Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

Две
Лято на дяволи и ангели

1.
Последният училищен ден

Цък… цък… цък…

Въпреки твърденията на календара, винаги съм смятал последният училищен ден за първи ден на лятото. Слънцето стабилно ставаше все по-горещо и зависваше за по-дълго в небесата, земята се раззеленяваше и небето се изчистваше от всички облаци, освен най-пухкавите, жегата пъхтеше за внимание като куче, което знае, че денят му е настъпил, окосяваха бейзболното игрище и минаваха с бяло линиите му, боядисваха и напълваха плувния басейн, а нашата класна учителка — г-жа Селма Невил — започваше да обяснява каква славна година е било и колко много сме научили, а ние — учениците, минали през игленото ухо на класните за годината, седяхме с едно око постоянно втренчено в часовника.

Цък… цък… цък…

Прикован в чина си, разположен по азбучен ред между Рики Лембек и Дина Макърди, с половин ухо слушах речта на учителката, а душата ми копнееше най-сетне тя да свърши. Главата ми беше пълна с думи. Имах нужда да изтърся поне част от тях в яркия летен въздух. Но до последния звънец ние принадлежахме на г-жа Невил и трябваше да седим и да страдаме, докато времето не ни спаси като Рой Роджърс[1], препускащ през билото на хълма.

Цък… цък… цък…

Имай милост?

Думите бяха навън, очакваха ме зад квадратните прозорци с метални рамки. Нямаше как да знам предварително какви приключения ще преживеем с приятелите ми през лятото на 1964-та, но знаех, че летните дни ще са дълги и лениви, и когато накрая слънцето предаде поста си на небето, цикадите запеят и светулките подемат вихрения си танц, а ние нямаме поставени домашни, то — о! — ще си прекарваме прекрасно. Бях се справил с класното по математика и се бях измъкнал — със средно C-минус[2], ако трябва да си признаем честно — от зейналия капан на лятното училище. И докато с приятелите ми се наслаждавахме на удоволствията си, тичайки в царството на свободата, от време на време щяхме да се поспираме и да ожалим съкафезниците от лятното училище — затвор, на който бе осъден Бен Сиърс миналата година — и щяхме да им пожелаваме късмет, защото времето напредваше без тях и животът им изтичаше похабен.

Цък… цък… цък…

Времето: кралят на жестокостта.

Откъм коридора се разнесе движение и шумолене, последвано от смях и викове на чиста, кипяща радост. Някой от другите учители бе решил да пусне класа си по-рано. Вътрешностите ми се свиха от тази несправедливост. Но г-жа Невил, която носеше слухов апарат и имаше оранжева коса, макар да беше на поне шейсет години, продължи да говори, сякаш зад вратата не се долавяха звуците от нечие бягство. И тогава осъзнах: тя не искаше да ни пуска. Искаше да ни задържи до последния възможен момент не от някаква учителска злоба, а може би защото си нямаше никой у дома, при когото да се завърне, а лятото самичък не е никакво лято.

— Надявам се, момчета и момичета, да не забравяте да посещавате библиотеката през ваканцията! — обясняваше в момента г-жа Невил. Гласът й бе мек, но когато се разстроеше, бе способна да хвърля огън и жупел, пред които падналият неотдавна метеорит изглеждаше като божа кравичка. — Не бива да спирате да четете само защото училището е свършило! Мозъците ви трябва да бъдат използвани. Така че да не забравите как се мисли по времето, когато септември дой…

ДЗЪРРРРРРРРР!

Всички скочихме на крака като части от едно голямо, гърчещо се насекомо.

— Почакайте малко! — спря ни г-жа Невил. — Само секунда. Още не съм ви освободила!

О, какво мъчение само! Г-жа Невил, казах си в този миг, сигурно имаше таен живот, в който късаше крилцата на мухите!

— Ще напуснете кабинета ми — обяви тя — като млади дами и господа. Заедно, под строй. Господин Алкът, моля води класа!

Е, поне се движехме. И точно тогава, докато класната стая се изпразваше и по коридорите отекваха диви викове, г-жа Невил се обади:

— Кори Макенсън? Ела при бюрото ми, ако обичаш!

Сторих го, бунтувайки се вътрешно. Учителката ми се усмихна с уста, която приличаше на зейнала чанта с червен ръб. Каза ми:

— Е, какво, не се ли радваш, че се реши да се посветиш на математиката си?

— Да, госпожо.

— Ако беше учил така упорито цяла година, сигурно щеше да получиш почетен медал.

