Робърт Маккамън
Момчешки живот (4)

2.
Долу в тъмното

Зеленото перо влезе в джоба ми. Оттам то си проправи път към моята стая и се засели в кутията от пури „Уайт Оул“ заедно с колекцията ми от стари ключове и изсушени насекоми. Затворих капака на кутията, прибрах я в едно от седемте магически чекмеджета и здраво го хлопнах.

След което напълно забравих за перото. Колкото повече си мислех за забелязания от мен силует на ръба на гората, толкова повече ми се струваше, че съм сбъркал, че зрението ми е било изкривено от притеснение за изчезването на баща ми под водата, когато колата потъна. Няколко пъти се наканвах да спомена на татко за това, но все изникваше нещо. Мама направо откачи, като разбра, че той е скочил в езерото. Беше му толкова ядосана, че подсмърчаше, докато крещеше, а татко трябваше да седне заедно с нея на кухненската маса и да й обясни кротко защо го е направил.

— Там зад волана имаше човек — каза й. — Не знаех, че вече е мъртъв. Мислех, че само е припаднал. Ако си бях стоял и не предприемех нищо, какво щях да мисля за себе си след потъването на колата?

— Можеше да се удавиш! — овика го мама със стичащи се по бузите сълзи. — Можеше да си удариш главата в някой камък и да се удавиш!

— Не се удавих. Не си ударих главата в камък. Сторих онова, което трябваше! — татко й подаде хартиена салфетка и тя я използва да си избърше очите.

Изстреля последния си довод:

— Това езеро е пълно с водни змии! Можеше да попаднеш право в някое гнездо от змии!

— Не попаднах — увери я татко, а тя въздъхна и поклати глава, сякаш живееше с най-лудия глупак, раждан някога.

— Най-добре си свали мокрите дрехи — каза му накрая, когато отново си беше овладяла гласа. — Просто се благодаря на Бога, че и твоят труп не е там на дъното на езерото! — мама се изправи и помогна на татко да разкопчае прогизналата си риза. — Знаеш ли поне кой беше?

— Никога досега не съм го виждал.

— Кой би сторил подобно нещо на друго човешко същество?

— Това му е работата на Джей Ти — да разбере… — татко смъкна ризата и мама му я взе с два пръста, сякаш езерната вода носеше проказа. — Трябва да ида до кабинета му да помогна с описанието. И да знаеш, Ребека, че когато погледнах в лицето на онзи мъртвец, сърцето ми направо спря. Никога досега не съм виждал такова нещо и се моля на Бога повече никога да не видя отново.

— Боже — възкликна мама, — ами ако беше получил сърдечен удар? Кой щеше да спасява теб?

Мама беше изтъкана от притеснения. Трепереше за времето, за цената на зеленчуците, да не се счупи пералнята, да не би мелницата за хартия в Адамс Вали да замърси река Текумзе, също и за цената на новите дрехи, а и за всичко друго под слънцето. Според мама светът представляваше голямо, съшито от разни парченца одеяло, чиито кръпки вечно се разшиват. Нейните притеснения все едно служеха за игла, която да затяга опасните шевове помежду им. Ако тя успееше да си представи събитията във възможно най-лошата светлина, тогава сякаш добиваше някакъв контрол върху тях. Както казах — такава й беше природата. Баща ми бе готов да хвърля шепа зарове, за да вземе решение, но мама трепереше ежечасно за всяко нещо. Предполагам, двамата се уравновесяваха взаимно, както е редно да става с двама души, които се обичат.

Родителите на майка ми — дедъ Остин и нана Алис — живееха на около дванайсет мили южно в град, наречен Уаксахачи, в полите на военновъздушната база „Робинс“. Нана Алис беше още по-ужасно притесняваща се от мама; с цялата си душа копнееше за трагична манна, докато дедъ Остин — бивш дървосекач с дървен крак, който да показва като доказателство как му се приплъзнала веднъж бичкията — я предупреждаваше, че ще отвинти крака си и ще я тресне по главата с него, ако не спре да му пищи в ухото и не го остави на мира. Наричаше дървения си крак „миротворец“, но поне, доколкото знам, никога не го беше използвал за по-различна цел от онази, за която бе издялан. Мама имаше също и по-големи брат и сестра, но баща ми беше едно дете в семейството.

Тъй или иначе, когато този ден отидох на училище, при първа възможност разказах за случилото се на Дейви Рей Кълан, Джони Уилсън и Бен Сиърс. По времето, когато би училищният звънец и аз поех към къщи, новината се разнасяше из Зефир като горски пожар. „Убийство“ бе най-използваната дума. Родителите ми едва смогваха да се отбраняват от телефонните обаждания. Всички искаха да знаят кошмарните подробности. Излязох навън да покарам старото си ръждиво колело и да изкарам Ребъл да потича в гората и ме осени, че може би някой от хората, които се обаждаха, вече бе в течение на подробностите. Може би някой от тях се опитваше да подразбере какво точно е било видяно или какво знае шериф Еймъри.

И тогава, докато въртях педалите на колелото си из гората и Ребъл тичаше по петите ми, осъзнах, че някой в родното ми градче може да се окаже убиец.

