Робърт Маккамън
Момчешки живот (17)

8.
Чили Уилоу

И преди бях преживявал дълги нощи, като онзи път, когато бях с гнойна ангина и не можах да спя, а всяка минута беше безконечно мъчение. Или когато Ребъл беше болен и стоях буден и се тревожех, докато той кашляше и скимтеше. Нощта, която прекарах сгушен на камъка обаче, представляваше цяла вечност от съжаление, страх и неудобство, натъпкани в шест часа. Знаех със сигурност само едно: това беше последният ми опит за лагеруване. Скачах при всеки въображаем звук. Взирах се в мрака, съзирайки надвиснали силуети там, където имаше само кльощави борчета. Бях готов да хвърля в кладата всичките си броеве на „Нашънъл Джиографик“ за два сандвича с фъстъчено масло и бутилка „Грийн Спот“^[1]. Някъде близо до разсъмване ме намериха комарите. Бяха толкова големи, че ако ги бях сграбчил за крачетата, сигурно щяха да ме пренесат до Зефир по въздуха. Бях нещастен, покрит от глава до пети с червени ухапвания и с куркащ корем.

Между шляпането на жужащите мъчители и вслушването за промъкващи се към мен стъпки, разполагах с предостатъчно време да се чудя какво ли имаше в онова сандъче, за което г-н Моултри и г-н Харгисън бяха платили четиристотин долара. Човече, това си беше цяло съкровище! А щом бяха забъркани господата от рода Блейлок, то несъмнено вътре имаше нещо гадно. Какво ли смятаха да правят г-н Моултри и г-н Харгисън със съдържанието на сандъчето? Спомних си какво беше казал по темата пощальонът: „Няма и да усетят какво ги е ударило, не и преди да затанцуват в ада.“

За каквото и да ставаше дума, беше толкова лошо нещо, че сделката за предаването му се осъществяваше късно през нощта вдън гори тилилейски, и не се съмнявах, че семейство Блейлок могат да ни прережат гърлата — много вероятно с участието и на г-н Моултри и г-н Харгисън, — за да запазят тайната.

Най-сетне слънцето се подаде над хоризонта и оцвети небето в розово и пурпурно. Прецених, че е по-добре да се размърдам, в случай че преследвачите са някъде наблизо. Вчера бяхме следвали слънцето, но се движехме следобед, така че избрах да се насоча на изток. Тръгнах, раздвижвайки вцепенените си крака, с изгладняло за дома сърце.

Смятах, че ако се кача по-високо, ще мога да зърна Зефир или Саксън Лейк, или поне път или железопътни релси. Но от върховете на хълмовете виждах само още гора. Някъде около два часа след изгрев все пак получих знак свише: над главата ми изсвистя реактивен самолет и забелязах, че спуска колесника си. Промених с няколко градуса курса си, насочвайки се към — както се надявах — военновъздушната база. Гората обаче като че ли се сгъстяваше, вместо да се разрежда. Слънцето взе да напича, движех се през пресечена местност и скоро се облях в пот. Мухите се завърнаха и доведоха всичките си братя, сестри, чичовци и братовчеди, които бръмчаха около главата ми като тъмен ореол.

Скоро ме подминаха с вой и други самолети, макар че не ги видях през дърветата, а след това чух и приглушеното бум! Бум! Бум! на експлозии. Спрях с прозрението, че се намирам недалеч от бомбения полигон. От следващия гребен на хълм успях да видя и тъмни струи дим и прах, издигащи се в небето в посока, която по мое мнение беше североизток. Което означаваше, че се намирам на голямо и труднопреодолимо разстояние от вратата на дома си.

Коремът и слънцето в зенита ми подсказаха, че вече е обед. Предполагаше се досега да съм се прибрал. Мама скоро щеше да започне да се тревожи до полуда, а татко — да подгрява ръката си за работа с колана. Но много повече щеше да ме боли от признанието, че днес не се чувствам толкова пораснал, колкото си мислех, че съм вчера.

