Робърт Маккамън
Момчешки живот (13)

4.
„I Get Around“^[1]

 

Предсказанията ни за бъдещето се оправдаха.

След праведния родителски ужас и гневните телефонни обаждания, шериф Еймъри навести дома на семейство Бранлин. Не успял да намери обаче, както каза на баща ми, Гота и Гордо у дома. Но казал на родителите им, че момчетата са счупили носа на Джони Уилсън и за малко да му докарат и фрактура на черепа, а на това обвинение г-н Бранлин отговорил със свиване на рамене:

— Е, шерифе, момчетата са си момчета, нали знаете? Нищо не им пречи да научат отрано що за сурово място е светът, нали?

Шериф Еймъри врътнал здраво кранчето на гнева си и заврял показалец в сълзящите очи на г-н Бранлин.

— Сега ме чуй! Да вземеш да си овладееш хлапетата, преди да свършат в поправително училище! Или ти ще успееш, или аз ще ги тикна там!

— Не ме е грижа — отвърнал г-н Бранлин, както си седял пред телевизора в стая, пълна с мръсни ризи и чорапи, разпилени наоколо, докато г-жа Бранлин стенела за болния си гръб откъм спалнята. — Те не се плашат от мене. Не се плашат от никого на тоя свят. Ще изгорят поправителното ти училище до основите!

— Кажи им да дойдат да се срещнат с мен, иначе аз ще дойда да ги измъкна оттук!

Г-н Бранлин, ръчкайки мъдреците си с клечка за зъби, само изсумтял и поклатил глава.

— Опитвал ли си се някога да хванеш вятъра, Джей Ти? Тези хлапета са свободни духове… — след това вдигнал поглед от следобедната сапунка, която гледал, и се втренчил в шерифа, без да вади клечката измежду зъбите си. — Казваш, че двамата ми сина са отупали едно хубаво четири други хлапета? Звучи ми, сякаш Гота и Гордо са се били в самозащита. Сигурно ще да са побъркани, за да подхванат бой с четири момчета наведнъж, как мислиш?

— Не е било самозащита, съдейки по разказите на…

— По разказите ли? — г-н Бранлин спрял да огледа кафявото топче на върха на клечката си за зъби. — Хлапето на Макенсън е хвърлило по Гордо бейзболна топка и замалко да му счупи рамото. Чудя се дали да не взема да повдигна обвинение срещу синчето на Макенсън! — клечката за зъби и кафявото топче се върнали обратно в устата му. Той пък върнал вниманието си върху филма, в който участвал Ерол Флин в ролята на Робин Худ. — Аха, тия Макенсън се правят на големите клечки в църквата, а учат хлапето си да замеря мойте синове с бейзболни топки и после подсмърчат и мрънкат, когато му прочистят ушите… — той изсумтял. — Какви християни само!

В крайна сметка обаче шериф Еймъри спечелил спора. Г-н Бранлин се съгласил да плати сметката на д-р Париш за лекарствата, от които щял да се нуждае Джони. Гота и Гордо трябвало да пометат и измият затвора и по нареждане на шерифа им било забранено да припарват до плувния басейн следващата седмица, което значеше, естествено, че просто ще съсредоточат гнева си върху нас с Дейви Рей. На мен ми поставиха шест шева, за да затворят цепнатата ми долна устна — преживяване почти толкова неприятно, колкото и самото цепване на устната преди това, — но г-н Бранлин отказа да плати за процедурата, понеже аз бях хвърлил топката по Гордо. Майка ми изпадна в дива ярост, но татко не се задълбочи в проблема. Дейви Рей си легна с торбичка лед, насиненото му до виолетово лице приличаше на две мили лош път. Както научих от татко, сътресението на Джони било достатъчно тежко да го остави в леглото, докато д-р Париш му даде зелена светлина, което можеше да отнеме поне няколко седмици. Дори след като му позволяха да си стъпи на краката, Джони нямаше да може да тича или да се боричка, нито да кара колелото си, което баща му измъкна невредимо изпод трибуните. Така че братята Бранлин бяха направили нещо дори по-лошо от това да ни набият: те бяха откраднали част от лятото на Джони Уилсън и той никога вече нямаше да е на дванайсет през юни.