Дните отминаваха, стопляха се към сърцето на пролетта. Седмица след скока на баща ми в Саксън Лейк историята бе добила такъв вид: шериф Еймъри не бе открил в Зефир или съседните околии да има изчезнали хора. Не донесе нова информация и статията на първа страница на седмичния „Адамс Вали Джърнъл“. Шерифът и двама от заместниците му заедно с неколцина пожарникари и половин дузина доброволци излязоха с лодки в езерото и влачиха напред-назад мрежи, но в тях си хванаха само ядосани водни костенурки и отровни змии.

През двайсетте години Саксън Лейк е било каменоломна „Саксън“ — преди парните чукове да пробият подземна река, която не могли нито да затапят, нито да отклонят. Оценките на дълбочината варираха от триста до петстотин фута. На света нямаше мрежа, която да извлече обратно на повърхността потъналата на дъното кола.

Шерифът дойде една вечер да си поприказва с татко и мама и ме оставиха да присъствам на разговора.

— Който и да го е сторил — обясни шериф Еймъри, с шапка в скута и нос, хвърлящ сянка върху нея, — сигурно е дал колата на заден по черния път, с предница към езерото. Намерихме следи от гуми, но всички стъпки са замазани отгоре. Убиецът сигурно е заклещил педала на газта с нещо. Освободил е ръчната спирачка точно преди ти да завиеш по пътя, треснал е вратата и е отскочил встрани, а колата се е понесла напреко на Шосе 10. Естествено, негодникът не е знаел, че ще минеш оттам. Ако не се беше появил, колата е щяла да цопне в езерото, да потъне и никой да не разбере какво се е случило… — шерифът сви рамене. — Това е най-добрата версия, която можах да сглобя.

— Говори ли с Марти Баркли?

— Аха, говорих. Марти не е видял нищо. Както е разположен черният път, може да минеш точно покрай него, на една ръка разстояние, и пак да не го забележиш.

— И докъде сме докарали положението?

Шерифът поумува върху въпроса на баща ми, а сребърната му звезда хвърляше отблясъци на светлината на лампата. Навън Ребъл се разлая и другите кучета разнесоха индианския му зов из Зефир. Джей Ти Еймъри разпери големите си ръце с дланите навън и се загледа в пръстите си. Каза:

— Том, положението е наистина много странно. Имаме следи от гуми, но не разполагаме с кола. Казваш, че си видял мъртвец, прикован за волана с белезници и на гърлото му е имало струна, но не разполагаме с тяло и няма вероятност да се сдобием с такова. От града не липсва никой. Никой не липсва в целия окръг, като изключим една тийнейджърка, чиято майка смята, че е избягала с приятеля си в Нешвил. А и момчето й си е нямало татуировка между другото. Не съм намерил човек, който да е виждал тоя тип с татуировката, каквато ми описа… — шериф Еймъри ме погледна, след това погледна мама и накрая обърна въгленовочерните си очи към татко: — Сещаш ли се за оная гатанка, Том? За дървото, дето падало в гората и дали, ако наблизо няма кой да го чуе, то издава звук? Е, ако си нямаме тяло и няма сведения за изчезнали лица, поне доколкото мога да установя, имаме ли си убийство или не?

— Знам какво съм видял — отвърна татко. — Съмняваш ли се в думата ми, Джей Ти?

— Не, не съм казал такова нещо. Казвам само, че не мога да направя нищо повече, докато не се сдобием с жертва на убийство. Трябва ми име, Том. Трябва ми лице. Без идентификация не знам дори откъде да започна.

— Значи междувременно някой, който е убил друг човек, ще си щъка на свобода и ще си подсвирква, и няма защо да се притеснява, че ще го вкарат в затвора. Така ли?

— Точ’тъй — призна шерифът. — Това горе-долу обобщава ситуацията.

Разбира се, шериф Еймъри обеща да продължи да работи по случая, както и че ще се обади на колегите си из щата за информация за изчезнали лица. Рано или късно, каза той, все някой ще потърси човека, потънал в езерото.

Когато шерифът си отиде, татко излезе да поседи самичък на предната веранда, на угасена лампа, и остана там много след настъпването на часа, в който мама ми каза да се приготвям да си лягам.

Това беше нощта, в която писъкът на татко ме събуди в тъмното.

Седнах в леглото с дрънчащи нерви. Можех да чуя мама да говори с баща ми през стената.

— Всичко е наред — казваше тя. — Просто лош сън, само лош сън, всичко е наред!

Татко мълча много дълго. Чух в банята да тече вода. След това — скърцането на пружините на леглото им.

— Искаш ли да ми разкажеш за съня? — попита мама.

— Не. Боже, не!

— Беше просто кошмар.

— Не ми пука. Беше достатъчно истинско.

— Ще можеш ли да заспиш отново?

Татко въздъхна. Можех да си го представя в тъмната спалня, с притиснати към лицето длани.

— Не знам… — каза накрая.

— Нека ти разтрия гърба!

Пружините на леглото изскърцаха отново, когато тежестта на телата им се промени.