Продължих нататък, заобикаляйки района, където хвърляха бомби. Последното нещо, което ми трябваше, беше да ми се стоварят на главата няколкостотин паунда силен експлозив. Проправях си път през трънаци, които ме хапеха и късаха дрехите ми, стисках зъби и понасях всичко, което ме сполиташе. В главата ми продължаваха да се включват малки аларми, съзнанието ми откриваше гърмящи змии във всяка сянка. Никога не съм мечтал по-силно да мога да летя, отколкото тогава.

След това, внезапно, излязох от боровата гора пред зеленикаво, неравно огледало. Слънцето блестеше по вълничките на повърхността на малко езеро и в него плуваше момиче. Сигурно току-що се беше топнала, защото бяха мокри само връхчетата на дългата й, златна коса. Беше загоряла като негърче, водата блестеше по ръцете и раменете й, докато гребеше напред-назад. Канех се да я викна, но тя се обърна по гръб и видях, че е чисто гола.

Незабавно сърцето ми прескочи и аз се скрих зад едно дърво, уплашен най-вече да не стресна момичето. Тя подритваше безгрижно с крака, малките пъпки на гърдите й стърчаха над повърхността. Не носеше нищо, с което да прикрие и мястото между дългите си, стройни бедра и ме хвана срам, че зяпам, но погледът ми беше като омагьосан. Девойката се обърна и се гмурна под водата. Когато изплува отново, на половината път през езерото, отметна гъстите си мокри кичури от лицето си и се преобърна отново, взирайки се в синьото небе, докато се носеше във водата.

Казах си, че съм изпаднал в интересна ситуация. Ето ме тук, гладен и жаден, покрит с ухапвания от комари и рани от тръни, наясно, че мама и татко сигурно в момента се обаждат на шерифа и на шефа на пожарната, а на двайсет фута от мен имаше лъскаво зелено езеро с голо русо момиче, което си плуваше вътре. Не бях успял да огледам добре лицето й, но можех да позная, че е по-голяма от мен, може би на петнайсет или шестнайсет. Беше висока и стройна, и плуваше не с плискащото веселие на дете, а с елегантна, лека грация. Видях дрехите й, оставени от другата страна на езерото, в основата на едно дърво, откъдето пътека водеше навътре в гората. Момичето се гмурна, ритна с крака, след това изплува на повърхността и полека се насочи към дрехите си. Спря, когато краката й напипаха плъзгавото дъно. След това се захвана да гази към брега и мигът на истината остана в мои ръце.

— Чакай! — подвикнах.

Девойката се обърна. Лицето й почервеня и ръката й се вдигна да прикрие гърдите й, след което тя клекна във водата така, че да се потопи чак до гърло.

— Кой е там? Кой говори?

— Аз! — излязох срамежливо от скривалището си. — Съжалявам!

— Ти кой си? Откога се криеш там?

— Само от няколко минути — обясних. Добавих невинна лъжа. — Не съм видял нищо.

Момичето се взираше в мен с откровено смущение, мократа й коса — преметната през раменете. Лицето й бе озарено от проникнал между листака слънчев лъч и отвъд гнева й съзирах прелестно видение — което ме изненада, понеже силата на красотата й ме порази така силно и отведнъж. Има много неща, които едно момче смята за красиви: отблясъци по корпуса на колело, лъскавата козина на куче, песента на йо-йо, въртящо лупинг, жълтата пълна луна, зелената трева на някоя поляна, както и свободно време под ръка. Лицето на момиче, все едно колко са правилни пропорциите му, обикновено не влиза в този списък на оценявани високо красоти. В момента обаче забравих за куркащия си стомах и ухапванията на комарите, и за драскотините от тръните. В мен се взираше момиче с най-прекрасното лице, което някога бях виждал, очите й бяха светло теменуженосини, а аз имах чувството, че се будя от твърде дълъг и ленив сън за нов свят, който никога не си бях представял, че съществува.

