Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

4.
Замъкът на г-н Моултри

Два дни преди Коледа телефонът звънна и мама вдигна слушалката. Татко беше на работа, зареждаше склада в „Биг Пол’с Пантри“. Мама каза:

— Ало? — и откри, че говори с г-н Чарлз Дамаронде.

Той се обаждаше да покани семейството ни на приема на Дамата в обществения център в Брутън, където музеят за гражданските права бе завършен и му предстоеше откриване на 26-ти декември. Приемът се падаше следобеда на Бъдни вечер и щеше да бъде неофициално мероприятие. Мама ме попита дали искаме да отидем и аз се съгласих. Тя дори не попита татко — знаеше, че той няма да отиде, а и се налагаше да работи на Бъдни вечер, понеже на товарната рампа се трупаха големи кашони консервиран егног и пресовани шайби пуйка.

Татко не се опита да ни спре да не ходим. Не каза и дума, когато мама му съобщи новината. Просто кимна, а погледът му скиташе някъде далеч. Витаеше около големия камък на Саксън Лейк, предположих. Така че на Бъдни вечер мама закара татко на работа с пикапа и когато дойде време да се приготвим за приема, предложи да си облека бялата риза и да сложа вратовръзката, въпреки че г-н Дамаронде бе споменал да дойдем неофициално облечени. Тя самата надяна хубава рокля и потеглихме към Брутън.

Едно от интересните неща около живота в Южна Алабама беше, че макар през октомври да има студено време и през ноември да се завърта по някоя снежна буря, Коледа обикновено е топла. Не топла като през лятото, разбира се, но е връщане към индианското лято. Тази година не беше изключение. Направо заврях в пуловера си — вече се потях, докато стигнем до обществения център, червена тухлена сграда до баскетболното игрище на „Бъкхарт Стрийт“. Знак с червена стрела сочеше към Брутънска зала на гражданските права, която представляваше долепена до основния корпус боядисана в бяло дървена постройка, малко по-голяма от жилищна каравана. Червена лента обграждаше бялата сграда. Макар че голямото откриване на музея предстоеше след два дни, имаше доста коли и кипеше работа. Хората — повечето чернокожи, но имаше и бели — влизаха в центъра, и ние ги последвахме. Вътре, в голяма зала, украсена с коледни играчки във форма на шишарки и с голяма коледна елха с червени и зелени фльонги по клоните, посетителите се редяха да се подпишат в книгата за гости, за която отговаряше г-жа Велвадийн. След това опашката се точеше до купата с пунш, пълна с лимонова на цвят течност и се разделяше покрай масите, на които бяха разположени коледни съкровища: различни чипсове и дипове, малки сандвичи, кренвиршени топки, две златни пуйки в очакване на ножа и два големи пушени бута. Последните три маси направо се огъваха от тежестта — върху тях бе събрана изумителна колекция от торти, пудинги и пайове. Очите на татко щяха да изскочат от орбитите, ако можеше да види целия този пир. Настроението бе весело и празнично, хората се смееха и разговаряха, а неколцина цигулари опъваха струни на малка сцена. Може и събирането да не бе официално, но посетителите бяха издокарани. Изобилстваха неделни рокли и костюми, съпроводени с бели ръкавици и шапки с цветна украса. Мисля, че в тази дъга на великолепието дори паун би се почувствал гол. Хората се гордееха с Брутън и със себе си, и това си личеше ясно.

Нила Кастил дойде и прегърна майка ми. Връчи ни хартиени чинии и ни поведе през тълпата. Всеки момент щяха да разрежат пуйките, спомена, и ако не побързахме, от тях щели да останат само голи скелети. Тя ни посочи стария г-н Торнбери, който носеше торбест кафяв костюм и танцуваше скокливо под съпровода на цигулките. До него Гейвин се усмихваше и повтаряше в синхрон стъпките му. Г-н Лайтфут, елегантен като Кари Грант в черен костюм с кадифени ревери, държеше хартиена чиния, препълнена с шунка, насложена върху торта, насложена върху пай, насложен върху сандвичи, и се движеше през тълпата с грация на забавен кадър. За нула време чиниите ни бяха отрупани с храна, а чашите ни за пунш преливаха от жълта напитка. Появи се Чарлз Дамаронде с жена си и двамата благодариха на мама, задето сме дошли. Тя отвърна, че за нищо на света не бихме пропуснали събитието. Наоколо вилнееха деца и дядовци и баби ги гонеха неуспешно. Г-н Денис се приближи до мен и с престорена сериозност ме попита дали случайно не знам кой е намазал онова лепило пред г-жа Харпър, та горката тя залепнала като муха в меласа. Казах, че имам една идея, но не бих могъл да твърдя със сигурност. Той ме попита дали идеята ми се разхожда насам-натам и не спира да си бърка в носа, а аз отвърнах, че е напълно възможно да се държи точно така.

Някой започна да свири на акордеон. Друг извади хармоника и цигуларите се сдобиха със съперници. Възрастна жена с рокля с цвят на пресни орхидеи затанцува весело с г-н Торнбери и аз си помислих, че в моменти като този той сигурно е много доволен, че е избрал да живее. Мъж с чугунено-сива брада ме хвана за рамото и наведе глава до моята.

— Метла в гърлото му, ха-ха-ха — каза и ме стисна здравата, преди да продължи нататък.

На сцената се качиха и изгониха музикантите Г-жа Велвадийн и друга пълничка жена, и двете издокарани в рокли на цветя, толкова ярки, че да засрамят самата природа. Г-жа Велвадийн взе микрофона и съобщи на всички колко много се радва Дамата, че те са дошли да споделят този миг с нея. Музеят, върху строежа на който бяха работили толкова усилено, бе почти готов. В деня след Коледа щеше да отвори врати и да разказва историята не само на хората от Брутън, но и за сраженията, довели ги там, където са сега. Предстояха и още сражения! Така каза г-жа Велвадийн. Да не мислите, че не предстоят! Но макар да ни очаква дълъг път, уточни тя, ние сме изминали не по-къс и именно това е предназначен да покаже музеят.

Докато говореше г-жа Велвадийн, г-н Дамаронде дойде при нас с мама.

— Тя иска да ви види — каза тихо на майка ми.

Знаехме кого има предвид и го последвахме.

Той ни изведе от залата с тържеството и ни насочи по коридора. В една стая, която подминахме, имаше поставена маса за тенис, имаше също и дъска за дартс и машина за пинбол. В друга стая имаше подредени един до друг четири тепиха за борба, а в трета — оборудване за гимнастика и боксова круша. След това стигнахме до бяла врата, която все още миришеше на прясна боя. Г-н Дамаронде я отвори и ние минахме през нея.

Озовахме се в музея на гражданските права. Подът бе покрит с варосани греди, а осветлението бе приглушено. В стъклени кутии бяха поставени черни манекени, облечени като роби и войници от Гражданската война, имаше също и примитивни грънци, бродерии и дантели. На книжни лавици бяха наредени поне стотина тънки, подвързани с кожа томчета. На стените имаше големи, увеличени черно-бели снимки. Разпознах на една Мартин Лутър Кинг[1], а на друга — губернаторът Уолъс[2], блокиращ входа на училище.