— Да, госпожо…

Твърде зле, че не бях получил чаша Отвара номер десет през есента, казах си.

Класната стая бе празна. Екотът в коридорите заглъхваше. Подушвах тебеширен прах, чили от столовата и стружки от острилка за моливи — призраците вече бяха започнали да се събират.

— Харесва ти да пишеш, нали? — попита ме учителката, надничайки към мен над бифокалните си очила.

— Май да.

— Ти пишеш най-добрите есета в класа и получи най-високата оценка по правопис. Чудех се дали ще участваш в конкурса тази година.

— Конкурс ли?

— Състезанието по писане — уточни г-жа Невил. — Сещаш се — Съветът по изкуствата го организира всеки август.

Не се бях замислял. Съветът по изкуствата, председателстван от г-н Гроувър Дийн и г-жа Евелин Пратмор, спонсорираше конкурс за есе и за кратък разказ. Победителите получаваха паметен плакет и се очакваше да прочетат произведенията си по време на обеден прием в библиотеката. Свих рамене. Разкази за призраци, каубои, детективи и чудовища от далечния космос май не се смятаха за годни за печелене на конкурси — те си бяха нещо, което пишех заради себе си.

— Добре ще е да помислиш по въпроса — продължи г-жа Невил. — Умееш да боравиш с думите.

Свих рамене отново. Наистина е много притеснително усещане учителката да ти говори като на нормален човек.

— Пожелавам ти приятно лято! — додаде г-жа Невил и аз осъзнах внезапно, че съм свободен.

Сърцето ми беше като жабче, изскокнало от мътната вода право на яркото слънце. Казах:

— Благодаря! — и хукнах към врата.

Преди да изляза обаче, погледнах към учителката. Тя седеше на бюро, по което нямаше листове, нуждаещи се от оценяване и учебници с уроци за преподаване. На бюрото, освен дневника и острилката за моливи, която в скоро време нямаше да дъвче графити, нямаш нищо друго, освен червената ябълка, донесена подарък от Пола Ърскин. Видях г-жа Невил в рамка от слънчеви лъчи да посяга към ябълката и да я вдига като на забавен кадър. След това се взря в стаята над празните чинове с издялани по тях инициали на поколенията, преминали през това място като вълна, носеща се към бъдещето. Г-жа Невил внезапно ми се стори ужасно стара.

— Пожелавам ви приятно лято, госпожо Невил! — казах й от прага.

— Сбогом! — отвърна тя и ми се усмихна.

Хукнах по коридора, а в ръцете ми не тежаха учебници и в мислите ми не витаеха факти и числа, цитати и дати. Изтичах под златната слънчева светлина и лятото ми започна.

Все още бях без колело. Бяха минали почти три седмици, откакто с мама бяхме ходили на гости на Дамата. Продължавах да тормозя майка ми да й се обадим, но тя ме увещаваше да съм търпелив и че ще получа новото колело, когато му дойде времето и нито минута преди това. Мама и татко бяха говорили продължително за Дамата, докато седяха на верандата в синия здрач, и предполагам, че не трябваше да подслушвам, но чух татко да казва:

— Не ме интересува какво сънува тя. Няма да отида!

Понякога нощем се будех, чувайки татко да вика насън, а след това мама да се опитва да го успокои. Дочувах го да казва неща като „… в езерото…“ или „… долу в тъмното…“ и знаех какво се е впило в съзнанието му като черна пиявица. Татко беше започнал да избутва настрани чинията си на вечеря, макар да е още полупълна, което си беше пряко нарушение на политиката му на „изяж си всичко, Кори, понеже в Индия децата гладуват!“ Бе започнал да отслабва и се налагаше да затяга все повече колана на работните си панталони. Лицето му също бе започнало да се променя: скулите му ставаха по-остри, очите му потъваха в орбитите си. Той слушаше много бейзбол по радиото и гледаше мачове по телевизията, и все по-често заспиваше в креслото си с отворена уста. Насън на лицето му се изписваха гримаси.

Започвах да се боя за него.

