Робърт Маккамън
Момчешки живот (20)

2.
Магическата кутия

Настъпи събота вечер, когато Съветът по изкуствата на Зефир щеше да връчва наградите. Всички си облякохме неделните дрехи, натъпкахме се в пикапа и се насочихме към библиотеката. Нивото на ужаса ми, което се придържаше до около осем по десетобалната скала, вече бе преминало деветото деление. През тази седмица моите тъй наречени приятели постоянно ми разправяха какво може да се случи, когато застана отпред да чета разказа си. Ако предсказанията им се сбъднеха, щяха да ми избият циреи, да се напишкам в панталона и да изкарам обяда си и от двете страни в едновременен изблик на срам и агония. Дейви Рей ми каза, че за да съм наистина в безопасност, трябва да си сложа коркова тапа отзад. Бен прецени, че е по-добре да внимавам, докато вървя към сцената сред всичките тези хора, понеже точно тогава е най-вероятно да ми се случи неприятната случка. Джони каза, че познава едно момче, което се било изправило да чете нещо пред публика и забравило буквите ей там, на място, и започнало да бърбори на език, който звучал като гръцки или зулу.

Е, реших да не ползвам тапата. Но когато видях грейналите в библиотеката лампи и всичките паркирани пред нея коли, започнах да съжалявам за решението си. Мама обгърна раменете ми с ръка.

— Всичко ще е наред — увери ме тя.

— Аха — съгласи се татко.

Отново бе навлякъл татковата си физиономия, но под очите му имаше тъмни кръгове и бях чула мама да му казва, че трябва да започне да пие „Геритол“^[1]. Тя знаеше, че нещо не е наред, разбира се, но не знаеше колко е дълбоко сегашното течение.

— Наред ще е — добави татко.

Съвещателната зала на библиотеката беше пълна със столове, а пред тях стояха маса и ужасният подиум. Още по-ужасно, на този подиум имаше микрофон! Около четиридесет човека седяха на столовете, а кметът Суоп, г-жа Пратмор, г-н Гроувър Дийн и някои от останалите съдии на конкурса обикаляха из залата и се здрависваха с посетителите. Когато кметът Суоп ни видя и тръгна към нас, изпитах желание да се свия и да се пъхна в ъгъла, но татко положи длан на рамото ми и се наложи да остана на място.

— Здравей, Кори! — кметът се усмихна, но погледът му бе нащрек. Вероятно смяташе, че ще откача всеки момент. — Готов ли си да прочетеш разказа си тази вечер?

„Не, сър“ беше честният отговор, но от устата ми излезе:

— Да, сър.

— Е, мисля, че ще имаме доста публика… — той насочи вниманието си към родителите ми. — Подозирам, че ужасно се гордеете със сина си!

— Определено — съгласи се мама. — В семейството никога не е имало писател!

— Той определено има нужното въображение — кметът Суоп се усмихна отново, но усмивката му беше доста суха. — Между другото, Кори, извадих си шапката от килера, мислех да я дам да й оправят формата. Да знаеш случайно какво се е случило с…

— Лутър! — разнесе се силен глас. — Точно човекът, който ми трябваше!

Издокаран в тъмносин костюм и лъхащ на „Аква Велва“^[2], г-н Долар си проправи път към кмета. През живота си не съм се чувствал толкова облекчен да видя някого.

— Да, Пери? — попита кметът Суоп, обръщайки ми гръб.

— Лутър, трябва да направиш нещо за тази откачена маймуна! — настоя г-н Долар. — Това чудо се качи на покрива ми снощи и нито аз, нито Елън успяхме да спим заради шумотевицата, която вдигаше! Чудовището дори си е свършило работа върху колата ми! Кълна се, трябва да има начин да се хване!

Аха, Луцифер. Маймуната все още подскачаше на свобода в дървесата на Зефир и горко му на обитателя на къщата, на чийто покрив решеше да клекне тя. Вследствие на вдигналата се шумотевица и надвисналите съдебни дела за материални щети, преподобният Блесет се измъкна от града някъде в средата на август и не остави новия си адрес.