А в средата на тази зала стоеше Дамата, облечена в бяла коприна, тънките й ръце — скрити под дълги до лактите бели ръкавици. Носеше бяла широкопола шапка и под нея прелестните й изумрудени очи сияеха ярко.

— Това — каза тя — е моята мечта.

— Прекрасно е! — каза мама.

Нужно е — поправи я Дамата. — Кой на тази земя може да каже накъде отиваме, освен ако не разполага с карта къде сме били? Съпругът ти не дойде ли?

— Той е на работа.

— Вече не е в мандрата, доколкото разбрах.

Мама кимна. Останах с впечатление, че Дамата знае точно къде е татко.

— Здравей, Кори! — каза ми тя. — Имал си приключения напоследък, така ли?

— Да, госпожо.

— Щом искаш да ставаш писател, тези книги сигурно ще те заинтересоват — тя махна към полиците. — Знаеш ли какви са?

Отвърнах, че нямам представа.

— Това са дневници. Гласове на хората, които са живели в района. И то не само чернокожи. Всеки път, когато някой иска да разбере какъв е бил животът преди сто години, има гласове, които искат да бъдат чути…

Старицата се приближи към една от стъклените витрини и прекара облечените си в ръкавица пръсти по капака, проверявайки да не е прашен. Не беше и тя изсумтя със задоволство.

— Всички трябва да знаят къде са били, така ми се чини. Чини ми се, че ако човек си загуби миналото, не може да си намери и бъдещето. Което е причината да съществува това място.

— Искате хората в Брутън да помият, че предците им са били роби? — попита мама.

— Да, искам. Искам да помнят, че не трябва да се самосъжаляват или да се чувстват отритнати и че заслужават онова, което нямат, а да си казват: „Виж само откъде съм дошъл, виж какъв съм станал!“ — Дамата се обърна да ни погледне. — Няма друг път, освен нагоре! — заяви тя. — Четене. Писане. Мислене. Това са стъпалата на стълбата, която води нагоре и навън. Не мрънкане и приказки и да си оставаш роб с окован ум. Това е старият свят. Сега е време за нов свят! — Дамата тръгна да обикаля из стаята и спря пред снимка на горящ кръст. Каза тихо: — Искам моите хора да ценят откъде са дошли. Не да крият миналото под килима. Не и да умуват мрачно над него, понеже това не означава друго, а отказ от бъдещето. Но да могат да кажат: прапрадядо ми е орал, впрегнат в плуг вместо кон. Работил е от изгрев до залез, в жега и в студ. Работил е без заплата, само за залъка от господаря и за покрив над главата си. Работил е здравата и понякога са го шибали с камшик. Кървял е и е продължавал, дори когато е искал да падне в браздата. Жигосали са го и е отвръщал „Да, маса!“ когато сърцето му се е късало и гордостта му е пълзяла по корем. Правел го е дори когато е знаел, че жена му и децата може да се качат на подиума на търга и да бъдат откъснати от него с едно мигване на окото. Пял е в полята и е плакал нощем. Сторил е всичко това и още много, и в името Господне… в името Господне, понеже е страдал толкова, аз мога поне да завърша училище — тя вдигна брадичка в пренебрежение към пламъците. — Това е нещото, което искам да си мислят и да казват. Това е моята мечта!

Напуснах мястото си до мама и отидох до една от увеличените снимки. На нея се виждаше озъбено полицейско куче, захапало между зъбите си ризата на чернокож, който се опитваше да се пребори с него. Полицай бе вдигнал дебелата си палка. На следващата снимка бе изобразено слабо чернокожо момиче, стиснало учебниците си и вървящо през тълпа, в която подути от ярост бели лица крещяха обиди по нея. На третата имаше…

Спрях.

Сърцето ми подскочи.

На третата снимка имаше изгоряла до основи църква, чиито цветни витражи бяха счупени и из руините бродеха пожарникари. Неколцина чернокожи стояха наблизо с изражение на озадачен шок. Дърветата пред църквата бяха обезлистени.

Бях виждал тази снимка и преди.

Мама и Дамата си говореха, застанали до изработени от робите грънци. Аз се взирах в снимката и си спомнях. Бях я виждал в брой на списание „Лайф“, който мама се канеше да изхвърли.

Обърнах глава на ляво, на около шест инча.

И ето ги и тях.

Четирите чернокожи момиченца от моя повтарящ се сън.

Под отделните снимки имената им бяха изписани на медни табелки. „Дениз МакНийр“. „Карол Робинсън“. „Цинтия Уесли“. „Ади Мей Колинс“.

Те се усмихваха, без да знаят какво им готви бъдещето.

— Госпожо? — казах. — Госпожо?

— Какво има, Кори? — попита мама.

Погледнах към Дамата.

— Кои са тези момичета, госпожо? — гласът ми трепереше.

Тя дойде при мен и ми разказа за динамитната бомба с часовников механизъм, която убила тези момиченца на 15-ти септември 1963 г. в Баптистката църква на 16-та улица в Бирмингам.

— О, не! — прошепнах.

Чух гласа на Джералд Харгисън, приглушен зад маската, докато държеше сандъчето в ръце: „Няма да разберат какво ги е сполетяло, докато не затанцуват в ада!“

Пищака Блейлок му отвърна: „Добавил съм една допълнително. За късмет.“

Преглътнах с усилие. Очите на четирите мъртви момиченца ме следяха.

Казах:

— Мисля, че знам.

С мама напуснахме общинския център около час по-късно. Татко щеше да се присъедини към нас, за да идем на църковната церемония със свещи. В крайна сметка, нали беше Бъдни вечер.

— Здравей, Тиквичке! Честита коледа, Слънчогледке! Влизай вътре, Диви Бил!

Чух д-р Лезандър, преди да го видя. Стоеше на входа на църквата, с надянат върху сивия костюм червен елек и с раирана в червено и зелено вратовръзка. На ревера си бе боднал игла с Дядо Коледа и, когато се усмихваше, от предния му сребърен зъб се отразяваше светлина.

Сърцето ми се разтуптя много силно, а дланите ми се изпотиха.

— Весела Коледа, Котенце! — поздрави той майка ми без особена причина. Сграбчи ръката на татко и я разтърси. — Как сме, Мидас? — а след това погледът му падна върху мен и той положи длан на рамото ми. — И весели празници и на теб, Шестзаряднико!

— Благодаря, Птичарю! — отвърнах.

И видях реакцията му.

Устата му беше много, много умна. Продължи да се усмихва. Но очите на доктора трепнаха, почти незабележимо. Нещо твърдо и студено нахлу в тях, прогонвайки коледната светлина. След това изчезна отново и цялото шоу продължи не повече от две секунди.

— Какво се опитваш да направиш, Кори? — той не ме беше пуснал. — Да ми вземеш работата ли?

— Не, сър! — отвърнах, цялото ми хитроумие рязко потушено от нарастващия натиск в хватката на д-р Лезандър.