Горе-долу по това време, седнал на леглото си с подпухнали очи и пердета, дръпнати срещу ярката светлина, положих в скута си купчина списания „Знаменити чудовища“ и се заех да изрязвам някои от картинките с ножици. След това взех руло скоч и се захванах да лепя картинките по стените си, по бюрото и по вратата на гардероба, и като цяло — навсякъде, където хващаше тиксото. Когато свърших, стаята ми се превърна в музей за чудовища. В мен се взираха Фантомът от операта на Лон Чейни, Дракула на Бела Лугоши, Франкенщайн и Мумията на Борис Карлоф^[2]. Леглото ми беше заобиколено от мрачни черно-бели сцени от „Метрополис“^[3], „Лондон след полунощ“^[4], „Изродите“^[5], „Черната котка“^[6] и „Къщата на призрачния хълм“^[7]. Вратата на гардероба ми представляваше колаж от зверове: Имир^[8] на Рей Харихаузен^[9], сражаващ се със слон; чудовищен паяк, пронизващ героя от „Невероятния смаляващ се човек“^[10]; Горго^[11], крачещ през Темза, Колосалния човек^[12] с белязаното лице, кожестата Твар от Черната лагуна, а също и Родан^[13] с разперени криле. Бях запазил специално място — почетното, ако искате така да го наречете — над бюрото си за изискания, белокос Родерик Ъшър^[14] на Винсънт Прайс и за жилавия и жаден Дракула^[15] на Кристофър Лий. Мама влезе, видя какво съм направил и бе принудена да се хване за касата на вратата, за да не падне.

— Кори! — възкликна. — Веднага да свалиш тези ужасни снимки от стените!

— Защо? — попитах я, а шевовете изпъваха долната ми устна. — Това си е моята стая, нали?

— Да, но ще сънуваш кошмари, ако тези твари се взират в теб през цялото време!

— Не, няма — уверих я. — Честна дума!

Тя се оттегли елегантно, а снимките си останаха по местата.

Сънувах кошмари за братята Бранлин, но не и за тварите, които красяха стените ми. Успокояваше ме вярата, че те са мои верни пазители. Те нямаше да позволят на жадните за мъст братя да пропълзят през прозореца ми, и нощем ми проповядваха за силата и издържливостта, нужни да се изправиш гордо в свят, в който хората се боят от онова, което не разбират.

Никога не съм се страхувал от чудовищата си. Аз ги контролирах. Спях с тях в тъмното и те никога не излизаха от рамките си. Моите чудовища не си бяха пожелавали да живеят с винтове в шията, с люспести криле, с препускащ през вените им глад за кръв или с деформирани лица, от които хубавите момичета отскачаха с ужас. Моите чудовища не бяха зли — те просто се опитваха да оцелеят в суровия свят навън. Напомняха ми за мен и приятелите ми — грозновати, несимпатични, пребити, но не и пречупени. Те бяха аутсайдери, търсещи своето достойно място в хаоса, създаден от селяни с вили, амулети, разпятия, сребърни куршуми, радиационни бомби, военни самолети и огнепръскачки. Те бяха несъвършени и героични в страданията си.

Ще ви кажа какво ме плашеше.

