Робърт Маккамън
Момчешки живот (24)

6.
Шофьорът-мъртвец

Към края на октомври татко ми купи телена кошница, която да сложа на Рокет. В началото си мислех, че е много готино, докато не осъзнах, че така от мен се очаква да изпълнявам всякакви поръчки за мама. Горе-долу по същото време тя сложи на таблото за съобщения в църквата написана на ръка обява, че продава пайове и други разнообразни печива. Подобно обявление увисна и в бръснарницата. Започнаха да се появяват и поръчки, и скоро мама затъна до лакти в пълни с брашно купи за тесто, яйчени черупки и кутии с пудра захар.

Причината за това, както научих впоследствие, беше, че на татко му намалиха работните часове в мандрата. Макар тази информация така и да не стигна до мен, изпитвахме мъчителна нужда от пари. В „Грийн Медоус“ просто имаше все по-малко работа за татко. Някои от най-старите клиенти на мандрата отменяха поръчките си. Това се случваше заради новия супермаркет в Юниън Таун, който наскоро бе отворил врати под фанфарите на духовия оркестър на гимназията „Адамс Вали“. Супермаркетът, наречен „Биг Пол’с Пантри“^[1] можеше да погълне собственото ни малко „Пигли-Уигли“, все едно кит поглъща скарида. Там имаше отдели, както ми се струваше, за всичко под брадичката на дебелака. Сам по себе си млечният отдел заемаше цяла редица и млякото се продаваше в непрозрачни пластмасови бутилки, които нямаше нужда нито да се плакнат, нито да се връщат. И понеже Големият Пол зареждаше страшно много мляко, можеше да си позволи да го продава на цени, които подбиваха и мизерните надценки на „Грийн Медоус“. По тази причина маршрутът на татко прогресивно ставаше по-къс, ако изобщо може да се използва думата прогрес в случая. На хората им харесваше новото преживяване — да посетиш хладния, климатизиран супермаркет и да купиш млякото си в пластмасови шишета, а после да ги изхвърлиш, без да се замисляш много-много по въпроса. Не само това, но и „Биг Пол’с Пантри“ оставаше отворен до осем вечерта, което въобще беше нечувано.

Слагането на кошница на Рокет беше като натоварване на Сийбискит^[2] с пощенски чували. Но аз си изпълнявах задълженията и следобед разнасях пайове и торти за клиентите на мама, а колелото се вцепеняваше от време на време в знак на протест, но никога не изтърва нищо.

За да покаже благодарността си към семейство Лезандър, задето бяха толкова мили с Ребъл, мама реши да им направи пай с тиква — нейният бестселър — безплатно. Сложи пая в кутия, завърза го с канап, а аз пъхнах кутията в кошницата на Рокет и завъртях педалите към дома на доктора. По пътя подминах Гордо и Гота Бранлин на черните им колелета. Гота ме удостои с леко вирване на брадичката си, Гордо — който все още носеше превръзки, прикриващи гнойните му рани — ме подмина като синя вихрушка. Стигнах до дома на д-р Лезандър и почуках на задната врата. Г-жа Лезандър ми отвори след минута.

— Мама опече пай за вас и доктора! — казах и й подадох кутията. — С тиква е.

— О, колко мило! — тя го взе и подуши ръба на капака. — О, Боже, да не би да има сметана вътре?

— Кондензирано мляко, мисля… — би трябвало да го знам. Кухнята ни бе буквално превзета от кутии „Пет Милк“. — Мама го направи тази сутрин.

— Много мило от страна на майка ти, Кори, но се боя, че ние и двамата не можем да ядем млечни продукти. И двамата сме алергични към всичко, излязло от крава! — г-жа Лезандър се усмихна. — Точно така се срещнахме в една клиника в Ротердам, и двамата почервенели и на плюски.

— Олеле. Е, може би тогава може да го дадете на някой друг? Паят е наистина прекрасен!

— Сигурна съм, че паят е чудесен — „джудезен“, произнесе го тя, — но ако изобщо го внеса в къщата, най-късно в полунощ Франц ще го нагризе като мишка. Обожава сладкото, от мен да го знаеш. Два дни по-късно ще изглежда така, все едно е хванал шарка и ще го сърби толкова, че няма да може да трае дрехи. Така че по-добре да не допускам дори да го помирише, че ще има да ходи като Върнън Такстър, а?