Убеден бях, че разбирам какво измъчва баща ми. Не беше просто фактът, че е видял мъртвец. Не беше дори фактът, че мъртвецът е бил убит, понеже и преди в Зефир бе имало убийства, слава Богу — малко на брой. Мисля, че зловещия начин, по който бе осъществено убийството, бруталното студенокръвие… това гризеше отвътре душата на татко. Той беше умен човек, даже може да се каже мъдър за много неща, умееше да различава доброто от злото и държеше на думата си, но в много отношения беше и наивен в представата си за света. Не мисля, че някога е вярвал, че в Зефир може да се корени зло. Представата, че събрат — човешко същество — може да бъде пребито и удушено, приковано към волана на кола и лишено от праведно погребение в Божията земя — цялото това ужасно нещо се бе случило право в собствения му роден град, където той се е родил и е израсъл, и го бе наранило дълбоко. Навярно дори бе счупило нещо, което той не можеше да поправи самичък. Може и да беше, понеже убитият сякаш нямаше минало и на запитванията на шериф Еймъри не бе отвърнал никой.

Една нощ чух през стената татко да казва на мама:

— Той все трябва да е имал живот! Не може да е нямал жена или деца, или братя и сестри? Не е ли имал родители? За Бога, Ребека, той трябва да е имал име! Кой е бил? И откъде е дошъл?

— Да го узнае е работа на шерифа.

— Джей Ти не може да открие нищо! Той се е предал.

— Според мен трябва да отидеш да се видиш с Дамата, Том!

— Не.

— Защо не? Видя рисунката. Знаеш, че татуировката е същата. Защо поне не поговориш с нея?

— Защото… — той се спря и можех да позная, че рови в себе си за отговор. — Защото не вярвам в нейния вид магия, ето затова. Всичко е фалшив номер. Тя сигурно е прочела за татуировката в „Джърнъл“.

— Не беше описана толкова подробно във вестника. Знаеш го. А и тя каза, че чува гласове и свирене на пиано, и е видяла чифт ръце. Иди да поговориш с нея, Том. Моля те, иди!

— Тя няма какво да ми каже — заяви татко твърдо. — Поне не и нещо, което искам да чуя.

Така че положението си остана същото, а в сънищата на баща ми витаеше призрак на удавник без име.

В този първи летен ден обаче аз не си мислех за нищо подобно. Не се и сещах за Стария Мойсей, за Среднощната Мона или за мъжа с шапката със зелено перо. Планирах само как ще се събера с приятелите си за онова, което се бе превърнало в наш празничен ритуал.

От училище тичах до вкъщи. Ребъл ме чакаше на предната веранда. Казах на мама, че ще се върна след малко и след това хукнах в гората зад къщата ни, плътно следван от кучето. Гората беше зелена и славна, топъл бриз люлееше листака и дърветата, а яркото слънце достигаше до долу, насечено на парчета. Стигнах до горската пътека и я последвах навътре в гъсталака, а Ребъл се отклони да изкатери една катерица на дърво, преди да се върне. Отне ми десетина минути да мина през гората и да стигна до широка зелена поляна, която се простираше на полегат склон на хълм, под който се простираше Зефир. Приятелите ми, които бяха дошли на колела, вече ме чакаха с техните кучета — Джони Уилсън с големия червен Чийф[3], Бен Сиърс с Тъмпър[4] и Дейви Рей Кълан с нашарения си с кафяви и бели петна Бъди[5].

Тук вятърът беше по-силен. Вихреше се по диаметъра на поляната — щастлив кръг от летен въздух.

— Успяхме! — извика Дейви Рей. — Край на училището!

— Край на училището! — извика и Бен и се разподскача наоколо като пълен идиот, а Тъмпър джафкаше по него.

Джони просто се ухили и си остана втренчен в родното ни градче с озарено от слънцето лице.

— Готов ли си? — попита ме Бен.

— Готов! — отвърнах, а сърцето ми се разтуптя.

— Всички ли са готови? — провикна се Бен.

Готови бяхме.

— Да вървим тогава! Лятото започна!

Приятелят ми се затича по ръба на поляната в широк кръг, а Тъмпър се носеше след него. Последвах го, а Ребъл се щураше насам-натам по петите ми. Джони и Дейви Рей се затичаха след мен, техните кучета също припкаха през поляната и се закачаха едно с друго.

Тичахме все по-бързо и по-бързо. Вятърът беше отпърво в лицата ни и после откъм гърба. Тичахме покрай поляната на здравите си млади крака, а вятърът ни говореше чрез боровете и дъбовете, които обрамчваха площадката ни за игри.

— По-бързо! — извика Джони, накуцвайки съвсем леко на кривия си крак. — Трябва по-бързо!

Продължавахме в същия дух, борехме се с вятъра и после летяхме пред него. Кучетата тичаха до нас, джафкайки от чистото щастие на движението. Слънцето хвърляше отблясъци по повърхността на река Текумзе, небето беше ясно и лазурно, а лятната горещина цъфтеше в дробовете ни.