— Ако ти хрумне добра идея, непременно я сподели с мен! — отвърна кметът Суоп с нотка на раздразнение. — Освен да помоля момчетата от военновъздушната база да пуснат бомба върху града, вече съм изпробвал кажи-речи всичко друго!

— Може би док Лезандър може да го хване или пък да платим на някой от зоопарк да дойде и да… — г-н Долар все още говореше, когато кметът Суоп се отдалечи и бръснарят го последва, продължавайки да му натяква за маймуната.

Ние с родителите ми си намерихме места и аз се въртях от неудобство, докато в залата влизаха още хора. Дойде д-р Париш, придружен от съпругата си, и, о, помощ, Демонката се намъкна с майка си като пожарен кран и татко си като свещица. Постарах се да се смаля на стола си, но тя ме видя и радостно ми махна. За щастие около нас нямаше свободни места, иначе щях да се кача на сцената със сопол на врата. След това сетивата ми получиха втори шок, когато с родителите си влезе Джони Уилсън. Не минаха и две минути и ето го Бен с неговите майка и баща, а плътно по петите им вървяха Дейви Рей и семейството му. Щеше да се наложи да изтърпя подигравателните им подвиквания, но, честно казано, радвах се да ги видя. Както Бен веднъж бе казал, те ми бяха добри мили приятелчета.

Трябва да обясня, че хората в Зефир умееха да оказват подкрепа. Другата възможна причина бе да не дават нищо интересно по телевизията в събота вечер. Отвориха килер и изнесоха още столове. Тълпата се смълча за няколко секунди, когато в стаята с голяма усмивка на лицето влезе Върнън Тъкстър, облечен само по последните остатъци от летния си тен. Но хората вече бяха привикнали с него и се бяха научили къде да гледат и къде — не.

— Тоя е все още гол, маме! — посочи Демонката, но като изключим няколко приглушени кикота и изчервени лица, никой не направи сцена.

Върнън си придърпа стол в ъгъла в дъното на залата и седна там, спокоен като крава. Имам предвид като бик.

По времето, когато кметът Суоп и г-жа Пратмор извадиха кутия с плакети на масата отпред, в залата вече се бяха събрали към седемдесет любители на литературата. Г-н Гроувър Дийн, строен мъж на средна възраст, който носеше старателно сресана кестенява перука и кръгли очила със сребърни рамки, излезе отпред, понесъл папка и седна на масата заедно с кмета и г-жа Пратмор. Дръпна ципа на папката и извади отвътре купчина листове, които, предположих, представляваха печелившите произведения в трите категории — къс разказ, есе и поезия.

Кметът Суоп се изправи и почука микрофона на сцената. Приветства го писък на микрофония и шум като слон, който изпуска газове, което предизвика хор от кикот и накара кметът да махне на човека, който се занимаваше с озвучаването. Тъкмо всички се успокоиха, микрофонът бе настроен и г-н Суоп си прочисти гърлото и се приготви да заговори, когато из публиката премина вълна шепот. Погледнах през рамо към вратата и подскачащото ми сърце се преметна като сомче. Току-що беше влязла Дамата.

Тя беше облечена във виолетово и носеше кръгла шапчица и ръкавици. Мрежичка на фин воал се спускаше върху лицето й. Изглеждаше крехка, синкавочерните й ръце и крака бяха тънки като клечки. Подхванал я под лакътя с тъй дискретната си ръка я крепеше Чарлз Дамаронде с масивните рамене и веждите на върколак. На три стъпки зад Дамата вървеше Лунният човек, понесъл бастунчето си и надянал лъскав черен костюм с червена вратовръзка. Беше без шапка, двуцветното му тъмно-и-светло лице и теме сияеха оголени пред очите на всички.