Разсмях се при тази картинка.

— Да, госпожо! — взех си обратно пая. — Тогава мама може да ви направи нещо друго?

— Не е необходимо. Самата идея е достатъчно мила.

Поспрях на вратата, питайки се дали си струва да споменавам нещо, което ми се въртеше в главата от известно време насам.

— Какво има? — попита г-жа Лезандър.

— Може ли да видя доктора? Ще ми се да поговоря с него за минутка.

— В момента си дремва. Стоя буден цяла нощ, слушаше си радиопредаванията.

— Радиопредавания ли?

— Да, той има късовълново радио, сещаш се. Понякога стои буден до сутринта и слуша чуждите страни. Мога ли да му предам съобщение?

— Ами… просто ще поговоря с него друг път!

Всъщност исках да го попитам дали не му трябва помощ през следобедите. След като го бях гледал в действие, струваше ми се, че да си ветеринар е доста важна професия. А и можех да бъда ветеринар и писател едновременно. Светът винаги щеше да се нуждае от ветеринари, точно както винаги щяха да му трябват и млекари.

— Ще дойда някой друг път — казах, върнах пая с тиква в кошницата и потеглих.

Въртях педалите лениво. Рокет се държеше малко нервно, но го отдадох на недоволството му от кошницата — като хрътка на каишка. Слънцето беше топло и хълмовете пламтяха яркожълти. След седмица листата щяха да са кафяви и да падат. Беше един от онези прекрасни следобеди, когато дори сините сенки са прелестни и инстинктивно намаляваш скорост и се наслаждаваш на това, което те заобикаля, понеже то не може и няма да трае дълго.

Ухилих се отново при представата д-р Лезандър да обикаля наоколо, гол като Върнън Такстър. Би било замайваща гледка, нали? Бях чувал за хора, които да са алергични към трева, кучета и котки, амброзия^[3], тютюн и глухарчета. Дедъ Остин беше алергичен към коне; от тях започваше така да киха, че направо не можеше да си стои на краката, което и беше причината да спре да ходи на карнавала „Брендиуайн“, когато минаваше през града всеки ноември. Баба Сара ми беше казала, че Джейбърд е алергичен към труда. Предполагам, че хората биха могли да са алергични към всяко нещо под — и включително — слънцето. Представи си само! И двамата члена на семейство Лезандър да не могат да ядат сладолед. Не биха могли да хапнат също и бананов пудинг, или пък да изпият чаша ванилово мляко. Ако аз не можех да получавам някое от тези неща, несъмнено щях да откача като…

Върнън бе първото, което идваше наум.

Върнън, изправен в онази стая, където влакчетата обикаляха из Зефир.

Знаеш ли какво ми се струва?

Спомних си как гаснат лампите и блясват прозорците на мъничките къщички.

Струва ми се, че ако намериш нощна птица, която не пие мляко, ще намериш и своя убиец.

Натиснах спирачката. Внезапното ми действие изненада дори Рокет. Колелото леко поднесе при спирането.

Стоя буден цяла нощ, слушаше радиопредаванията си, беше казала г-жа Лезандър.

Преглътнах с усилие. Все едно имах кутия „Пет Милк“ затъкната в гърлото.

Понякога стои буден до сутринта и слуша чуждите страни.

— О, не! — прошепнах. — О, не, не може да е доктор Ле…

Една кола спря редом с мен, толкова близо, че за малко да ми одере крака, а след това зави, за да ми блокира пътя. Беше тъмносин, приведен ниско шеви, чийто заден калник бе смачкан и по него се бе петносала ръжда като обрив от отровен бръшлян. От огледалото за задно виждане висеше заешка глава на черен квадрат. Двигателят на шевито бумтеше и гъргореше под капака, а цялата кола потреперваше от спотаената отдолу сила.

— Ей, момче! — подвикна през спуснатото надолу стъкло мъжът зад волана. Воланът беше покрит със синя кожа. — Ти си онова малко лайненце Макенсън!

Гласът му бе завален, а клепачите на червените му очи — полуспуснати. Дони Блейлок се беше наквасил като платно на пробита гемия. Лицето му бе ръбесто като недорязана скала, мазна запетайка висеше от тъмната му, дебело зализана с брилянтин коса.

— Помня тъ — каза той. — Къщата на Сим. Малко копеленце.