Той удържа погледа ми още секунда и в тази секунда узнах що е страх. След това пръстите му се разтвориха и пуснаха рамото ми, и той погледна към семейството, което се задаваше зад мен.

— Хайде насам, Кифличке! Весел празник, Дейниъл Буун!

Том! Насам и побързай, момче!

Знаехме кой вика, разбира се.

Дядко Джейбърд, баба Сара, дедъ Остин и нана Алис седяха на една пейка и ни пазеха места. Дедъ Остин както винаги изглеждаше изключително нещастен. Дърдоркото беше на крака, махаше с ръце и крещеше, и на Коледа се излагаше по абсолютно същия начин, както го беше сторил и на Великден, доказвайки, че за глупците няма сезони. Но когато ме погледна и ми каза:

— Здравей, млади човече! — видях в очите му, че съм започнал да пораствам.

По време на месата, докато г-ца Синьогласна свиреше „Тиха нощ“ на пиано и органът от отсрещната страна наистина остана безгласен, следях семейство Лезандър, които седяха на пет пейки от нас. Видях как ветеринарят завърта плешивата си гласа и се оглежда, преструвайки се, че набързо хвърля едно око на паството. Погледите ни се срещнаха за момент. Той се усмихваше ледено. После се наведе към съпругата си й прошепна нещо в ухото й, но тя остана напълно неподвижна.

Представях си, че може да отговаря на въпроса „Кой знае?“. Това, което прошепна в ухото на Вероника с конското лице между словата „мракът лети“ и „всичко е светлина“ би могло да бъде нещо от рода на „Кори Макенсън знае“.

„Кой си ти?“ — мислех си аз, докато го следях по време на коледната молитва на преподобния Ловой. Кой си ти всъщност, зад тази маска, която си надянал?

Запалихме свещите си и църквата се окъпа в трепкаща светлина. След това преподобният ни пожела здрави и весели празници, поръча ни да пазим духа на Коледа първо и преди всичко в сърцата си и службата свърши. Ние с татко и мама се прибрахме у дома; утрешният ден принадлежеше на дядовците и бабите, но Бъдни вечер си беше наша.

Вечерята ни тази година не беше така грандиозна както досега, но аз обичах егног, а благодарение на „Биг Пол’с Пантри“ от него имахме много. След това дойде време за отваряне на подаръците. Щом мама хвана коледни песни по радиото, разопаковах подаръците си под коледната елха.

От татко получих книга с меки корици. Наричаше се „Златните ябълки на слънцето“, от писател на име Рей Бредбъри.

— Знаеш ли, че в „Големия Пол“ продават и книги? — каза татко. — Има цяла секция. Та онзи тип, дето работи в отдела по книжните издания каза, че Бредбъри бил добър писател. Похвали се, че и той самият има тази книга и съдържала много хубави разкази.

Отворих на първия разказ. Наричаше се „Морският фар“. Прегледах го и видях, че в него се разказва за морско чудовище, което изплува, призовано от сирената на фар. Разказът излъчваше момчешко очарование.

— Благодаря, татко! — казах. — Страхотен подарък!

Докато те и мама отваряха своите подаръци, разопаковах втория си пакет. От него се плъзна снимка в сребърна рамка. Вдигнах я към светлината на огнището.

Беше рисунка на лице, което познавах добре. Това беше лицето на един от добрите ми приятели, макар че той не го знаеше. На долния край на снимката бе написано: „На Кори Макенсън. С най-добри пожелания! Винсънт Прайс.“ Бях трогнат до загуба на дар слово. Той наистина знаеше името ми!

— Знаех, че харесваш филмите му — каза мама. — Така че просто писах на филмовото студио и ги помолих за негова снимка, а те веднага ми я пратиха!

Ах, коледната вечер! Има ли друга по-прекрасна в годината?

Когато подаръците бяха отворени и опаковките им — изхвърлени, в огнището — поставена нова цепеница и третата чаша егног се кротна в стомасите ни, мама разказа на татко какво се е случило в Залата на гражданските права. Той гледаше как огънят искри и пука, но ни слушаше. А когато мама завърши, татко каза:

— Много странно. Никога не бих си помислил, че такова нещо може да стане тук!

Той се намръщи и разбрах, че се е замислил. Никога не си бе представял, че в Зефир могат да се случат много неща, като започнем от случката край Саксън Лейк. Може би идваше от епохата, която започваше да се оформя около нас. В новините се говореше все по-често за място, наречено Виетнам. В големите градове избухваха граждански вълнения като схватки от необявена война. Смътно предчувствие се разстилаше из страната заедно с настъпването на пластмасовата, еднократна, комерсиална ера. Светът се променяше — Зефир също се променяше и нямаше връщане назад в света, какъвто е бил.

Но: днес беше Бъдни вечер, а утре настъпваше Коледа и засега цареше мир на земята.

Който изтрая около десет минути.

Чухме свистенето на реактивен самолет над Зефир. Това само по себе си не беше необичайно, понеже често чувахме самолети нощем да излитат или да кацат на „Робинс“. Но познавахме звука на тези самолети така, както познавахме и свирката на товарния влак и този самолет…

— Премина ужасно ниско, нали? — попита мама.

Татко каза, че на него му е прозвучало като че ли е минал точно над покривите. Той стана и отиде на верандата, и внезапно чухме звук, все едно някой удряше варел с петдесетфунтов чук. Трясъкът отекна над Зефир и след още секунда се разлаяха кучетата от „Темпъл Стрийт“ до Брутън и надпяващите се групи за коледни песни бяха принудени да се откажат от веселия дух. Стояхме на верандата и се вслушвахме в хаоса. В началото си помислих, че самолетът е катастрофирал, но след това го чух отново. Той направи няколко кръгчета над града, лампичките на крилото му примигваха, а след това се отклони към военновъздушната база „Робинс“ и отлетя.

Кучетата продължиха да лаят и вият. Хората излизаха от къщите си да видят какво става.

— Има нещо — каза татко. — Мисля, че ще звънна на Джак!

Шериф Марчет беше встъпил умело в длъжността, овакантена от Джей Ти Еймъри. Разбира се, след като семейство Блейлок бяха зад решетките, криминалната вълна в Зефир бе отминала. Най-сериозната задача пред шерифа беше да търси звяра от изгубения свят, който един ден беше нападнал автобуса на „Трейлуейс“ и го беше ударил толкова силно с отрязаните си рога, че шофьорът и осем пътници бяха приети с контузии в болницата на Юниън Таун.

Татко се свърза с шериф Марчет, но той вече си бе взел шапката и бе излязъл, напускайки коледната си вечеря заради едно телефонно обаждане. Г-жа Марчет каза на татко какво й бе споделил съпругът й и татко с потресено изражение ни предаде вестта.

— Бомба — каза той. — Паднала е бомба.

Какво? — мама и бездруго се страхуваше от руското нашествие. — Къде?

— Върху къщата на Дик Моултри — отвърна татко. — Г-жа Моултри казала на Джак, че минала право през покрива, през пода на дневната и паднала в мазето.

— Мили Боже! Не се ли е взривила цялата къща?