Един следобед от купчината списания, която мама се канеше да изхвърли, взех стар брой на „Лайф“, и седнах на верандата да го прегледам с Ребъл, проснат в краката ми. Цикадите пееха в дърветата и небето беше застинало като в картина. В списанието имаше снимки от случката в Далас, Тексас, през ноември 1963-та. Бяха слънчеви снимки на президента и съпругата му в дългия черен кабриолет, те се усмихваха и махаха на тълпата. И само за миг всичко се бе променило. Разбира се, бях гледал по телевизията как убиват онзи тип Осуалд и си спомнях най-вече колко тихо бе прозвучал изстрелът, просто пук — въобще не приличаше на оръдейните гърмежи от шестзарядника на Мат Дилън в „Пистолетен дим“. Спомням си как бе извикал Осуалд и как бе паднал. Та аз бях изпищял по-силно, когато си ударих палеца на крака в камък!

Докато разглеждах снимките от погребението на президента Кенеди — конят без ездач, салютът на малкото момченце пред мъртвеца, редиците с хора, наредени да гледат преминаването на ковчега — осъзнах нещо, което за мен бе странно и плашещо. В тези снимки човек можеше да види как се разливат черните езера. Може би беше просто игра на светлината, дефект на плаката или нещо друго, но за мен тези снимки се изпълваха с мрак. Черни сенки висяха в ъглите; те протягаха пипалца през мъже с костюми и плачещи жени, и свързваха коли и сгради и лъскави дворчета с дълги пръсти от тъма. Лицата тънеха в мрак и той се събираше около обувките на хората като езерца от катран. Мракът на тези снимки приличаше на живо същество, на нещо растящо сред човеците като вирус и гладно протягащо пипалата си извън рамката.

След това, на друга страница, имаше снимка на горящ човек. Той беше плешив ориенталец и носеше пламъците като наметало, докато си седеше с кръстосани крака насред улицата. Очите му бяха затворени и, макар огънят да гризеше лицето му, изражението му бе мирно като на татко, слушащ Рой Орбисън по радиото. Надписът твърдеше, че това се е случило в град на име Сайгон и азиатецът бил монах, който се залял с газолин, седнал и драснал клечка^[16].

Имаше и трета снимка, която ме преследва до ден-днешен. На нея се вижда изгоряла църква, чиито стъклописи са разбити и в руините й бродят пожарникари. Наблизо стоят неколцина чернокожи с изкривени от шока лица. Дърветата пред църквата са без листа, макар че надписът твърди, че събитието се е случило на петнайсети септември 1963-та, преди края на лятото. Написано е, че гледаме баптистката църква на 16-та улица в Бирмингам, в която била заложена бомба, избухнала малко преди края на неделното училище. Във взрива загинали четири момичета.

Вдигнах глава и се загледах над родния ми град. Взирах се в зелените хълмове и синьото небе, и далечните покриви на Брутън. До мен Ребъл изскимтя в кучешкия си сън.

Не бях успявал да прозра що е то омразата, докато не си представих как някой опакова бомба и я слага в църква в неделя заранта, за да избие малките момиченца вътре.

Не се чувствах особено добре. Болеше ме глава, все още на цицини от юмрука на Гота Бранлин. Отидох в стаята си и си легнах, и там, сред чудовищата си можах да заспя.

Такова бе ранното лято в Зефир: събуждаш се в омарната утринна жега, слънцето постепенно изпарява омарата и въздухът става толкова влажен, че докато отидеш до пощенската кутия и се върнеш, ризата ти залепва за кожата. Докато следобедът напредва, няколко облачета обкрачват пурпурното зарево, което се струпва от северозапад. Може да седиш на верандата с чаша лимонада до теб и настроено на бейзболния мач радио и да гледаш как облаците полека се търкалят по небето. След известно време ще чуеш далечна гръмотевица, а зигзагът на светкавица ще накара радиото да пука. Може да повали за трийсетина минути, но в повечето случаи облаците просто ще измаршируват покрай теб с ръмжене и тътнежи, и няма да падне дъжд. Докато вечерта охлажда земята, стотици цикади ще запеят от гората и светулките ще излетят от тревата. Ще се покатерят на дърветата и ще започнат да примигват, и клончетата ще засияят като коледни украшения тук, на ръба на юли. Звездите ще изгреят, луната ще бъде във фаза. А ако си изиграех както трябва картите, можех да уговоря родителите си да ме оставят до късно, до единайсет или там някъде, така че да мога да седя в предния двор и да гледам как угасват светлините на Зефир. Когато изгаснат достатъчно лампи, звездите стават много по-ярки. Човек може да погледне в сърцето на вселената и да види вихри от блестящи слънца. Духа лек бриз, който разнася сладкият парфюм на земята и дърветата шумолят тихичко при повея му. Много е трудно в мигове като този да не мислиш, че светът е добре подреден и точен като ранчото „Картрайт“ от „Бонанза“^[17] или че във всяка къща живее по едно семейство от „Тримата ми сина“^[18]. Копнеех това да е вярно, но бях видял снимките на разливащия се мрак, на горящия човек и на разрушената от бомбата църква, и започвах да узнавам каква е истината.

