питам преподобния Ловой дали Дамата и Лунния човек ще идат в същия рай като Дейви Рей. Ако чернокожите се заселват в същия рай като белите, то тогава какво значение има, че се хранят в различни ресторанти тук, на земята? Ако чернокожите и белите влизат в рая заедно, това означава ли, че ние сме по-умни или пък по-глупави от Бог, понеже на земята страним едни от други? Разбира се, ако всички ние се връщаме в мрака, тогава и бездруго няма нито Господ, нито рай. Как тогава Малкия Стиви Каули успяваше да кара Среднощната Мона през пукнатина в този мрак бе друга загадка, понеже го бях видял така ясно, както сега съзирах града от надгробни плочи да се надига около мен.

Бяха толкова много. Толкова много. Помня, че някъде бях чувал следното: когато един старец умре, изгаря една библиотека. Спомних си некролога на Дейви Рей в „Адамс Вали Джърнъл“. Там се казваше, че е загинал при ловен инцидент. Споменаваше се кои са майка му и баща му, също и че е имал малко братче Анди, и че е бил член на презвитерианската църква в Юниън Таун. Съобщаваше се и че погребението му ще бъде в десет и половина сутринта. Но ме порази онова, което отсъстваше в некролога. Не се споменаваше и дума, че ъгълчетата на очите му се вдигаха нагоре, когато се смееше или как изкривяваше устни на една страна, когато се готвеше да влезе в словесна престрелка с Бен. Не ставаше въобще въпрос за блясъка в очите му, когато видеше горска пътека, която да не сме проучили досега или как дъвчеше долната си устна, когато му идваше ред да хвърля бърза топка. Бяха написали сухата и уедрена същност, но не бяха описали истинския Дейви Рей. Размишлявах за това, докато крачех сред гробовете. Колко ли истории лежаха тук, погребани и забравени? Колко стари изгорели библиотеки и колко млади, които тепърва бяха трупали томовете си година след година? Всички тези истории — изгубени… Много ми се искаше да има място, където може да отидеш и да седнеш — в зала като в киното примерно — и да прелистиш каталог с милиарди имена и след това да натиснеш копче и на екрана да се появи лице, което да ти разкаже за живота, какъвто го е видял притежателят му. Това би било жив мемориал на поколенията, които са били преди нас и човек може да чуе гласовете им, нищо че са били затихнали за стотици години. Струваше ми се, докато крачех в присъствието на всички тези затихнали гласове, които няма да бъдат чути никога повече, че ние сме вид на пропилените ресурси. Захвърляхме зад гърба си миналото и с това бъдещето ни обедняваше.

Стигнах до гроба на Дейви Рей. Надгробният камък още не бе пристигнал, но на голата земя бе положен плосък камък-маркер. Гробът не беше нито в подножието на хълма, нито на върха му — заемаше място по средата. Седнах до маркера, като внимавах да не стъпя на лекото хълмче, което дъждът щеше да утъпче и пролетта да раззелени. Вгледах се в мрака под студената, остра луна. На дневна светлина, както знаех, оттук се разкриваше панорамна гледка към Зефир и хълмовете. Човек можеше да види моста с гаргойлите и река Текумзе. Виждаха се и железопътните релси, които се виеха между хълмовете, както и дървения мост, където пресичаше реката по пътя си през Зефир и се насочваше към големите градове. Гледката беше хубава, ако имаш очи да я видиш. Някак се съмнявах, че на Дейви Рей много му пука дали има гледка към хълмовете и реката или гробът му се открива към зеленясало блато. Такива неща може и да са важни за скърбящите, но не и за напускащите нашия свят.

— Боже — прошепнах и дъхът ми се разнесе. — Толкова съм объркан!

Дали очаквах Дейви Рей да отговори? Не, нищо подобно. Така че тишината не ме разочарова.

— Не знам дали си в тъмнината или на небесата — продължих, — не знам и дали е много забавно да си в рая, ако не можеш да се замесиш в някоя беля. На мен лично ми прилича на църква. Църквата е хубаво нещо за час в неделя, но не ми се ще да живея в нея. И не бих искал и да съм в мрака. Просто нищо и нищо и още нищо. Всичко, което си мислил, сторил и вярвал изчезва завинаги, като вълна в езеро, която никой не е забелязал… — придърпах колене към гърдите си и ги обвих с ръце. — Нямаш глас да проговориш, нямаш очи да видиш, нито уши, нито нищо. За това ли се раждаме, Дейви Рей?

Този въпрос също предизвика изблик на тишина.

— И не мога да се оправя с понятието за вярата — продължих. — Мама твърди, че трябва да я имам. Преподобният Ловой смята, че трябва да я имам. Но какво да правя, ако няма в какво да вярваш, Дейви Рей? Какво да правя, ако вярата е просто като да говориш по телефона, но отсреща няма никой, само дето не знаеш, че е така, докато не зададеш въпрос и никой не ти отговори? Дали няма да се побъркаш от това, като си представиш, че през цялото това време си говорил на вятъра?

