Робърт Маккамън
Момчешки живот (31)

5.
Шестнайсет капки кръв

Върнах се.

Бомбата с часовников механизъм, пълна с динамит — с една допълнителна пръчка, добавена от едрата ръка на Пищака Блейлок — наистина бе открита малко след като съобщих на Дамата кои са посетителките ми от съня. Сигурно си бях спомнил онази снимка и я бях носил дълбоко в съзнанието си, а след това след изгарянето на кръста, и като станах свидетел как г-н Харгисън и г-н Моултри купуват сандъче от Пищака Блейлок, подсъзнателно съм се досетил какво има вътре. Ето защо бях започнал да бутам будилника си от шкафчето. Единственият пропуск в тази теория беше, че преди да ги зърна в музея, не бях виждал снимки на момичетата, загинали в Баптистката църква на 16-та улица. Почти съм убеден. Може и да ги е имало в онзи брой на списание „Лайф“, но мама го беше изхвърлила, така че не можех да го твърдя със сигурност.

Дамата се досети веднага щом чу разказа ми. Тя организира всички на приема да се заемат с търсенето на дървено сандъче или в почивната база, или в музея за граждански права, или в околностите. Никой не успя да го намери, а обърнахме всеки камък. След това Дамата се сети, че г-н Харгисън е пощальон. Точно пред центъра, на ъгъла на „Бъкхарт Стрийт“, имаше пощенска кутия. Чарлз Дамаронде държа Гейвин за глезените, докато той се пъхаше в кутията и чухме приглушения му глас да казва:

— Ето го!

Той обаче не можа да го извади, понеже беше прекалено тежко. Повикахме шериф Марчет и той дойде заедно с пощенския началник на Зефир — г-н Конрад Оутмън, — който донесе ключа за кутията. В онова сандъче имаше достатъчно динамит да вдигне във въздуха и почивния център, и музея към него, и две или три къщи надолу по улицата. Очевидно четиристотин долара са предостатъчни да си купиш много голяма експлозия.

Г-н Харгисън, който знаеше в кои часове събират пощата и че пощенската кутия няма да бъде отваряна чак до някое време следобеда на 26 декември, бе нагласил механизма на будилника в нея на десет сутринта. Шериф Марчет сподели, че бомбата била сглобена от професионалист, понеже можело да се настройва механизмът на дванайсет, двайсет и четири или четирийсет и осем часа. Той обясни на Дамата, че не желае г-н Харгисън и г-н Моултри засега да научават, че бомбата е била намерена, не и преди да бъдат взети отпечатъци от нея. Ние с мама казахме на татко, след като се върнахме от обществения център и трябва да призная, че двамата с шериф Марчет са свършили добра работа да не се издадат, докато бяха в къщата на Дик Моултри и влязъл г-н Харгисън. Признанието на дебелака се оказа черешката на тортата, тъй като на бомбата имало пет отпечатъка, съвпадащи идеално с тези на пощальона. Така че те двамата доста бързичко отидоха на посещение в офиса на ФБР в Бирмингам и не е нужно да казвам, че имената им бяха зачеркнати от списъка на живущите в родния ми град.

Музеят за граждански права бе открит официално. Сънят ми с четирите чернокожи момиченца не се повтори. Но ако искам да ги видя отново, знам къде трябва да отида.

Падането на бомбата от самолета и намирането на бомбата на Ку-клукс-клан в кутията пред музея за граждански права поддържаха слуховете в Зефир в дните след Коледа. Ние с Бен и Джони обсъждахме дали г-н Лайтфут се е уплашил от бомбата, или не. Бен твърдеше, че се е притеснил, а ние с Джони бяхме на мнение, че майсторът е като Немо Кърлис — само че вместо в бейзбола, неговият природен дар е в областта на всичко механично, включително и бомбите, тъй че когато се е втренчил в онези жици, той е знаел какво прави във всяка една секунда. По случайност Бен бе имал интересно преживяване в Бирмингам. Те с майка си и баща си нощували при чичото му Майлс, който работел в банката в центъра. Майлс разходил Бен в сейфа и той бе способен да говори само за мириса на пари, колко били зелени и колко красиви. Каза, че Майлс дори му позволил да подържи пачка от петдесет стодоларови банкноти и пръстите на Бен още го сърбели. Той обяви, че не знае какво ще прави в живота си, но поне доколкото е възможно, занятието му ще включва много, ама много пари. Ние с Джони просто му се присмяхме. Липсваше ни Дейви Рей, понеже знаехме какъв щеше да е коментарът му.

Джони бе пожелал и бе получил два коледни подаръка. Единият представляваше полицейски комплект, с все почетната значка, пудра за сваляне на отпечатъци, белезници, прах за грабители, който полепва по обувките на крадците и се вижда само под ултравиолетова светлина и полицейски наръчник. Другият подарък беше стъклена витрина с полички в нея, на които да подреди колекцията си върхове за стрели. Той я напълни, с изключение на една полица, която беше запазена за определена гладка черна стрела, в случай че вождът Пет Гръмотевици решеше да му я повери отново.

