Робърт Маккамън
Момчешки живот (7)

5.
Смъртта на едно колело

Продължи да вали из ведро.

Сиви облаци се трупаха над Зефир и от подутите им кореми се изсипваше потоп. Заспивах под звуците на чукащия по покрива дъжд и се събуждах от трясъка на светкавици.

В къщата се просмука онази дъждовна миризма, сещате се, мирис на влажни дъски и мокра пръст, лъхащ от мазето. Пороят предизвика отмяната на съботното матине в „Лирик“, понеже покривът на киното бе протекъл. Самият въздух беше мазен, сякаш зелен мухъл, растящ по мокри камъни. На вечеря седмица след Великден татко остави ножа и вилицата си, погледна към замъглените влажни прозорци и каза:

— Ако продължава така, ще трябва да си отгледаме хриле!

Продължи точно така. Въздухът бе натежал от вода, облаците превръщаха светлината в неясен, блатист здрач. Дворовете се превърнаха в езерца, а улиците — в поточета. Училището започна да ни пуска рано, тъй че всички да могат да се приберат по домовете си, а в сряда следобед, седемнадесет минути преди три часа, старото ми колело предаде богу дух.

В един миг се опитвах да въртя педалите през потока на „Диърман Стрийт“. В следващия предното колело на велосипеда ми потъна в дупка в изкъртения паваж и шокът се предаде по проядената от ръжда рамка. Едновременно се случиха няколко неща — спиците на предната гума се скъсаха, седалката се счупи, рамката се разпадна по измъчените си древни заварки и внезапно се озовах по корем във вода, която нахлу в жълтия ми дъждобран. Лежах си вцепенен, опитвайки се да осъзная какво, по дяволите, ме събори на земята. След това седнах, избърсах водата от очите си и погледнах към колелото си — и веднага разбрах, че е мъртво.

Още преди благодарение на битпазара да стигне до ръцете ми, моето колело бе вече остаряло по мерките на момчешкия живот, а сега окончателно бе напуснало света на живите. Усещах го — така, както си седях под проливния дъжд. Каквото и да е нещото, даващо душа на предметите, изработени от инструментите на хората, то се бе разбило и бе отплавало към водния рай. Рамката бе извита и счупена, дръжките на кормилото висяха на една гайка, седалката се бе завъртяла като глава на счупен врат. Веригата бе паднала от зъбчатките, предната гума бе вързана на възел, а скъсаните спици стърчаха настрани. Едва не заплаках при вида на подобна разруха, но макар сърцето да ме болеше, знаех, че плачът няма да ми помогне. Колелото ми се бе износило — бе стигнало до края на дните си, просто и ясно. Не бях първият му собственик и може би това също имаше някакво значение. Може би едно колело, веднъж захвърлено, страда година след година по първата ръка, която го е управлявала и докато остарява, то сънува, по свой си велосипеден начин, за пътищата на младостта. То никога не е било мое изцяло — пътувало е заедно с мен, но педалите и дръжките му пазят спомена за друг господар. Може би, в онзи дъждовен следобед в сряда, то се бе самоубило, понеже знаеше, че копнея за колело, направено за мен и само за мен. Може би. В този момент знаех със сигурност само, че ще се наложи да измина пеша остатъка от пътя до дома, а също и че не мога да влача трупа със себе си.

Издърпах колелото върху нечий двор и го изоставих под капещ бук, и си отидох вкъщи, преметнал на гръб просмуканата си мешка и шляпайки с пълните си с вода обувки.

Когато баща ми, вече прибрал се у дома от мандрата, откри за колелото, той ме натовари в пикапа и потеглихме да приберем трупа от „Диърман Стрийт“.

— Колелото може да се оправи — каза ми татко, докато чистачките се влачеха напред-назад по предното стъкло. — Ще намерим някой да го завари или каквото там трябва. Все ще е по-евтино от ново колело, това е ясно.

— Добре — отвърнах, но знаех, че колелото е мъртво. И най-мощният заваръчен апарат на света не би го спасил. — Предното колело също беше изкривено — додадох, но татко се бе съсредоточил върху шофирането.

Стигнахме до мястото, където бях извлякъл трупа под буковото дърво.

— Къде е? — попита татко. — Тук ли го остави?