В момента и аз самият говорех на вятъра, осъзнах. Но се чувствах успокоен от мисълта, че Дейви Рей лежи до мен. Преместих се на място, където кафявата трева не бе докосвана от лопати и се изтегнах по гръб. Взирах се в разкошните звезди.

— Виж само — казах. — Погледни това небе! Изглежда, все едно Демонката си е издухала носа на черно кадифе, нали? — усмихнах се при мисълта, че Дейви Рей щеше да се развесели от това сравнение. Допълних. — Всъщност не е така. А ти виждаш ли това небе от там, където си?

Тишина и още тишина.

Скръстих ръце на гърдите си. Не ми се струваше толкова студено, когато гърбът ми бе опрян в земята. Главата ми бе положена до тази на Дейви Рей.

— Днес ме набиха — споделих с него. — Татко наистина ме насини. Може и да съм си го заслужил. Но и Ковашкия мях заслужава да я набият, нали? Защо никой не слуша децата, дори когато те имат какво да кажат? — въздъхнах и дъхът ми се издигна към Козирог. — Не мога да напиша това извинение, Дейви Рей! Просто не мога и никой не може да ме накара. Може и да греша, но съм само наполовина в грешка, а те искат да кажат, че греша изцяло. Не мога да го напиша. Какво да правя сега?

И тогава го чух.

Не, не гласът на Дейви Рей, който ме кастри.

Просто свирката на влак, отекнала в далечината.

Товарният влак идваше към града.

Седнах. Долу сред хълмовете виждах челния му фар като падаща звезда. Влакът криволичеше към Зефир. Гледах го как се приближава.

Забави при приближаването до моста над Текумзе. Винаги така правеше. Щеше да намали още повече, докато пресича над водата, а тежките му колела карат старата конструкция да стене и да дрънчи.

Когато стигне до моста, влакът ще се движи толкова бавно, че човек може да се качи на него, ако си го е наумил.

Прозорецът във времето беше кратък. Товарният влак набираше скорост и по времето, когато стигаше отсрещната страна на Зефир, вече отново се движеше бързо.

— Не мога да напиша извинението, Дейви Рей! — казах тихо. — Нито утре, нито другиден. Никога. Предполагам, че никога няма да мога и да се върна в училище, нали?

Дейви Рей не ми предложи нито мнение, нито съвет. Трябваше сам да реша.

— А какво ще стане, ако си отида за малко? Не за дълго. Примерно за два-три дни. Какво ще стане, ако им покажа, че предпочитам да избягам, но няма да пиша извинение? Дали тогава ще ме изслушат, как мислиш?

Гледах как падащата звезда се приближава.

Свирката изпищя отново, може би предупреждаваше застанал на релсите елен. Чух я да казва: „Корииииииииии!“

Изправих се. Можех да стигна до моста, ако тичах до Рокет. Но трябваше да тръгна начаса. Петнадесет секунди още и щях да се изправя пред нов ден на гняв и разочарование от страна на родителите ми. Още един ден на момче, затворено в стая с ненаписано извинение, което се полюлява пред лицето ми. Товарният влак, който се канеше да мине, винаги се връщаше. Бръкнах в джоба си и намерих два четвъртака, останали от покупката на пуканки и бонбони в „Лирик“ миналата зима, когато всичко беше наред.

— Тръгвам, Дейви Рей! — казах. — Тръгвам!

Затичах се през гробището. Когато стигнах Рокет и се метнах на седалката, се боях, че вече съм закъснял. Лудешки въртях педалите по пътя към моста, дъхът разцъфваше около лицето ми. Чух стенания и дрънчене, когато се изравних с поръбените с чакъл релси — товарният влак вече бе тръгнал да пресича и все още можех да го пресрещна.

И най-сетне се появи и той с нажежения си дъх. Огромният локомотив слезе от моста и ме подмина, движейки се малко по-бързо, отколкото можех да ходя. След това започнаха да ме подминават товарните вагони с емблемата на „Саутърн Рейлроуд“, дрън-ка-туп, дрън-ка-туп, дрън-ка-туп по траверсите. Влакът вече започваше да набира скорост. Слязох от Рокет и пуснах стъпенката. Прекарах пръсти по дръжките на кормилото. За секунда мярнах златното око във фара, сияйно като луната.

— Ще се върна! — обещах.

Всички товарни вагони бяха затворени или поне така ми се стори. Но някъде към края на композицията видях един, чиято врата зееше с малка цепка. Помислих си за железопътни бикове, които блъскат с глави и хвърлят гратисчиите по лице в нажеженото от пара пространство, но се отърсих от тази мисъл. Затичах се редом с вагона с отворената врата. Под ръка имах стълбичка. Пресегнах се, стегнах четири облечени в ръкавица пръста около метална дръжка, приклещих там и палеца си и след това успях да се хвана и с другата ръка и да вдигна крака от чакъла.