Усетих как Рокет потреперва. Колелото внезапно се втурна напред и се удари в шевито като териер, нападащ доберман.

— Видел си разни рабти дет не е требало — продължи Дони. — Праиш ни разни проблеми, нали?

— Не, сър — казах.

Рокет отстъпи и се удари отново в колата.

— О, напротив. Пищака ще се радва да те види, момче. Много ще да си поприказвате за тия твой големи зъркеля и твоя голям плювалник. Качвай се!

Ако сърцето ми вземеше да бие по-силно, можеше да си изскубне корените и да изхвърчи от гърдите ми.

— Казах, качвай се. Веднага! — Дони вдигна дясната си ръка.

В нея държеше пистолет, а дулото му бе насочено към мен.

Рокет отново нападна колата. Колелото ме беше спасило от Гордо Бранлин, но срещу този мръсен плъх и неговия пистолет беше безсилно.

— Ще ти гръмна шибаната глава след две секунди! — закле се Дони.

Бях изплашен почти до смърт, а каквото оставаше — трепереше от ужас. Дулото на пистолета ми се струваше голямо като оръдие. Представляваше убедителен аргумент. Наум чувах как мама крещи, докато оставях Рокет и се качвах в колата, но какъв избор имах?

— Ще се повозим сегинка — обеща Дони.

Наведе се през мен — като направо ме удуши със задавящата смрад на вкиснала пот и домашно производство уиски — и тресна вратата с удар. Настъпи здраво газта, докато шевито не заръмжа и не се покатери на банкета, преди той да успее да го изправи. Погледнах през рамо към Рокет, който бързо се стопяваше. Малко пластмасово хавайско момиче танцуваше люлееща хула на задния прозорец на шевито.

— Стой мирен! — изръмжа Дони и аз му се подчиних, понеже той разполагаше с пистолет, с който да сръга подчинението в мен.

Шофьорът ми натисна още по-здраво газта. Двигателят на колата изпищя и се изстреляхме по „Мърчант Стрийт“ и към моста с гаргойлите.

— Къде отиваме? — осмелих се да попитам.

— Имай търпение и ще видиш!

Иглата на спидометъра се катереше към шейсетте. Изоставихме гаргойлите, зинали за въздух. Двигателят на шевито трещеше гръмотевично и вече се носехме с около седемдесет мили в час по криволичещия път, който водеше край Саксън Лейк. Когато стиснах подлакътника, Дони се изсмя. На пода под краката ми се търкаляше напред-назад празна бутилка и миризмата на домашна прясна пърцуца беше достатъчно силна да ми насълзи очите.

Горите от двете страни на пътя ни подминаваха в размазана жълта лента, а задните гуми на шевито свиреха по огънатия като змия път.

— Мамка му, жив съм! — изкрещя Дони.

Може и така да беше, но ми изглеждаше почти умрял. Очите му бяха хлътнали, по челюстта му бе набола неравна брада, дрехите му бяха смачкани и мръсни, все едно е спал три нощи в кочина. Или може би просто бе лежал там и бе пил в течение на три дни.

— Видях те! — изкрещя ми той над обръча на волана. — Проследих те! Да, сър, стария Дони те причака и те фана в чувала като фтичка, нали? — той врътна рязко рамене в крива, от която за малко да ми изпаднат очите. — Оня тлъст кучсин разправя, че съм бил тъп! Показах на тъпия му задник кой е хитрягата Блейлок!

Ако пистолет, бърза кола и да си по-пиян от Олтаропоклонник^[4] правеше човек умен, то Дони беше Коперник, Да Винчи и Айнщайн заедно, измесени в тестото на гениалността.

Прелетяхме край Саксън Лейк и червената скала.

— Тпруууу, тпрууу, Чворище! — извика Дони на колата и настъпи спирачката. Забавихме достатъчно, за да успее да извърти шевито надясно и по черен път, без да ни вреже в дърветата. След това отново настъпи газта и направо литнахме през петдесетте ярда от Шосе 10 до малката бяла къща с покритата веранда, която се намираше в края на пътя. Познавах къщата. Червеният „Мустанг“ все тъй си беше паркиран под зеления пластмасов навес, но липсваше старият, прояден от ръжда „Кадилак“. Розовата градина също си беше там, пълна с тръни, но без цветя.