— Загубих се! — успях да отроня.

— Откъде си дошъл? Да не би да ме шпионираш?

— Не. Аз… дойдох оттам — махнах в посоката зад гърба ми.

— Дрънкаш глупости! — отряза момичето. — Никой не живей на онез хълмове!

— Да — казах. — Знам вече.

Тя си остана присвита във водата, обгърнала гърдите си с ръце. Виждаше се, че гневът постепенно я напуска, понеже изражението в очите й омекваше.

— Изгубил си се — повтори тя. — Къде живееш?

— В Зефир.

— Е, сега вече дрънкаш глупости! Зефир е чак ей там, от другата страна на долината!

— Лагерувахме в гората снощи — обясних на събеседничката си. — Аз и двама приятели. Случи се нещо, заради което се загубих.

— Какво нещо?

Свих рамене:

— Преследваха ни едни мъже.

— Самата божа истина ли ми казваш?

— Честна дума, кълна се.

— И си дошъл тук чак от Зефир? Сигурно си капнал!

— Има нещо такова — съгласих се.

— Обърни се! — нареди ми момичето. — Не смей да поглеждаш, докато не ти разреша! Става ли?

— Добре — приех и й обърнах гръб.

Чух я как излиза от водата и в главата си я виждах гола от глава до пети. Изшумоляха дрехи. След минута или две тя каза:

— Вече можеш да се обърнеш!

Когато отново я съзрях, носеше розова тениска, сини джинси и маратонки.

— Как се казваш? — попита ме, докато отмяташе косата си назад.

— Кори Макенсън.

— Аз съм Чили Уилоу — представи се новата ми позната. — Ела с мен, Кори!

О, името ми прозвуча прекрасно от устата й!

Последвах я по пътеката през гората. Чили беше по-висока от мен. Не вървеше като малко момиче. Беше на поне шестнайсет. Крачех зад нея и вдишвах аромата й, досущ като ухание на роса върху прясно окосена трева. Стараех се да стъпвам там, където бе стъпила Чили. Ако имах опашка, щях да я въртя.

— Не живея далече — каза ми Чили Уилоу.

Отвърнах:

— Чудесно.

На черния път се издигаше шперплатова съборетина с опрян в нея кокошарник и прояден от ръжда корпус на кола, подпрян на тухли в буренясалия двор. Къщата беше дори по-ужасна от вехтия дом, където дядко Джейбърд бе изгубил ризата си в игра на покер. Вече бях забелязал, че джинсите на Чили са кърпени и прокъсани, а на тениската й има дупки с размер на четвъртак. Дори най-бедните бараки в Брутън изглеждаха като палати спрямо къщата, в която живееше.

Чили отвори увисналия на скърцащи панти комарник и каза в сумрака вътре:

— Мамче? Намерих си едно хлапе!

Влязох в къщата след нея. Предната стая миришеше на силни цигари и загнили зеленчуци. На люлеещо се кресло седеше жена, която плетеше, докато се люшкаше напред-назад. Взря се в мен със същите теменужени очи като прелестната си дъщеря, но поставени на лице, което изглеждаше съшито от бръчки и изгорено до гьон от тежка работа на открито.

— Изхвърли го навън — каза, без да спира да върти иглите.

— Загубил се е — осведоми я Чили. — Тоест беше се загубил. Казва, че идва чак от Зефир.

— Зефир — повтори възрастната жена. Отново спря поглед върху мен. Носеше тъмносиня престилка с жълта бродерия по предницата и бе надянала гумени джапанки. — Много далеч си от дома, момче!

Гласът й беше нисък и дрезгав, сякаш слънцето бе изсушило и дробовете й. На надрасканата малка масичка под ръка се намираше пълен с цигарени угарки пепелник, в който все още гореше половин цигара.

— Да, ’спожо. Много бих искал да се обадя на родителите си. Може ли да ползвам телефона ви?