Остана нерешен въпросът за г-н Лайтфут и бомбата. Мама го зададе две нощи след Коледа, докато над Зефир се сипеше леден дъжд.

— Том? — каза тя.

Седяхме в предната стая, огнището пламтеше. Човек не би могъл да изтръгне „Златните ябълки на Слънцето“ от ръцете ми дори с помощта на тесла.

— Какво е накарало г-н Лайтфут да отиде до къщата на Дик Моултри в крайна сметка? Не бих си и помислила, че ще се пише доброволец за подобно занимание.

Татко не отговори.

Точно както родителите имат шесто чувство за децата си, така и децата имат за родителите. Снижих книгата си. Татко продължаваше да чете вестника си.

— Том? Знаеш ли какво е накарало г-н Лайтфут да го стори?

Баща ми си прочисти гърлото и отвърна тихо:

— Горе-долу.

— Е, и какво е то?

— Предполагам, че… имам пръст в тази работа.

— Ти ли? Как така?

Той сгъна вестника си, осъзнавайки, че няма друг път пред себе си, освен този на истината.

— Ами… помолих Дамата за помощ.

Мама седеше във вцепенено мълчание. Дъждът чукаше по прозорците и в огнището изпука цепеница, но тя не трепна.

— Прецених, че тя е единственият останал на Дик шанс. След онова, което стори с торбата с муниции на Блейлок… реших, че би могла да му помогне. И се оказах прав, както излиза. Тя се обади на Маркъс Лайтфут още докато бях в къщата й.

— В къщата й? Не мога да повярвам! Отишъл си до дома на Дамата?

— Не просто „до“. Седях в неин стол. Пих кафе от нейна чаша — татко сви рамене. — Подозирам, че съм очаквал по стените да има спаружени глави и на всеки ъгъл — отровни паяци. Не знаех, че тя е религиозна.

— Ходил си в дома на Дамата — повтори мама. — Не мога да повярвам! След всичкото това време, когато толкова се страхуваше от нея…

— Не се страхувах от нея — поправи я татко. — Просто бях… малко притеснен, така да речем.

— А тя ти рече, че ще помогне на Дик Моултри? Въпреки че е знаела, че е замесен в поставянето на оная ми ти бомба?

— Е… не беше толкова просто — призна татко.

— О? — Мама почака. Когато баща ми не сподели допълнителна информация, тя настоя: — Ще ми се да чуя историята.

— Дамата ме накара да обещая, че ще се върна. Каза, че й стига да ме погледне и вижда, че ме изяждат жив. Каза, че ми личало по лицето, а и по това на Кори. Че всички ние живеем под сянката на онзи мъртвец на дъното на Саксън Лейк — татко остави вестника си и се загледа в огъня. — И знаеш ли какво? Тя е права. Обещах й да се върна и да се срещна с нея утре вечер в седем. Канех се да ти кажа по някое време. Или може би щях да го скрия, не съм сигурен.

— Гордост, гордост — скара му се мама. — Искаш да ми кажеш, че за Дик Моултри си сторил онова, което не би направил заради мен?

— Не. Просто не бях готов. Дик се нуждаеше от помощ. Намерих му я. А сега съм готов да я намеря и за себе си, а също така и за вас двамата.

Мама се надигна от мястото си. Застана зад баща ми, положи длани на раменете му и облегна брадичка на главата му. Гледах как сенките им се сливат. Той посегна нагоре и я прегърна през врата. Останаха за кратко в тази поза, а огънят в огнището пукаше и съскаше.

Време беше да посетим Дамата.

Когато пристигнахме в дома й десет минути преди седем, вратата ни отвори г-н Дамаронде. Татко не се колебаеше да пресече прага, страхът му от Дамата бе изчезнал. Лунният човек излезе, облечен в роба и по чехли, и ни почерпи с гевречета. Г-жа Дамаронде сложи да се вари кафе — както каза, било от смеската, която правят в Ню Орлиънс, с цикория — и ние почакахме в предната стая, докато Дамата бъде готова да ни приеме.

Бях запазил съмненията си за д-р Лезандър за себе си. Все още не можех да повярвам чистосърдечно, че ветеринарят, който винаги бе толкова мил и нежен с Ребъл, може да се окаже убиец. Разполагах с връзката с двата папагала, но нямаше нищо, което да свързва доктора с мъртвеца, като изключим зеленото перо, а това беше просто моя теория. Какво от това, че не обича мляко и е нощна птица, то да не би да го прави убиец? Преди да кажа на родителите си, се нуждаех от нещо по-солидно, на което да се опра.