Муха да бръмнеше в залата, щеше да се чуе. Или по-точно, сопол да паднеше от носа на Демонката…

— Олеле! — прошепна мама.

Татко нервно помръдна на стола си и, предполагам, щеше да стане и да си отиде, ако не се налагаше да остане заради мен.

Дамата огледа публиката иззад воала си. Всички столове бяха заети. Мярнах за момент зелените й очи — наистина за секунда, — но това беше достатъчно да ми се стори, че подушвам вдигаща пара пръст и блатни цветя. След това, внезапно, Върнън Тъкстър се изправи и с поклон й предложи стола си.

— Благодаря, сър! — каза Дамата с треперещия си глас и седна.

Върнън остана прав в дъното на залата, а Чарлз Дамаронде и Лунния Човек се изправиха от двете страни на елегантната Дама. Малцина от присъстващите — не бяха много, само петима или шестима — се надигнаха не за да предложат местата си, а за да излязат от залата. Те не бяха уплашени като татко — бяха потресени, че, без да искат разрешение, чернокожи са влезли в зала, пълна с бели. Всички го знаехме, Дамата също го знаеше. Такива бяха времената, в които живеехме.

— Предполагам, можем да започваме… — поде кметът Суоп. Продължаваше да проучва публиката, поглеждаше към Дамата и Лунния човек и после пак към присъстващите. — Искам да ви приветствам с добре дошли на церемонията по награждаването на победителите в Конкурса по писане от 1964 година, организиран от Съвета по изкуствата на Зефир. Първо, бих искал да благодаря на всеки от участниците, без които не би могло да има конкурс!

Е, речта му продължи известно време. Вероятно щях да задрямам, но не ме свърташе на едно място. Кметът Суоп представи всички съдии и след това членовете на Съвета по изкуствата, след това представи и господин Куентин Фарадей от „Адамс Вали Джърнъл“, който беше дошъл да снима и да интервюира победителите. Най-сетне кметът си седна и мястото му на сцената зае г-жа Пратмор, която извика носителя на третата награда в раздела за есе. При нея се качи възрастна дама на име Делорес Хайтауър, взе есето си от г-н Дийн и в течение на петнайсет минути чете на публиката за радостите от градината с билки, след което си получи плакета и отново седна на мястото си. Есето на първо място, написано от масивен господин с редки зъби на име Джордж Ийгърс, се отнасяше за онзи случай, когато спукал гума недалеч от Тускалууза и единственият и неповторим Биър Брайънт спрял да го пита дали има нужда от помощ, с което доказал божествеността на Биър.

Дойде ред на раздела за поезия. Представете си изненадата ми, когато майката на Демонката се изправи, за да прочете стихотворението на второ място. Ето част от него:

Дъждецо, ти прибирай си крилете,

каза слънчо този летен ден двузначен.

Имам още дълго аз да светя,

а ти с тез тъмни облаци ще ме разплачеш…

Тя четеше с такава емоция, че се страхувах, че ще се разреве и дъжд ще залее цялата зала. Демонката и баща й ръкопляскаха толкова силно накрая, че човек да си помисли, че е настъпило Второто пришествие.

Стихотворението на първо място — с автор дребна сбръчкана стара г-жа на име Хелън Тротър — беше в същността си любовно писмо, първите стихове от което звучаха така:

Той винаги е тук да покаже, че го е грижа

което е право, в защита на него въстава…

А последните:

О, как обичам да виждам усмивката

на нашия велик щатски губернатор Джордж С. Уол-лас.

— Мале — прошепна татко.

Дамата, Чарлз Дамаронде и Лунния човек бяха достатъчно културни да не правят публични коментари.

— А сега — обяви г-жа Пратмор — преминаваме към раздела за разказ.

Сещате ли се за корковата тапа? Ужасно ми трябваше!