Когато родителите ми позволиха да яхна Рокет отново, полека-лека се опознахме един друг. Мама ми каза в прав текст:

— Ако паднеш и отново си разцепиш устната, връщаш се при д-р Париш и този път ще ти сложи петнадесет или двадесет шева!

Внимавах да не насилвам късмета си. Придържах се близо до вкъщи и въртях педалите на Рокет така колебливо, все едно яздех някое от понитата с равен гръб, дето се въртят в кръг на панаирите. Понякога имах чувството, че мяркам златното око във фара, но никога не го виждах, ако гледам право в него. Рокет приемаше внимателното ми докосване, макар да усещах в гладкостта на педалите и веригата и в острите завои, че и той, като всеки пъргав чистокръвен кон, иска да препуска. Имах чувството, че ми предстои да науча още много за велосипеда си.

Устната ми зарасна. Също и главата. Гордостта ми обаче остана насинена и увереността ми бе счупена. Трябваше да се науча да живея с тези рани по тялото ми, които не се виждаха.

Една събота с родителите ми отидохме до обществения плувен басейн, който бе пренаселен с гимназисти. Трябва да спомена, че беше само за бели. Мама скочи с радост в прозрачната синя вода, но татко си намери стол и отказа да мръдне, дори когато и двамата го молехме да влезе с нас. Много по-късно осъзнах, че за последен път съм видял баща си да плува, когато скочи след мъртвеца в Саксън Лейк. Така че поседях известно време с него, докато мама цамбуркаше наоколо и имах възможността да му разкажа за трети или четвърти път за способностите на Немо Кърлис да хвърля топката. Този път обаче разполагах с пълното внимание на татко, понеже наблизо нямаше телевизор или радио и той искаше да се съсредоточи върху нещо различно от водата, към която като че ли не искаше да поглежда. Каза ми, че трябва да споделя за Немо с треньора Мърдок и че може би той ще съумее да уговори майката на момчето да му позволи да играе в Малката лига. Отбелязах си това предложение за бъдеща употреба.

На басейна следобед се появиха и Дейви Рей Кълан, шестгодишното му братче Анди, майка му и баща му. Повечето от синините се бяха разотишли от лицето на Дейви. Семейство Кълан седнаха с родителите ми и разговорът им се обърна на тема какво трябва да се направи за братята Бранлин, и че не сме единствените, пребити от тези гамени. Ние с Дейви нямахме особено желание да преживяваме отново побоя си, така че помолихме родителите за пари, за да си вземем млечен шейк в „Спининг Уийл“ и, въоръжени с доларови банкноти, потеглихме по джапанки и слънчеви изгаряния, а Анди пищеше диво и г-н Кълан трябваше да го държи, за да му попречи да ни последва.

