Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

3.
Парченца от пъзела

Татко посети г-н Кардинал. Директорът, вече чул от другите учители, че Ковашкият мях е загубена кауза на две крачки от падането на дъното, реши, че времето, което бях прекарал извън училище, ми е достатъчно. Нямаше нужда от извинение.

Завърнах се в клас, за да открия, че съм се превърнал в същински герой. В бъдните години никой завръщаш се от Луната космонавт нямаше да се чувства тъй добре дошъл у дома, както аз. Ковашкия мях беше усмирена, но кисела, пискливите утвърждения на г-н Кардинал дрънчаха в мозъка й като победни камбани. Но и аз бях извършил моя дял грешки и осъзнах, че трябва да си го призная. Така че в деня, в който се завърнах и който беше и последния преди коледната ваканция, вдигнах ръка веднага след проверката на присъстващите и Ковашкия мях отряза:

— Какво има?

Изправих се. Всички погледи бяха втренчени в мен, съучениците ми очакваха поредния геройски жест в тази грандиозна кампания срещу несправедливостта, неравенството и забраната на гроздовата дъвка.

— Г-жо Харпър? — казах. Поколебах се, заложил достойнството си.

— Изплюй камъчето! — сръчка ме учителката. — Не мога да ти чета мислите, тъпоглавец такъв!

Каквото й да й беше казал г-н Кардинал, очевидно не стигаше да я убеди да закачи оръжията в килера. Но въпреки това дръзнах да продължа, защото така беше редно.

— Не биваше да ви удрям — казах. — За което се извинявам!

О, паднали герои! Идоли с крака от глупава глина! Могъщи войни, повалени от ухапването на бълха в цепнатините на бронята им! Знаех как се чувстват те, разбрах го по стенанията и изумените изпъшквания, надигнали се около мен като горчиви цветя. Бях слязъл от пиедестала си и бях стъпил в тинята.

— Извиняваш се? — Ковашкият мях май беше най-силно изумена от всички в стаята. Свали очилата си и пак си ги сложи. — Извиняваш ли ми се?

— Да, госпожо.

— Ами, аз… аз… — думите я бяха изоставили. Тя крачеше през непознатите води на прошката и се опитваше да напипа дъното. — Ами аз… не знам какво…

Милосърдието я зовеше. Милосърдието, с цялата му магия и чудеса. Милосърдието на мига, и аз видях, че лицето й започва да омеква.

— … да кажа, но… — тя преглътна. Може би усещаше буца в гърлото си. — Но… беше крайно време да проявиш малко здрав разум, тъпоглавец такъв! — изрева.

Явно в гърлото й беше заседнала шепа гвоздеи. И тя ги плюеше като картечница.

— Сядай и отваряй тетрадката по математика!

Изражението й не бе омекнало, помислих си, докато сядах с въздишка. Просто бе провиснало — като платно, изгубило за миг вятъра.

В шумната лудница, наричана „обедно междучасие“, забелязах, че Демонката се изнизва от столовата, докато Ковашкия мях крещеше на някакво нещастно хлапе, че си харчи за бейзболни картички парите за обяд. Червенокосата дяволица се върна след около пет минути, настани се на стола си близо до вратата, преди Харпията дори да забележи, че е изчезнала и я видях да се кикоти и да се хили с другите момиченца на масата си. Имаше план в действие.

Когато стадото ни бе подкарано обратно към класната стая, Ковашкия мях седна пред бюрото си като лъвица, свиваща се около тлъст кокал.

— Я да отваряте учебниците по история на Алабама! — нареди тя. — Десета глава! Реконструкцията! По-бързо!

Учителката посегна към собствения си учебник по история и я чух да изсумтява.

Ковашкия мях не можеше да вдигне книгата от бюрото. Докато всички я гледаха, тя хвана учебника с две ръце, опря лакти в ръба на плота, но не успя да я повдигне. Някой се изкиска.

— Смешно ли е? — поиска да знае Ковашкия мях, гневът блесна в очите й. — Който си мисли, че е смешно…

Вместо да продължи, тя изквича, понеже лактите й не искаха да се отдръпнат от ръба на бюрото. Опита се да стане, доловила спотаена опасност. Обширните й задни части не пожелаха да се разделят със седалката и, когато се изправи, учителката вдигна и стола със себе си. Извика:

— Какво става тук?