— Тази година сред победителите е най-младият в архивите, от самото начало на състезанието през 1955 г. Имахме известни затруднения да решим дали произведението му е къс разказ или есе, тъй като се базира на реално събитие, но в крайна сметка решихме, че показва достатъчно творчески умения и полет на въображението, че да го сметнем за разказ. А сега, приветствайте, моля, носителя на третото място, който ще ни прочете разказа си със заглавие „Преди изгрев“, Кори Макенсън! — г-жа Пратмор даде пример за ръкопляскане.

Татко промърмори:

— Покажи им!

Кой знае как успях да се изправя.

Докато вървях към сцената, скован от транса на ужаса, чух Дейви Рей да се хили и после тихо „прас“, когато баща му го плесна по опакото на врата. Г-н Дийн ми връчи разказа ми, а г-жа Пратмор наведе надолу микрофона, за да мога да говоря в него. Погледнах към морето от лица пред себе си; те всички сякаш се сливаха в едно, в колективна маса от очи, носове и усти. Внезапно се вцепених от страх — дали ми беше вдигнат ципа? А смеех ли да сведа очи и да погледна? Забелязах фотографа от „Джърнъл“ с приготвен апарат. Сърцето ми тупкаше като крилца на затворена в клетка птичка. В стомаха ми се търкулна кисела топка, но знаех, че ако повърна, никога повече нямаше да видя бял ден. Някой се изкашля, а друг някой си прочисти гърлото. Всички ме гледаха и в ръцете ми листовете трепереха.

— Хайде, Кори! — подкани ме г-жа Пратмор.

Погледнах към заглавието и започнах да го чета, но в гърлото ми, там където се оформяха думите, сякаш бе заседнало бодливо яйце. Мракът пляскаше с криле по ръбовете на полезрението ми — дали щях да припадна пред всички тези хора? Щеше да се получи страхотна снимка за първата страница на „Джърнъл“, а? Очите ми се забелват, тялото ми се свлича на пода, гащите ми се белеят в процепа на отворения ми цип…

— Давай спокойно! — каза г-жа Пратмор и в гласа й усетих, че и нейните нерви са опънати.

Очите ми, които имах чувството, че ей сега ще избухнат в гнездата си, затанцуваха по публиката. Видях Дейви Рей, Бен и Джони. Те вече не се хилеха — това беше лош знак. Видях г-н Джордж Ийгърс да поглежда към часовника си — друг лош знак. Чух някакво злобно чудовище да шепне:

— Уплашило се е, горкото момченце!

Видях Дамата да се изправя на крака в дъното на залата. Зад воала й погледът й бе студен и спокоен като гладка зелена вода. Вдигна брадичка и това движение ми пошушна една-едничка дума: Смелост!

Поех си дъх. Дробовете ми дрънчаха като товарния влак, пресичащ нестабилен мост. Бях тук, това бе моят миг. Трябваше да продължа, за добро или за лошо.

Казах:

— Преди…

Гласът ми, изтътнал мощно през микрофона, отново ме лиши от дар слово. Г-жа Пратмор положи длан на гърба ми, все едно да ми помогне да не падна.

— … изгрев — продължих. — От К-к-кори Макенсън.

Започнах да чета. Знаех думите. Познавах разказа. Гласът ми сякаш принадлежеше на някой друг, но разказът бе част от мен. Докато продължавах нататък, от изречение към изречение, осъзнах, че кашлянето и прочистването на гърла са секнали. Никой не шепнеше. Прочетох произведението, сякаш пътувах по просека из познати гори; знаех накъде съм тръгнал и това бе един вид успокоение. Посмях да вдигна отново очи към публиката и когато го сторих, усетих ефекта.