— Нямаме таквоз чудо — осведоми ме тя. — Туй не ти е Зефир.

— О. Ами… а дали има кой да ме закара у дома?

Майката на Чили измъкна цигарата от пепелника, дръпна си продължително от нея и я остави обратно. Когато заговори отново, между устните й се процеди дим.

— Бил взе пикапа. Ще се върне право тука, чини ми се.

Искаше ми се да узная колко ще отнеме връщането „право тука“, но това щеше да е проява на нелюбезност. Вместо това попитах Чили:

— Може ли да получа чаша вода?

— Естествено. Вземи да свалиш и тая риза, мокра е до шушка. Хайде, сваляй я!

Чили влезе в замайващо малката кухня, а аз разкопчах ризата си и я отлепих от кожата си.

— В бая тръни си нагазил, момче! — отбеляза възрастната дама, от чиито устни отново се изплъзваше дим. — Чили, я донеси тука йода и се погрижи за момчето!

Чили отвърна:

— Да, маме!

Сгънах просмуканата си с пот риза и се изправих в очакване на удоволствие и болка.

Наложи се Чили да изпомпи вода от кухненската чешма. На излизане водата гъргореше и плюеше. Когато стигна до мен, тя се оказа топла и с лек кафеникав оттенък. Беше налята в чашка от желе с картинка на Фред Флинтстоун. След това лицето на Чили Уилоу се озова близо до моето и сладостта на дъха й ми се стори като аромат на рози. Държеше памуче и бутилка с йод. Предупреди ме:

— Може да те заболи мъничко!

— Няма и да трепне! — отвърна майка й вместо мен.

Чили се захвана за работа. Изстенах и изпъшках, когато започна да ме щипе и щипането премина в болка. С усилването на болката гледах лицето на спасителката си. Косата й бе започнала да изсъхва и се спускаше на златни вълни по раменете й.

Чили се отпусна на колене пред мен, а червеното памуче оставяше червени мазки по кожата ми. Сърцето ми туптеше по-силно. Светлосините й очи срещнаха моите и тя се усмихна.

— Държиш се като истински герой! — увери ме. — Отвърнах на усмивката й, макар че ме болеше толкова много, че ми се плачеше.

— На колко си, момче? — попита майката на Чили.

— На дванайсет… — и добавих още една невинна лъжа: — Скоро ставам на тринайсет… — продължих, без да отклонявам очи от тези на Чили и попитах. — А ти на колко си?

— Аз? Аз съм същинска старица. На шестнайсет.

— Гимназистка си значи?

— Ходих една година — обясни тя. — Стигаше ми толкова.

— Не ходиш на училище? — този факт ме изуми. — Олей!

— О, ходи на училище — увери ме майка й, без да спира да върти иглите. — Училището на юмруците, същото, дето го посещавах и аз.

— Ау, мамо! — промърмори Чили.

От приличната й на купидонов лък устица този укор прозвуча като музика.

Забравил бях за щипането. Болката не беше нищо за мъж като мен. Както каза майката на Чили, нямаше и да трепна. Огледах сумрачната стая с петносаните й и износени подобия на мебели и, когато отново се взрях в лицето на момичето, беше все едно виждам слънцето след дълга, бурна нощ. Макар че йодът бе жесток, тя ме докосваше с нежност. Представих си, че сигурно ме харесва, щом е толкова мила с мен. Бях я видял гола. През целия си живот досега не бях виждал друга гола жена, освен майка си. Бях прекарал в присъствието на Чили Уилоу само кратко време, но какво е времето, когато говори сърцето? А сърцето ми определено говореше на Чили Уилоу в този миг, докато тя мажеше драскотините ми и ми се усмихваше. Сърцето ми й казваше:

Ако ми станеш приятелка, бих ти дал сто светулки в зелен стъклен буркан, така че пътят ти винаги да е осветен! Бих ти дал поляна, пълна с диви цветя, на която няма да намериш две еднакви! Бих ти дал колелото си, с все златното му око, което да те защитава! Бих написал разказ за теб и ще те направя принцеса, която живее в бял мраморен дворец! Стига само да ме харесваш и ще ти даря магия! Стига само да ме харесваш!