Не се наложи да чакаме много време. Г-н Дамаронде ни помоли да го последваме отзад и ни поведе не към спалнята на Дамата, а в друга стая на отсрещната страна на коридора. Там старицата седеше в кресло с висока облегалка зад сгъваема масичка за карти. Не носеше вуду роба или магьосническа шапка, а съвсем обикновена тъмносива рокля с брошка на ревера във формата на танцуващ арлекино. На пода на онова, което очевидно бе нейната стая за консултации, имаше килим от тъкан коноп, а от голяма глинена саксия в ъгъла растеше изкривено дърво. Стените бяха боядисани в бежово и без украса. Г-н Дамаронде затвори вратата и Дамата каза:

— Седни, Том!

Татко се подчини. Можех да позная, че се притеснява, понеже чувах как изщраква гърлото му, когато преглъща. Трепна забележимо, когато Дамата посегна покрай креслото си и извади лекарска чанта. Постави я на масата и я разтвори.

— Ще боли ли? — попита татко.

— Може би. Зависи.

— От какво?

— Колко дълбоко трябва да режа, за да стигна до истината — отвърна тя.

Бръкна в чантата и извади увит в син плат предмет. След това на бял свят се появи сребърна филигранна кутия, последвана от тесте карти. Дамата извади и лист машинописна хартия. На светлината на крушката над нас видях водния знак на „Нифти“ — беше същата марка хартия, каквато използвах и аз. Последно от чантата се появи шишенце за лекарства, в което имаше три лъснати речни камъчета — едно черно, едно червеникавокафяво и едно бяло със сиви ивици.

Дамата каза:

— Разтвори шепа!

Татко се подчини. Тя отвинти капачката на шишенцето и изтърси речните камъчета в дланта му. Нареди:

— Повърти ги между пръстите си!

Татко се усмихна нервно, докато правеше, каквото са го помолили.

— От корема на Стария Мойсей ли са извадени или нещо такова?

— Не. Просто стари камъчета, които съм намерила. Продължавай да ги местиш, те ще те успокоят.

— О — възкликна татко, въртейки успокоителните камъчета между пръстите си.

Ние с мама стояхме отстрани, за да дадем на Дамата достатъчно пространство да прави, каквото възнамерява. Все едно какво точно ще е то. Не знаех какво да очаквам. Може би някоя от онези озарени от факли церемонии, където хората танцуват в кръг и крещят. Само че нямаше нищо подобно. Дамата започна да размесва картите и по начина, по който го стори заподозрях, че би могла да дава уроци и на Маверик^[1].

— Разкажи ми за сънищата си, Том — каза, докато картите издаваха ритмично жужене между сръчните й пръсти.

Татко погледна неловко към нас.

— Искаш ли да излязат? — попита го Дамата.

Той поклати глава и поде:

— Сънувам, че гледам как колата потъва в Саксън Лейк. След това съм във водата заедно с нея и гледам през прозореца към мъртвеца. Лицето му е… смазано от бой. На китката има белезници. Струната за пиано е увита около гърлото му. И точно когато колата се плъзва под повърхността и водата започва да нахлува в нея, той… — татко се спря за момент. Камъчетата тракаха едно в друго в шепата му. — Той ме поглежда и се ухилва. Ухилва се с все ужасното си, смазано лице. А след това заговаря, все едно… тинята гъргори.

— Какво казва?

— Казва… „Ела с мен, долу в мрака“ — лицето на татко бе изкривено от болка, и мен ме болеше да го гледам. — Ето това ми казва. „Ела с мен, долу в мрака.“ И посяга с онази ръка, която не е прикована. Посяга към мен, а аз се дърпам, понеже се ужасявам, че ще ме докосне. След това сънят свършва.

— Имаш ли други повтарящи се сънища?

— Няколко. Не са толкова силни колкото този обаче. Понякога ми се струва, че чувам да свири пиано. Понякога имам чувството, че чувам някой да крещи, но не говори членоразделно. От време на време виждам чифт ръце, които държат жицата и нещо, което ми прилича на дебела дървена тояга, увита с черно тиксо. Там в съня има и лица, но те са размазани, сякаш гледам към тях през кървава завеса или очите ми не могат да се фокусират. Но тези сънища не се повтарят и наполовина толкова често, колкото онзи за мъжа в колата.

— Ребека каза ли ти, че и аз долавям някои от тези откъси? — Дамата продължи да разбърква картите. Движението бе хипнотизиращо, звукът — успокоителен. — Чувам откъси от свиренето на пиано, от крясъците и виждам жицата и костотрошачката. Видях и татуировката, но не и останалата част от тялото — тя се усмихна бледо. — Ние с теб сме включени в един и същ контакт, Том, само че до теб стига повечко ток, отколкото до мен. Можеш ли да ми го обясниш?

— Мислех си, че ти си тази, която борави с магически сили — отвърна татко.

— Така е. Поне се очаква да го правя. Но всички имаме своите съновни очи, Джим. Всички виждаме парченца от пъзела в един или друг момент. Ти си наистина близо в твоя случай. По-близо от мен. Ето затова става така!

Татко продължаваше да върти речните камъчета. Дамата размесваше картите си и чакаше.