Тук го бях оставил, но колелото го нямаше. Татко спря пикапа, излезе и почука на предната врата на къщата, която михме подминали. Видях вратата да се отваря и навън надникна една белокоса жена. Поговориха си около минута с татко, после видях жената да сочи към улицата. След това баща ми се върна, от шапката му се стичаше вода и раменете му бяха сгушени в мокрото му млекарско яке. Настани се зад волана, отвори вратата и каза:

— Е, та значи тя излязла да си прибере пощата и видяла колелото ти захвърлено под дървото, така че повикала г-н Скъли да дойде да го вземе…

Г-н Емет Скъли беше боклукчията на Зефир и караше из околностите яркозелен камион с надпис „Антиките на Скъли“ с телефонен номер, изписан отстрани в червено.

Татко запали двигателя и се вгледа в мен. Познавах този поглед — беше твърд и гневен, и можех да прочета мрачните сметки зад него.

— Защо просто не си отишъл до вратата на тази жена да й кажеш, че ще се върнем за колелото ти? Не се ли сети?

— Не, сър — наложи се да призная. — Не се сетих.

Е, татко насочи пикапа встрани от тротоара и отново поехме на път. Но не към къщи, а на запад. Знаех къде сме тръгнали. Боклукчийското магазинче на г-н Скъли се намираше на запад, отвъд гористия край на града. По пътя се наложи да понеса разказът на татко, онзи, който започваше ето така:

— Когато бях на твоите години, се налагаше да ходя пеша, ако искам да отида някъде. Щеше ми се да имам колело тогава, дори втора употреба да е. Ако щеш вярвай, но с приятелчетата ми вървяхме по две-три мили и изобщо не се и замисляхме. А това ни правеше и по-здрави. Слънце, вятър или дъжд, времето нямаше значение. Стигахме там, накъдето сме се запътили, на собствените си два кра… — и тъй нататък, сещате се каква лекция имам предвид, обобщение на същността на детството навремето.

Оставихме границите на града зад гърба си и блестящият път закриволичи из мокра зелена гора. Все още валеше дъжд, а парчета мъгла се закачаха по върховете на дърветата и се носеха над пътя. Татко трябваше да кара внимателно, понеже пътят тук беше опасен дори когато настилката бе суха. Той все още ми описваше съмнителните радости да си нямаш колело, което — както бях започнал да осъзнавам — беше неговият начин да ми каже, че по-добре да свиквам с мисълта за ходенето пеша, ако велосипедът ми не може да се поправи. Над мъгливите хълмове изтрещя светкавица и пътят закриволичи изпод нас, гънейки се под гумите ни, все едно див кон се бори със седлото. Не знам защо избрах точно този момент да обърна глава и да погледна назад, но го сторих.

И видях колата, която ускоряваше зад нас.

Космите отзад на врата ми се изправиха, а по кожата под тях заиграха иглички, все едно ме лазеха бързащи мравки. Колата беше черна, приведена ниско, зловеща на вид пантера с лъскави зъби от хром и се изстреля по дългия завой, който баща ми току-що едва бе взел с договарянето на напрегнат съюз между спирачките и газта. Двигателят на пикапа ни беше сравнително тих, но не можех да доловя и звук откъм бързащата черна кола, която ни догонваше. Виждах силует и бледо лице зад волана. Можех да видя също и червените и оранжеви пламъци, нарисувани на наклона на абаносовото купе, а след това колата се озова право зад нас и не даваше признаци да забавя или да се отклонява, а аз погледнах към татко и изкрещях:

— Тате!

Той подскочи в седалката си и дръпна рязко волана. Гумите на камиончето заораха наляво, прекосиха избелялата средна линия и баща ми се пребори да ни удържи да не полетим към горите. След това гумите отново се докопаха до сцепление, пикапът се изправи и татко с огън в очите завъртя лице в моя посока.

— Да не си полудял? — изръмжа. — Да не искаш да ни усмъртиш?

Хвърлих поглед назад.

Черната кола бе изчезнала.

Не ни беше подминала. Не беше пропаднала извън пътя. Просто я нямаше.

— Видях… видях…

— Какво си видял? Къде? — настоя татко.

— Стори ми се… че видях кола — казах. — Беше… ами щеше да ни удари, така ми се стори.

Той надникна в огледалото за задно виждане. Разбира се, видя все същия дъжд и празен път, които виждах и аз. Посегна, опря опакото на дланта си в челото ми и попита:

— Добре ли си?

— Да, сър!