— Не. Бомбата просто си стои там — татко върна слушалката на вилката. — Просто си седи там заедно с Дик.

— С Дик?

— Точно така. Г-жа Моултри подарила на Дик нов работен тезгях за Коледа. Той бил в мазето и го сглобявал. А сега е затворен там долу с истинска бомба.

Не мина много време, преди да започне да вие сирената на гражданска защита. Татко имаше телефонно обаждане от кмета Суоп, което го молеше да се съберат група доброволци пред общината и да помогнат да разпространят от врата на врата вестта, че Зефир и Брутън трябва да бъдат незабавно евакуирани.

— На Бъдни вечер? — изуми се татко. — Да евакуираме целия град?

— Точно така, Том! — кметът Суоп звучеше, все едно всеки момент ще си изтърве нервите. — Знаеш ли, че бомба е паднала от самолет право върху…

— Къщата на Дик Моултри, да, чух. Паднала е от реактивен самолет?

— Точно така. И трябва да измъкнем всички хора оттук, да не би това чудо да гръмне.

— Е, и защо не се обадиш на военновъздушната база? Те несъмнено ще дойдат да я вземат.

— Току-що приключих разговора с тях. По-точно с говорителя на базата. Казах му, че един от самолетите им си е изтървал бомбата върху града ни и знаеш ли какво ми отговори той? Каза, че сигурно в коледния ми сладкиш е имало повечко ром. Че нищо подобно не се е случвало и че никой от техните пилоти не е толкова безотговорен, че случайно да отърве предпазителя и да пусне бомба върху цивилни. Каза също, че дори ако се случи такова нещо, техният екип за деактивация на бомби не е дежурен на Бъдни вечер и ако такова нещо се е случило, той се надява, че цивилните от този град, върху който не е падала бомба, ще имат достатъчно здрав разум да се евакуират, понеже бомбата, която не е паднала от реактивен самолет, има достатъчно мощност да направи целия град на клечки за зъби! Е, та какво ще кажеш за това?

— Трябва да знае, че му казваш истината, Лутър. Ще прати някой да предпази бомбата от взривяване.

— Може и така да е, но кога? Утре следобед? Искаш ли да спиш тази вечер, докато туй чудо си тиктака? Не мога да поема риска, Том. Трябва да измъкнем всички от града!

Татко помоли кмета Суоп да дойде да го вземе. След това затвори телефона и каза на нас с мама да тръгнем с пикапа и да отидем да прекараме нощта при дедъ Остин и нана Алис. Той щеше да се присъедини към нас, когато приключи със задълженията си. Мама започна да го умолява да тръгнем — тя копнееше за това така, както дъждът копнее за облаците. Но видя, че баща ми си е наумил да прави правото нещо и се беше научила да понася тези решения. Каза:

— Вземи си пижамата, Кори! Вземи си четката за зъби и чифт чисти чорапи и бельо. Отиваме при дедъ Остин.

— Тате, Зефир ще гръмне ли? — попитах.

— Не. Ще изведем хората просто за всеки случай. Момчетата от военновъздушната база ще пратят някой да обезвреди бомбата съвсем скоро, сигурен съм.

— Нали ще се пазиш? — попита мама.

— Знаеш, че ще се пазя. Весела Коледа! — той се усмихна.

Тя не можеше да не му отвърне.

— Да знаеш, че си луд! — каза и го целуна.

Ние с мама опаковахме малко дрехи. Сирената на гражданска защита ви поне петнайсет минути — звук толкова втрисащ, че усмири дори кучетата. Хората вече бяха започнали да научават вестта и напускаха града, за да прекарат нощта при роднини, приятели в други градове или в мотел „Юниън Пайнс“ в Юниън Таун. Кметът Суоп дойде да вземе татко. След това с мама бяхме готови за тръгване. Преди обаче да излезем от вратата, телефонът звънна. Беше Бен, който искаше да ми каже, че отиват в Бирмингам да нощуват при леля му и чичо му. „Страхотно, а? — каза възбудено. — Знаеш ли какво чух? Че на г-н Моултри двата му крака били сплескани и гръбнакът счупен, и бомбата лежала право върху него. Страшна работа, а?“

Трябваше да се съглася, че е страшно. Никога не бяхме преживявали подобна Бъдни вечер.

— Трябва да бягам! Ще се чуем после! О, да… Весела Коледа!

— Весела Коледа, Бен!

Той затвори. Мама ме подбра и потеглихме на път към дома на дедъ Остин и нана Алис. Досега не бях виждал толкова коли по Шосе 10. Небесата да са ни на помощ, ако звярът от изгубения свят реши да нападне точно сега — зад нас имаше бомба, коли и пикапи щяха да са намачкани като във вторични суровини, а хората да летят във въздуха без крила…

Оставихме зад гърба си Зефир, озарен като за Коледа.

Остатъкът от тази история научих по-късно, понеже не бях там.

Любопитството измъчило татко. Той трябвало да види бомбата. Тъй че, докато Зефир и Брутън постепенно се изпразвали, той оставил групата доброволци, с които се движел и извървял половин дузината пресечки до дома на г-н Моултри. Къщата на г-н Моултри била малка дървена постройка, боядисана в бледосиньо и с бели щори. Светлина струяла в небето през разбития покрив. Колата на шерифа била паркирана отпред, а лампата й се въртяла. Татко се качил на верандата, която била килната от силата на удара. Предната врата зеела отворена, стените били покрити с пукнатини. Енергията на бомбата била изместила къщата от основите й. Баща ми влязъл вътре и не можел да не забележи голямата дупка в изкорубения под, понеже тя заемала половината стая. Наоколо били разпилени няколко играчки от коледната елха, а малка сребърна звезда се крепяла на неравния ръб на дупката. Самото дърво липсвало.

Татко надникнал надолу. Виждали се дъски и греди, оплетени като чиния с макарони. Насложилият се прахоляк служел за настърган пармезан. Ето го и кюфтето на бомбата — стоманеносивите й опашни перки стърчали от боклука, а носът й бил заровен право в пръстения под на мазето.

— Извадете ме оттук! Оооо, краката ми! Заведете ме в болница! Оооо, умирам!

— Не умираш, Дик. Просто се постарай да не мърдаш!

Г-н Моултри лежал сред боклука, захлупен от дърводелска маса, а върху нея имало греда, дебела като хубав дъб. Била разцепена и татко преценил, че е служила за опора на пода на дневната. Върху гредата, разположена напречно на пострадалия, се намирала коледната елхичка с натрошени топки и лампички. Бомбата не се падала върху г-н Моултри, а се била заровила на около четири фута от главата му. Шериф Марчет клечал наблизо, оценявайки бъркотията.

— Джак? Том Макенсън съм!

— Том? — шерифът вдигнал глава. Лицето му било на ивици от прахоляка. — Трябва да се махнеш оттук, човече!

— Исках да дойда да я видя. Не е толкова голяма, колкото си мислех!

— Предостатъчно голяма си е — казал шерифът. — Ако това чудо гръмне, ще отнесе къщата и ще остави кратер колкото цялото каре!