— В началото — каза той — получавах тези сънища в момента, в който се добера до леглото. По-късно… те започнаха да ме навестяват дори когато не спях. През деня. Просто ме сполиташе спомен за тази кола и за лицето на мъжа, и го чувах да ме вика. Казваше едно и също, неуморно и без почивка: „Ела с мен, долу в мрака.“ Чувам този тинесто-гъргорещ глас и аз… ами, на път съм да се побъркам заради него, понеже не мога да го заглуша. Не мога да си почина. Все едно съм на крак цяла нощ, твърде силно се страхувам да си позволя да заспя заради… — той замлъкна несигурно.

— Да? — подкани го Дамата.

— От страх да не послушам мъртвеца, да сторя това, което той иска от мен.

— И какво точно е то, Том?

— Мисля, че иска да се самоубия — отвърна татко.

Размесването на картите секна. Мама напипа ръката ми и ме стисна силно.

— Мисля, че той… иска да отида до езерото и да се удавя в него. Мисля, че иска да се присъединя към него долу в тъмното.

Дамата наблюдаваше баща ми съсредоточено, в изумрудените й очи се разгаряше сияние.

— И защо би искал от теб да сториш подобно нещо, Том?

— Не знам. Може би иска компания — татко се помъчи да се усмихне, но устните му не се подчиниха.

— Искам да се замислиш много, много внимателно. Това точните му думи ли са?

— Аха. „Ела с мен, долу в мрака!“ Произнася го някак гъргорещо, понеже, предполагам, челюстта му е счупена и в устата му има кръв или тиня, но… да, това са думите.

— Нищо друго, така ли? Нарича ли те по име?

— Не. Това е всичко.

— И това не ти ли се струва странно? — попита Дамата.

Татко изсумтя:

— Ще ми се да знаех какво му е толкова странното.

— Ами например това: ако мъртвецът бе имал шанс да поговори с теб — да ти предаде съобщение, — тогава защо той го похабява, като те умолява да се самоубиеш? Защо не ти каже кой го е убил?

Татко примигна. Сега и тракането на камъчетата секна.

— Ами… не съм се замислял по въпроса.

— Замисли се тогава. Мъртвецът има глас, колкото и задавен да е той. Защо не ти казва името на убиеца си?

— Нямам представа. Струва ми се, че щеше, ако можеше.

— Би могъл — кимна Дамата. — Стига само да говореше на теб.

— Не те разбрах.

— Може би — отвърна тя — в онзи контакт има и трети щепсел.

Прозрението плъзна по лицето на татко. Също и по моето и това на мама.

— Мъртвецът не говори на теб, Том — обясни Дамата. — Говори на убиеца си.

— Имаш предвид, че… аз…

— Долавяш сънищата на убиеца, също както аз долавям твоите. О, имай милост! Притежаваш много силни сънни очи, Том!

— Той не иска… от мен да… се самоубивам, понеже не мога да го извадя?

— Не — отвърна Дамата. — Напълно сигурна съм в това.

Татко притисна свободната си ръка към устата си. Очите му се замъглиха от сълзи и при тази гледка чух мама да изхлипва до мен. Той сведе глава напред. Самотна сълза капна на масата.

— Дълбок разрез — каза Дамата и положи ръка на рамото му. — Но болката е добра, нали? Все едно изрязваш рак.

— Да — гласът на татко пресекваше. — Да!

— Ако ти се ще да излезеш навън и да се поразходиш, бъди мой гост!

Раменете на баща ми трепереха. Но теглото бе свалено от тях, тон по тон. Той си пое дълбок, стържещ дъх — като дъха на човек, чиято глава току-що е изникнала на повърхността след дълго изплуване от дълбините.

— Добре съм — каза, но все още не смееше да вдигне глава. — Само ми дай минутка!

— Колкото минутки ти трябват, на твое разположение са!

Най-сетне той вдигна глава. Все още бе човекът отпреди няколко секунди — лицето му все тъй бе очертано от бръчки, а брадичката — провиснала. Но в очите му отново надничаше момчето и то бе свободно.

— Опитвал ли си се да откриеш кой може да е убиецът? — попита Дамата.

Татко кимна.

— И аз самата имам разни приятели отвъд реката.

Като станеш на моите години, повечето ти дружки ще са оттатък, а малцина остават отсам. Те виждат разни неща и понякога ги споделят с мен. Но обичат да си играят игрички. Обичат да ми подмятат загадки. Така че никога не разкриват всичко и не отговарят ясно на въпросите; винаги увъртат, но непременно казват истината. Искаш ли да ги включим в търсенето? — прозвуча като въпрос, който тя е свикнала да задава.

— Предполагам, че да.

— Или да, или не — няма какво да се предполага.

След съвсем кратко колебание татко отвърна:

— Искам!

Дамата отвори сребърната кутийка и изтърси на масата шест малки костици.

— Остави камъчетата — каза. — Вземи ги в дясната си ръка.

Татко погледна с отвращение към костите пред себе си.

— Налага ли се?

Дамата се поспря. След това въздъхна и каза:

— Всъщност не. Те служат просто за придаване на подходяща атмосфера, нищо повече… — използва ръба на дланта си да помете костите обратно в кутийката.