Залюлях се към отворената врата на товарния вагон. Останах изненадан, че притежавам такава сръчност. Предполагам, че много бързо ставаш акробат, когато чуваш как стържат под теб няколко тона със стоманени колела. Прелетях през отвора към вътрешността на вагона, пръстите ми пуснаха железните опори и аз се ударих в дървен под, пестеливо покрит със сено. Звукът от влизането ми не беше нежен — отекна през вагона, който беше затворен плътно от другата страна. Седнах, а цялата предница на най-горния ми пуловер бе покрита със сено.

Вагонът гърмеше и се люлееше. Определено не беше правен за пътници.

Но вътре със сигурност имаше хора.

— Хей, Принци! — изрече нечий глас. — Току-що влетя едно птиче!

Подскочих. Гласът бе прозвучал като комбинация от камъни в бъркачка за цимент и мощно жабешко квакане. Разнесе се от мрака пред мен.

— Да, виждам го — отвърна друг мъж. Този глас беше гладък като черна коприна и имаше напевен остатък от чуждестранен акцент. — Мисля, че почти си потроши крилцата, Франклин!

Бях в компанията на пътуващи в товарните вагони скитници, които можеха да ми прережат гърлото за двата четвъртака в джоба ми. Обърнах се с намерение да скоча през вратата, но отвън Зефир летеше с висока скорост.

— Не бих го сторил, млади човече — предупреди ме гласът с чуждестранния акцент. — Няма да е приятно падане!

Спрях се на ръба с разтуптяно сърце.

— Няма да тъ ухапеме! — каза жабешко-бетонобъркаческият глас. — Нълтъй, Принци?

— Говори само от свое име, ако обичаш!

— А, той просто се шегува! Принци винаги се шегува, нълтъй?

— Да — каза с въздишка черно-коприненият глас. — Винаги се шегувам.

Пред лицето ми пламна кибритена клечка. Подскочих отново и се обърнах да видя кой стои там.

Пред мен изникна видение от кошмарите, застанало толкова близо, че можех да надуша застоялия му дъх.

Пред този мъж дори железопътна стрелка би изглеждала като Чарлз Атлас[2]. Беше изсъхнал като клечка, черните му очи тънеха в езера от сянка и скулите му изпъваха кожата по лицето му. Само каква кожа! Бях виждал повече влага в изгорени от слънцето речни корита. Всеки инч от това лице бе напукан и сбръчкан, а пукнатините изтегляха устните назад от жълтите му зъби и продължаваха нагоре върху плешивия купол на скалпа му, досущ странна шапка. Дългите му, кокалести пръсти, оголени от светлината на клечката, бяха съсухрени по същия начин, както и ръката, на която се крепяха. Гърлото на мъжа представляваше изсушена поредица гънки. Носеше сиво-бяло подобие на костюм, но не можех да видя къде се сливат ризата и панталоните. Човекът приличаше на клечка в торба с мръсни дрехи.

Бях се смръзнал от ужас и чаках острието да ми пререже врата.

Другата ръка на сбръчкания мъж се вдигна като ръка на палач. Напрегнах се.

Той просто държеше плик с „Фиг Нютон“[3].

— Бре, бре! — каза чужденецът с очевидна изненада. — Ахмет те хареса! Вземи си сладка, той не говори!

— Аз… мисля, че аз…

Клечката угасна. Можех да надуша Ахмет до себе си — миризма толкова суха, че заплашваше да превърне в пепел космите в носа ми. Той дишаше като шумолене на опадали есенни листа.

Пламна втора клечка. Ахмет имаше черна черта на средата на заострената си брадичка. Все още държеше пликчето с лакомствата и сега ми кимна. Когато го стори, имах чувството, че чух плътта му да скърца.

Хилеше се като претоплена Смърт. Опечена и хванала коричка Смърт, за да съм по-точен. Пъхнах трепереща ръка в плика и си взех фиг-нютонка. Това като че ли умилостиви Ахмет. Той засурка крака към отсрещната страна на товарния вагон и коленичи, след което допря клечката до трите огризки от свещи, залепени с восък на дъното на преобърната кофа.

Светлината избуя. И с усилването си ми показа неща, които бих предпочел да не гледам.

— Ето — каза мъжът с акцента от мястото, където седеше, опрял рамо в купчина конопени чували. — Сега се виждаме очи в очи.

Предпочитах да се върна към момента, когато ни деляха пет мили.

Ако този мъж някога бе виждал слънцето, то Дамата ми беше баба. Кожата му беше толкова бледа, че в сравнение с него луната изглеждаше тъмна като Дон Хо[4]. Беше млад — или най-малкото по-млад от баща ми — и имаше светлоруса коса, заресана назад от високо чело. По слепоочията му блестеше сребро. Носеше тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка. Само дето веднага се разпознаваше, че костюмът е виждал и по-добри дни; съдех за това по кръпките на раменете, маншетите на ризата бяха оръфани, а по вратовръзката имаше кафяви петна. Въпреки това от мъжа лъхаше елегантност — дори седнал, той привличаше вниманието ти с поглед, в който имаше намек за високомерието на благородния произход. В началото си мислех, че носи бели чорапи, но после осъзнах, че това всъщност са глезените му. Очите му обаче ме притесняваха. На светлината на свещта зениците му сияеха в червено.