Стига само да…

— Ти си смело момченце! — похвали ме Чили.

Някъде в задната част на къщата се разплака бебе.

— О, Боже! — каза майката на момичето и остави иглите си. — Бъба се събуди!

Тя се изправи и тръгна по посока на плача, а джапанките й шляпаха по неравния под.

— Ще го нахраня след малко! — обеща Чили.

— Нее, аз ще го оправя. Бил скоро ще се върне и на твое място щях да туря пак тоя пръстен. Знаеш какви го прихващат!

— Ъхъ, как да не знам! — промърмори под нос момичето.

Сиянието в погледа й угасна. Тя намаза с йод последната драскотина от трън и сложи капачката на бутилката.

— Готово. Свършихме!

Майката на Чили се върна, понесла дете, което нямаше и година. Стоях в средата на стаята и кожата ми още пищеше, а Чили се изправи плавно и влезе в кухнята. Когато се върна, на третия пръст на лявата си ръка имаше тънка златна халка. Взе бебето от майка си и започна да го люлее и да му гука тихо.

— Гласовит е! — заяви по-възрастната жена. — Ще е голям дивак, това е сигурно… — тя се приближи до прозореца и дръпна тънкото перденце. — Ето го и Били. Скоро ще те закараме у дома, приятелче.

Чух дрънченето на пикап, който кажи-речи се качи на верандата. Отвори се и се тресна врата. След това през комарника влезе Бил, който се оказа висок и слаб, имаше войнишка подстрижка и беше на цели осемнайсет години. Носеше мръсни джинси и синя риза с мазно петно отпред, кафявите му очи бяха прихлупени от надвиснали клепачи и дъвчеше кибритена клечка.

— Кой е тоя? — попита още от вратата.

— Момче, на което му трябва превоз до Зефир! — заяви майката на Чили. — Затрил се в гората.

— Ич не съм го помъкнал до Зефир! — възрази Бил с гримаса. — В тоя камион е горещо като в ада!

— Къде си ходил? — попита Чили с бебето на ръце.

— Оправих оня двигател на стария Уолш. И ако си мислиш, че ми е било забавно, потърси си друга мисъл! — той я стрелна с поглед, прекосявайки с няколко крачки стаята на път към кухнята.

Видях го как гледа право през Чили, сякаш тя дори не беше там, а нейният поглед се изпразни.

— Взе ли някакви пари? — подвикна след него майката на Чили.

— Ахъ, взех някви пари! Да не мислиш, че съм идиот, дето няма да вземе пари за такава работа?

— Бъба се нуждае от прясно мляко! — каза Чили.

В кухнята чешмата напомпи зеленясала вода.

— Мамка му — промърмори Бил.

— Е, ще закараш ли това момче до Зефир или не? — попита майката на Чили.

— Не — отвърна младежът.

— Ето — Чили подаде бебето на майка си. — Тогава аз ще го закарам.

— Я па я виж тая! — Бил се върна в стаята, понесъл кафявата си вода в още една чаша от желе с Флинтстоун на нея. — Хич никъде няма да го караш, кат си нямаш книжка!

— Разправям ти аз, че трябва да…

— Хич ти не требе да караш коли! — заяви Били и пак погледна право през нея. — Мястото ти е в тая къща. Кажи й, госпожо Пърсел!

— Хич нема да подпявам никому! — обади се майката на Чили, но не взе детето от нея. Седна в своя люлеещ се стол, пъхна цигарата в уста и сграбчи куките за плетене.

Бил отпи от кафявата вода и направи гримаса.

— Добре, тогава. Все тая. Ще го закарам до оная бензиностанция, дето е близо до базата. Там може да се обади по телефона.