„Спининг Уийл“ беше от другата страна на улицата, срещу басейна. Бе боядисана в бяло тухлена сграда с циментови ледени шушулки, увиснали от ръба на покрива. Отпред стоеше статуя на полярна мечка, накичена с такива изписани със спрей съобщения като: „Никой друг няма да надмине нашите точки, ние сме Старшите от 64“ и „Луи, Луи!“ и „Деби обича Губър“, както и други разнообразни декларации за независимост. Двамата с Дейви подозирахме, че г-н Съмптър Уомак, който притежаваше и управляваше „Спининг Уийл“, си мисли, че Губър^[19] е име на момче. Никой не му беше споделил истината. Заведението беше, както може да се определи, тийнейджърско свърталище. Примамки като хамбургери, хотдози, пържени картофки и трийсет различни вкуса млечни шейкове — от бира от корени до праскова — държаха паркинга пълен с гимназисти и момичета в колите или пикапите на татковците им. Тази конкретна неделя не бе изключение. Колите и камионите бяха натъпкани една до друга и от паркинга като отровен дим се просмукваше радио музика. Спомних си, че веднъж видях Малкия Стиви Каули в Среднощната Мона, паркирана тук, с русо момиче, което бе навело глава на рамото му, а Малкия Стиви ме погледна, докато ги подминавах; косата му беше въгленовочерна и очите му — сини като водата в плувния басейн. Не бях разгледал лицето на момичето. Чудех се дали тя, която и да е била, знаеше, че Малкия Стиви и Среднощната Мона сега витаеха по пътя между Зефир и Юниън Таун.

Дейви, винаги готов да рискува, си взе джъмбо ментов млечен шейк и получи ресто петдесет цента. Той ме отказа от купуването на обикновена ванилия.

— Можеш да си вземеш ванилия по всяко време! — убеди ме. — Опитай… — и се вгледа в черната дъска, на която бяха изброени всички аромати. — Опитай фъстъчено масло!

Опитах. Никога не съм съжалявал, понеже това беше най-вкусният млечен шейк, който някога съм опитвал — като стопен и замръзнал „Ризи’с Къп“^[20]. А след това се случи чудото.

Вървяхме през паркинга, под парещото слънце, със смръзващи ръцете ни шейкове в големи бели хартиени чаши с надпис „Спининг Уийл“ през средата. И се разнесе звук — музика, първо от няколко радиа в колите, а после от още и още, щом тийнейджърски пръсти нагласяха на скалата същата станция. Врътнаха се докрай копчетата за звука и музиката се разля от малки говорители право в яркия летен въздух. След няколко секунди една и съща песен звучеше от всяко едно радио на паркинга и, докато свиреше, някои от двигателите на колите запалиха и изреваха, а младежки смях се разсипа като искри.

Спрях на място. Просто нямах сили да вървя повече. Музиката не приличаше на нищо друго, което бях чувал: гласове на младежи, преплитащи се, разделящи се, сливащи се отново във фантастична, неземна хармония. Гласовете се рееха и възнасяха като весели птици, а под тази хармония звучеше барабанен ритъм и дрънчаща, стържеща китара, от която студени вълни полазиха нагоре и надолу по изгорелия ми от слънцето гръб.

— Какво е това, Дейви? — попитах. — Каква е тази песен?

… обикалям… обикалям… и си обикалям… уа… ау… уаоооооооооооо…

— Каква е тази песен? — попитах, толкова близо до паниката, колкото никога не съм бил.

— Не си ли я чувал още? Всички гимназисти си я пеят!

… писва ми да карам по все същата стара улица… трябва да намеря ново място, където хлапетиите са джиджани…

— Как се казва? — настоях да узная, застанал в средата на пороя от екстаз.

— Пускат я по радиото през цялото време. Нарича се…

И точно тогава гимназистите по паркинга започнаха да пеят заедно с музиката, някои от тях се люлееха напред-назад в колите си, а аз стоях с шейка с фъстъчено масло в ръка и слънцето напичаше в лицето ми, и чистата хлорна миризма на плувния басейн се носеше от другата страна на улицата.

— … от „Бийч Бойс“ — завърши Дейви Рей.

— Какво?

— „Бийч Бойс“. Това е групата.