Но този мъж, както и Ахмет Съсухрения, приличаха на Трой Донахю и Юл Бринър[5] в сравнение с третото чудовище в този вагон.

Той стоеше прав в ъгъла. Главата му, която имаше странна форма на лопата, почти допираше до тавана. Мъжът като нищо беше над седем фута на ръст. Раменете му бяха широки като крилата на някои от самолетите във военновъздушна база „Робинс“. Тялото му изглеждаше масивно и буцесто, и същевременно — несъразмерно. Носеше широко кафяво яке и сиви панталони с кръпки на коленете. Панталоните имаха такъв вид, все едно са се просмукали и са се свили, както си е бил обут в тях. Размерът на обувките на господина ме изуми — да ги наречеш грамадански патъци беше като да кажеш за атомната бомба „тежичка граната“. Все едно беше обут в лопати на булдозер.

— Драсти начи — каза той, а обувките му изпляскаха по дъските, когато тръгна към мен. — Язе съм Франклин.

Той се усмихваше широко. Бих предпочел да не го прави. Усмивката му правеше г-н Сардоникус[6] нещастен. А още по-ужасен от усмивката му беше белегът, минаващ напреко през неандерталското му чело и зашит, както изглеждаше, от кривоглед студент по медицина, страдащ от лоша форма на хълцавица. Огромното му лице беше малко сплескано, а лъскавата му черна коса все едно стоеше нарисувана на черепа му. На светлината на свещта изглеждаше така, все едно нещо, което е изял наскоро, не си е паснало с него. Горкият човечец определено бе болезнено сив на цвят. И, мили Боже, от двете страни на дебелия му като на бик врат стърчеше по един ръждив болт!

— Да щеш малко вдица? — попита той и ми предложи очукана манерка. В ръката му изглеждаше голяма колкото стрида.

— Ъъъ… не, сър. Не, благодаря. Сър.

— Вдица да глътнеш сладката — рече той. — Инак шти залепне на гърлето.

— Добре съм, честно! — прокашлях се. — Виждате ли?

— Хубу. Мноо хубу начи — той се върна в ъгъла си, където застана като гротескна статуя.

— Франклин е от веселия тип — обясни Принци. — Ахмет е от тихия.

— А ти от кой тип си? — попитах.

— Аз съм от амбициозния — отвърна той. — А ти?

— От уплашения.

Чувах свистенето на вятър зад гърба ми. Товарният влак набираше скорост и оставяше Зефир да спи спокойно.

— Седни, ако искаш — предложи ми Принци. — Не е много чисто тук, но не е и като в тъмница.

Погледнах с копнеж през вратата. Сигурно се движехме с…

— Шейсет мили в час — каза Принци. — Усещам ги като шейсет и четири. Аз съм добър съдник на вятъра.

Седнах, стараейки се да съм на разстояние от всички тях.

— Така… — той пъхна ръце в джобовете на сакото си. — Осветли ни за посоката си, Кори!

— Ами предполагам… я чакай малко. Казвал ли съм ти името си?

— Ами сигурно си, сигурен съм.

— Не си спомням.

Франклин се изсмя. Звучеше ми като запушен канал под грижите на „Рото-Рутър“[7].

— Хах! Хах! Хах! Ена якичка начи! Принци с мноу хубу чуство за хумора!

— Не мисля, че съм ти казвал името си — възразих.

— Добре де, не се дърпай — отвърна ми Принци. — Всеки си има име. Твоето какво е?

— Ко… — спрях се. Тези тримата ли бяха луди или на мен ми хлопаше дъска? — Кори Макенсън. От Зефир съм.

— И отиваш към…? — подкани ме той.

— А накъде отива този влак? — поинтересувах се.

— Оттук ли? — Принци се усмихна леко. — Навсякъде.

Погледнах към Ахмет. Той беше приклекнал и ме наблюдаваше настоятелно над свещите. На съсухрените му крака бяха обути сандали, а ноктите му бяха два инча дълги.

— Не е ли малко студено за сандали?

— Ахмет няма против — отвърна Принцип. — Такива обувки си е избрал. Той е от Египет.

Египтянин? Че как е стигнал чак дотук?

— Беше дълго, прашно пътуване — увери ме Принци.

— Кои сте вие, хора? Приличате ми малко на…

— Познати, ако си привърженик на сладката наука. Бокса имам предвид — обади се Принци, набутвайки думи в устата ми. — Да си чувал за Франклин Фицджералд? Познат още като Биг Фили Франк?

— Не, сър.

— Тогава защо каза, че си?