Целият клас избухна в смях, включително и аз. Ковашкия мях се опита да пристъпи към вратата, но лицето й се изкриви, когато осъзна, че големите й масивни кафяви обувки все едно са заковани за пода. И ето я учителката, присвита със залепнал отзад стол, обувките й застинали в невидимо желязо, а лактите й — залепнали плътно към бюрото. Изглеждаше така, сякаш ни се кланя, макар че изписаният на лицето й гняв едва ли съответстваше на позата.

— Помощ! — изплака, на ръба да се разплаче от яд. — Някой да ми помогне!

Виковете й за съдействие бяха насочени към вратата, но всички ученици крещяха и се смееха, така че дълбоко се съмнявах дори силният й като сирена глас да може да се чуе отвъд непрозрачното стъкло. Харпията успя да освободи единия си лакът, като съдра плата на ръкава на блузата си, но направи грешката да опре ръка на бюрото, за да намери опора. След което дланта й отново попадна в плен.

— Помощ! — извика учителката. — Някой да ме измъкне оттук!

Резултатът от всичко това беше, че г-н Денис, домакинът на училището, бе извикан от г-н Кардинал, за да освободи Ковашкия мях. Г-н Денис бе принуден да използва трион, за да пререже конците на веществото, приковало учителката така здраво към бюрото, стола и пода. За нещастие по време на процедурата ръката на г-н Денис трепна и ивица от задните части на г-жа Ковашки мях изпадна в нужда от допълнителен ремонт.

Докато екипът на линейката откарваше хълцащата и ломотеща учителката по празнично украсените коридори, чух как домакинът сподели с г-н Кардинал, че това било най-невероятно доброто лепило, което някога е виждал. Туй чудо, каза той, си променяло цвета в зависимост от това на какво е нанесено. Било без мирис, като изключим лекия аромат на ферментирало. Заяви, че Ковашкия мях — нарече я г-жа Харпър — извадила голям късмет, че дланта й още е закрепена към китката, толкова било силно това лепило. Г-н Кардинал изпадна в ярост по неговия си треперлив начин. Но в стаята не намериха нито буркан, нито тубичка с лепило, а г-н Кардинал бе изумен как въобще се е намерило дете толкова лукаво и хитро, че да успее да извърти този номер.

Той не познаваше Демонката. Така и не научих със сигурност, но предполагам, че тя е държала бутилката с лепилото окачена на въженце от външната страна на прозореца и я е взела, докато останалите деца от класа обядвахме. След това, когато е приключила с намазването на всички необходими повърхности, бутилката с лепилото отново е литнала през прозореца, готова за прибиране след училище. Никога не бях чувал за толкова силно лепило. По-късно научих, че Демонката го е забъркала сама с помощта на съставки като речна тиня от дъното на Текумзе, пръст от Поултър Хил и рецептата за „ангелски кекс“ на майка й. Ако е така, то в никой случай не бих искал да вкуся „дяволската торта“ на семейство Сътли. Демонката наричаше лепилото си „суперчудото“ — съвсем разумно название.

Знаех си, че трябва да има причина тя да прескочи класа. Не бях имал представа обаче, че истинският й талант лежи в областта на химията.

Един студен следобед с татко отидохме в гората. Намерихме подходящо за целта малко борче. Взехме го с нас у дома и тази нощ мама напука пуканки, с нанизи от които украсихме дървото. Сложихме златно и сребърно фолио, както и олющените украшения, които лежаха целогодишно в кутията в килера и виждаха бял свят само за седмица.

Бен учеше коледните си песни. Питах го дали г-ца Зеленогласна има папагал, но той не знаеше. Каза, че не бил виждал такъв. Но спокойно някъде в къщата можеше да има зелен папагал. Ние с татко отидохме заедно да купим на мама нова готварска книга за торти и тавичка за печене, а с мама ходихме да вземем на баща ми чорапи и бельо. Той пък самостоятелно купи на майка малка бутилчица парфюм от „Улуърт“, а тя сама му взе едноцветен шал. Харесваше ми да знам какво има в онези ярки шарени пакети под дървото. Там обаче се намираха и два други, с моето име на опаковката, и нямах представа какво съдържат те. Единият беше по-малък, другият — по-голям. Две загадки, очакващи да бъдат разкрити.

Изобщо не ми се щеше да вдигам телефона и да се обаждам на сестрите Глас. Последния път, когато възнамерявах да го направя, се случи трагедията. Зеленото перо обаче никога не бе далеч от мен. Една сутрин се събудих след съня за четирите момиченца, които ме викаха по име, взех перото от мястото, където го бях оставил на нощното шкафче и вече знаех какво трябва да направя. Не да им се обадя, а да ида да ги посетя лично.