Затвори я и я остави настрани. След това отново бръкна в лекарската чанта. Този път извади малка бутилчица с бистра течност и найлоново пликче, пълно с памучни тампони. Постави ги между двамата и отвори бутилчицата.

— Все пак ще трябва да оставиш камъчетата. Вдигни показалеца си.

— Защо?

— Защото така казвам!

Татко изпълни нареждането. Дамата отвори бутилчицата и я обърна върху един от памучните тампони. След това мацна върха на показалеца на татко.

— Спирт — обясни. — Вземам го от д-р Париш.

Разгъна листа хартия на масата. След това разви предмета в синия плат. Оказа се пръчка с две игли, набити през единия край.

— Дръж си пръста неподвижен — нареди на татко, докато взимаше пръчката с иглите.

— Какво ще правиш? Нали няма да ме ръгнеш с тези…

Иглите се спуснаха светкавично и грубо се впиха в пръста на татко.

— Ау! — възкликна той.

Аз също простенах, в показалеца ми пламна фантомна болка.

Кръвта веднага започна да изтича от дупчиците на иглите.

— Внимавай да не покапеш по хартията — каза Дамата на татко.

Тя пъргаво мацна спирт на показалеца на собствената си дясна ръка и с лявата заби иглите в нея. Прокапа и нейната кръв.

— Сега задай въпроса си. Не на глас, а на ум. Питай ясно. Питай, сякаш очакваш да получиш отговор. Давай!

— Добре — каза татко след няколко секунди. — А сега какво?

— На коя дата падна в Саксън Лейк онази кола?

— Шестнадесети март.

— Изцеди осем капки кръв в средата на листа. Не се скъпи! Осем капки. Нито една повече и нито една по-малко.

Татко стисна пръста си и кръвта покапа. Дамата добави осем капки от собствената си червена кръв върху белия лист.

Баща ми каза:

— Добре, че не се случи на трийсет и първи!

— Вземи хартията с лявата си ръка и я смачкай с кръвта от вътрешната страна — инструктира го Дамата, пренебрегвайки хумористичния му напън.

Татко стори както му бе заръчано.

— Стисни листа и повтори въпроса си на глас!

— Кой уби онзи мъж на дъното на Саксън Лейк?

— Стискай го здраво — нареди му Дамата и притисна нов тампон към кървящия си пръст.

— Приятелите ти тук ли са в момента? — попита татко, но стискаше здраво смачкания лист в левия си юмрук.

— Скоро ще разберем, нали така? — старицата вдигна лявата си длан. — Дай ми го! — Когато листът се загнезди в шепата й, тя заяви твърдо на въздуха. — Хич не ме правете на глупачка, тъй да знаете! Туй е важен въпрос и заслужава отговор! И да не е гатанка! Да е отговор, който можем да разгадаем. Ша ни помогнете ли или не?

Тя изчака може би още около петнайсетина секунди. След това положи смачкания лист в средата на масата.

— Разтвори го!

Татко го пое. Когато започна да разгъва хартията, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Ако вътре бе изписано с кръв „д-р Лезандър“, сигурно щях да гръмна.

Когато листът бе разгънат, ние с мама надникнахме през рамото му. В средата имаше голямо петно кръв и други петънца около него. Да ме убиеш не виждах име в тази бъркотия. След това Дамата извади молив от торбата си и огледа листа за момент, преди да започне да си играе на съедини-петната.

— Нищо не виждам — каза татко.

— Имай вяра — отвърна му тя.

Следях движенията на връхчето на молива, пърхащ между кръвта. Гледах как се образува дълга, извита линия, която захождаше навътре и после се връщаше навън.

И внезапно осъзнах, че гледам към числото 3.

Върхът на молива продължи да се движи. Отново поде крива. Навътре и навън, навътре и навън.

Втора тройка. А след това на връхчето на молива му се изчерпиха кървавите петна за свързване.

— Това е то — каза Дамата и се намръщи. — Две тройки.

— Определено няма как да е име, нали? — попита татко.

— Пак ми показаха гатанка, ето такава я свършиха. Кълна се, понякога ми се ще поне от време на време да правят и по нещо лесно за разнообразие! — Дамата с отвращение захвърли молива. — Е, разполагаме с каквото разполагаме.

— Това ли е то? — татко засмука наранения си пръст. — Сигурна ли си, че сме го направили правилно?

Не може да се опише с думи как го изгледа старицата.

— Две тройки — каза тя. — Това е отговорът. Три и три. Може да е тридесет и три. Ако само бяхме в състояние да отгатнем какво значи, ще научим и името на убиеца.

— Не се сещам кой би могъл да има три букви в първото си име и три във фамилията. Да не би пък да е адрес?

— Не знам. Знам само това, което ми е пред очите: две тройки — Дамата плъзна листа към татко; беше си негов, откупен с болка и мъка. — Това е всичко, което мога да сторя за теб. Съжалявам, че не е повече!