— Ужасно си стегнат! — заяви мама. — И всичкото отива във врата ти.

— Точно там дяволски боли. Там, където ти е палецът.

— Имаш възел. Сигурно си си разтегнал мускул.

Тишина. Моите рамене и гръб също биваха успокоявани от умелите ръце на мама. От време на време се обаждаше някоя пружина, оповестявайки движение. След това отново се разнесе гласът на баща ми.

— Имах поредния кошмар за онзи човек в колата.

— Така и предположих.

— Гледах към него в колата, с това негово смазано като кайма лице и с пристегнатата на гърлото струна. Видях белезниците на китката му и татуировката на рамото. Колата потъваше ли, потъваше и тогава… тогава той отвори очи.

Потреперих. Направо го виждах пред себе си, а гласът на баща ми затихна почти до шепот.

— Погледна ме. Право към мен гледаше. От дупките на очите му се лееше вода. Той отвори уста и езикът му беше черен като глава на змия. И тогава ми каза: „Ела с мен!“

— Не мисли за това — прекъсна го мама. — Просто затвори очи и си почивай.

— Не мога да почивам. Не мога!

Представих си тялото на татко, изтегнато като въпросителен знак на леглото и мама, която мачка твърдите като желязо мускули по гърба му.

— Моят кошмар — продължи той — е как мъжът в колата посяга и ме сграбчва за ръката. Ноктите му са сини. Пръстите му се забиват дълбоко в кожата ми и той ми казва: „Ела с мен, да слезем в мрака!“ Колата… Колата започва да потъва все по-бързо и по-бързо и аз се опитвам да се освободя, но той не ме пуска и повтаря: „Ела, ела с мен, да слезем в мрака!“ А след това водата се затваря над главата ми и аз не мога да се измъкна, и отварям уста да изпищя, но тя се пълни с вода… О, Иисусе, Ребека! О, Иисусе!

— Всичко това не е истинско! Чуй ме! Това е само кошмар и всичко вече е наред!

— Не — отвърна татко, — не е. Това направо ме изяжда и става все по-зле. Мислех си, че мога да го оставя зад гърба си. Така де, Бога ми, виждал съм мъртъвци и преди. Отблизо. Но това… различно е. Тази струна около гърлото му, белезниците, смазаното му от бой лице… Различно е. И като не знам нито кой е, нито нищо за него… Това ме изяжда отвътре денем и нощем!

— Ще ти мине — увери го мама. — Нали така ми казваш всеки път, когато се притеснявам за няма нищо. Дръж се, казваш ми. Ще ти мине.

— Може и да мине. Моля се на Бога да мине. Но точно сега то е в главата ми и не мога да се откопча от него, каквото ще да става. И това е най-лошото, Ребека — това, че буквално ме разяжда отвътре. Това, че който го е сторил, трябва да е местен. Трябва да е. Който го е сторил, знае колко е дълбоко езерото. Знае, че когато колата потъне в него, трупът ще изчезне. Ребека… извършителят на това престъпление може да е от хората, на които доставям млякото. Може да е някой, който седи на нашата скамейка в църквата! Някой, от когото си купуваме храната или дрехите. Някой, който сме познавали цял живот… или сме си мислили, че познаваме. Това ме плаши така, както нищо друго не ме е плашило досега. Знаеш ли защо? — татко помълча за момент и аз си представих как пулсът подскача на слепоочието му. — Понеже ако тук не сме в безопасност, значи никъде на този свят няма да бъдем! — гласът му се пречупи леко на последната дума. Радвах се, че не съм в онази стая и че не мога да видя лицето му.

Минаха две или три минути. Мисля, че баща ми просто си лежеше там, докато мама масажираше гърба му.

— Мислиш ли, че вече ще можеш да заспиш? — попита го тя накрая.

— Ще опитам — отговори той.

Пружините проскърцаха няколко пъти. Чух майка ми тихичко да мърмори нещо в ухото на татко. Той отвърна:

— Надявам се! — и след това настъпи тишина.

Понякога татко хърка; тази нощ не го правеше. Чудех се дали, след като мама е отишла в страната на сънищата, той лежи буден и гледа как трупът в колата се протяга към него и го влачи към дълбините. Думите му ме преследваха: „Ако тук не сме в безопасност, значи никъде на този свят няма да бъдем!“ Това беше наранило баща ми на място, по-дълбоко дори от дъното на Саксън Лейк. Може би ключът бе във внезапността на случилото се или в насилието, или в хладнокръвието, с което бе извършено престъплението. Може би беше в познанието, че дори в най-мирните градчета зад затворените врати се крият страшни тайни.

Мисля, че татко винаги е вярвал, че всички хора са по природа добри, дори в дълбините на душите си. Това убийство бе разклатило самите основи на вярата му и ми се струваше, че убиецът бе оковал баща ми към онзи ужасен миг във времето така здраво, както жертвата си — към волана на колата. Затворих очи и се молех за татко, и да успее той да намери пътя си към повърхността в мрака.

Март отмина като агънце, но делото на убиеца стоеше недовършено.