Това беше първото ми преживяване от този род и, като всеки първи път, усещането остава с теб завинаги. Какво точно представляваше нямам понятие, но се заби в душата ми и се устрои удобно там. Всички ме гледаха — всички ме слушаха. Думите излизаха от устата ми — слова, които бях заченал и които бях родил — и превръщаха времето в лишено от смисъл понятие; те сплотяваха зала, пълна с хора, за пътешествие с познати гледки, звуци и мисли; те ме оставяха и пътуваха в умовете и спомените на хора, които никога не са били край Саксън Лейк в онази студена, ранна мартенска утрин. Можех с един поглед към тях да позная, че тези хора ме следват. И най-великото нещо — по-велико от това няма — беше, че те искаха да отидат там, където ги водех.

Всичко това, разбира се, успях да съобразя много по-късно. Онова, което ме порази в онзи момент, освен че стигнах до края, бе колко са тихи и кротки всички. Бях намерил ключа към машината на времето. Бях открил поток от сила, която никога не съм сънувал, че притежавам. Бях намерил магическа кутия и тя се наричаше „пишеща машина“.

Струваше ми се, че гласът, леещ се от гърлото ми, сякаш се усилваше. Струваше ми се, че говори с изразителност и яснота, а не е просто монотонно мърморене, с каквото бях започнал да чета. Бях изумен и въздигнат. Всъщност — чудо на чудесата — ми беше приятно да чета на глас.

Стигнах до последното изречение и останах без разказ.

За момента.

Майка ми започна да ръкопляска първа. След това татко, после и останалите в стаята. Аплодисментите ми дойдоха добре, но не бяха и наполовина толкова приятни, колкото усещането, че водиш хора на пътуване и те ти се доверяват, че знаеш пътя. Утре може би щях да искам да съм млекар като татко, или пилот на самолет или пък детектив, но точно в този миг повече от всичко на света исках да бъда писател.

Приех плакета си от кмета Суоп.

Когато си седнах, хората около мен ме тупаха по гърба и от начина, по който мама и татко се усмихваха, можех да отгатна, че се гордеят с мен. Нямах нищо против, че името ми е сбъркано на плакета. Нали аз знаех кой съм.

Носителят на втората награда, г-н Терънс Хосмър, беше писал за фермер, който се опитва да надхитри ято гарвани, кълвящи царевицата му. Победителката в конкурса, г-жа Ада Йърби, описваше среднощното преклонение на животните при рождението на Иисус Христос. След това кметът Суоп благодари на всички, задето са дошли и каза, че могат да се разотиват. По пътя навън около мен се завъртяха Дейви Рей, Джони и Бен. Убеден бях, че получавам повече внимание от г-жа Йърби.

Майката на Демонката дошляпа да ме поздрави, обърна към майка ми широкото си, мустакато лице и каза:

— Знаеш ли, рожденият ден на Бренда е следващата събота и Бренда несъмнено би искала момчето ти да дойде. Знаеш ли, написах онова стихотворение за Бренда, понеже тя е наистина чувствително дете. Та момчето ти ще дойде ли на празненството на Бренда? Няма нужда да носи подарък или нещо такова.

Мама ме погледна въпросително. Видях Демонката да стои при баща си от другата страна на залата. Махна ми и се ухили. Дейви Рей ме сръга в ребрата; той не знаеше колко е близо до това да бъде убит. Казах:

— О, госпожо Сътли, струва ми се, че имам някои домашни задачи в събота. Нали, мамо?

Мама, Бог да я поживи, си влезе в ролята.

— Да, определено. Трябва да окосиш тревата и да помогнеш на баща си да боядиса верандата.

— Така ли? — изуми се татко.

— Време му е вече да се свърши — увери го мама. — Събота е единственият ден, в който можем да работим всички заедно.

— Аз може би дори ще мога да доведа помощници — предположих, което накара приятелите ми да си плюят на петите.

— Е, ако искаш да минеш на рождения ден на Бренда, на нея ще й хареса. Ще дойдат роднините й отвсякъде — г-жа Сътли ме дари с пораженческа усмивка.