— Тпрууу! — извика Дони и неговото Чворище с подскачане спря пред входа на къщата на г-жа Грейс с лошите момичета.

Бог да ми помага, казах си. За какво беше всичкото това?

Дони слезе от колата, все още с пистолета в ръка. Показа ми грозната му мутра.

— По-добре да си тук, когато изляза. По-добре бъди тук, щото иначе ще те намеря и ще те убия! Ясно?

Кимнах. Дони Блейлок вече беше убил едного. Твърдеше го г-н Долар. Не се и съмнявах, че ще го стори отново, тъй че задните ми части си останаха залепнали за седалката. Дони се олюля до вратата и почна да тропа по нея. Някой му изкрещя отвътре. Той изби вратата с ритник и нахълта в къщата с крясъци:

— Къде е тя? Къде ми е шибаната жена?

Бях загазил ужасно, това беше ясно. Кой знае защо в смръзнатия си от страх мозък си помислих, че д-р Лезандър не може да е човекът, убил онзи мъж при Саксън Лейк; това трябваше да е Дони Блейлок. Г-н Долар бе чул за него от Сим Сиърс. Дони Блейлок беше убиец, не д-р Лезандър!

Дони изникна от къщата няма и трийсет секунди след като бе нахлул вътре. Държеше едно момиче за русата коса и я влачеше, а тя се бореше и ругаеше.

Момичето беше Лейни, която бе навила езичето си срещу мен в онзи знаменателен ден.

— Влизай в тая кола! — изрева Дони, докато я мъкнеше по земята.

Лейни носеше розово потниче с презрамки и пурпурни тесни панталони, а едната й сребърна обувка бе паднала.

— Влизай вътре, и то бързо!

— Пусни ме бе! Пусни ме, кучсин!

От къщата изникна червенокосата, пълна г-жа Грейс, която носеше бял пуловер и сини джинси, достатъчно големи да се проведе в тях вечеринка с танци. На лицето й беше изписано зловещо изражение, а в дясната си ръка държеше тиган, който вдигна, за да удари Дони по главата.

Той я простреля. Бам! Раз и готово.

Г-жа Грейс изпищя и се хвана за рамото, а на бялото разцъфна червено петно като разтваряща се роза. Тя падна на колене с писък:

— Ти ме гръмна, задник такъв! Тъпо копеле, мръсник!

Още две момичета, и двете брюнетки, едната доста пухкавка, а другата кльощава, изтичаха да коленичат до г-жа Грейс, докато друго, русо момиче се изправи на вратата с викове:

— Ще викнем шерифа! Начаса го викаме!

— Ти, тъпо лайно! — извика Дони, когато стигна до колата. — Тоя шериф е наш!

Той отвори с трясък вратата и хвърли Лейни върху мен, а аз се изкатерих чак на облегалката на задната седалка, докато тя дереше и риташе, за да се измъкне.

Дони изръмжа:

— Спри веднага! — и я удари през лицето със свободната си ръка толкова силно, че в едната секунда гледах към тила й, а в следващата видях лицето й, коравите, но красиви черти пронизани от болка. От ъгълчето на устата на Лейни протече кръв.

— Ако искаш още от лекарството, просто продължавай все така! — предупреди я Дони и след това обиколи колата и се настани зад волана. Двигателят на шевито избумтя. Понечих да изскоча навън, но бандитът улови движението ми в задното огледало и дулото на пистолета ме прасна по главата. Ако не се бях навел навреме, като нищо щях да си спечеля крилца^[5] по-раничко.

— Просто мирувайте! И двамата! — извика Дони и врътна рязко колата в трошащ вратове обратен завой и се насочи отново към Шосе 10.

— Ти си луд! — изфъфли Лейни, притиснала едната си ръка към устата. — Казах ти да ме оставиш на мира!

— Да бе!

— Кълна се, че няма да го трая това. Г-жа Грейс ще…

— Какво ще направи? Трябваше направо да й издухам мозъка!

Лейни направи движение като да посегне към дръжката на вратата. Но точно тогава стигнахме до Шосе 10 и Дони натисна газта. Гумите на шевито изпищяха, когато отново се понесохме устремно към Зефир. Пръстите на момичето стискаха дръжката, но ние вече се носехме с петдесет мили в час.

— Скачай! — заръча й Дони и се ухили. — Хайде де, предизвиквам те!