— Оххх! — простенал г-н Моултри. Ризата му била разкъсана от падащите трески, а масивният му корем бил надраскан на няколко места. — Умирам, да му се не види!

— Зле ли е пострадал? — попитал татко.

— Не мога да се пъхна по-близо, за да проверя. Според него краката му са счупени. Ако съдим по свистящото му дишане, може да е пострадало и някое ребро.

— Той така си диша — уточни татко.

— Е, линейката скоро ще дойде! — шериф Марчет си провери часовника. — Обадих им се веднага, щом стигнах тук. Не знам какво ги бави.

— Какво им каза? Че имаш пациент, ударен от паднала бомба?

— Да — отвърна шерифът.

— В този случай, мисля, че Дик доста ще има да ги чака!

— Извадете ме оттук! — г-н Моултри се опита да изблъска част от прашната плетеница дърво върху себе си, но простена и не успя. Извърна глава встрани и погледна към бомбата, а по пухкавите му бузи блестеше пот. — Махнете я оттук! Иисусе Христе, помогнете ми!

— Къде е г-жа Моултри? — поинтересува се татко.

— Ъ? — на побелялото от праха лице на г-н Моултри се изписа подигравателна гримаса. — Избяга и ме остави тук, това направи тя! Дори не си мръдна пръста да ми помогне!

— Не е точно така. Тя ми се обади, нали? — отбеляза шерифът.

— Е, и каква полза пък от теб? Оххх, краката ми! Счупени са на две като клечки, казвам ти!

— Може ли да сляза долу? — попита татко.

— По-добре недей. Най-хубаво се махай оттук, както би постъпил всеки нормален човек. Но ела, ако искаш. Само внимавай. Стълбите са паднали, та използвах стълба.

Татко се спуснал по стълбата. Застанал, оглеждайки оценително купчината греди, дъски и коледно дърво върху г-н Моултри.

— Може би можем да преместим голямата греда — отбелязал. — Ще хвана единия край, ти хвани другия.

Те разчистили елхичката настрани и свършили работа, като преместили гредата с размер на дънер, макар че гърбовете им обещали близка среща с дълбоко-затоплящ масаж. Г-н Моултри обаче все още бил дълбоко загазил.

— Може да го изкопаем, да го качим на колата ти и да го закараме в болница — предложил татко. — Линейка няма да дойде.

Шерифът коленичил до г-н Моултри.

— Хей, Дик. Да си се претеглял скоро?

— Да съм се теглил ли? Дявол го взел, не. Що пък да се тегля?

— А колко тежеше последния път на лекарския си преглед?

— Сто и шейсет паунда.

— Кога е било това? — попита шерифът Марчет. — В трети клас? Колко тежиш в момента, Дик?

Г-н Моултри се намръщили изругал. След това казал:

— Малко над двеста.

— Пробвай пак?

— Е, да му се не види! Двеста и деветдесет паунда[3]! Това удовлетворява ли те, садист такъв?

— Може да са му счупени двата крака. Счупени ребра. Вероятни вътрешни наранявания. И тежи двеста и деветдесет паунда. Мислиш ли, че можем да го качим по тая стълба, Том?

— Няма начин — отвърнал татко.

— И аз си мислех същото. Заседнал е тук долу, докато някой не докара носилка.

— Какво имаш предвид? — изквакал г-н Моултри. — Трябва да остана тук? — погледнал отново уплашено към бомбата. — Е, в Божието име, поне махнете проклетото нещо от мен тогава!

— Бих сторил това за теб, Дик — отвърнал шерифът. — Наистина бих, но ще се наложи да я пипна. А какво ще стане, ако тя е настроена да се взриви и се нуждае само от леко докосване? Мислиш ли, че искам да нося отговорност, че съм те гръмнал? Да не споменавам, че съм гръмнал и себе си и Том? Не, сър!

— Кметът Суоп ми каза, че е говорил с някого от базата — каза татко на шерифа. — Каза, че човекът не вярвал, че…

— Аха, Лутър намина оттук, преди със семейството си да хванат пътя. Предаде ми разговора си с оня кучи син. Може би пилотът е бил твърде уплашен да сподели с някого как се е оплескал. Вероятно е излязъл от коледното парти и се е качил направо в кокпита на самолета. Знам само едно и то е, че от „Робинс“ скоро няма да дойде човек, който да се погрижи за проблема.

— Е, а аз какво да правя? — попитал г-н Моултри. — Просто да си лежа тук и да страдам?

— Мога да ида до горе да ти донеса възглавка, ако искаш — предложил му шериф Марчет.

— Дик? Дик, добре ли си? — разнесе се от горния етаж колеблив и изплашен глас.

— О, супер съм! — изревал г-н Моултри. — Ма направо ми е готско да си лежа тука на — „туканъ“ го произнасяше той, — да си лежинкам с два строшени крака и бомба до кратуната ми! Боже мили! Не знам кой си ти там горе, но си по-голям идиот и от онзи, дето пусна тая проклета бомба на първо… А, това си бил ти!

— Здрасти, Дик — казал г-н Джералд Харгисън овчедушно. — Как я караш?

— Ми канех се да се разтанцувам! — лицето на г-н Моултри започвало да се покрива с червени петна. — Мамка му!

Г-н Харгисън застанал на ръба на ямата и надникнал надолу.

— Това там бомбата ли е?

— Не, това е голяма птича курешка! — изкрещял г-н Моултри. — Естествено, че е бомбата!

Докато дебелакът отново се блъскал да се освободи и успял само да вдигне облак строителен прахоляк и да си причини значителни болки, татко оглеждал мазето. В единия му ъгъл имало бюро и над него настенна табела, на която пишело „МОЯТ ДОМ Е МОЯТА КРЕПОСТ“. Но нея имало плакат с танцуващ степ чернокож певец с опулени очи, под който пишело с ръкописни букви: „ТЕГЛОТО НА ГЪРБА НА БЕЛИЯ“. Татко отишъл до бюрото, чийто плот тънел в шест инча нахвърляни хартии. Той отворил най-горното чекмедже и в лицето го ударили чифт огромни млечни жлези на жена на корицата на „Джъгс“[4]. Под списанието имало нахвърляни кламерчета, моливи, гумени ластичета и подобни. Показала се и преекспонирана снимка „Кодак“. На нея Дик Моултри носел бяла роба и гушкал в сгъвката на едната си ръка карабина, а с другата притискал към гърдите си островърха бяла качулка с маска. Г-н Моултри се усмихвал широко, горд с постиженията си.

— Хей, махай се оттам! — успял да изкриви врат пострадалият. — Не ми стига, че лежа тука да мра, ами ще ми преджобваш и къщата ли?

Татко затворил чекмеджето със снимката и се върнал при шерифа Марчет. Над тях г-н Харгисън нервно суркал подметки по изкъртения под.

— Слушай, Дик, просто исках да намина да видя какво става с теб. Да се убедя, че… нали знаеш, не си мъртъв и тъй нататък.

— Не, още не съм мъртъв. Колкото и да й се ще на жена ми бомбата да ме е светнала право по канчето.