— Така ли съм казал?

— Запознай се с Франклин Фицджералд — той махна към чудовището в ъгъла.

— Здрасти — казах.

— Радвам са да тъ срешна — отвърна Франклин.

— Аз съм Принци фон Кулич. Това е Ахмет-с-трудната-фамилия.

— Хе-хе-хе — изкиска се Франклин зад масивната си ръка с белязани кокалчета.

— Ти не си американец, нали? — попитах Принци.

— Гражданин на света съм, на твоите услуги.

— Откъде си в такъв случай?

— Аз съм от народ, който не е нито тук, нито там. Може да се нарече ненарод, ако така ти допада — той се усмихна отново. — Ненарод. Харесва ми. Моята страна е била ограбвана от нашественици толкова пъти, че даваме зелени печати за насилие и грабене. По-лесно е да се печелят пари тук, какво да кажа?

— Значи и ти си боксьор?

— Аз? — той направи такава гримаса, все едно усети неприятен вкус в устата си. — О, не! Аз съм мозъка зад мускула на Франклин. Негов мениджър съм. Ахмет му е треньор. Ние всички се разбираме чудесно, като изключим моментите, когато се опитваме да се избием един друг.

— Хах! Хах! — изтътна Франклин.

— В момента сме между противници — обясни Принци с леко свиване на раменете. — Тръгнали сме от последното място, на което бяхме, към следващото място, на което ще сме. И такова е, боя се, нашето съществувание.

Бях решил, че колкото и страховита да изглежда тройката, те всъщност нямат намерение да ми сторят зло.

— А г-н Фицджералд много боеве ли има? — попитах.

— Нашият Франклин е готов да скочи на всеки, навсякъде и по всяко време. За нещастие, макар че размерите му са доста внушителни, скоростта му е по-скоро под въпрос.

— Принци има предвид, че съм бавен — обясни Франклин.

— Да. И какво още, Франклин?

Надвисналите вежди на огромния мъж заплашваха да се срутят, докато той умуваше над въпроса.

— Нямам ханстинката на убиец — заяви накрая.

— Но работим по въпроса, нали така, Мълчаливи Сам? — попита Принци египтянина. Ахмет показа кривите си жълти зъби и кимна страстно. Помислих си, че трябва да внимава да не му падне главата.

Започнах да се взирам във врата на Франклин.

— Г-н Принци, а защо той има болтове на шията?

— Франклин е човек с много части — обясни Принци и боксьорът се изкикоти отново, — повечето от тях са ръждясали. Срещите му с други индивиди на квадратния ринг невинаги са били приятни. Накратко, има толкова много счупени кости, че докторът трябваше да върже с тел някои от тях. Болтовете са свързани с метален прът, който подсилва гръбнака му. Болезнено е, уверен съм, но е нужно.

— Ау — обади се Франклин, — не е толкова лошо.

— Той има сърцето на лъв — обясни Принци. — За нещастие, има също и мозъка на мишка.

— Хе-хе-хеее! Наш Принцьо напрау съсипва от смех!

— Жаден съм — рече Принци и се изправи. Оказа се и висок — може би шест фута и четири, и слаб, макар и да не беше чак толкова кльощав, колкото Ахмет.

— Те ти на — Франклин му подаде манерката.

— Не, не я искам! — бледата длан на Принци я отблъсна встрани. — Искам… Не знам какво искам! — той ме погледна. — Това да ти се е случвало? Някога да ти се е искало нещо, което не можеш да разбереш какво е, ако ще да ти струва живота?

— Да, сър! — казах. — Като например понякога, когато си мисля, че искам кока-кола, а всъщност ми се пие бира от корени.

— Точно така. Гърлото ми е прашно като възглавницата на Ахмет! — той мина покрай мен и надникна към преминаващата отвън гора. Сред горския листак навън нямаше светлини.

— И тъй… — рече Принци. — Вече ни познаваш. А какво ще кажеш за себе си? Предполагам, че бягаш от къщи?

— Не, сър. Тоест… Просто се махам за мъничко, нещо такова.

— Проблеми с родителите? С училище?

— И с двете — уточних.

Той кимна и се облегна на вратата на вагона.

— Универсалните мъки на всяко момче. И аз съм страдал от същото. И аз тръгнах да се махна за мъничко. Наистина ли си мислиш, че това би ти решило проблемите?

— Не знам. Само това можах да измисля.

— Светът — каза Принци — не е като Зефир, Кори. Светът не посреща с отворени обятия момчетата. Може да бъде прелестно място за живеене, но може да бъде също и див и зъл. Знаем го от собствен опит.

— И защо така? — попитах.

— Защото сме го пропътували целия. Видели сме този свят и познаваме хората, които живеят в него. Понякога ме плаши до смърт, само като си помисля какво има там — жестокост, безмилостност, пълно безразличие и неуважение към другарите човешки същества. И нещата не се подобряват, Кори — те се влошават… — той вдигна очи към луната, която ни следваше по петите. — О, свят! Ако не те намразвахме за твоите превратности, човек не би се давал на старостта![8]

— Квой туй чудо? — попита Франклин.