— Това върши ли ти работа, Кори? — попита ме Чили.

— Аз… — главата ми още се въртеше и гледката на златния венчален пръстен ми избождаше очите. — Ами сигурно.

— Е, по-добре зимай квото ти предлагам, иначе просто ти изритвам задника през вратата! — предупреди ме Бил.

— Нямам монета за телефона! — признах си.

— Ей, момче, много си я загазил, знайш ли? — Бил отнесе чашата обратно в кухнята. — Хич нема да получиш и цент от заплатата ми, тъй да знаеш!

Чили бръкна в джоба на джинсите си.

— Имам малко пари — каза тя и извади длан, стиснала малко червено пластмасово портмоненце с формата на сърце.

То беше напукано и силно изтъркано — от онези, които малките момиченца си купуват за деветдесет и девет цента от „Улуърт“. Чили го отвори. Вътре видях няколко монети.

— Трябва ми само четвъртак! — казах й.

Тя ми даде четвъртака, от онези с главата на Меркурий на тях, и аз го пъхнах в собствения си джоб.

Чили ми се усмихна, което само по себе си струваше цяло състояние:

— Не се притеснявай, ще се прибереш у дома!

— Знам, няма страшно! — погледнах в личицето на детето и видях, че има прекрасните й теменуженосини очи.

— Хайде, ако шъ идваш! — каза Били, докато ме подминаваше на път към вратата.

Дори не погледна към жена си и детето. Излезе навън, комарникът се хлопна и чух двигателя на пикапа да се дави.

Не можех да се откъсна от Чили Уилоу. Години по-късно щях да науча за „химията“, която се получава между двама души и какво означава това; татко щеше да ми разкаже за „птичките и пчеличките“, но, естествено, отдавна щях да съм научил подробностите от съучениците си. В този миг обаче бях наясно само, че изпитвам копнеж: да съм по-голям, по-висок, по-силен и красив. Да съм способен да целуна устните на прелестното й лице и да върна назад времето, така че Чили да не държи детето на Бил на ръце. В онзи миг онова, което исках да й кажа, се свеждаше до: „Трябваше да ме почакаш!“

— Върви си у дома, където ти е мястото, хлапе! — каза г-жа Пърсел.

Тя ме наблюдаваше напрегнато, беше спряла да плете и се зачудих дали знае какво става в главата ми.

Никога повече нямаше да стъпя в този дом. Никога повече нямаше да видя Чили Уилоу. Знаех го и я изпивах с очи, докато още можех.

Отвън Бил се облегна на клаксона. Бъба отново се разплака.

— Благодаря! — казах на Чили, взех си мократа риза и излязох навън под жежкото слънце.

Пикапът бе боядисан в грозно зелено, страните му бяха очукани, купето му — килнато наляво. От огледалото за задно виждане висяха чифт червени кадифени зарове. Покатерих се на седалката на пътника и отзад ме ръчна пружина. На пода между седалките имаше кутия с инструменти и намотки с жици, и макар прозорците да бяха свалени, в пикапа миришеше на пот и се носеше неприятна сладникава миризма, която по-късно започнах да свързвам с мъчителна бедност. Погледнах към вратата на къщата и видях Чили да излиза на светло, прегърнала детето си.

— Спри да му вземеш мляко, Бил! — викна тя.

Съзирах и майка й, застанала в застоялия сумрак зад нея. Осъзнах, че техните лица много си приличат, макар че едното бе вече износено от времето и обстоятелствата, а вероятно и от много разочарования и горчивина. Надявах се, че на Чили тези преживявания ще й бъдат спестени. Надявах се никога да не заключи усмивката си и да не забрави къде е скрила ключа за нея.

— Айде сбогом! — каза ми тя.

Махнах й. Бил подкара камиончето си и докато се отдалечавахме от къщата, между мен и Чили Уилоу по пътя се вдигна прахоляк.