Добре опакован, подкарах Рокет под лъщящата украса на Зефир и към сладкишената къщичка на „Шантък Стрийт“. Почуках на вратата, с перото в джоба.

Отвори ми г-ца Синьогласна. Все още беше рано, едва минаваше девет. Тя носеше син пеньоар и подплатени тъмносини чехли. Белезникаворусата й коса бе вдигната високо както обикновено, което сигурно й беше първото задължение като стане сутрин. Напомняше ми за снимките на Матерхорн от списанията. Музикантката ме изгледа през дебелите си очила с черни рамки, а под очите й имаше тъмни торбички.

— Кори Макенсън — каза с равен глас. — Какво мога да сторя за теб?

— Може ли да вляза за минута?

— Сама съм — обясни тя.

— Е… няма да отнеме дори минута.

— Сама съм — повтори тя и зад очилата й бликнаха сълзи. Извърна се встрани от вратата, която остави отворена. Влязох в къщата, която представляваше все същия музей на крехкия порцелан, както в нощта, когато бях тук за урока на Бен. Но… нещо сякаш липсваше.

— Сама съм! — г-ца Синьогласна се срути на диванчето с крехките крачета, сведе глава и се разхълца.

Затворих вратата, за да не изстива къщата.

— Къде е госпожица Зеле… другата госпожица Глас?

— Вече не е госпожица Глас — отвърна г-ца Синьогласна с намек за наранен сарказъм.

— Не е ли тук?

— Не. Тя е… един Господ знае къде е стигнала в момента! — г-ца Синьогласна си свали очилата, за да попие сълзите си със синя дантелена кърпичка. Видях, че без очила и може би ако си пусне косата една идея по-надолу, може да добие далеч не толкова… страховит вид, мисля, е думата.

— Какво се е случило? — попитах.

— Какво се е случило ли? — отвърна тя. — Ами това, че сърцето ми е изскубнато и стъпкано! Просто стъпкано в калта! — пресни сълзи потекоха по бузите й. — О, дори не мога да си мисля за това!

— Да не би някой да е сторил нещо лошо?

— Бях предадена! — възкликна тя. — От собствената ми плът и кръв! — вдигна лист бледозелена хартия от дивана и ми го подаде. — Прочети това и ще видиш!

Взех листа. Думите, с изящен шрифт, бяха изписани с тъмнозелено мастило.

Там пишеше:

Скъпа ми Соня,

Когато две сърца се зоват едно друго, какво би могъл да стори човек, освен да подаде ръка? Вече не мога да отричам чувствата си. Емоциите ми горят. Копнея да попадна в обятията на истинската любов. Музиката е хубаво нещо, скъпа ми сестро, но нотите трябва да заглъхнат. Любовта е песен, която живее вечно! Трябва да се отдам на тази по-изящна и по-чувствена симфония. Ето защо трябва да тръгна с него, Соня! Нямам избор, освен да му се отдам, телом и духом. По времето, когато четеш това, ние ще сме вече…

Женени? — сигурно съм го изкрещял, понеже г-ца Синьогласна подскочи.

— Женени — каза тя мрачно.

… женени, и се надявам, че с времето ще разбереш, че не пеем собствената си ария в този живот, а ни ръководи ръката на Големия Маестро. С любов и сърдечно сбогом, твоя сестра — Катарина.

— Това не е ли ужасна глупост? — попита ме г-ца Синьогласна, а долната й устна започна да трепери.

— С кого е избягала сестра ви?

Г-ца Синьогласна изрече името, макар че произнасянето му като че ли я съкруши още повече.

— Имате предвид, че сестра ви… се е омъжила… за г-н Каткоут?

— Оуен — изхлипа г-ца Синьогласна, — о, милият ми сладък Оуен избяга със сестра ми!

Не можех да повярвам какво чувам. Не само че г-н Каткоут е избягал и се е оженил за г-ца Зеленогласна, но се е заигравал и с г-ца Синьогласна! Знаех, че носи духа на Дивия Запад в себе си, но не си и бях представял, че южните му части са също тъй диви. Казах:

— Не е ли г-н Каткоут малко стар за вас, дами? — и оставих писмото на дивана до учителката по музика.

— Г-н Каткоут има младежко сърце — отвърна тя и погледът й се замъгли. — О, Боже, колко ще ми липсва той!

— Всъщност дойдох да ви питам за нещо — казах й, преди да развърти кранчетата отново. — Дали сестра ви има папагал?