Време беше. Всички знаехме, че е време.

— Бен е първи! — извиках. — Приготвя се! Пригооотвя…

Бен изкрещя. Крила изникнаха от плешките му и по време на израстването си разкъсаха гърба на тениската му.

— Крилата му се уголемяват! — казах аз. — Същият цвят като косата му са, и са схванати от дългата зима, но сега започват да се разтварят! Вижте ги само! Гледайте!

Краката на Бен се отлепиха от земята, а крилата му започнаха да го издигат нагоре.

— Тъмпър също излита! — казах. — Изчакай го, Бен!

Крилата на Тъмпър се разгънаха. Джафкайки нервно, кучето се издигаше под подметките на господаря си.

— Хайде, Тъмпър! — подкани го Бен. — Да вървим!

— Дейви Рей — казах. — Усещаш ли ги?

Много му се искаше. Наистина, само дето по мое мнение не беше готов.

— Джони! — казах на другия си приятел. — Твой ред е!

Крилата на Джони, когато експлодираха от плешките му, бяха бляскаво-черни. Той се издигна, а големият червен Чийф пляскаше до него. Погледнах нагоре към Бен, който вече се намираше на петдесет фута над земята и летеше като пълничък орел.

— Бен те надбягва, Дейви Рей! Виж го само къде е! Хей, Бен! Извикай Дейви Рей!

— Хайде, Дейви Рей! — викна Бен и се завъртя в пълен лупинг. — Въздухът е просто чудесен!

— Готов съм! — каза Дейви Рей със стиснати зъби. — Готов съм! Говори ми, Кори!

— Можеш да усетиш как започват да растат крилата ти, нали? Да, виждам ги! Готови са да се покажат на свобода! Ето ги, ето ги! Свободни са!

— Усещам ги! Усещам ги! — Дейви Рей се ухили с окъпано в пот лице. Изящните му махагонови крила започнаха да бият по въздуха и той се издигна в стойка на плувец.

Знаех, че Дейви Рей не се бои да лети; просто не бе идвал с нас през летата, когато бяхме идвали тук. Боеше се само от онзи пръв скок във вярата, когато се отлепяш от земята.

— Бъди идва след теб! — извиках, докато кафяво-белите петнисти крила на кучето уловиха вятъра. Бъди се понесе кучешката нагоре.

Собствените ми криле внезапно изригнаха от лопатките ми, разгъвайки се като кафяви знамена. Разкъсаха ризата ми, гладни за вятър. Усетих делириумът на свободата да олекотява костите ми. Когато започнах да се издигам, за няколко секунди ме овладя паника, сходна с първия летен скок в студените води на обществения басейн. Крилата ми бяха сгънати и спяха под плътта още от края на август, и макар да бяха трепвали веднъж-дваж около Хелоуин, Деня на благодарността, коледната и великденската ваканции, те бяха заспали и само сънуваха днешния ден. Усещах ги тежки и непохватни, и се чудех — както се чудех всяко лято, откакто бе започнал ритуалът ни — как е възможно тези чудесии да разчитат въздуха сякаш сами по себе си. А след това крилата ми се изпълниха с вятър и усетих изумителната мощност на мускулите им. Те ме дръпнаха нагоре, все едно конвулсия след кихане. Следващият замах беше по-добре овладян и по-силен, третият вече бе като поезия. Крилата ми започнаха да удрят въздушното течение.

— Летя! — извиках, докато се издигах след приятелите си и техните кучета в ясното небе.

Чух познат лай съвсем наблизо. Погледнах през рамо. Белите крила на Ребъл бяха пораснали и той ме следваше. Носех се нагоре, по петите на другите, които пък следваха Бен.

— Не толкова бързо, Бен! — извиках, но той се носеше вече на седемдесетина фута. Заслужаваше да лети, казах си, заради всичко, което бе понесъл на земята. Тъмпър и Бъди се въртяха в голям ленив кръг и Ребъл се разлая да бъде допуснат в играта. Чийф, също като господаря си, беше по-скоро самотник. След това Ребъл отново се спусна към мен и ме близна по лицето, а аз го прегърнах през врата и двамата се реехме над короните на дърветата.

Дейви Рей беше победил страховете си. Издаваше бръмчащи звуци — „врум-врум-врум“ — и беше изпънал глава напред с лепнати по шевовете ръце отстрани, и се гмурна към земята със смях. Крилете му бяха изтеглени по протежение на раменете, лицето му — изкривено от прииждащия въздух.