— Това е Шекспир — отвърна Принци. — Който говори за универсалните страдания на човечеството… — той обърна гръб на луната и се втренчи в мен с алени зеници. — Би ли желал да получиш съвет от по-стара душа, Кори?

Всъщност нямах особено желание, но отвърнах любезно:

— Да, сър?

Той изглеждаше развеселен, все едно ми четеше мислите.

— Все пак ще те посъветвам. Не бързай да пораснеш. Постарай се да се задържиш момче колкото се може по-дълго, понеже веднъж изгубиш ли тази магия, винаги ще се опитваш да я намериш отново!

Това ми прозвуча смътно познато, но не можех да си спомня къде съм го чувал преди.

— Искаш ли да видиш малко от света, Кори? — попита ме Принци.

Кимнах, неспособен да откъсна поглед от кървавочервените му зеници.

— Тогава имаш късмет. Защото виждам светлините на град!

Надигнах се и надникнах навън. И ето там в далечината, над драконовия гръбнак на усуканите хълмове, звездите бледнееха от земно сияние.

Принци ми обясни, че ще стигнем до част от града, където товарният влак намалява, когато влиза в депото. И тогава ще можем да напуснем вагона си, без да си счупим краката. Постепенно градът израсна около нас, от дървени къщи до тухлени постройки и сгради от камък. Дори в този късен час градът кипеше от живот. Примигваха и бръмчаха неонови табели. Коли бързаха по улиците, народ задръстваше тротоарите. След това товарният влак задрънча през кръстосващите се коловози в депото, където спяха други влакове и започна да забавя. Когато стигна до скоростта на пешеходец, Франклин спусна грамадните си обуща на земята. След това слезе Ахмет, от чието тяло се вдигна прах, когато тупна долу.

— Давай, ако искаш да даваш — каза ми Принци, застанал зад гърба ми.

Измъкнах се навън и се приземих нормално, след което излезе и бледоликият блондин. Бяхме стигнали до големия град и аз се намирах много далеч от дома.

Вървяхме през депото, а около нас се носеха звуците на свирки и пухтящи локомотиви. Въздухът миришеше на изгоряло, макар че беше леденостуден. Принци каза, че е най-добре да си намерим някакво убежище за през нощта. Продължавахме да вървим, навлизахме все по-навътре сред сиви улици, които се простираха под високи сиви сгради, макар че няколко пъти трябваше да спираме и да чакаме Франклин, който наистина се движеше много бавно.

Стигнахме до място, където стените бяха насечени от улички, а неонът се отразяваше от застинали езера от вода в напукания цимент. Докато подминавахме една уличка, чух сумтящи звуци, последвани от шляпване на плът. Спрях да погледна. Един мъж държеше друг с ръцете зад гърба, а трети методично биеше втория в лицето с юмрук. Носът и устата на жертвата кървяха, очите му бяха замаяни и влажни от страх. Мъжът, който нанасяше побоя го правеше, сякаш се занимава с привична работа, например като да сечеш изсъхнало дърво.

— Къде са парите, мизернико? — каза първият с тон, преливащ от тихо зло. — Ти ще ни дадеш парите!

Побоят продължаваше, кокалчетата на третия мъж бяха почервенели от кръв. Жертвата скимтеше и стенеше, а юмрукът продължаваше да се вдига и да удря, и насиненото лице постепенно променяше формата си.

Бледа ръка ме стисна за рамото.

— Да вървим нататък, бива ли?

Пред нас до тротоара бе спряла полицейска кола. Двама полицаи стояха от двете страни на мъж с дълга коса, облечен в мръсни дрехи. Те бяха пълнички и пистолетите им блестяха в черните си кожени кобури. Единият полицай се наведе напред и кресна в лицето на дългокосия. След това другият награби дебел кичур от косата му, завъртя го и удари главата му в предното стъкло на колата. То не се счупи, но краката на мъжа поддадоха. Той не се и опита да отвърне на ударите, докато го напъхваха в полицейската кола. Когато тя премина покрай нас, мярнах за момент лицето на арестанта да наднича отвътре, по челото му се стичаха струйки кръв.

От някакъв вход гърмеше и пулсираше музика. Звучеше като ритъм без никакъв смисъл. До стената седеше мъж, а в краката му имаше локва урина. Той се усмихваше в нищото с оглупял поглед. Двама младежи минаха край него, единият държеше метална туба за бензин.

— Ставай, ставай! — каза единият и срита легналия на земята. Оглупелият продължи да се хили.

— Ставай, ставай! — повтори той като папагал.

В следващата секунда го заляха с бензин. Другият младеж извади пакет кибрит от джоба си.

Принци ме насочи зад ъгъла. Франклин, който се мъкнеше зад Ахмет, въздъхна като ковашки мях, а лицето му тънеше в сенките.