— Ние ще напускаме града — обяснил г-н Харгисън. — И сигурно няма да се върнем до деня след Коледа. Вероятно ще се приберем към десет заранта. Чуваш ли ме, Дик? Десет заранта!

— Да бе, чух те! Не ми пука по кое време ще се върнете!

— Е, хубаво, ние се връщаме в десет часа. Сутринта, в деня след Коледа. Рекох си, че може да искаш да научиш, за да си свериш часовника!

— Часовника ли да си сверявам? Ти да не ми се поди… — г-н Моултри замълчал за момент. — А. Аха. Добре, става… — той се ухилил, но се потял, когато погледнал към шерифа. — Ние с Джералд трябваше да помогнем на един приятел да си разчисти гаража в деня след Коледа. Ето защо ми разправя в колко часа ще се върне.

— Така ли? — попитал шерифът. — И кой ще да е този приятел?

— О, момчето живее в Юниън Таун. Не го познаваш.

— Познавам доста хора там. Как се казва приятелят ти?

— Джо — казал г-н Харгисън.

В същия момент г-н Моултри заявил:

— Сам… — и все още потно ухилен добави. — Джо Сам. Джо Сам Джоунс.

— Не мисля, че ще ходиш да помагаш на Джо Сам Джоунс да си разчиства гаража в деня след Коледа, Дик. Според мен ще си лежиш в хубава спокойна болнична стая, нали така?

— Хей, Дик, аз тръгвам! — обадил се г-н Харгисън. — Не се притеснявай, всичко ще ти е наред!

При тези последни думи носът на лявата му обувка сритал сребърната звезда от коледното дръвче, която се бе закрепила на неравния ръб на ямата. Татко проследил как звездичката пада елегантно и на забавен кадър, като бавно рееща се към земята снежинка под лупа.

Тя ударила едната стоманеносива опашна перка на бомбата и избухнала в дъжд от оцветено стъкло.

В секундите тишина, които последвали, и четиримата мъже я чули.

Бомбата издала съскащ звук като събудена в гнездото си змия. Съскането затихнало, а от вътрешността на кошмара се разнесло бавно, заплашително цъкане — не като тиктакане на будилник, а по-скоро като припукване на горещ двигател, който всеки момент ще кипне.

— О, мамка му! — прошепнал шериф Марчет.

— Иисусе, спаси ме! — зинал г-н Моултри. Лицето му, което допреди броени секунди пламтяло в червено, сега побеляло като на восъчна кукла.

— Нещото се включи — казал със задавен глас татко.

Думите на г-н Харгисън били най-изразителни от всички. Той заговорил с краката си, които го изстреляли през ямата на пода, навън на килнатата тераса и в колата му на улицата, все едно бил пуснат от оръдие. Колата изхвърчала като Роуд Рънър[5]: сега е тук, в следващата секунда я няма.

— О, Боже, о, Боже! — сълзи избликнали в очите на г-н Моултри. — Не ме оставяй да умра!

— Том? Мисля, че е време… — шерифът Марчет говорел тихо, сякаш тежестта на думите, прелитащи през въздуха щяла да е достатъчна да предизвика взрив. — Да обираме крушите, имам предвид.

— Не можете да ме оставите! Не можете! Ти си шериф!

— Нищо повече не мога да направя за теб, Дик! Кълна се, че много искам да можех, но не мога. Струва ми се, че в момента ти трябва или магия, или чудо, а кладенецът пресъхна.

— Не ме оставяй! Измъкни ме оттук, Джак! Ще платя колкото искаш!

— Съжалявам. Качвай се нагоре, Том!

Татко нямал нужда да му се казва втори път. Излетял по стъпалата като Луцифер — по дърво. На върха казал:

— Ще държа стълбата, Джак. Давай!

Бомбата тиктакала. И тиктакала. И тиктакала.

— Не мога да ти помогна, Дик! — казал шерифът Марчет и се изкачил по стълбата.

— Не! Чуй! Ще сторя всичко! Измъкни ме! Не ми пука дали ще боли! Става ли?

Татко и шерифът вече били стигнали до вратата.

— Моля ви! — извикал г-н Моултри. Гласът му се пречупил и преминал в ридание. Той се борел с капана си, но болката го накарала да се разплаче още по-силно. — Не можете да ме оставите да умра! Не е човешко!

Той все още крещял и ридаел, когато шерифът и татко излезли от къщата. И двамата вървели с изпити и измъчени лица.

— Страхотна длъжност се оказа моята — казал шерифът Марчет. — Иисусе! — те стигнали до шерифската кола. — Да те хвърля донякъде, Том?

— Може… — татко се намръщил. — Не… — и се облегнал на колата. — Не знам.

— Е, не ме гледай така! Няма какво да се направи за него и ти го знаеш!

— Може би човек трябва да позачака, току-виж се покажат сапьорите!

— Хубаво — шерифът огледал празната улица. — Доброволец ли си?

— Не.

— И аз не съм! А те няма да дойдат скоро, Том. Мисля, че тази бомба ще експлодира и ще загубим цялото каре, и не знам ти как смяташ, но аз ще се разкарам оттук, докато още ми е цяла кожата! — той заобиколил до вратата на шофьора.

— Джак, чакай минутка! — казал татко.

— Нямам минутка! Хайде, ако ще идваш.

Баща ми се качил в колата при него и шерифът запалил двигателя.

— Накъде сега?

— Чуй ме, Джак. Ти самият го каза — Дик се нуждае от магия или чудо, нали? И кой според теб е единственият човек наоколо, способен да му ги осигури?

— Преподобният Блесет напусна града.

— Не, не той. Тя.

Шериф Марчет се поколебал с ръка на скоростния лост.

— Всеки, способен да превърне торба с патрони в торба с градински змии, трябва да може да се погрижи и за една бомба, не мислиш ли?

— Не, не мисля! Не мисля, че Дамата ще има желание и пръста си да помръдне. Смятам, че мозъкът на Пищака Блейлок е бил толкова изкуфял след всичкото му домашно уиски, че той само си е представял, че пълни оная ми ти торба с патрони, а всъщност е наривал в нея градински змии!

— О, я стига! Видя змиите в същия момент, в който и аз. Бяха стотици! Колко време според теб му е трябвало на Пищака да намери толкова много?

— Не вярвам в тия вуду щуротии! — каза шерифът Марчет. — Ни най-малко.

Татко казал първото, което му дошло наум и изричането му оставило шокиран послевкус в устата му:

— Не бива да се страхуваме да я помолим за помощ, Джак! Само тя ни е останала!

— Проклятие — промърморил шерифът. — Проклятие и още веднъж проклятие! — той погледнал към къщата на Моултри и леещата се през строшения й покрив светлина. — Тя може и да е заминала вече.

— Може. Може и да не е. Защо поне не отидем до там и да проверим?

Много къщи в Брутън били тъмни и собствениците им били послушали сирените и били избягали от предстоящия взрив. Но боядисаният в цветовете на дъгата дом греел целия. Малки искрици светлинки сияели в прозорците му.