Пръстите й се отпуснаха. Тя пусна дръжката.

— Ще насъскам закона по теб! Кълна се!

— Да бе, сигурно! — усмивката му се разшири още повече. — Законът няма време за боклук като тебе!

— Пиян си и не си на себе си! — тя погледна назад към мен. — За какво си помъкнал и това хлапе?

— Семейна работа. Ти просто си затваряй плювката и се прави на хубава.

— Я върви в ада! — Лейни плю по него, но той само се разсмя.

Шевролетът отново пресече моста с гаргойлите. Подминахме Рокет. На кормилото му бе кацнала една врана, която се опитваше да отвори кутията с пая. Какво унижение само! Дони се вряза в Зефир с шейсет мили в час, вдигайки вихрушка от опадали листа по пътя си. Изригна от другата страна на града и пое по Шосе 16. Втурнахме през хълмовете към Юниън Таун.

— Отвличане! — Лейни все още беснееше. — Това е то! За това може и да те убият!

— Хич не ми пука. Нали те взех. Тъкмо това и исках.

— Аз не те искам!

Дони я сграбчи за брадичката и стисна. Колата се олюля на пътя и аз зинах, когато видях гората да посяга към нас. След това шофьорът с тръсване на ръката ни върна обратно на настилката. Яхнахме средната линия.

— Хич не ги разправяй такива. Никога не го повтаряй, че ще съжаляваш!

— Направо се разтреперих! — Лейни се опита да се освободи, но жилестите му пръсти се стегнаха.

— Не искам да те нараня, бебчо! Бог знае, че не ща! — пръстите му я освободиха, но белезите от тях останаха по кожата й.

— Не съм ти бебче! Казах ти го отдавна, казах ти, че не искам да имам нищо общо с теб, нито с проклетите ти братя!

— Нали взимаш парите ни, а? Много си претенциозна за дъска с дупка за чворове, а?

— Аз съм професионалистка — каза Лейни с определена гордост. — Не те обичам, не го ли разбра? Дори не те харесвам! Само един мъж съм обичала и той сега е с Иисус.

— Иисус… — Дони подигра тона й. — Онуй копеле гние в ада! — той стрелна с поглед огледалото за задно виждане. — Какво на майната си…? — прошепна.

И аз се обърнах да погледна. Зад нас имаше кола и бързо ни догонваше.

Колата беше черна. Черна като пантера.

— Не! — Дони поклати глава. — О, не! Не може да съм толкова пиян!

Лейни също погледна назад, долната й устна бе подута.

— Какво има?

— Онази кола. Виждаш ли?

— Коя кола?

Тъмнокафявите й очи не забелязваха нищо. Аз обаче я виждах. Ясно като бял ден. Дони също я виждаше. Познаваше се по начина, по който остави шевито да шари по целия път. Черната кола ускоряваше зад нас. След малко вече можех да различа пламъците, нарисувани по капака. Виждах и бледия силует на шофьор през наклоненото предно стъкло. Той изглежда се бе привел напред, изгарящ от нетърпение да ни догони.

— На дявола топките! — кокалчетата на Дони побеляха върху косматия волан. — Взел съм да откачам!

— Чак сега ли го осъзна, а? Достатъчно кофти е дето ме отвлече, обаче задникът ти ще го цепнат, задето стреля по г-жа Грейс! Ами ако я беше убил?

— Млъкни!

По челото на Дони бяха избили капчици пот. Погледът му постоянно се стрелкаше напред-назад между огледалото за задно виждане и криволичещия път пред нас. Черната кола изчезна за няколко секунди зад един завой, а после я видях да се изплъзва през него и да излиза от сянката, устремявайки се след нас. Черната боя и затъмненото стъкло сякаш поглъщаха слънчевата светлина, шевито беше хвърчеше с над седемдесет; Среднощната Мона трябва да се движеше с близо деветдесет.

— Ето тук се е случило! — Лейни посочи към един участък покрай пътя, а вятърът ветрееше косата около напрегнатото й и самотно лице. — Тук бе убит моят бебчо!

Тя сочеше към място, което на пръв поглед се състоеше само от плевели и храсталаци, с изключение на двете мъртви и почернели дървета, изправени едно до друго, със стволове, изпъстрени с дълбоки и грозни резки. Клоните на дърветата бяха преплетени, сякаш те се прегръщаха едно друго дори в смъртта.