— Аз също — каза татко, взе хартията и се изправи.

След това Дамата си свали професионалната маска и стана общителна. Каза, че надушвала прясно кафе и че сигурно има и шоколадово руло, изпечено от г-жа Пърл в „Пекарната“. Татко, който преди да дойде у Дамата хапваше по-малко и от птичка, излапа две полети със сметана парчета руло и ги преглътна с две чаши горещо черно кафе от цикория. Те с Лунния човек обсъдиха деня, когато семейство Блейлок бяха победени на автобусната спирка на „Трейлуейс“ и татко се разсмя на спомена как Пищака бягаше от торба, пълна с градински змии.

Татко се бе върнал телом и духом. Може би дори в по-добро състояние, отколкото е бил преди.

— Благодаря ти — каза на Дамата, когато се наредихме пред вратата да си тръгнем.

Мама пое ръката на старицата и целуна абаносовата й буза. Дамата ме озари с грейналите си изумрудени очи:

— Все още ли се каниш да ставаш писател? — попита.

— Не знам — отвърнах.

— Струва ми се, че писателите държат много ключове — каза тя. — Получават възможност да посетят много светове и да навличат много чужди кожи. Струва ми се, че един писател получава възможност да живее завинаги, стига да го бива и да извади късмет. Ще ли ти се такова нещо, Кори? Би ли искал да живееш завинаги?

Обмислих въпроса. Завинаги, като в небесата, бе ужасно дълъг отрязък от време.

— Не, госпожо — прецених. — Мисля, че може да ми омръзне.

— Добре — каза тя и положи ръка на рамото ми, — чини ми се, че гласът на писателя е нещо вечно. Дори ако момчето и мъжът не са… — тя се наведе към мен. Долавях горещината на животворната й сила, все едно слънцето грееше от костите й. — Ще те целуват много момичета, каза тя — и ти ще целунеш много момичета. Но помни това — тя ме целуна, съвсем леко, по челото. — Докато целуваш всичките тези момичета и жени през всичките лета, които ти предстоят, помни, че за първи път си бил целунат — на древното й, прелестно лице разцъфна усмивка — от дама!

Когато се прибрахме у дома, татко седна с телефонния указател и проучи страниците му, търсейки в адресите „трийсет и три“. Имаше два домашни и един делови телефон: Филип Калдуел живееше на „Риджтън Стрийт“ №33, Дж. Е. Грейсън — на „Диърман Стрийт“ №33, а на „Мърчант Стрийт“ №33 се помещаваше „Крафтс Барн“.

Татко каза, че г-н Грейсън ходи в нашата църква и че е на близо деветдесет. Беше почти сигурен, че Филип Калдуел е продавач на коли в „Уестърн Ауто“ в Юниън Таун. „Крафтс Барн“ по сведения на мама, се ръководеше от синьокоса дама на име Една Хатауей. Тя дълбоко се съмняваше, че г-жа Хатауей, която обикаляше града в плен на проходилка за възрастни, има нещо общо със случката при Саксън Лейк. Татко реши, че домът на г-н Калдуел си струва посещението и планираше да намине рано заранта, преди обитателят на къщата да тръгне на работа.

Една загадка винаги би могла да ме измъкне от леглото. По времето, когато часовникът сочеше седем, вече бях съвсем буден и татко каза, че мога да ида с него, но не бива да продумвам и дума, докато си говори с г-н Калдуел.

По пътя натам баща ми обясни, че се надява да разбирам, че може да се наложи да каже на г-н Калдуел някоя невинна лъжа. Имитирах потрес и ужас при тези думи, но собствената ми бройка невинни лъжи доста се бе увеличила напоследък, така че не можех сериозно да му се сърдя. Така или иначе, нали беше за правото дело.

Червената тухлена къща на г-н Калдуел, на четири пресечки от бензиностанцията, беше малка и незабележителна. Оставихме пикапа на улицата и последвах татко към входната врата. Той натисна звънеца и зачакахме. Отвори ни жена на средна възраст с провиснали бузи и сънени очи. Тя все още носеше дълъг розов пеньоар.

— Г-н Калдуел у дома ли е, моля? — попита татко.

— Филип! — провикна се жената навътре в къщата. — Фиииилииип!

Гласът й наподобяваше механичен трион на висока скорост.

След малко на вратата се показа сивокос мъж с папийонка, кафяви панталони и пуловер с цвят на ръжда.

— Да?

— Здравейте, аз съм Том Макенсън.

Татко подаде ръка и г-н Калдуел я пое.

— Нали ти си човекът, дето работи в „Уестърн Ауто“ в Юниън Таун? Шуреят на Рик Спанър?

— Точно така. Познавате ли Рик?

— Работех с него в „Грийн Медоус“. Как е той?

— По-добре сега, като си намери работа. Наложи се да се премести в Бирмингам обаче. Жалко за него, аз лично не бих понесъл големия град.