— Ще почакам тук — отсякъл шерифът Марчет.

Татко кимнал и излязъл от колата. Поел си дълбоко дъх от сладкия коледен въздух и накарал краката си да се размърдат. Те го пренесли към входната врата. Той хванал чукчето, малка сребърна ръчичка, и сторил нещо, което не бил и сънувал, че някога ще направи: съобщил на Дамата, че е дошъл да моли за помощ.

Чакал с надеждата, че тя ще отвори.

Чакал, гледайки дръжката на вратата.

Чакал.

Петнайсет минути след като татко хванал сребърната ръчица, по улицата, където живеел Дик Моултри, се разнесъл шум. Чувало се дрънчене и звънтене, подрънкване и потракване, и то карало кучетата да се разлайват при приближаването му. Ръждясалият и с виеща трансмисия пикап спрял до тротоара пред къщата на Моултри и от шофьорската врата слязъл висок, слаб чернокож. На вратата с акуратни букви било написано: РЕМОНТИ ЛАЙТФУТ.

Той се движел толкова бавно, че сякаш всяко помръдване било болезнен процес. Носел прясно изпран гащеризон и сиво кепе, което позволявало на сивата му коса да изкипи изпод него. Със свръхбавни движения отишъл до каросерията на камиончето и си сложил колана с инструменти, на който имало няколко различни чукчета, отвертки и зловещи на вид гаечни ключове. В забавения си мехур от време вдигнал кутията си с инструменти — стар метален куфар, пълен с чекмеджета с всички видове болтчета и шайби, влизали някога в работилницата на човечеството. След това, сякаш пристъпяйки под тежестта на товара на цели епохи, г-н Маркъс Лайтфут влязъл през килнатата врата на Дик Моултри. Почукал на вратата, макар че тя зеела отворена: веднъж… дваж…

Минали няколко вечности. Цивилизации процъфтявали и упадали. Звезди се раждали в яростта на брауновото движение и умирали, вледенявайки се в студените дълбини на космоса.

… триж…

— Благодаря ти, Господи! — извикал г-н Моултри, с глас, прераснал в квичене. — Знаех си, че няма да ме оставиш да умра, Джак! О, бог да поживи… — той спрял да вика насред изречението, понеже гледал нагоре през дупката в пода на дневната и вместо помощ от небесата видял черното лице на оногова, когото смятал за дявол на земята.

— Божке, божке! — казал г-н Лайтфут. Погледът му открил бомбата, ухото му доловило тиктакането на детонатора й. — Ти гледам си гулема катастрофа…

— Да ме гледаш как ще гръмна ли си дошъл, черен дивак такъв? — изръмжал г-н Моултри.

— Не, сах. Додох да те спасъ от гръмване.

— Ти? Да ме спасиш? Ха! — г-н Моултри си поел дъх и изревал с цялата мощ на изтормозеното си гърло: — Джак! Някой да ми помогне! Някой бял!

— Г-н Моултри, сах? — г-н Лайтфут почакал дробовете на събеседника му да свършат въздуха. — Таз бомба тука мож дъ не ареса такваз врява!

Г-н Моултри, чието лице имало цвят на кетчуп и по което потта била избила на капки, подел битка с нещастното си положение. Блъскал се и дерял по купчината с отпадъци, в пристъп на ярост сграбчил собствената си риза и я доразкъсал. А след това болката се нахвърлила върху него както кечист скача върху противника си и дебелакът останал жадно да гълта въздух, но все още с два счупени крака и бомба, тиктакаща до главата му.

— Мисля — казал г-н Лайтфут и се прозял заради късния час, — че най-добре да слезна долу.

Докато майсторът се озове в мазето, като нищо била настъпила Новогодишната нощ. Инструментите на колана му подрънквали леко. Той подхванал куфарчето си и пристъпил към г-н Моултри, но вниманието му привлякъл плакатът с опуления музикант на стената. Той го позяпал няколко секунди, а бомбата тиктакала.

— Хе-хе — казал г-н Лайтфут и поклатил глава. — Хе-хе!

— На какво се хилиш, луд маймун такъв?

— Туй тамнъ е бял мъж — отвърнал той, — боядисан целия и прилича на палячо.

Най-накрая г-н Лайтфут се откъснал от рисунката на Ал Джонсън[6] и отишъл при бомбата. Разчистил няколко обковани с гвоздеи греди и керемиди от покрива и седнал в червения прахоляк — процес, който бил все едно да гледаш как охлюв пълзи през футболно игрище. Придърпал куфарчето с инструменти плътно до себе си, като верен спътник. След това извадил чифт очила с телени рамки от нагръдния джоб на ризата си, духнал на стъклата и ги избърсал с ръкава си, всичко това с умопомрачително бавни движения.

— Какво съм сторил, че да заслужа това? — изквакал г-н Моултри.

Г-н Лайтфут си сложил очилата.

— Сега — казал. — Мога… — се навел по-близо до бомбата, а като се намръщил, между очите му се вдълбали малки бръчки. — Да видя кое какво е.

Той свалил чукче и малко длето от колана си. Близнал си палеца и — бавно, бавно — мазнал на главата на чука от слюнката си. След това чукнал хълбока на бомбата толкова леко, че се чул съвсем тих звук.

— Не я удряй! О, Иисусеееееееее! Ще ни взривиш и двамата!

— Нямам — отвърнал г-н Лайтфут, докато почуквал лекичко тук и там по шкембето на бомбата — такива планове… — той притиснал ухо до желязната кожа на играчката си. — Аха… — казал. — Чувам те да ми приказваш!

Докато г-н Моултри агонизирал в ужасено мълчание, майсторът шавал с пръсти, плъзгайки ги по бомбата така, както човек гали малко кученце. — Аха… — пръстите му спрели върху тънък шев. — Тука е пътя към сърцето ти, а?

Той открил четири винта точно под опашните перки и със скоростта на топящ се ледник откачил съответната отвертка от мястото на колана й.

— Дошъл си тук да ме убиеш, нали? — простенал г-н Моултри. Прозрението му нанесло удар. — Тя те е пратила, нали? Тя те е пратила да ме убиеш!

— Правилно — казал г-н Лайтфут, докато отвъртал първото болтче — сте схванали едната част.

След векове и последното винтче паднало в дланта на майстора. Той започнал доста монотонно да си тананика „Фрости, снежният човек“.

По някое време, между махането на второто и третото винтче, звукът от детонатора се превърнал от цъкане в стържене. Г-н Моултри, лежащ в езеро от потта си, със стъклени очи и глава, мятаща се напред-назад в пристъп на истерия, бил изгубил пет фунта тегло.

Г-н Лайтфут извадил от куфарчето си малко синьо бурканче. Отворил го и с върха на показалеца си гребнал отвътре мазна слуз с цвета на кожа на змиорка. Плюл върху нея и размазал слузта по шева, който обикалял бомбата. След това хванал опашните перки и се опитал да ги завърти обратно на часовниковата стрелка. Те му се опънали. Той опитал по часовниковата стрелка, също напразно.