Погледнах към русата й коса и си спомних.

Именно главата на Лейни бях видял отпуснат на рамото на Малкия Стиви Каули преди много време, на паркинга на „Спинин Уийл“.

— Внимавай! — изпищя внезапно Лейни и посегна към волана, когато над билото на хълма срещу нас с ръмжене изникна камион с ремарке и решетката му изпълни предното стъкло на Чворището като паст със сребърни зъби. Дони гледаше как Среднощната Мона расте в задното огледало и изкрещя от ужас и врътна волана. Масивните гуми на камиона изсвириха покрай нас, дълбок басов клаксон изтътна недоволството си. Обърнах се навреме да видя камиона и Среднощната Мона да се сливат в едно, а след това спортната кола изригна през задните колела на камиона и продължи напред, а влекачът си караше в обратната посока като глупавия вол на Пол Бъниан^[6]. Дони не беше видял този магически номер — беше твърде зает да ни опази от катастрофа.

— Това беше на косъм! — каза Лейни и когато погледна назад, беше ясно, че не вижда и следа от черната кола.

Но аз знаех. Дони също знаеше. Малкият Стиви Каули идваше да спаси приятелката си.

— Ако той иска да си играе, мамка му, и аз ще си играя с него! — изкрещя Дони и кракът му потъна до пода. Двигателят на колата изпищя и цялото купе започна да вибрира, а всичко, което не бе завинтено, дрънчеше и стенеше. — Той никога не може да ме победи! Никога не е могъл!

— Намали! — молеше се Лейни, а погледът й се изпълваше с ужас. — Ще ни убиеш!

Но Среднощната Мона вече караше по петите ни, увиснала зад нас като черен реактивен самолет, хвърчащ с равна на нашата скорост. Шофьорът бе тъмен силует зад стъклото. Гумите на шевито избелиха черен пласт гума, когато Дони стисна зъби със стичаща се по лицето пот и последва опасния път. Над рева на двигателя и хлиповете на Лейни с молби похитителят ни да спре не чувах нито звук откъм Среднощната Мона.

— Хайде, кучсине! — изръмжа Дони. — Веднъж те убих! Мога и втори път да те убия!

— Ти си луд! — Лейни се бе хванала за седалката си като котка. — Не искам да умирам!

Шевито взимаше завоите с главоломна скорост и аз летях от единия край на колата до другия, а Дони се бореше с волана с всяка капчица злостна сила в тялото си. Умът ми бе разтърсен, но не и разкачен: осъзнах, докато се въртях като вчерашното пране в пералнята, че Дони Блейлок е убил Малкия Стиви Каули. Можех ясно да видя във въображението си как е станало — две коли, едната синя и едната черна, се състезават с нажежено до червено гуми по този същия път, а от ауспусите им изригват пламъци на фона на миналогодишната октомврийска луна. Може би са застанали редом един с друг, като колесниците в „Бен Хур“ и след това Дони е юрнал Чворището на една страна и задната му броня се е ударила в Среднощната Мона. Може би Малкият Стиви е изгубил контрол върху волана си или пък е спукал гума. Но Среднощната Мона бе литнала, грациозна като черна пеперуда в сребърния мрак, и бе експлодирала в огън при приземяването си. Направо чувах злостния смях на Дони, докато се е отдалечавал на скорост от горящата руина от стъкло и метал.

Всъщност можех да чуя злостния му смях и точно в момента.

— Ще те убия отново! Ще те убия отново! — викаше той с полудял поглед и намазаната му с брилянтин коса се вееше назад и се гърчеше като пипалата-змии на Медуза. Очевидно беше, че се крепи за реалността на косъм.

Дони настъпи спирачката.

Лейни изпищя.

Аз изпищях.

Чворището също изпищя.

Среднощната Мона вече се намираше на няма и фут от задната броня на шевито и сега ни удари.

С почти изхвръкнали от главата ми очи видях как изрисуваната с пламъци муцуна на черната кола се врязва през задната седалка. След това, като в поредица преливащи се снимки на стопкадър, Среднощната Мона започна да изпълва вътрешността на Чворището. Надуших горящо масло и прежарен метал, цигарен дим и одеколон „Инглиш Ледър“. Стиснал здраво длани върху волана и зъби — върху угарката марка „Честърфийлд“, за един съвсем кратък миг зад мен седеше чернокос младеж с очи, сини като водата в плувния басейн. Острата брадичка на грубоватото му красиво лице беше вирната като носа на „Летящия холандец“. Кълна се, че косата ми се изправи.