Имаше поне миля или даже повече до началото на паважа. Бил караше мълчаливо и ме остави на бензиностанцията в края на военновъздушната база. Докато слизах ми каза:

— Хей, момче! Да внимаваш къде си пъхаш инструмента, чу ли!

След това се отдалечи и ме остави самичък на горещия асфалт.

Болката е нищо за мъж като мен.

Работникът на бензиностанцията ми показа къде е монетният телефон. Понечих да сложа четвъртака с главата на Меркурий в слота, но не можех да го пусна. Беше излязъл от портмонето на Чили Уилоу. Просто не можех. Помолих служителя да ми услужи с четвъртак и му обещах татко да му го плати, когато дойде.

— Да не съм банка! — изпуфка той, но все пак извади от касата монета.

След секунда четвъртакът иззвънтя в червата на монетния телефон. Набрах номера и мама вдигна на второто позвъняване.

Родителите ми дойдоха да ме вземат след половин час. Очаквах най-лошото, но получих задушаваща прегръдка от мама и татко се усмихваше широко и ме тупаше по гърба, значи бях в безопасни води. По пътя към къщи научих, че Дейви Рей и Бен заедно са стигнали до Зефир някъде към седем заранта и шериф Еймъри вече е научил основното — че двама маскирани мъже са купили нещо в дървено сандъче от Пищака Блейлок и после той и синовете му са ни преследвали през гората.

— Мъжете с маските бяха пощальонът Харгисън и г-н Моултри — заявих.

Беше ми криво, понеже си спомнях, че г-н Харгисън ни отърва кожите от братята Бранлин. Но въпреки всичко шерифът трябваше да знае истината.

Подминахме военната база, чиито писти, казарми и постройки бяха оградени с висока мрежа, увенчана с бодлива тел. Карахме по горския път и подминахме отбивката за дома с лошите момичета. Татко намали почти незабележимо, докато караше покрай Саксън Лейк, но не погледна към него. Лятна зеленина бе скрила точното място, където бях зърнал да стои човекът с веещия се шлифер. Веднага щом езерото остана зад нас, татко отново настъпи газта.

Когато се прибрахме, бях окъпан с внимание. Получих голяма купа шоколадов сладолед и всичките „Орео“, които можех да изям. Татко ме наричаше „друже“ и „партньоре“ на всяка втора дума. Дори Ребъл направо ми остърга лицето от близане. Бяха ме прибрали от пустошта и се бях върнал жив.

Разбира се, родителите ми искаха да чуят за приключението ми и ме притискаха да им разкажа повече за момичето, което се бе погрижило за драскотините ми. Казах им името й, че е на шестнайсет и че е прекрасна като Пепеляшка в онзи филм на Уолт Дисни.

— Струва ми се, че нашето приятелче се е сдобило със сърдечна тръпка — каза татко на мама с усмивка.

Възразих:

— Да бе, хич няма да се занимавам с дъртофелници!

Да, но все пак заспах на дивана, стиснал четвъртака й в ръка.

Преди залез-слънце в събота следобед намина шериф Еймъри. Беше ходил да навести Дейви Рей и Бен; сега беше мой ред да ме разпитва. Седнахме на предната веранда, Ребъл се просна до стола ми и от време на време вдигаше глава да ме близне по ръката, а в далечината се трупаха тъмнеещи облаци и ръмжаха гръмотевици.

Шерифът изслуша разказа ми за дървеното сандъче и когато стигнах до уточнението, че маскираните мъже са били г-н Дик Моултри и г-н Джералд Харгисън, той попита:

— Защо смяташ, че са били те, Кори, след като не си могъл да видиш лицата им?

— Понеже Пищака Блейлок нарече дебелия Дик, а видях пуретата, която г-н Харгисън изхвърли и той пуши точно такива, от онези с белия пластмасов мундщук.