— Човече! — възкликнах. — Това звучи… звучи…

Как бих могъл да го опиша? Каква дума в английския е изпълнена с младост и надежда, и свобода, и желание или сладката страст за скитане и огъня в кръвта? Каква дума описва братството на приятелите и усещането, че докато музиката свири, ти си част от тази корава, вилнееща порода, която ще наследи земята?

— Страхотно — довърши мисълта ми Дейви Рей.

Това трябваше да свърши работа.

… Аха, лошите типове ни познават и ни оставят на мира… Аз се спрррррррааааавям…

Бях изумен. Бях потресен. Тези реещи се гласове ме бяха издигнали над горещия асфалт и се носех заедно с тях към непознати земи. Никога не бях ходил на плаж досега. Никога не бях виждал океана, като изключим картинки в списанията и по телевизията и във филмите. „Бийч Бойс“ — плажните момчета. Хармонията на гласовете им разтреперваше душата ми и за миг поне носех кожено яке и притежавах червена спортна кола, и разхождах красиви блондинки, които се молеха за вниманието ми — оправях се в живота.

Песента затихна. Гласовете се прибраха в говорителите. И ето ме отново просто Кори Макенсън, синът на Зефир, но вече бях изпитал ласката на друго слънце.

— Мисля, че ще помоля нашите да взимам уроци по китара — сподели Дейви Рей, докато пресичахме улицата. Произнасяше го „кит-тара“.

Аз пък си помислих, че когато се прибера у дома и седна на бюрото, ще се опитам с молива си „Тайкондерога“ №2 да надраскам разказ за това къде отива музиката, когато излезе във въздуха. Част от нея бе влязла в Дейви Рей и той си напяваше тази песен, когато се върнахме при басейна и при родителите си.

Като фойерверк отмина Четвърти юли. В парка имаше голям пикник с барбекю и мъжкият отбор — „Куейлс“ — изгуби от „Файърболс“ от Юниън Таун седем на три. Видях Немо Кърлис да гледа мача, сплескан между брюнетка с рокля на червени цветя и слабоват мъж, който носеше дебели очила и се потеше през някога колосаната си бяла риза. Бащата на Немо не прекарваше много време с жена си и сина си. Стана след втория ининг и се отдалечи, а по-късно го видях да се мъкне през тълпата за пикника с книга, пълна с мостри за ризи и с отчаяно изражение на лицето.

Не бях забравил за мъжа с шапката със зеленото перо. Седях с родителите си на масата за пикник в сянката, дъвчейки ребърца на скара, а възрастни мъже хвърляха подкови и тийнейджъри момчета си подмятаха футболни топки. Аз проучвах тълпата за изплъзващото ми се перо. Докато оглеждах ме връхлетя мисълта, че зимните шапки са прибрани и всяка налична по главите е сламена. Кметът Суоп се бе накиприл със сламена широкопола шапка, обикаляше из тълпата, дърпаше от лулата си и щастливо се ръкуваше с омазани от барбекюто хора. Сламени шапки красяха главите и на шефа на пожарната Марчет, и на г-н Долар. Сламено чудо с червена панделка бе кацнало и на плешивата глава на д-р Лезандър, който дойде до нашата маса да огледа бледата линия на белега на долната ми устна. Пръстите му бяха хладни, а очите му надничаха в моите със стоманена настоятелност.

— Ако тези типчета рекат да създават още неприятности — каза ми той с холандския си акцент, — да ми кажеш на мен. Ще ги запозная с щипците за кастрация. А?

Той ме ръгна с лакът и се ухили, показвайки сребърния си зъб.