Среднощната Мона премина през Чворището. Мина право през предните седалки и по пътя си към двигателя шофьорът й протегна ръка и леко докосна бузата на Лейни. Видях момичето да примигва и да подскача, а лицето й пребледня като бяла коприна. Дони се присви, виейки в първобитен ужас. Бясно завъртя волана насам-натам, понеже, макар Лейни да бе сляпа за преминаващото през нас видение, той го виждаше прекрасно. После Среднощната Мона проби през предната броня. Стоповете й имаха формата на червени диаманти, а ауспусите й бълваха дим в лицето на Дони и „Шевито“ се завъртя около оста си като въртележка в увеселителен парк. Спирачките и гумите му свиреха като пияни баншита, излезли на див нощен лов.

Чух изхрущяване и тупване и литнах върху облегалката на седалката на Лейни, притиснат към нея като от невидима ютия.

— Иисусе! — изкрещя Дони.

Този път не се подиграваше с никого. Счупи се стъкло и нещо се удари в корема на колата, и, разкъсвайки шумно храстите и задирайки ниските клони, шевито се спря с нос, заровен в дига от червена пръст.

— Ии-ии-ии-ии! — Дони виеше като куче с премазан крак.

Вкусих кръв и усещах носа си така, сякаш е бил вкаран наобратно през лицето ми. Видях похитителя ни да се оглежда диво; на челото му, както и отстрани на слепоочията, косата бе посивяла.

— Убих го! — изписка той с висок и замаян глас. — Убих проклетото копеле! Среднощната Мона изгоря! Видях я да гори!

Лейни се взираше в него с разфокусирани очи и цицина с размер на яйце, надигаща се на зачервеното й чело. Прошепна задавено:

— Ти… уби…

— Убих го! Трупясах го! Литна от пътя! Бууум, гръмна! Буум!

Дони започна да се смее и изпълзя през прозореца от страната на шофьора, без да отваря вратата. Лицето му беше подуто и мокро, очите му бяха изпъкнали и луди. С олюляване започна да навърта кръгчета, предницата на джинсите му бе увиснала и мокра от урината.

— Тате? — изплака. — Помогни ми, тате!

След това започна да бърбори и да хлипа, и се покатери по насипа от червена пръст на път за гората отвъд.

Чух щракване.

Лейни беше посегнала към пода и бе взела пистолета му. Беше издърпала предпазителя и сега се прицелваше в борещата се, полудяла отрепка, която хълцаше за татенцето си.

Ръката на Лейни трепереше. Видях пръстът й да се стяга на спусъка.

— По-добре недей! — казах.

Пръстът й не ме послуша.

Но ръката й ме чу. Помръдна с инч. Пистолетът гръмна, но куршумът само изби парче червена пръст. Тя продължи да стреля, още четири пъти. Четири нови червени гейзерчета, литнали във въздуха.

Дони Блейлок хукна към пожълтялата гора. Заплете се в клоните за момент, и, докато се бореше да се освободи, клоните разкъсаха ризата на гърба му. Той побягна нататък, но продължавахме да го чуваме как се смее и плаче, докато ужасният звук не заглъхна и не изчезна.

Лейни сведе глава и притисна длан към очите си. Гърбът й започна да потрепва. Тя издаде ниско, стенещо хлипане. Вече започвах да усещам носа си като запален.

Но въпреки това имах чувството, че още подушвам „Инглиш Ледър“.

Момичето вдигна стреснато глава. Докосна мократа си от сълзи буза.

— Стиви? — попита с оживял от надежда глас.

Както казах, беше сезонът на призраците. Те се стягаха, събираха сила да скитат из октомврийските полетата — и по пътищата — и да говорят на онези, които искат да ги чуят.

Може би Лейни така и не го видя. Може би, ако го беше видяла, нямаше да повярва на собствените си сетива и щеше да хукне в преследване на тапицираната стая, досущ като Дони.

Но съм убеден, че тя го чу, ясно и чисто. Може и просто да долови уханието на кожата му или споменът за докосването му…

Вярвам, че и това беше достатъчно.