Робърт Маккамън
Момчешки живот (2)

Искам да ви кажа някои важни неща, преди да започнем пътуването си.

Оцелях до края. Това е един от проблемите, когато разказваш нещо в първо лице. Читателят знае, че разказвачът не е бил убит. Така че каквото и да ми се случва — каквото и да ми се е случило, — може да сте сигурни, че съм оцелял след края му, макар че може би преживяването ме е променило за добро или за лошо, ваше право е да решите в коя посока точно.

Сигурно ще има места в книгата, където ще си кажете: „Хей, как тъй той знае, че се е случило туй събитие тука или че оня човек е казал или е сторил това и това, пък дори не е бил там?“ Отговорът на този въпрос е, че впоследствие съм открил достатъчно, че да запълня празните места, или в някои случаи съм си измислил какво е станало, или пък тук-там съм преценил, че непременно трябва да се е случило по определен начин, дори да не е било така.

Роден съм през юли 1952 г. Скоро ставам на четирийсет години^[1]. Боже, какво число само, а? Вече не съм, както критиците ми обичаха да казват, „обещаващ млад талант“. Аз съм това, което съм. Пиша, откакто бях в началното училище и си измислях разни истории — много преди да разбера с точност какво всъщност правя. Публикуваха ме за първи път през 1978 г. Така станах писател. Или „автор“? Както казват „Бийтълс“, ако си с меки корици, значи си писател. Автор ставаш, когато те издадат с твърди корици. Едно е сигурно: бая ми се е втвърдила корицата. Понасял съм ритници и съм се усмихвал на добротата като всеки един друг брат и сестра в нашия въртящ се дом. И бях благословен с умението да създавам герои и светове на платното на живота. Писател? Автор?

А какво ще кажете за „разказвач“?

Искаше ми се да положа спомените си върху хартия, където ще мога да ги задържа. Знаете ли, аз вярвам в магията. Бях роден и израснах в магически времена, в магически град, сред магьосници. О, почти всички останали не осъзнаваха, че живеем в тази паяжина от магия, свързани със сребърния филигран на шанса и обстоятелствата. Но аз си го знаех през цялото време. Когато бях на дванайсет години, светът беше моят магически фенер и в неговото призрачно зелено сияние виждах миналото, настоящето и бъдещето. Вие вероятно също сте надничали в него; просто не си го спомняте. Виждате ли, аз смятам така: първоначално всички владеем магията. При раждането носим в себе си вихри, горски пожари и комети. Раждаме се способни да пеем на птиците и да четем облаците, и да виждаме съдбата си в песъчинките. Но след това ни училищосват магията направо от дън душите. Църквоскват ни я, нашляпват я, изпират я и я изресват. Слагат ни на правия и тесен път и ни нареждат да бъдем отговорни хора. Казват ни да се държим спрямо годините си. Казват ни да пораснем, Бога ми! И знаете ли защо ни го казват? Понеже онези, които го изричат, се боят от дивото и от младостта и понеже магията, която знаем, ги кара да се срамуват и да се натъжават, че са й позволили да увехне у тях.

След като се отдалечиш много от нея обаче, не можеш да си я върнеш. Може да я докоснеш за по няколко секунди. Просто секунди познание и припомняне. Когато хората се разплачат на филм, това е, защото, макар и за миг, златното огледало на магията се пробужда в тъмния киносалон. След това зрителите излизат на суровото слънце на логиката и разума — и магията отново пресъхва, а те остават с лекото усещане за разбито сърце и дори не знаят защо. Когато песен пробуди паметта, когато въртящите се в слънчев лъч прашинки отвлекат вниманието ти от света, когато се заслушаш във влака, минаващ по релсите нощем в далечината, и се зачудиш къде ли отива, ти пристъпваш отвъд онова, което си, и отвъд мястото, където се намираш. Тогава — за най-кратката частица време — се озоваваш в царството на магията.

Ето в това вярвам аз.