Тя знаеше истината. Върна се при Демонката и й каза нещо, а момичето ме дари с абсолютно същата усмивка. Чувствах се като подметката на стъпила във фъшкия обувка. Но не можех да окуражавам Демонката, просто не можех! Беше нечовешко да искат такова нещо от мен. А и, о, братче, с лекота можех да си представя какво представляват и роднините на Демонката! Тази група сигурно би накарала и семейство Мюнстър^[3] да изглеждат милички.

Почти бяхме стигнали до вратата, когато тих глас изрече:

— Том? Том Макенсън?

Татко спря и се обърна.

Беше в присъствието на Дамата.

Тя изглеждаше по-дребна, отколкото я помнех. Едва стигаше до раменете на баща ми. Но в нея имаше сила, с която не могат да се равняват и десет мъже — човек можеше да види напора на живота в нея така ясно, както го вижда в древното дърво, превито пред ветровете на безброй бури. Тя се бе приближила, без да е съпроводена от г-н Дамаронде или от Лунния човек, който стоеше и я чакаше на известно разстояние.

— Здравейте отново! — поздрави я мама.

Дамата й кимна. Изражението на татко бе като на човек, затворен в тъмно мазе с тарантула в него. Очите му се стрелкаха наоколо в търсене на път за бягство, но той бе твърде добре възпитан, за да се държи грубо с Дамата.

— Том Макенсън — повтори тя, — вие със съпругата ти определено сте отгледали талантливо момче!

— Аз… ами… правим всичко възможно, благодаря.

— И такъв добър оратор — продължи Дамата. Усмихна ми се и добави: — Ти се справи добре!

— Благодаря, госпожо.

— Как се държи колелото ти?

— Добре. Кръстих го Рокет.

— Много хубаво име.

— Да, госпожо. И… — Кажи й, посъветвах се сам. — И си има око във фара.

Тя вдигна вежди, съвсем леко:

— Това факт ли е?

— Кори! — скастри ме татко. — Не си измисляй подобни неща!

— Струва ми се — каза Дамата, — че колелото на едно момче трябва да гледа къде отива. Трябва да вижда дали пътят е чист или го очакват неприятности. Струва ми се, че колелото на момчето се нуждае от искрица от кон в него, и частица от елен, и може би дори капчица рептилия. За ум, нали разбирате?

— Да, госпожо — съгласих се.

Тя познаваше Рокет, няма шега.

— Беше много мило от ваша страна да подарите на Кори колело — каза й татко, — аз не приемам милостиня, но…

— О, това не беше милостиня, г-н Макенсън! Беше отплата за добро дело! Господин Макенсън, в дома ви няма ли нищо, което да се нуждае от поправката на г-н Лайтфут?

— Не, мисля че всичко си работи както трябва.

— Добре — каза Дамата и се втренчи в баща ми. — Човек никога не знае кога нещата могат да се повредят.

— Беше ми приятно да се срещнем, госпожо… ъъъ… Дама — татко подхвана мама под ръка, — но вече ни е време да се прибираме!

— Господин Макенсън, има въпроси, които трябва да обсъдим — каза Дамата, когато започнахме да се отдалечаваме от нея. — Вярвам, че разбирате, когато казвам, че са въпроси на живот и смърт?

Татко спря. Видях мускулът на челюстта му да се стяга. Той не искаше да се обръща отново към Дамата, но тя го привличаше. Може би бе усетил жизнената й сила — суровата й, първична сила — да нараства леко, точно както аз го усетих. Той като че ли искаше да направи още една крачка встрани от старицата, но просто не му стигаха силите.

— Вярвате ли в Иисус Христос, г-н Макенсън? — попита Дамата.

Този въпрос пречупи последната му барикада. Татко се обърна с лице към нея.

— Да, вярвам — каза й сериозно.

— Аз също. Иисус Христос е бил толкова съвършен, колкото е възможно за човешко същество, но и той е полудявал и се е бил, и е плакал, и е имал дни, в които се е чувствал така, сякаш не може да направи и крачка повече. Като когато прокажените и болните за малко да го стъпчат, всички те молещи го за чудеса и преследвайки го, докато не му изчерпят чудотворството. Това, което се опитвам да кажа, г-н Макенсън, е че дори Иисус Христос понякога е имал нужда от помощ, и не е бил твърде горд, за да я потърси.