Нямах треска. Поне за това бях сигурен. Баща ми, доволен че не съм вдигнал температура, отдръпна ръка и я залепи отново за волана.

— Просто не скачай — каза ми и аз му се подчиних.

Той отново насочи вниманието си към хлъзгавия път пред нас, но мускулът на челюстта му се стягаше на всеки няколко секунди и си представих, че се опитва да реши дали е по-добре да ме заведе на преглед при доктор Париш или да ми нашари дупето.

Не му казах нищо повече за черната кола, понеже знаех, че татко няма да ми повярва. Но бях виждал тази кола и преди, по улиците на Зефир. Докато се носеше напред, тя предизвестяваше появата си с ръмжене и рев, а когато беше отминала, можеше да надушиш горещината и да видиш омарата над асфалта. „Най-бързата кола в града“, каза ми веднъж Дейви Рей, докато заедно с другите момчета се мотаехме около входа на ледената къща на „Мърчант Стрийт“, ловейки хладните повеи от ледените блокове в жежкия августовски ден. Дейви Рей беше признал, че „татко вика, че никой не може да надбяга Среднощната Мона“.

Среднощната Мона. Така се наричаше колата. Човекът, чиято собственост беше, се казваше Стиви Каули. Викаха му „Малкия Стиви“, понеже на ръст надминаваше пет фута едва с няколко инча, макар да беше на двайсет години. Пушеше верижно цигари „Честърфийлд“ и нищо чудно те да бяха прекъснали растежа му.

Но причината да не каже на баща ми за Среднощната Мона, която бързаше зад нас по хлъзгавия от дъжда път беше, че си спомних какво се бе случило една нощ миналия октомври. Татко, който преди време беше доброволец-пожарникар, получи телефонно обаждане. Беше от шефа на пожарната Марчет, както каза на мама. На Шосе 16 се разбила кола и горяла в гората. Татко побърза да се притече на помощ и се върна у дома едва след няколко часа, с пепел в косата и с усмърдени на изгоряло дърво дрехи. След тази нощ и онова, което бе видял, вече нямаше желание да бъде пожарникар.

Точно сега карахме по Шосе 16. А катастрофиралата и изгоряла кола беше Среднощната Мона, с Малкия Стиви Каули зад волана.

Тялото на шофьора — или поне онова, останало от него — лежеше в ковчег на гробищата на Поултър Хил. Среднощната Мона също бе погребана — в рая, където отиват изгорелите коли.

Но аз я бях видял да ускорява в мъглата зад нас. И бях зърнал човек зад волана й.

Затварях си обаче устата. И бездруго имах достатъчно неприятности.

Татко слезе от Шосе 16 и подкара камиончето по кален черен път, криволичещ между дърветата. Стигнахме място, където към дърветата бяха приковани най-разнообразни ръждиви стари метални знаци — имаше поне стотина, рекламиращи всичко от „Грийн Спот Ориндж Сода“ до „Б. Ц. главоболни прахчета“ и „Гранд Оле Опри“. Отвъд многозначната гора пътят водеше към къща от сиво дърво с поддаваща предна веранда, а в предния двор — и имам предвид „море от плевели“, а не двор, какъвто хората си го представят обикновено — шарена сбирщина от изгризани от ръждата закачалки за дрехи, кухненски печки, лампи, рамки за легла, електрически вентилатори, хладилни чанти и разни други дребни устройства, нахвърляни на накамарени купчини. Имаше намотки жица, високи колкото баща ми и цели бушели кошници, пълни с бутилки, а сред боклука се издигаше метален знак с усмихнат полицай и надпис с червени букви: „СТОП НЕ КРАДИ“ изписан насред гърдите му. В главата му бяха пробити три дупки от куршуми.

Съмнявам се г-н Скъли да имаше проблеми с крадците, понеже веднага щом татко спря камиончето и отвори вратата си, две червени гончета изскочиха от укритията си на верандата и се захванаха да оповестяват неканените гости на цялата околия. Няколко секунди по-късно комарникът се отвори с трясък и от къщата излезе крехка на вид дребна женица с бяла плитка и пушка.

— Кой е? — изврещя тя с глас като парен чук. — Кво ша обичате начи?

Баща ми вдигна ръце.

— Том Макенсън съм, госпожо Скъли! От Зефир!

— Том кой?

— Макенсън! — налагаше му се да надвиква двете кучета. — От Зефир!