Истината за живота е, че всяка година ни отдалечава все повече от същността, с която сме били родени. Товарят ни камъни на раменете, някои от тях — добри, други не толкова. Случват ни се разни неща. Любими хора умират. Други катастрофират и биват осакатени. Хората губят пътя си по една или друга причина. Не е трудно да се случи в този свят на луди лабиринти. Самият живот дава всичко от себе си, за да ни издърпа изпод краката спомена за магията. Човек не осъзнава какво му се случва, докато един ден не усети, че е изгубил нещо, което дори не е сигурен какво точно представлява. Все едно да се усмихнеш на хубаво момиче и тя да те нарече „господине“. Просто се случва…

За мен са важни тези спомени кой съм бил и къде съм живял. Те съставят голяма част от онова, което ще стана, когато стигна края на пътя си. Имам нужда от спомена за магията, ако изобщо мога да се надявам да призова магия отново. Трябва да знам и да помня, и искам да ви разкажа.

Казвам се Кори Джей Макенсън. Родният ми град се наричаше Зефир, в Южна Алабама. Там никога не ставаше твърде студено или твърде горещо. Улиците му бяха засенчени от големи черни дъбове, а къщите му имаха предни веранди и щори на прозорците. Имаше парк с две бейзболни игрища, едно за деца и едно — за големи. Имаше обществен плувен басейн, където водата беше синя и чиста, и децата се хвърляха в дълбокия край, за да вадят монети. На Четвърти юли в града устройваха барбекю, а в края на лятото — състезание по писане. Когато бях на дванадесет, през 1964 г., в Зефир живееха към хиляда и петстотин души. Имаше кафене „Брайт Стар“, магазин „Улуърт“, малка зарзаватчийница „Пигли-Уигли“. На Шосе 10 пък се намираше къща, в която живееха лоши момичета. Не всяко семейство притежаваше телевизор. Страната бе на сух режим, което ще рече, че контрабандистите на алкохол процъфтяваха. Пътищата водеха на север, на юг, на изток и на запад, а през нощта на път за Бирмингам минаваше товарен влак и след него оставаше мирис на изгорено желязо. Зефир имаше четири църкви и основно училище, и гробище, което се намираше на Поултър Хил. Наблизо имаше и езеро — толкова дълбоко, че спокойно можем да го обявим за бездънно. Родният ми град беше пълен с герои и злодеи, честни хора, които познаваха красотата на истината, и други, за които красотата се таеше в лъжата. Родното ми градче навярно много напомня вашето.

Но Зефир беше магическо място. Духове се разхождаха на лунна светлина. Излизаха от тревистото гробище и стояха на хълма, и си говореха за старите времена, когато „Кока-кола“ наистина била яка работа и човек можел да различи демократите от републиканците. Знам. Чувал съм ги. Бризът в Зефир духаше през комарниците, разнасяйки аромата на орлови нокти и пробуждаща се любов, и назъбени сини светкавици връхлитаха земята и пробуждаха омраза. Имахме страшни бури и суша, и реката, която минаваше извън града ни, бе добила навика да го наводнява. През пролетта на петата ми година наводнение изкара змии по улиците. След това ястребите се спуснаха — тъмно торнадо от стотици птици — и вдигнаха змиите в усмъртяващите си клюнове, и реката се сгуши отново в бреговете си като набито куче. Подир туй слънцето изскочи като призовано от фанфари и от опръсканите с кръв покриви на родното ми градче се вдигна пара.

Имахме си черна кралица, която беше на сто и шест години. Имахме стрелец от Запада, който бе спасил живота на Уайът Ърп в О. К. Корал. Имахме си чудовище в реката и тайна в езерото. Имахме призрак, който витаеше по шосето зад волана на черна спортна кола с нарисувани на капака пламъци. Имахме си Гавраил и Луцифер, а също и бунтовник, който се вдигна от мъртвите. Имахме си извънземен нашественик и момче с идеалния замах, и по „Мърчант Стрийт“ вършееше изтърван динозавър.

Градчето беше магическо.

В душата ми се таят спомените за един момчешки живот, прекаран в това омагьосано царство.

Аз помня.

А ето и събитията, за които искам да ви разкажа.