— Не ми трябва… — татко се отказа.

— Виждате ли — увери го Дамата. — Аз вярвам, че всеки има видения от време на време. Вярват, че това е част от животното човек. Имаме си тези видения — тези парченца от големия пъзел — но не можем да преценим къде им е мястото или защо е там. Повечето пъти те ни навестяват насън, когато спим. Понякога може да се сънува и когато си буден. Практически всички ги имат, само дето не могат да осъзнаят значението им. Разбирате ли?

— Не — отвърна татко.

— О, да, разбирате! — старицата вдигна кокалестия си пръст. — Хората се оказват омотани до уши в лепкавата мухоловка на този свят, която ги прави слепи, глухи и неми за онова, което се случва от другата страна.

— От другата страна ли? Каква друга страна?

— В другия свят отвъд реката — обясни Дамата. — Там, откъдето те вика мъжът от дъното на Саксън Лейк.

— Не искам да слушам повече за това — но татко не се помръдна.

— Вика те — повтори Дамата. — И аз го чувам и той ми съсипва проклетия сън, а аз съм стара жена, която се нуждае от малко спокойствие — тя пристъпи по-близо до татко и се втренчи в него. — Този мъж има нужда да каже кой го е убил, преди да продължи нататък. О, той се опитва, опитва се с все сили, но не може да ни даде нито име, нито лице. Може да ни даде само онези малки парченца от голямото цяло. Ако дойдеш да се срещнеш с мен и си поблъскаме главите заедно, може би ще успеем да ги сглобим по някакъв начин. След това ти отново ще можеш да спиш добре нощем, аз също, а той ще може да иде там, където му е мястото. Дори по-добре: ние ще можем да си хванем убиец, ако има такъв, който може да бъде хванат.

— Аз не… не вярвам… в подобни…

— Дали вярваш или не — изборът е твой — прекъсна го Дамата. — Но когато мъртвецът дойде да те призовава нощес — а той ще дойде!, — няма да имаш друг избор, освен да го слушаш. И те съветвам, господин Макенсън, да започнеш да го слушаш!

Татко понечи да каже нещо и устата му се отвори, но езикът не съумя да избута думите навън.

— Извинете ме — казах на Дамата, — исках да ви попитам… дали случайно… не сте имала и други сънища.

— О, постоянно имам — увери ме тя. — Проблемът е, че на моята възраст повечето сънища са повторения.

— Е… чудех се… дали сънувате четири момиченца.

— Четири момиченца? — повтори тя.

— Да, госпожо. Четири момиченца. Сещате се. Чернокожи като вас. И са издокарани официално, все едно е неделя.

— Не — каза тя. — Не мисля, че съм ги сънувала.

— Аз ги сънувам често. Не всяка нощ, но често. Какво означава това според вас?

— Парче от цялото — обясни Дамата. — Може да е нещо, което вече знаеш, но още не знаеш, че го знаеш.

— Моля?

— Не е задължително да ти говорят духове — поясни тя. — Може да си говориш и ти самият, опитвайки се да разбереш нещо.

— О — възкликнах. Дали пък затова Дамата приемаше сънищата на татко, но не и моите — моите не бяха призраци от миналото, а сянка на бъдещето.

— Трябва да дойдеш до Брутън и да разгледаш новия ни музей, когато бъде готов — каза Дамата на мама. — Събрахме пари да започнем строителството в обществения център. Сигурно ще го завършим за няколко месеца. Ще има много хубава изложбена зала!

— Чух за това — каза мама. — Успех!