— Млъкбепсета! — изрева г-жа Скъли.

Тя свали мухобойка от кука на стената и няколко пъти плесна с нея кучетата по дупетата, което ги успокои значително.

Излязох от камиона и застанах плътно до баща ми, с обувки, потопени в мокрите бурени.

— Трябва да се видя със съпруга ви, г-жа Скъли! — каза татко. — Прибрал е колелото на момчето ми погрешка.

— Ъъ — отвърна жената, — Емет не прави никви грешки.

— Той тук някъде ли е, ако обичате?

— Зад къщата — отвърна съпругата и махна с пушката. — В една от бараките там отзад.

— Благодаря!

Татко пое в указаната посока и аз го последвах. Бяхме направили може би към половин дузина крачки, когато г-жа Скъли се обади:

— Хей! Ко съ спънете в нещо и си убиете крак, ний ни носим отгуворнос, ясно?

Ако предположим, че пред къщата дворът се явяваше въплъщение на хаоса, то намиращото се от задната й страна беше истински нощен кошмар. Двете „бараки“ представляваха корозирали метални постройки с размера на складове за тютюн. За да се стигне до тях, трябваше да се мине през неравна пътека, виеща се лениво между планини от захвърлени вещи: грамофони, счупени статуетки, градински маркучи, кресла, косачки, врати, плочи за камини, тенджери и тигани, стари тухли, керемиди за покриви, ютии, радиатори и тасчета за миене, да изброим само няколко от хилядите вещи.

Докато крачехме през долината между надвисналите хълмове, татко промърмори кажи-речи под носа си:

— Мили боже…

Дъждът се лееше и лееше върху всички тези предмети, на някои места се стичаше по металически планински склонове в бълбукащи малки поточета. След това стигнахме до голяма изкривена и оплетена купчина с вещи, която ме накара да спра на място, понеже знаех, че съм открил наистина мистично място.

Пред мен се намираха стотици велосипедни рамки, сплетени една в друга посредством лози от ръжда. Гумите им ги нямаше. Гърбовете им бяха пречупени.

Казват, че някъде в Африка слоновете имат тайно гробище, където отиват да полегнат, да свалят товара от сивите си сбръчкани тела и да се зареят в небитието, най-сетне леки души. В онзи миг от времето вярвах, че съм намерил гробището на велосипедите, където скелетите им се лющят година след година под дъжда и парещото слънце, много след като са ги напуснали духовете на скитническия им живот. На някои места по тази огромна купчина велосипедите се бяха стопили, дотам че вече приличаха по-скоро на червени и медни листа, очакващи да бъдат изгорени в някой есенен следобед. На места тук и там надничаха счупени фарове — слепи, но дръзки по свой мъртвешки начин. Извити дръжки все още пазеха гумените си накрайници, а от някои от тях като избледнели пламъци висяха ивици оцветен винил. Представих си всички тези колела, жизнено-ярки с новата си боя, с нови гуми и нови педали и вериги, които се плъзгат по зъбчатките в езерца от чисто нова грес. Видението ме натъжи по начин, който не можех да разбера, понеже видях как всичко на този свят достига своя край, без значение колко ни се иска да го задържим до себе си.

— Ехо, хорица! — обади се някой. — Стори ми се, че чух алармата да се включва!

С баща ми погледнахме към мъжа, който буташе през калта пред себе си голяма ръчна количка. Носеше гащеризон и кални ботуши, и имаше огромно шкембе и глава, нашарена с петна с цвят на черен дроб, и с кичур бяла коса най-отгоре на темето. Г-н Скъли имаше сбръчкано лице и нос като електрическа крушка с мънички разкъсани вени, просветващи в пурпурно на върха му, и носеше очила с кръгли стъкла, зад които надничаха сивите му очи. Беше се ухилил с квадратна усмивка, зъбите му — тъмнокафяви, а на посивяващата му брадичка имаше брадавица, от която стърчаха три бели косъма.

— С какво да съм ви полезен?

— Аз съм Том Макенсън — представи се баща ми и подаде ръка. — Синът на Джей.

— О, да! Ще звиняваш, че не те познах изместо! — г-н Скъли носеше мръсни работни ръкавици и свали едната, за да се ръкува с татко. — Туй внучето на Джей ли е?

— Ахъ. Казва се Кори.