Сега беше неин ред да ме изгледа така, все едно ми хлопат дъските.

Папагал ли?

— Да, госпожо. Вие имахте син папагал. Дали сестра ви има зелен?

— Не — отвърна г-ца Синьогласна. — Аз ти казвам, че сърцето ми е било разбито, а ти искаш да си говорим за папагали?

— Съжалявам. Трябваше да попитам! — въздъхнах и огледах стаята. Нямаше ги част от дрънкулките в стъклената витрина. Съмнявах се, че г-ца Зеленогласна някога ще се върне и смятах, че г-ца Синьогласна го знае. Птичето явно бе напуснало клетката. Пъхнах дясната си ръка в джоба и свих пръсти около перото.

— Нямах намерение да ви притеснявам — казах и тръгнах към вратата.

— Дори папагалът ми ме изостави — простена г-ца Синьогласна. — А ми беше толкова сладък и нежен…

— Да, госпожо. Съжалявам, че така е станало…

— … не като онзи мръсен, алчен папагал на Катарина! — продължи тя решително. — Е, трябваше да съм разгадала вече истинската й природа, нали? Трябваше да знам, че е хвърлила око на Оуен от самото начало!

— Чакайте малко — казах. — Преди малко мисля споменахте, че сестра ви няма папагал!

— Не, не казах такова нещо! Казах, че Катарина няма папагал в момента. Когато той умря, дяволът се премести от ада!

Върнах се пак при нея, извадих ръката си от джоба и разтворих пръсти. Сърцето ми биеше с деветдесет мили в минута.

— Такъв цвят ли беше папагалът на сестра ви, г-це Глас?

Тя погледна намръщено перото.

— Такъв беше. Бог ми е свидетел, че мога да разпозная перата му, той винаги се блъскаше в клетката си и те хвърчаха навсякъде. Беше почти плешив, когато умря… — музикантката се сепна. — Я чакай малко. А какво прави в теб едно от перата му?

— Намерих го. Някъде.

— Тази птица почина… о, кога ли беше?

Аз знаех.

— През март.

— Да, март беше! Пъпките започваха да набъбват и бяхме тръгнали да подбираме музиката за Великден… Но… — тя се намръщи, забравила за момент стъпканото си сърце. — Откъде знаеш, Кори?

— Едно малко птиче ми каза — отвърнах. — От какво умря папагалът, г-це Глас?

— Мозъчна треска. Също като моя папагал. Д-р Лезандър казва, че е често срещано за тропическите птици заболяване и когато се случи, не може да се помогне с много.

— Д-р Лезандър… — името се изплъзна между устните ми като замръзнал дъх.

— Той обичаше папагала ми. Казваше, че той е най-милата птица, която някога е виждал! — устните й се извиха в гримаса. — Ненавиждаше папагала на Катарина! Мисля, че щеше да го убие също като мен, стига да можех да се измъкна безнаказано!

— Той почти се измъкна — промърморих.

— Измъкнал се е от какво? — не ме разбра музикантката.

Оставих въпроса на страни.

— Какво стана със зеления папагал, когато умря? Д-р Лезандър дойде да го вземе ли?

— Не, той беше болен, не искаше да клъвне и зрънце и Катарина го занесе в кабинета на д-р Лезандър. Умря на следващата нощ.

— От мозъчна треска — казах.

— Точно така, мозъчна треска. Защо ми задаваш всичките тези странни въпроси, Кори? А и все още не разбирам откъде имаш това перо.

— Аз… все още не мога да ви кажа. Ще ми се да можех, но не мога.

Тя се наведе напред, надушила тайна.

— Какво има, Кори? Кълна се, че и думица няма да споделя с никого!

— Не мога да кажа. Честно! — прибрах перото в джоба си и изражението на г-ца Синьогласна отново угасна. — Най-добре да тръгвам. Съжалявам, че ви обезпокоих, но беше важно…

На тръгване погледнах към пианото и една мисъл ме порази като стрелата на вожда Пет Гръмотевици, забила се право в средата на челото ти. Спомних си как Дамата казва, че сънувала свирене на пиано и виждала ръце, които държат струна за пиано и бухалката. Спомних си пианото в дома на д-р Лезандър — в стаята, където се намираха керамичните птици.

— Преподавали ли сте на д-р Лезандър пиано? — полюбопитствах.

— На д-р Лезандър ли? Не, но съпругата му взимаше уроци.

Съпругата му. Едрата Вероника с конското лице.