— Ясно… — шерифът кимна, а дългото му лице не издаваше никакви чувства. — Нали разбираш, че в района сигурно има много хора, които пушат подобни пурети. И само понеже Пищака Блейлок е нарекъл някого с малкото му име, той не е непременно Дик Моултри.

— Те бяха — възразих. — И двамата.

— Дейви Рей и Бен ми казаха, че не знаят кои са били маскираните мъже.

— Може те да не знаят, сър, но аз съм сигурен.

— Добре тогава, ще се постарая да проверя къде са били около единайсет снощи Дик и Джералд. Питах Дейви Рей и Бен дали могат да ме заведат до мястото, където се е случило всичко това, но те казаха, че не биха могли да го намерят отново. А ти?

— Не, сър. Беше близо до черен път обаче.

— Ъхъ, проблемът е, че наоколо има много стари дърварски пътища и пътеки, прорязващи хълмовете. Случайно да си успял да видиш какво има в онова сандъче, а?

— Не, сър. Но каквото и да е, г-н Харгисън каза, че ще накара някакви хора да танцуват в ада.

Шериф Еймъри смръщи вежди. В черните му очи просветна искрица подновен интерес.

— Защо според теб би казал подобно нещо?

— Не знам. Може би заради Пищака Блейлок. Който пък каза, че бил сложил една допълнително в сандъчето.

— Допълнително какво?

— И това не знам, за съжаление — проследих една светкавица, разсякла хоризонта от небето до земята. — Ще потърсите ли Пищака Блейлок да го попитате?

— Пищака Блейлок — каза шерифът — е невидим. Чувам и научавам доста за него и за синовете му, но все не успявам да го срещна. Мисля, че има скривалище някъде в гората, вероятно недалеч от мястото, където сте били вие, момчета… — той също се загледа в светкавица, сплете прътите на големите си ръце и започна да пука кокалчетата си. — Ако някога успея да хвана поне един от синовете му в издънка, може би ще успея да изкарам Пищака на открито. Но, честно да ти кажа, Кори, щабът на шерифа в Зефир като цяло се състои от един човек. Не получавам кой знае колко пари от общината. Ха — той се усмихна слабо, — та аз получих тази работа само защото никой друг не я искаше. Жена ми през цялото време ме кара да се откажа и да се върна отново към бизнеса с бояджийството… — той сви рамене и захвърли тези мисли с думите: — Е, сума народ наоколо се страхува от рода Блейлок. И особено от Пищака. Съмнявам се, че мога да мобилизирам повече от пет-шест човека да ми помагат да преровя гората в търсенето му. А по времето, когато го намеря — ако изобщо успея — той много преди да стигнем до него ще е научил, че идваме. Нали виждаш какъв проблем имам. Кори?

— Да, сър. Блейлок са по-големи от закона.

— Не са по-големи от закона — поправи ме той. — Просто са много по-злобни от него.

Скоро щеше да се развихри буря. Вятърът люлееше дърветата. Ребъл се надигна и подуши въздуха.

Шериф Еймъри се изправи.

— Време е да тръгвам. Благодаря за помощта!

В притъмняващия следобед той ми се стори остарял и претоварен, раменете му бяха леко присвити. Подвикна за довиждане на мама и татко направо през комарника и баща ми излезе да го изпрати.

— Пази се, Кори! — каза ми шерифът и заедно с татко се отправиха към колата му.

Останах на верандата и галех Ребъл, докато шериф Еймъри и татко си говориха още няколко минути. Когато шерифът подкара нататък и баща ми се върна на верандата, той също ми се стори напрегнат.

— Да се прибираме, партньоре — каза ми и ми отвори вратата. — Навън иде буря!

Тази нощ вятърът рева. Лееше се дъжд и светкавиците чертаеха над града ми линии като драскулки на загадъчен пръст.

Това беше и нощта, в която за първи път сънувах четирите чернокожи момиченца, облечени официално и с лъснати чепички. Те стояха под дърво без листа и ме викаха по име, отново и отново, до безкрай.