— Благодаря. Е, ще ти съобщя кога ще бъде церемонията по откриването. Не забравяйте какво ви казах, господин Макенсън! — дамата подаде облечената си във виолетова ръкавица ръка и татко я пое. Може да се страхуваше от Дамата, но преди всичко беше джентълмен. — Знаете къде живея!

Дамата се присъедини към съпруга си и г-н Дамаронде и те излязоха заедно в топлата, спокойна нощ. Ние си тръгнахме скоро след тях и ги видяхме да се отдалечават не в покрития с изкуствени диаманти понтиак, а с обикновен син шевролет. Последните посетители си говореха на тротоара и с удоволствие отново ме осведомиха колко са се наслаждавали на прочита ми.

— Продължавай все така! — каза г-н Долар и след това го чух да се хвали пред друг господин. — Да знаеш, че аз го подстригвам. Да, сър, подстригвам това момче, и то от години!

Подкарахме към къщи. С две ръце стисках плакета в скута си.

— Мамо? — попитах. — Какъв музей ще има в Брутън? Ще има ли динозаврови кости и такива работи?

— Не — отвърна ми татко. — Ще бъде изложение за граждански права. Предполагам, че ще сложат писма, статии и снимки, такива експонати.

— Както чух, ще са артефакти от робството — уточни мама. — Например окови за крака и железа за жигосване, това бих предположила. Лизбет Сиърс ми каза, че чула, че Дамата продала онзи голям понтиак и дарила парите за строежа на сградата.

— Обзалагам се, че онези, които изгориха кръст на моравата й не си подсвикрват „Дикси“ от радост — отбеляза татко. — Кланът има какво да каже по въпроса, което си е верно — верно си е.

— Според мен това ще е полезен музей — отвърна мама. — Мисля, че те трябва да знаят къде са били, за да научат накъде отиват.

— Аха, а аз знам и къде точно иска да идат Кланът… — татко натисна спирачките и насочи пикапа по завоя към „Хилтоп Стрийт“.

Мярнах за момент между дърветата имението на Такстър, от прозорците му се лееше светлина.

— Тя има здрава хватка — каза татко, почти като на себе си. — Дамата имам предвид…

Знаехме за кого говори, разбира се.

— Има здрава хватка. И все едно гледаше право в мен, а аз не можех да я спра да не види нещата, които… — той като че ли осъзна, че ние с мама още сме тук и внезапно отряза нишката на мисълта си.

— Ще дойда с теб — предложи му мама. — Ако искаш да се срещнеш с нея. Ще стоя точно до теб през цялото време. Тя иска да ти помогне. Много ми се ще да й го позволиш!

Татко помълча. Вече приближавахме къщата ни.

— Ще си помисля по въпроса — обеща, което беше неговият начин да каже, че не иска да чува и думица повече за Дамата.

Татко може и да знаеше къде живее старицата и може и да се нуждаеше от помощта й да прогони духът, който го зовеше от дълбините на Саксън Лейк, но още не беше готов. Нямах представа дали някога щеше да се почувства готов. От него зависеше да направи първата стъпка и никой не можеше да пристъпи вместо него. Аз лично си имах други проблеми за момента: съня с четирите чернокожи момиченца, това, че Демонката си падаше по мен и как да преживея годината с Кожения мях, а също и за какво ще пиша в следващия си разказ.

Също и зеленото перо. Всичко опираше до зеленото перо, чиито неотговорени въпроси ме измъчваха от едно от седемте загадъчни чекмеджета.

Тази нощ татко окачи плакета на стената в стаята ми, точно над магическата кутия. Изглеждаше добре там, между изображението на едър тип с винт във врата и тип с черно наметало и издължени зъби.

Тази вечер бях зареден със сила и бях вкусил от живота. Бях направил собствената си първа стъпка, колкото и тромава да беше, в посоката, в която се бях запътил. Усещането за чиста радост можеше да избледнее, да изчезне под тежестта на дните и да го омаловажи реката на времето, но в тази нощ, в тази прекрасна и невъзможна за повторение нощ, аз бях жив.