Изви сирена, но тя отиваше някъде другаде. Гадеше ми се и главата ми тежеше. Принци държеше ръка на рамото ми и допирът му ме успокояваше.

Четири жени стояха на ъгъла, под примигващия неон. Те всички бяха по-млади от майка ми, но по-възрастни от Чили Уилоу. Носеха рокли, които все едно бяха нанесени с боя и изглежда чакаха да се появи някой важен. Когато ги подминахме, надуших сладкия им парфюм. Погледнах в лицето на една от тях и видях рус ангел. Но нещо в това лице бе лишено от живот, като на боядисана кукла.

— Проклетникът по-добре да ме оцени както трябва — каза тях на друго, тъмнокосо момиче. — По-добре да ме хареса, мамка му, мътните го взели!

До тях спря червена кола. Русият ангел пусна усмивка на шофьора. Другите момичета се приближиха, очите им светнали от фалшива надежда.

Не ми хареса какво виждах и Принци ме поведе нататък.

На един вход мъж с дънково яке се бе навел над жена, просната на прага. Закопчаваше панталоните си. Лицето на жената бе цялото в кървави синини.

— Ето така — каза мъжът. — Показах ти, нали? Показах ти кой е шефа! — той посегна и я сграбчи за косата. — Кажи го, кучко! — разтърси главата й. — Кажи кой е шефа!

Подутите й очи умоляваха. Устата й се отвори, показвайки счупени зъби.

— Ти си — каза тя и започна да плаче. — Ти си шефа!

— Продължавай напред, Кори! — каза ми Принци. — Не спирай, не спирай!

Олюлявах се напред. Накъдето и да погледнех, срещах само зъл цимент. Не видях нито хълм, нито следа от зеленина. Вдигнах глава, но звездите бяха закрити и нощта представляваше сив воал. Завихме зад един ъгъл и чух дрънчене. Малко бяло куче ровеше с отчаяние в кофите за боклук, ребрата му стърчаха. Внезапно един едър мъж се озова на мястото и каза: „Сега те хванах!“, докато кучето се взираше в него с бананова кора в уста. Мъжът вдигна бейзболна бухалка и цапардоса животинчето през гърба. То нададе вой от болка и се загърчи със счупен гръбнак, изтървало банановата кора. Мъжът се изправи над него, вдигна отново бухалката и я стовари, след което кучето вече нямаше нито муцуна, нито очи — представляваше размазана червена руина. Белите му крака продължаваха да ритат, сякаш се опитваше да избяга.

— Малко лайно такова! — каза мъжът и смачка кльощавите ребра с ботуш.

В очите ми горяха сълзи. Препънах се, но ръката на Принци ме удържа на крака.

— Давай напред! — каза той. — Побързай!

Така и сторих, минах покрай клането. Бях на път да повърна и се облегнах на стена от груби камъни. Зад мен Франклин избумтя:

— Хлапето е твърде далеч от дома, Принци. Не е редно така!

— Да не мислиш, че ми харесва? — отряза Принци. — Глупак.

Стигнах до ръба на стената и спрях. Стори ми се, че надничам в малка стая. Можех да чуя гласове, които се надигат в караница, но в стаята седеше самичко едно момченце. Беше горе-долу на моята възраст, казах си, но нещо състаряваше лицето му много повече. Момчето се взираше в пода със стъклен поглед, докато каращите се гласове ставаха все по-силни и по-силни. После то вдигна гъба и туба с лепило, с каквото ние с приятелите ми сглобявахме пластмасови моделчета. Изстиска лепило върху гъбата, притисна я към носа си и затвори очи, докато вдишваше. След минута падна по гръб, а тялото му започна да се гърчи. Устата му бе отворена и зъбите му непрестанно прехапваха ли прехапваха езика му.

Потреперих, изхлипах и отклоних очи. Дланта на Принци докосна врата ми и придърпа лицето ми към гърдите му.

— Виждаш ли, Кори? — прошепна и гласът му бе задавен от сдържан гняв. — Светът изяжда момченцата. Не си готов все още да ръгнеш метла в гърлото му.

— Искам да… искам да…

— Да си идеш у дома — каза Принци. — У дома в Зефир.

Озовахме се отново в депото, сред свирки и пухтене. Принци каза, че ще се върнат част от пътя заедно с мен, за да са сигурни, че съм хванал правилния влак. Ето че дойде товарният на „Саутърн Рейлроуд“, с един частично отворен вагон.

— Това е нашият! — каза Принци и скочи в отвора.

Франклин се качи след него, когато трябваше, умееше да стъпва чевръсто с тези негови големи обувки. След това бе ред на Ахмет, чиято суха плът бълваше облачета при всяка стъпка.

Влакът ускоряваше. Затичах се редом с товарния вагон, опитвайки се да намеря за какво да се хвана, но този път нямаше стълбичка.

— Хей! — извиках. — Не ме изоставяйте!