— И аз. Е, причината да намина толкова рано, е, че… Ами, и аз изгубих работата си в мандрата — татко се усмихна нервно, — сега работя в „Биг Пол’с Пантри“.

— Ходил съм там. Голям хамбар.

— Да, така си е. Малко е големичък за мен. Та се чудех дали… ами… ъъъ… — дори невинните лъжи пресядаха на татко. — Е, чудех се дали в „Уестърн Ауто“ не се предлага някаква работа.

— Не, поне не съм чул. Наехме нов човек миналия месец… — г-н Калдуел се намръщи. — Защо просто не си отишъл дотам да попиташ?

Татко сви рамене.

— Реших, че мога да си спестя горивото, чини ми се.

— Е, трябва да идеш дотам да попълниш молба. Човек никога не знае какво ще изникне. Управителят се казва г-н Адисън.

— Благодаря, може и да намина.

Г-н Калдуел кимна. Татко не отстъпи от вратата.

— Мога ли да съм полезен с нещо друго?

Погледът на татко обискираше лицето на събеседника му. Г-н Калдуел вдигна вежди в очакване.

— Не — каза баща ми и по гласа му познах, че не е открил отговора на въпроса си. — Не мисля. Благодаря все пак.

— Добре. Намини и попълни молбата, г-н Адисън ще я запази в папката си.

— Добре, ще го имам предвид.

Обратно в пикапа, татко запали двигателя и отбеляза:

— Според мен това си беше чист страйкаут, нали?

— Да, сър… — опитвах се да измисля какво общо могат да имат цифрите 3 и 3 с д-р Лезандър, но умът ми бе празен.

Пикапът също.

— О-хо! — татко погледна към датчика за бензина. — По-добре да спра да го напълня! Не мислиш ли? — Той се ухили и аз отвърнах на усмивката му.

На бензиностанцията г-н Хайръм Уайт се измъкна от катедралата си от ремъци за двигатели и радиатори и се захвана да ни пълни резервоара.

— Хубав ден — коментира г-н Уайт, поглеждайки към синьото небе.

Отново беше станало студено обаче — януари подъвкваше юздечката като нетърпелив кон.

— Да, така е — отвърна татко и се облегна на капака.

— Днеска няма да има престрелка, нали?

— Съмнявам се.

Г-н Уайт се ухили:

— Кълна се, беше по-интересно, отколкото по телевизията!

— Просто се благодаря, че нямаше жертви.

— Хубаво е, че автобусът не пристигна, докато се водеше престрелката, иначе определено щеше да има мъртви тела за прибиране после.

— Което си е верно, верно си е.

— Чу ли, че автобусът бил бутнат от онова чудовище по Шосе 10?

— Така си е — татко си погледна часовника.

— Направо го съборил на една страна. Знаеш ли, че Корнелиъс МакГрау кара старата трийстройка вече осем години?

— Не го познавам лично.

— Е, той ми каза, че чудовището било с размера на булдозер. И че търчало като еленче. Опитал се бил да го избегне, но то го ударило странично и каза, че целия автобус така се разтресъл, все едно щял да се разпадне. Наложило се да бракуват рейса, точно така станало.

— Вярно ли?

— Вярно я — г-н Уайт приключи с пълненето и издърпа пистолета от канията на резервоара. Избърса края му с парцал, така че нито капка бензин да не оцапа боята по пикапа. — Сега по маршрута се движи нов рейс, но все така го кара Корни. И все така е с номер трийстри, та явно нещата не се променят особено, нали?

— Не съм особено сигурен — каза татко и му плати.

— Карайте внимателно! — каза ни г-н Уайт, докато потегляхме.

Бяхме преполовили пътя до вкъщи, когато баща ми каза:

— Май ще е най-добре да преровя отново указателя. Може да съм пропуснал нещо… — той ме погледна, след това върна поглед върху правата улица. — Грешах за Дамата, Кори. Тя не е зла, нали?

— Не, сър.

— Радвам се, че отидох при нея. Сега ми е по-леко, като знам, че онзи мъж всъщност не вика мен. Жал ми е за онзи, когото всъщност вика. Бедният дявол сигурно едва успява да дремне, ако изобщо може да заспи…

„Той е нощна птица“, помислих си. Време беше.

— Татко? — казах. — Мисля, че знам кой…

— Боже милостиви! — внезапно извика татко и настъпи спирачката така здраво, че пикапът се хлъзна странешком и влезе на нечия морава. Двигателят изхърка и изгасна.

— Ти чу ли какво всъщност каза г-н Уайт? — гласът на татко трепереше от възбуда. — Трийстройка! Старата трийстройка, нали?

— Сър?

— Автобусът на „Трейлуейс“, Кори! Той е номер трийсет и три! Стоях си там и го слушах как го казва, и пак не го чух! Мислиш ли, че онези числа може да означават точно това?

За мен бе чест, че търси моето мнение, но се налагаше да кажа:

— Не знам.