— Това скоро ли е било?

— Не, беше преди четири-пет години, когато още преподавах сериозно. Преди Катарина да ме накара да почукам на вратата на приюта за бедни… — каза г-ца Синьогласна ледено. — Г-жа Лезандър даже спечели няколко златни звезди, ако правилно си спомням.

— Златни звезди ли?

— Давам ги за постигнати успехи. Госпожата по мое мнение би могла да стане професионална пианистка. Има подходящи ръце. И обичаше песента ми… — лицето й се озари.

— Коя песен?

Г-ца Синьогласна стана и се настани пред пианото. Започна да свири песента, която свиреше и в нощта, когато папагалът й започна да крещи на немски.

— „Бютифъл Дриймър“ — каза и затвори очи, когато мелодията изпълни стаята. — Сега вече само тя ми е останала, нали? Моите прекрасни, прекрасни мечти!

Слушах музиката. Какво ли бе подлудило толкова синия папагал?

Спомних си гласът на г-жа Зеленогласна: „Това е заради песента. Той откача всеки път, когато я свириш!“, а г-жа Синьогласна отговаря: „Свирех му я през цялото време и той я обожаваше!“

В мрака започна да се оформя лъч светлина. Беше като самотен слънчев лъч, видян от дъно, покрито с тъмна вода. Не можех да различа нищо на тази светлина, но все пак знаех, че е там.

— Госпожице Глас? — попитах. Повиших леко тон, понеже тя беше увеличила силата на звука и бе започнала да блъска по клавишите, сякаш свиреше с пръстите на Бен. — Госпожице Глас!

Тя спря на една горчива нота. Стичащите се по лицето й сълзи бяха стигнали чак до брадичката.

— Какво има?

— Тази песен. Тя караше ли папагала ви да се държи странно?

— Не, това е злобна лъжа на Катарина, понеже тя самата мразеше любимата ми песен! — но по начина, по който го каза разбрах, че не е вярно.

— Тъкмо бяхте започнали да давате отново уроци по пиано, нали? Свирили ли сте тази песен особено често откакто… ами… умря зеленият папагал?

Тя се замисли по въпроса.

— Не знам. Предполагам… Свирех я на репетициите в църквата, за загрявка. Но понеже не давах уроци, не свирех често на пиано у дома. Не че не исках, но Катарина… — тя не можа да се сдържи и изсъска името — твърдеше, че пианото наранява чувствителния й слух, тази крадла на мъже!

Светлината продължаваше да грее. Нещо се оформяше, но все още бе твърде далеч.

— Вечно Катарина това и Катарина онова! — г-ца Синьогласна внезапно удари с ръце по клавишите с такава сила, че цялото пиано се разлюля. — Вечно се връзвах на възел да угаждам на великата Катарина! И при това ненавиждам и мразя зеленото! — тя се изправи — кльощава и бясна. — Ще събера всичко зелено в къщата и ще го изгоря, и ако това означава да съборя и части от самата къща, например стени, е, ще ги изгоря и тях до земята! Ако никога повече не видя зелено в живота си, ще се хиля и в гроба!

Тя се подготвяше за разрушителен изблик. Нямах желание да ставам свидетел на подобно нещо. Положих длан на дръжката на вратата.

— Благодаря, г-це Глас!

— Да, все още съм госпожица! — извика тя, но отново се беше разплакала. — Единствената госпожица Глас! И се гордея с това, чуваш ли? Гордея се! — тя грабна от дивана бледозеленото прощално писмо и със стиснати зъби започна да го къса на парченца. Измъкнах се, докато имах такава възможност. Щом вратата се затвори зад гърба ми, чух да се обръща стъкленият шкаф. Бях прав — издаде чутовен трясък.

Опитвах се да подредя всичко в главата си, докато въртях педалите към дома. Парченца от пъзела, както беше казала Дамата. Парченцата бяха тук, но как ли си пасваха?

Убийство на човек, когото никой не познава.

Зеленото перо на мъртъв папагал, намерено на местопрестъплението.

Песен, която кара втори папагал да избухне в ругатни на немски.

Д-р Лезандър — нощна птица, която мрази млякото.

Кой знае?

Ханафорд?

Ако зеленият папагал бе умрял в кабинета на д-р Лезандър, то как тогава едно от перата му бе стигнало до езерото?

Каква беше връзката между двата папагала, мъртвеца и ветеринаря?