Влакът започна да набира скорост. Трябваше да тичам по-бързо, за да го догонвам. Товарният вагон зееше тъмен. Не виждах вътре нито Принци, нито Франклин или Ахмет.

— Не ме изоставяйте! — извиках трескаво, когато краката ми започнаха да отслабват.

— Скачай, Кори! — подкани ме Принци от мрака. — Скачай!

Тонове стоманени колела стържеха под носа ми.

— Страх ме е! — извиках, губейки скорост.

— Скачай! — каза Принци. — Ще те хванем!

Не ги виждах вътре. Не виждах нищо, освен мрак. Но градът бе зад гърба ми — част от света, който ядеше момченца.

Трябваше да имам вяра.

Хвърлих се напред и скочих нагоре към тъмната врата.

Падах. Падах през студената нощ и звездите.

Стреснато отворих очи.

Можех да чуя свирката на товарния влак, напредващ някъде отвъд Зефир по пътя си към онзи друг свят.

Седнах, редом до гроба на Дейви Рей.

Сънят ми бе продължил само десетина минути. Но бях изминал дълъг път и се бях върнал разтърсен и разранен отвътре, но не бях пострадал. Знаех, че светът извън Зефир не е целият лош. В крайна сметка, нали четях „Нашънъл Джиографик“. Знаех за красотата на градовете, за музеите по изкуствата и за паметниците на смелостта и човещината. Но, също като луната, част от света лежеше в тъмнина. Също както онзи мъж, убит тук на зефирска земя, лежеше скрит от лунната светлина. Светът, също като Зефир, не беше нито изцяло добър, нито изцяло лош. Принци — или който и да беше той в действителност — беше прав; трябваше да порасна, преди да се изправя пред това чудовище. Точно сега обаче бях момче, което искаше да спи в собственото си легло и да се събуди в присъствието на мама и татко у дома. Извинението спрямо Ковашкия мях все още бе заседнало в гърлото ми обаче. Щях да си проправям път през тази джунгла, когато стигнех дотам.

Изправих се под ярките звезди. Погледнах към мъчително пресния гроб.

— Сбогом, Дейви Рей! — казах и подкарах Рокет към къщи.

На следващия ден мама коментира колко уморен й изглеждам. Попита ме дали не съм сънувал кошмар. Казах, че не е било нещо, с което да не мога да се справя. Тогава тя ми направи палачинки.

Извинението остана ненаписано. Докато бях в стаята си онази вечер, а чудовищата бдяха над мен от стените, чух телефонът да звъни четири отделни пъти. Татко и мама дойдоха да поговорят с мен.

— Защо не ни каза? — попита татко. — Не знаехме, че учителката се отнася толкова сурово с децата!

Както споменах и преди, той знаеше добре що е то сурово отношение.

Сред обадилите се беше и майката на Сали Мичъм. Беше звъннала също и мустакатата майка на Демонката. Обадили се също и бащата на Лад Дейвин, както и майката на Джо Питърсън. Те бяха разказали на родителите ми какво са им казали техните деца, и внезапно се оказа, че макар със сигурност да носех вина, задето съм замахнал и съм избил очилата на Ковашкия мях, учителката също има вина за случилото се.

— Не е редно учител да нарича когото и да било „тъпоглавец“. Всички заслужават уважение, без значение колко са възрастни или млади — каза ми татко. — Утре, струва ми се, ще си поговорим с г-н Кардинал и ще решим този въпрос! — той ме погледна озадачено. — Но защо още от начало въобще и не спомена за това, Кори?

Свих рамене.

— Предполагам, не съм смятал, че ще застанете на моя страна.

— Е — каза татко, — струва ми се, че не сме ти имали достатъчно вяра, нали, партньоре?

Той ми разроши косата.

Определено беше хубаво да се завърнеш у дома.

Бележки

[1] „Тъндърбърд“ — луксозен модел на „Форд“, чието производство започва през 1955 г.; първото кабрио с напълно автоматизиран сгъваем покрив.

[2] Чарлз Атлас — създателят на бодибилдинга, първият в света културист.

[3] „Фиг Нютон“ — десертчета с формата на приплеснати цилиндърчета от бисквитено тесто, увито върху пълнеж от смокиня. Впоследствие марката въвежда и други вкусове.

[4] Дон Хо (Доналд Тай Лой Хо) — хавайски певец с китайски произход.

[5] Трой Донахю, Юл Бринър — киноактьори; Т. Донахю е смятан за секссимвол на 60-те и 70-те години на XX в., подобна слава е имал и Юл Бринър.

[6] „Г-н Сардоникус“ („Mr. Sardonicus“) — хорър-филм от 1961 г., в който главният герой — вследствие на парализа — е с перманентна усмивка на лицето.

[7] „Рото Рутър“ („Roto-Rooter“) — американска компания, предлагаща широк набор услуги, свързани с канализацията и водопровода.

[8] „Крал Лир“, 4 действие, 1 сцена (Шекспир).