Съпругата му, Вероника, също беше холандка и дългата долна челюст на физиономията й ми напомняше за конска муцуна. Тя приближи с хартиена чиния, отрупана с ребърца и отвлече от нас д-р Лезандър. Беше хладна и не искаше да общува особено много с другите жени, а мама ми беше споменала, че нацистите в Холандия убили по-големия брат на жената на доктора с все семейството. Предположих, че подобно събитие би разклатило вярата на човек в хората. Семейство Лезандър бяха избягали от Холандия преди страната да падне и самият доктор бе застрелял с пистолет нацистки войник, който избил вратата на къщата му. Това беше тема, която ме омагьосваше, понеже ние с Дейви Рей, Бен и Джони играехме на войници в гората, и много ми се искаше да разпитам д-р Лезандър какво всъщност представлява войната, но татко каза да не повдигам темата и че такива спомени е по-добре да бъдат оставени да почиват в мир.

По време на пикника се появи Върнън Такстър, което предизвика поруменяване на женските лица и накара мъжете да се престорят, че с яростна концентрация разглеждат барбекютата си. Повечето хора обаче се държаха така, все едно синът на Муърууд Такстър е невидим. Върнън си взе чиния със скара и седна под едно дърво в края на бейзболното игрище. На днешния празник той всъщност не беше съвсем гол. Носеше провиснала сламена шапка, която го караше да прилича на щастливо деградирал Хъкълбери Фин. Струва ми се, че Върнън беше единственият мъж, до когото г-н Кърлис не припари с албума си с мостри на ризи.

В течение на следобеда по транзисторните радиа чух песента на „Бийч Бойс“ няколко пъти, и всеки следващ ми се струваше още по-хубава от предишния. Татко я чу и сбръчка нос, все едно е подушил вкиснало мляко, а мама каза, че от нея я болят ушите, но според мен беше страхотна. Тийнейджърите определено полудяваха по нея. След това, докато свиреше за пети път, чухме голяма шумотевица откъм мястото, където гимназистите си подхвърляха топката за футбол — всъщност недалеч от нас. Някой тръбеше с рев като на полудял бик и ние с татко се промъкнахме между зяпачите, за да видим кой се е развилнял.

И ето ти го и него. С всичките му шест фута и шест инча^[21], къдравата му рижа коса се вихреше около лицето му и дългата му, тясна физиономия бе прищипната дори още по-тясно от праведен гняв. Носеше светлосиня риза с боцната на ревера значка с американския флаг и с малък кръст над него, и полираните му черни патъци размер четиринайсети^[22] тъкмо стъпкваха дявола в малкото червено радио.

— Това. Трябва. Да. Спре! — крещеше мъжът в ритъм с ударите на краката си.

Момчетата, които бяха играли футбол, просто се взираха в преподобния Ангъс Блесет с отворени усти, а шестнайсетгодишното момиче, чието радио в момента биваше разбивано на парченца, бе започнало да плаче. „Бийч Бойс“ бяха замлъкнали под ботуша или, в случая, под официалния чепик.

— Това сатанинско квичене трябва да спре! — крещеше на събралата се тълпа преподобният Блесет от Свободната Баптистка Църква. — Денем и нощем слушам този боклук, и Господ ме призова да го поразя свише! — той настъпи за последно погнусилото го радио, а от останките се разхвърчаха жички и батерии. След това преподобният Блесет, с пламнали бузи и блестяща по лицето пот, погледна към хълцащото момиче, протегна ръце и се приближи към нея. — Обичам те! — извика. — Господ те обича!

Девойката се обърна и избяга. Не я обвинявам. Ако аз си имах сладко малко радио и го бяха счупили пред очите ми, и на мен нямаше да ми се иска да се прегръщам с хората.

Преподобният Блесет, който миналата година се бе впуснал в кампания за отмяна на провежданото от Дамата шествие за Разпети петък, сега насочи своето внимание към зяпачите.

— Видяхте ли? Горкото дете е толкова объркано, че не може да разпознае светеца от грешника! Знаете ли защо? Щото слуша тоя вой, тоя богоомразен боклук! — той насочи пръст към мъртвото радио. — Някой от вас заслушал ли се е какво пълни ушите на децата ни това лято? А?