Когато стигнах у дома, отидох право при телефона. Обадих се първо в дома на г-ца Глас — страховете ми от трагедията потиснати от чистата нужда. В началото помислих, че няма да вдигне, понеже телефонът звънна осем пъти, но после, след деветото обаждане, се чу:

— Ало?

— Госпожице Глас, отново съм аз, Кори Макенсън. Искам да ви попитам още нещо.

— Не искам да говоря повече за Бенедиктин Арнолд!

— Кой? О, не за сестра ви. За папагала ви. С изключение на последния път, когато е починал при д-р Лезандър, той боледувал ли е преди?

— Да. Те и двамата се разболяха в един ден. Ние с Катарина ги занесохме в кабинета на д-р Лезандър. Но на следващата нощ нейната проклета птица умря! — тя издаде недоволно сумтене. — Кори, за какво е всичко това?

Светлината бе станала малко по-ярка.

— Отново благодаря, госпожице Глас! — казах и затворих.

Мама ме попита от кухнята защо се обаждам на госпожица Глас и отговорих, че се каня да пиша разказ за учителка по музика.

— Много мило — каза мама.

Бях открил, че да си писател ти дава много свобода да си играеш с истината, но беше най-добре да не ми става навик.

В стаята си се захванах старателно да детективствам. Отне ми известно време, но успях да съшия някои от парченцата.

И стигнах до следното заключение: и двата папагала бяха престояли у д-р Лезандър през мартенската нощ, когато бе убит неизвестният мъж. Зеленият папагал бе умрял, а синият се бе върнал, ругаейки на немски всеки път, когато свирят на пиано „Бютифъл Дриймър“. Г-жа Лезандър свиреше на пиано. Тя бе учила именно тази песен.

Беше ли възможно тогава, когато г-ца Синьогласна свиреше песента, папагалът й да си припомня нещо, което е било казано — или изругано, или изкрещяно на немски, — докато г-жа Лезандър я е свирила? Но защо съпругата на ветеринаря ще свири на пиано, докато някой крещи и руга…

Аха, помислих си. Да.

Видях светлината.

Г-жа Лезандър е свирила на пиано — и то тази песен, „Бютифъл Дриймър“, — за да прикрие виковете и псувните. И двата папагала са били в същата стая, в птичарника. Но е слабо вероятно някой да крещи и да ругае зад гърба й, нали?

Спомних си как гласът на д-р Лезандър се носеше през отдушника от кабинета в мазето. Как ни викаше с татко да слезем долу. Той беше знаел, че ще го чуем ясно през отдушника, което и бе причината да не се качи горе. Дали през онази мартенска нощ не се бе притеснявал, че някой може да чуе крясъците извън къщата и това да бе причината г-жа Лезандър да свири първата песен, която й дойде наум, докато двата папагала слушат и запомнят?

Дали д-р Лезандър не бе пребил този неизвестен мъж с бухалка в мазето си и да го бе удушил, докато папагалите слушаха? Може би бе продължило по-голямата част от нощта, а отгласите от насилието бяха карали и двата папагала да се блъскат в клетките си? После, когато делото бе свършено от д-р Лезандър и заедно едрата му консколица съпруга бяха закарали с количката голия труп до колата на непознатия, паркирана в хамбара… И все някой от тях двамата е карал до Саксън Лейк, а другият е следвал в собствената им кола? Но те не бяха осъзнали, че зеленото перо е литнало от птичарника и е залепнало в гънките на шлифера или в дълбините на джоб? И тъй като и двамата Лезандър бяха алергични към мляко, те не знаеха по кое време татко минава по Шосе 10 и…

Кой знае?

Ханафорд?

Може и да се е случило по подобен начин. Може би.

Или пък не.

Бях сигурен, че от този разказ може да се получи добра мистерия в стил „Братята Харди“. Но разполагах само с едно зелено перо от мъртъв папагал и с оръфан пъзел, който в най-добрия случай беше разпърцан по краищата. Немските ругатни например. Д-р Лезандър беше холандец, не немец. А и кой беше непознатият? Каква възможна връзка може да има между мъж с татуиран крилат череп на рамото и ветеринарен лекар тук в Зефир? Развлачено, недозашито одеяло…

И все пак. Ето ги зеленото перо, „Бютифъл Дриймър“ и „Кой знае?“ нали.

Кой знае… какво? Това, струваше ми се, беше ключът за запалването на скрития локомотив.

Не казах на родителите си нищо за подозренията си. Когато бях готов, щях да им ги разкрия. Не бях, така че не го сторих. Но сега повече от всякога бях убеден, че сред нас живее непознат.