— Я ме слушай! — рекъл г-н Лайтфут с упорит тон и сбърчил вежда от недоволство. — Я недей ми се кипри!

С малко чукче почукал отворите на винтчетата и г-н Моултри отслабнал с още десет унции, когато панталоните му внезапно се намокрили. След това г-н Лайтфут сграбчил опашните перки с две ръце и дръпнал.

Бавно и с тънко високо стъъъъъъържене от упорство опашната част на бомбата започнала да се разкача. Било тежка работа и г-н Лайтфут трябвало да прекъсне, за да раздвижи схванатите си пръсти. След това се захванал отново за работа с упорството на ленивец, сграбчил дървесен клон. Най-сетне опашната секция се освободила и разкрила електрически връзки, джунгла от разноцветни жички и лъскави черни пластмасови цилиндри, които приличали на гърбове на хлебарки.

— Ууухааа! — изпъшкал г-н Лайтфут, очарован. — Не е ли красавица?

— Убиваш ме! — простенал г-н Моултри — Убиваш ме до смърт!

Стърженето се усилило. Г-н Лайтфут използвал метален пробник да докосне малката червена кутийка, от която се чувал шумът. След това използвал пръста си и подсвирнал, когато го дръпнал: — Позатоплилко се е!

Г-н Моултри почнал да хълца, носът му протекъл и сълзите се леели от подпухналите му очи.

Пръстите на г-н Лайтфут отново се задействали, проследявайки жиците до техните начала. Във въздуха замирисало на нагрято, а над червената кутийка се виела омара. Г-н Лайтфут почесал брадичката си.

— Знайш ли — казал. — Май си имаме проблемче!

Г-н Моултри треперел на ръба на комата.

— Виж, аз… — г-н Лайтфут потупал по брадичката си и очите му се присвили съсредоточено — оправям нещата. Не ги чупя — той си поел дълъг дъх и бавно издишал. — А тука ми се чини, че требе малко чупене! — той кимнал. — Да, сах! Хич не аресвам да чупя красотии! — майсторът избрал друг, по-голям чук. — Туй тряя свърши работа! — и стоварил чука върху червената кутийка.

Пластмасовата й кожа се разцепила от единия до другия край. Зъбите на г-н Моултри се забили в езика му. Г-н Лайтфут махнал две пластмасови парченца и се загледал в по-мъничките колелца и жички вътре.

— Загадки в загадките… — рекъл.

Бръкнал в куфарчето си и извадил малки клещички, на които все още имало етикетче с цената — деветдесет и девет цента.

— Сега чуй ме добре — рекъл на бомбата, — не смей да ми се оригнеш в лицето, ясно?

— Ооооо, Божееееей, Иисусе Христеее, о, идвам на небето, идаааа… — изпъшкал г-н Моултри.

— Като стигнеш — рекъл г-н Лайтфут с лека усмивка, — предай на Свети Петър, че натам иде и майсторът… — посегнал с клещите към две жички — една черна и една бяла — които се кръстосвали в сърцевината на бомбата.

Чакай! — прошепнал г-н Моултри. — Чакай!

Г-н Лайтфут се спрял.

— Трябва да си облекча душата — казал дебелакът с очи, опулени като на танцьора от плаката. — Трябва да ми е лека, за да лети към рая! Чуй ме…

— Слушам — казал му г-н Лайтфут, докато бомбата им говорела.

— Ние с Джералд… аз… предимно Джералд всъщност… не исках да имам нищо общо, но… настроена е да гръмне… в десет заранта в деня след Коледа. Чу ли? Десет заранта. Сандъче… пълно с динамит… и с таймер от будилник. Платихме на Пищака Блейлок и той… ни го достави — г-н Моултри преглътнал, вероятно вече усещайки огъня под задните си части. — Турена е да се взриви в музея за граждански права. Ние… идеята беше на Джералд… решихме да го взривим, когато за първи път чухме Дамата да споменава за строежа. Чуваш ли, Лайтфут?

— Чувам — отвърнал майсторът спокойно и равно.

— Джералд я е поставил някъде около музея. Сигурно е в обществения център. Не знам къде е, кълна се в Бога… но е някъде там в момента, и ще се взриви в десет заранта на деня след Коледа.

— Това ли е? — попитал г-н Лайтфут.

— Да! Това е истината и Господ ще ме вземе на небесата, понеже си облекчих душата!

— Аха — г-н Лайтфут посегнал. Сграбчил с клещите черната жичка и щрак, прерязал я. Бомбата обаче не можела да бъде усмирена той лесно.

— Чуваш ли ме, Лайтфут? Това сандъче с динамита вече е там!

Майсторът нагласил челюстите на клещите около бялата жица. На челюстта му се стегнал мускул и по бузите му като диамантен прах блестяла пот. Казал:

— Не, не е!

— Какво не е?

— Не е там. Вече не. Намерено е. Сега ще срежа жицата! — ръката му треперела. — Мож гръмне, ако резна грешна жица първа!

— Боже, имай милост! — простенал г-н Моултри. — О, Иисусе, кълна се да съм добро момче всеки ден до края на живота си, само ме остави да живея!

— Режа — казал г-н Лайтфут.

Г-н Моултри стиснал здраво очи. Клещите казали щрак.

БА-БААААМ!

Г-н Моултри се разпищял под съпровода на този титаничен рев на разруха и огън.

Когато писъците му замлъкнали, чул не ангелски арфи и не дяволите да пеят „Той е дяволски готин!“.

Чул:

Хе-хе-хе-хе!

Г-н Моултри отворил очи.

Г-н Лайтфут се усмихвал. Духнал едно малко синьо пламъче от отрязания край на бялата жица. Бомбата била укротена и няма. Майсторът заговорил с глас, който бил издрезгавял от величествения рев, който току-що бил наддал в ухото на г-н Моултри.

— Моля за звинение, сах! — казал. — Просто не можах да подмина възможността!

Г-н Моултри видимо се спихнал, все едно бил пробит. С леко съскане той припаднал.

Бележки

[1] Мартин Лутър Кинг — деец за граждански права за цветнокожите в САЩ и знакова историческа фигура от средата на миналия век, печели Нобелова награда за мир през 1964 г.

[2] Джордж Корли Уолъс Джуниър е губернатор на Алабама (1963–1967). На 11 юни 1963 г., като акт срещу десегрегацията и записването на чернокожи студенти, застава на входа на една от аудиториите в Университета на Алабама и се налага да бъде отстранен с помощта на федерални щатски шерифи и полиция. Същата година блокира по сходен начин четири различни основни училища в щата.

[3] 290 паунда — приблизително 130 кг.

[4] „Джъгс“ („Juggs“, цомби): софткор списание, специализиращо върху фотографии на изявено надарени представителки на нежния пол, станало с годините нарицателно.

[5] Роуд Рънър (Road Runner, шосеен бегач): герой от „Шантави истории“, развиваща супервисоки скорости птица.

[6] Ал Джонсън — американски певец и комедиант, известен с участието си в бурлески и водевили. През 1904 г. за първи път боядисва лицето си в черно и това го изстрелва във висините на популярността.