— На мен ми звучи като пчели, налазили магаре — обади се някой и хората се разсмяха.

Погледнах кой го е казал — беше г-н Дик Моултри, зачервен и запотен, с опръскана с барбекю сос предница на ризата.

— Смейте се ако искате, но пред Бога смехът не важи! — разбесня се преподобният Блесет.

Не мисля, че някога съм го чувал да говори с нормален глас.

— Изслушайте внимателно тази песен и косата ви ще настръхне така, както стана с моята!

— О, я стига, преподобни! — баща ми се усмихваше. — Това е просто песен!

— Просто песен? — лъскавото лице на преподобния Блесет внезапно се завря в това на татко, а очите му с цвят на пепел се въртяха подивели под вежди толкова червени, че все едно бяха нарисувани. — Просто песен ли каза, Том Макенсън? И какво ще направиш, ако ти кажа, че тази „просто песен“ пълни душите на нашите деца с неморалност? Какво ще направиш, ако ти кажа, че тя прославя буйни сексуални страсти, бързо каране на коли по улиците и злото от големия град? Какво ще кажеш тогава, Том Макенсън?

Татко сви рамене.

— Ще кажа, че ако си чул всичкото това само при едно прослушване, сигурно имаш уши като на ловно куче. Аз и думица не й разбирам.

— Аха! Да! Виждаш ли какъв е номерът на Сатаната? — преподобният Блесет ръчна гърдите на баща ми с показалец, под нокътя на който имаше барбекю сос. — Тя влиза в главите на децата ни, без те дори да знаят какво чуват!

— Ъ? — изуми се татко.

До този момент мама вече бе дошла при нас и го държеше за ръката. Той не се впечатляваше особено от преподобния и може би майка ми се притесняваше, че ще се ядоса и може да го удари.

Преподобният Блесет отстъпи от баща ми и проучи отново тълпата. Ако в града имаше нещо, което да привлича хората, това бяха голямата уста и миризмата на Сатаната във въздуха — досущ загоряло месо на скарата.

— Вие, добри хора, заповядайте в Свободната баптистка църква в седем вечерта в сряда и ще чуете сами точно за какво ви говоря! — погледът на свещеника се плъзгаше от лице на лице. — Ако обичате Господ, този град и децата си, ще счупите всяко радио, което свири това сатанинско квичене!

За мое изумление, неколцина от присъстващите с глазирани очи извикаха, че ще идат.

— Славете Господа, братя и сестри! Славете Господа! — преподобният Блесет се отдалечи сред тълпата, потупвайки гърбове и рамене и търсейки си ръце за ръкуване.

— Той ми оцапа ризата със сос! — заяви татко, свел поглед към петното.

— Хайде, момчета — дръпна го мама. — Нека идем на сянка!

Последвах ги, но поглеждах през рамо натам, накъдето се бе отдалечил преподобният Блесет. Около него се беше образувала гъста тълпа и всички дърдореха възбудено. Лицата им изглеждаха подути, а на гърба на сакото на преподобния бе израсло тъмно петно от пот с формата на пъпешов резен. Не можех да разбера едно — как е възможно същата песен, която бях чул онзи ден на паркинга на „Спининг Уийл“ да е богоомразна? Не знаех кой знае колко за злините на големия град, но определено душата ми не гореше от неморалност. Песента си беше просто готина и ме караше да се чувствам… е, готино. Дори след всичките прослушвания, все още не можех да дешифрирам какво пее хорът след … и се оправям…, не го бяха разгадали също и Бен, Дейви Рей или Джони, който още носеше превръзка на клюна си и не му позволяваха да излиза от къщи. Беше ми любопитно какво е чул в тази песен преподобният Блесет, което не съм открил аз.

Реших, че искам да отида и да разбера.

Тази нощ фойерверките разцъфтяваха над Зефир в червено, бяло и синьо.

По някое време след полунощ пред къщата на Дамата запалиха кръст.