— Виждал съм те из града, чини ми се — каза ми г-н Скъли. — Помня когат баща ти беше на твойте годинки. Ние с дядо ти бяхме дупе и гащи от едно време.

— Г-н Скъли, според мен сте прибрали колелото на сина ми днес следобед — обясни татко. — Пред една къща на „Диърман Стрийт“?

— Взех едно, така си е. Не че беше останало много от него. Беше потрошено цялото.

— Е, това е било колелото на Кори. Надявам се да успея да го поправя, ако може да си го вземем.

— Оопс — отвърна г-н Скъли. Квадратната му усмивка се разчупи. — Том, не мисля, че е възможно да стане.

— Защо не? Колелото е тук, нали?

— Аха, тука е. Беше тука, така де — г-н Скъли посочи към едната от бараките. — Вкарах го вътре преди няма и пет минути.

— Значи ще може да го изкарате и да си го вземем, нали?

Боклукчията засмука долната си устна, погледна ме и след това се обърна към баща ми.

— Не мисля, че ще стане, Том — той бутна настрани ръчната си количка, точно до планината мъртви велосипеди, и допълни:

— Елате, ще ви покажа!

Последвахме го. Боклукчията вървеше с накуцване, сякаш бедрото му се въртеше на панта, вместо на става с ябълка.

— Глейте сега, такваз е работата — поясни той пътем, — че се канех да се отърва от тез стари колелета вече над година. Канех се да разчистя наоколо, нъл се сещате. Да напрая място за още неща, дето идат насам. Та рекох значи на Хубавка — така й викам на жена ми, — та й рекох: „Глей ся, Хубавке, когат дигна още едно колело, ще го сторя. Само още едно!…“

Той ни въведе през отворена врата в прохладната вътрешност на сградата.

Увиснали на жиците си крушки хвърляха светлина между нови и нови купчини отпадъци. Тук и там по-едри неща стърчаха от здрача като марсиански машинарии и предоставяха възможност да мернете мистериозни заоблености и ръбове. Нещо изписука и изтропа. Не знам дали бяха мишки или прилепи. Халето определено приличаше на пещера, където Индианеца Джо^[1] би се чувствал съвсем у дома.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди г-н Скъли, когато минахме през поредното преддверие. След това спря до голяма правоъгълна машина със зъбни колела и ръчки по нея и каза: — Таз преса тук току-що изяде колелото ти, няма и преди петнайсе минути. То беше първото поред… — той ръчна един варел, пълен с изкривени и смачкани парчета метал. Други подобни чакаха да бъдат напълнени. — Глей ся, мога да продам сичкото туй за скрап. Чаках само още едно колело, за да почна да ги троша, и твойто беше последното… — г-н Скъли ме погледна, а увисналата над него крушка хвърляше отблясъци по мокрото му от дъжда теме и погледът му не бе лишен от благост. — Съжалявам, Кори. Ако знаех, че някой ще дойде да си го търси, щях да го позадържа, но то беше мъртво.

— Мъртво? — попита баща ми.

— Тъй си беше. Сичко умира. Износва се и не мож да бъде опраено ни за радост, ни за кинти. Тъй си беше и туй колело. Тъй са сичките те по времето, когато някой ги домъкне туканкана, или някой се обади да ида да ги зема. Знаеше, че колелото ти е умряло много преди трошачката да му земе душата, нали, Кори?

— Да, сър — отвърнах. — Знаех.

— Не страда много, да знайш! — каза ми г-н Скъли и ми кимна.

Струваше ми се, че той разбира самото ядро на съществуването, и с това е запазил млади очите и младо — сърцето си, макар и тялото му да е остаряло. Надзърташе направо в космическия ред на нещата и знаеше, че животът не се крепи само на плът и кръв, но е и в множество вещи — добър, верен чифт обувки; стабилна кола; химикалка, която винаги пише; колело, което те е носило много мили, — в които ние влагаме вярата си, а те ни дават на свой ред сигурността и радостта от спомените.

Тук изкопаемите със сърца от камък могат да изсумтят с думите: „Що за щуротия!“ Но нека им задам само един въпрос: не ви ли се ще понякога — та било дори и само за краткотраен миг — отново да се сдобиете с първото си колело? Помните как изглеждаше, нали? Помните. Тригър^[2] ли го бяхте кръстили или Бътърмилк, или Флика^[3], или Лайтнинг^[4]? Кой взе от вас онова колело и къде попадна то? Никога ли не се питате, ама наистина ли?