— Издигни се, Дейви Рей! — извиках, когато той се стрелна покрай мен с Бъди, пърхащ по петите му. — Издигни се!

Но Дейви продължи да се спуска към зелената гора. Когато ми се струваше, че ще се разбие като метеорит, крилете му внезапно се разтвориха като разкошно ветрило и тялото му подскочи нагоре. Ако бе имал желание, можеше да си гризне борови иглички. Приятелят ми се понесе отново нагоре, пищейки от наслада, а Бъди се удари в няколко тънки клончета, преди да успее да се върне отново на курса. Кучето се издигна между дърветата, плюейки и ръмжейки — и вцепенявайки ужасените катерици по траекторията си.

Продължавах да се издигам към Бен. Останал сам, Джони изпълняваше лениви осмици. Ребъл и Тъмпър започнаха да се гонят на шейсет фута над земята. Бен ми се ухили, лицето и ризата му бяха мокри от пот, а лешовете на ризата висяха.

— Кори! — каза ми. — Гледай сега!

След това притисна ръце към корема си и сви колене плътно към гърдите си, и с весели викове се стрелна надолу като гюле. Както бе направил и Дейви, когато искаше да забави падането си Бен разтвори широко криле, за да улови вятъра, но нещо се обърка. Едно от крилата му не се разгъна напълно. Приятелят ми изпищя, наясно, че има проблем. Завъртя се неовладяемо, размахал ръце.

— Падааааам! — изкрещя, уповавайки се на едно крило и молитва.

Удари се в короните на дърветата с корема напред.

— Добре ли си? — попита го Дейви Рей.

— Наред ли си? — попитах и аз.

Джони също бе спрял да тича, а Тъмпър изтърча до господаря си и го близна по лицето. Бен седна и ни показа одрания си лакът.

— Уау! — каза. — Това щипе малко!

Бяха започнали да избиват капчици кръв.

— Е не трябваше да бързаш толкова! — каза му Дейви Рей. — Тъпчо!

— Добре съм, наистина! — Бен се изправи. — Нали не сме свършили с летенето, Кори?

Той беше готов да се издигне отново. Аз се затичах с разперени ръце. Другарите ми ускоряваха около мен, разгърнали криле, а вятърът ни тласкаше.

— Сега Дейви Рей е на височина седемдесет фута! — казах, — а Бъди е горе заедно с него. Джони прави осмичка на петдесет фута. Хайде, Бен! Измъквай се от тези дървета!

Той се издигна с борови иглички в косата и ухилен до уши.

Първият ден на лятото бе винаги великолепен.

— Оттук, приятели! — извика ни Дейви Рей, докато летеше към Зефир. Последвах го. Крилете ми познаваха сините пътища.

Слънцето напичаше гърбовете ни. Къщите на Зефир се простираха под нас като макетчета по улици от конци от дъвка. Колите бяха като мънички играчки с пружина, каквито продават по пет за четвъртак. Понесохме се над бляскавата кафява змия на Текумзе, над моста с гаргойлите и покрай старото железопътно депо. Видях там долу няколко рибари в гребна лодка. Ако Стария Мойсей решеше да грабне червейчетата им, те нямаше да си седят така спокойно в очакване да хванат сомче.

По земята като тайни писания се местеха малките ни сенки и тези на кучетата. Прелетяхме над тъмнокафявото, продълговато петно на Саксън Лейк. Не ми хареса, макар че улових топло течение и се издигнах на седемдесет фута — не ми харесваше онова, което се намираше в езерото като семе в гнила ябълка. Дейви се спусна надолу и прелетя на няма и десет фута от повърхността. Прецених, че е по-добре да внимава — ако си намокреше крилете, щеше да приключи с летенето, докато не изсъхнат. След това той се издигна отново и всички заедно прелетяхме над гората и фермите, които се намираха отвъд Саксън Лейк като пачуърк от диво зелено и препечено кафяво.

— А сега къде сме, Кори? — попита Дейви Рей.

Отвърнах:

— Почти стигнахме…

Въздушната база „Робинс“, огромна плоска площадка сред океана от гора. Посочих към сребърния военен самолет, който захождаше за кацане. Отвъд базата и извън обсега на всички, включително момчетата с криле, се намираха тренировъчните полета, където бойните пилоти стреляха по изкуствени мишени на земята и бомбардировачите понякога стоварваха истински бомби, от които се раздрънчаваха прозорците в Зефир. Въздушната база бе граница на нашия полет и ние се обърнахме в горещата синева и полетяхме назад, откъдето бяхме дошли — над поля и гора, езеро, река и покриви.