— Е, убиецът не може да е Корнелиъс МакГрау. Той дори не живее наоколо. Но какво общо може да има този рейс с човека, който е убил онзи мъж в Саксън Лейк? — татко се зае да размишлява по задачата, стиснал здраво ръце около волана.

По едно време някаква жена с метла излезе на верандата и захвана да крещи по нас да махнем камиона, преди да извика шерифа, тъй че се наложи да потеглим.

Върнахме се на бензиностанцията. Г-н Уайт излезе отново.

— Определено набързо си изпразнил резервоара, а? — попита той.

Само че татко не се интересуваше да запълва друго, освен любопитството си. Кога се очаквало да се върне номер трийсет и три, попита той и г-н Уайт отвърна, че щяло да стане утре около обед.

Татко заяви, че се кани да присъства.

Може и да грешеше, но на вечеря каза на мама, че възнамерява да се намира на бензиностанцията, когато пристигне автобусът по обед. Нямаше да чака да се запознае с Корнелиъс МакГрау, но искаше да узнае кого ще доведе автобусът в Зефир и кого ще вземе оттук.

Тръгнах с него, когато наближи обед. Г-н Уайт ни побърка с размислите и обясненията си колко е трудно напоследък да се намери добър „ГоуДжо“^[2], с който да си измиеш машинното масло от ръцете. После татко каза:

— Ето го, идва, Кори! — и излезе от студената сянка на хапливото слънце, за да посрещне рейса.

Автобусът на „Трейлуейс“, с номер 33 на табелата над предното стъкло, прелетя покрай нас, без да забави, макар че г-н МакГрау натисна клаксона и г-н Уайт му помаха.

Татко проследи как автобусът отминава. Но се обърна отново към бензинджията и по изражението му познах, че сега моят баща бе човек с мисия.

— Автобусът се връща другиден, така ли, Хайръм?

— Естествено, в дванайсет на обяд, както винаги.

Татко вдигна пръст и почука по устните си, присвил очи. Знаех какво си мисли. Как щеше да успее да посреща автобуса в дните, когато работеше в „Биг Пол’с Пантри“?

— Хайръм — каза накрая, — случайно да ти трябва помощник тъдява?

— Ами… не знам дали…

— Ще приема по долар на час — каза татко. — Ще наливам бензин, ще чистя гаража, ще правя всичко, което поискаш от мен. Ако искаш да оставам след работа, няма проблем. Долар на час. Как ти се струва?

Г-н Уайт изсумтя и се загледа в претрупания гараж.

— Чини ми се, че имам нужда да се направи ревизия. На спирачни дискове, гарнитури, радиаторни тръби и тъй нататък. А и мога да ползвам една здрава гърбина!

Това — дошло от устата на Квазимодо на Ремъците?

Бензинджията протегна ръка:

— Работата е твоя, стига да я искаш. Почваш в шест заранта, ако те устройва?

— Ще дойда навреме — обеща татко и стисна ръка на г-н Уайт.

Ако не друго, баща ми беше изобретателен.

Автобусът мина още веднъж без дори да изсъска със спирачки. Но се очакваше да дойде отново, в дванайсет на обед, както винаги, и татко щеше да го чака.

Пристигна Нова Година и по телевизията гледахме празненствата на Таймс Скуеър. При настъпването на полунощ някой изстреля фойерверки над Зефир, зазвънтяха църковните камбани и засвириха клаксони. Бе настъпила 1965 година. В новогодишната вечер ядохме черноок боб^[3], за да ни донесе сребро и зелеви растения, за да ни донесат злато, и гледахме футболни мачове, докато южните ни краища не се натъртиха. Татко седеше в креслото си с тефтерче в скута и, макар че викаше за отборите си, драскаше с писалката си 33… 33… 33 в припокриваща се мозайка от числа. Мама му се скара да остави химикала и да се отпусне. Той я послуша за малко, но скоро пръстите му я докопаха отново. По начина, по който го поглеждаше майка ми, можех да позная, че започва отново да се притеснява за него — числото тридесет и три започваше да се превръща в негова мания, също като кошмара. Той все още сънуваше същия сън, разбира се, но вече знаеше, че мъртвецът не вика него и оттам идваше голямата разлика. Предполагам обаче, че в случая на баща ми имаше нужда от една мания, за да се избие друга.

Ние с Бен, Джони и останалите от детското ми поколение се върнахме в училище. В клас открих, че имаме нова учителка. Наричаше се госпожица Фонтейн и беше млада и прелестна като пролетта. Отвъд прозорците обаче зимата започваше да се развихря.

Всеки втори ден, около обед, баща ми излизаше пред офиса на бензиностанцията и под жилещия вятър или снежната вихрушка, или студената мъгла. Гледаше как се приближава автобусът на „Трейлуейс“ с г-н Корнелиъс МакГрау на волана и сърцето му се разтуптяваше.

Но автобусът не спря. Ни веднъж. Винаги продължаваше нататък, на път за някъде другаде.

След това татко се връщаше в кабинета, където най-често играеше домино с г-н Уайт или пък сядаше на скърцащия стол и чакаше следващия ход.