Врътнах кръгче над нашата къща, съпровождан от Ребъл. Другите момчета се спускаха към техните домове, а кучетата им лаеха щастливо. Осъзнах колко малка е къщата ни в сравнение с големия свят, който се простираше във всички посоки. От високо виждах пътища, стигащи до хоризонта и по тези пътища — коли и камиони, тръгнали към неизвестни крайни точки. Страстта към скитане също е част от лятото — усещах я и се чудех дали някога ще пропътувам тези пътища и ако го сторя, накъде ли ще съм тръгнал. Чудех се също и какво ли ще се случи, ако мама и татко внезапно излязат от къщата, видят сянката ми и тази на Ребъл на двора, и погледнат нагоре. Съмнявах се да им е било известно, че синът им може да лети.

Направих кръг над комините и кулите на имението на Такстър в горния край на „Темпъл Стрийт“. След това се присъединих отново към приятелите си и заедно достигнахме поляната на уморените си криле.

Направихме няколко кръга, спускайки се един след друг като грациозни листа. Земята се удари в петите ми, а аз продължих да тичам, докато крилете и тялото ми се приспособяваха отново към земната твърд. След като всички се озовахме на земята, тичайки по поляната с кучетата си, първо вятърът ни буташе, после ни тласкаше. Крилете ни се сгънаха и се прибраха в тайните си скривалища в кухите ни лопатки; крилете на кучетата потънаха в плътта им и се скриха под ветреещата се козина — бяла, кафява, червеникава и бяла с кафяви петна. Скъсаните ни ризи се самозашиха и никоя майка не би могла дори да се досети какво е изригвало през тях. Бяхме просмукани с пот, която блестеше по лицата и ръцете ни, и тъй като вече бяхме отново стъпили на земята, спряхме да тичаме и изтощени се проснахме в тревата.

Кучетата веднага ни връхлетяха и се нахвърлиха да ни ближат по лицата. Ритуалният ни полет бе приключил за още едно лято напред.

Поседяхме известно време, разговорихме се, щом веднъж сърца и умове се поуспокоиха. Говорихме за всичко, което щяхме да правим това лято — имаше толкова много неща за вършене, че дните нямаше да са достатъчно дълги. Но всички бяхме на мнение, че трябва да отидем на лагер в гората, тъй че го решихме твърдо.

След това дойде време да се прибираме по домовете си.

— Доскоро, момчета! — каза Бен, докато подкарваше колелото си, преследван от Тъмпър.

— До после, ей! — каза ни Дейви Рей, докато се отдалечаваше с колелото си и Бъди се стрелна след пъргав заек.

— И до после! — заяви Джони, въртейки педалите с верния Чийф, подскачащ до него.

Махнах с ръка:

— Алигатор[6]!

Вървях пеша до вкъщи, спирайки да хвърлям шишарки, които Ребъл ми носеше. Той се разлая ядосано пред прясно открита от него змийска дупка, но аз го издърпах от нея, преди обитателят й да изпълзи навън. Беше наистина голяма.

У дома, когато влязох в кухнята, мама ме зяпна с отворена уста.

— Мокър си до кости! — каза. — Какво толкова сте правили?

Свих рамене, докато се пресягах за каната със студена лимонада, и отговорих:

— Нищо особено!

Бележки

[1] Рой Роджърс — американски певец и актьор-каубой, заедно с коня си Тригър и овчарката си Булет (Спусък и Куршум) се е снимал в над 100 филма, автор и главен герой в знаменитото „Рой Роджърс Шоу“.

[2] Оценките в САЩ са с буквени обозначения, като A е най-високата, а D или E (зависи от конкретния щат) е най-ниската. В случая C приблизително съответства на тройка.

[3] Чийф (от Chief) — вожд.

[4] Тъмпър (от Tumper, което е производна форма на Thumper) — тропчо.

[5] Бъди (от Buddy) — приятелче; често срещано в англоговорещите (и не само) страни име за куче.

[6] „И до после, алигатор!“ (See you later, alligator) — фраза от песента „Later, Aligator!“ написана през 1955 г. от Боби Чарлз, декември същата година Бил Хейли и Кометите правят кавър, който става най-известното изпълнение на песента. И до днес римуваната закачка е популярна фраза за сбогуване.