— Нека ти покажа нещо, Кори — каза г-н Скъли и ме побутна по рамото. — Оттук!

Двамата с татко тръгнахме след него, по-далеч от велосипедо-трошачната машина и в друго помещение. Прозорец с мръсно стъкло пропускаше малко зеленикава светлина да се влее към блясъка от висящата от тавана крушка. В тази стая се намираха бюрото на г-н Скъли и един шкаф с полици. Той отвори един от тях и посегна към най-горния рафт.

— Не показвам това на всеки срещнат — сподели с нас, — но ми се стори, че вий, дружки, може да харесате квото видите… — порови малко, местейки кутии и след това додаде. — Ето го! — и ръката му изникна от тъмнината отново на светло.

Държеше парче дърво, с избеляла дървесина и с още полепнали по него изсушени молюски. Дълбоко в дървото бе забито нещо, наглед напомнящо тънък кинжал от слонова кост, около пет инча дълъг. Г-н Скъли го вдигна към светлината, с блеснали иззад очилата очи.

— Виждате ли? Какво е туй според вас?

— Нямам представа — призна татко.

Аз също поклатих глава.

— Разгледай го хубавичко!

Г-н Скъли поднесе към лицето ми парчето дърво с втъкнатия в него кинжал. Виждах ямички и драскотини по повърхността на слоновата кост, а ръбовете й бяха назъбени като рибарски нож.

— Това е зъб — заяви боклукчията. — Или по-точно кучешки зъб, най-вероятно.

— Кучешки зъб? — намръщи се баща ми, с поглед прескачащ между г-н Скъли и парчето дърво. — Сигурно змията ще да е била много голяма!

— Не е от змия, Том. Отрязах това парче от един дънер, който преди три лета намерих изхвърлен от реката по времето, когато търсех бутилки. Виждаш ли черупките? Сигурно е от старо дърво, вероятно си е полежал на дъното доста време. Предполагам, че през последното наводнение е бил измъкнат от калта… — боклукчията нежно прекара облечения си в ръкавица пръст по ръба на назъбеното острие.

— Ще ми се да вярвам, че притежавам единственото доказателство на света.

— Нали не говориш за… — поде татко, но аз вече знаех.

— Ахъ. Това тук е зъб от устата на Стария Мойсей! — г-н Скъли отново поднесе дървото към мен, но аз се дръпнах. Той продължи с предположенията. — Може зрението му вече да накуцва леко. Може да се е нахвърлил на дънера, като го е мислил за голяма костенурка. Или пък просто му е било криво него ден и е хапал всичко, до което се докосне ченето му… — пръстът му чукна счупения ръб на зъба. — Хич не ми се ще да си представям какви ще ги спретне туй чудо на човешко същество. Няма да е много убава гледка, нали?

— Може ли да го погледна? — попита татко.

Г-н Скъли му позволи да подържи находката. Докато баща ми проучваше парчето дърво, боклукчията отиде до прозореца и надникна навън.

След известно време татко каза:

— Кълна се, струва ми се, че си прав! Това е зъб!

— Нъл тъй казах? — напомни му г-н Скъли. — Аз не лъжа.

— Трябва да го покажеш на някого! На шерифа Еймъри или на кмета Суоп! Бре, че то губернаторът трябва да го види!

— Суоп вече го е гледал — отвърна г-н Скъли. — Тъкмо той ме посъветва да го прибера в шкафа и да държа вратичката здраво затворена.

— Защо? Нещо подобно представлява новина за първа страница!

— Не и според кмета Суоп! — домакинът ни се извърна встрани от прозореца и забелязах, че погледът му беше потъмнял. — В началото Суоп мислеше, че е фалшификат. Накара док Париш да го погледна и той повика док Лезандър. И двамата се съгласиха, че това е зъбът на някакъв вид влечуго. След това всички ние си поговорихме хубавичко в кабинета на кмета, при затворени врати. Суоп каза, че е решил да тури похлупака на туй цялото чудо. Каза, че туй може да е зъб, а може и да е измама, но не си струвало да се разбишква народа зарад него… — той си взе парчето пронизано дърво от ръцете на баща ми. — Казах му: „Лутър Суоп, не мислиш ли, че хората искат да видят истинско доказателство, че в Текумзе има чудовище?“ А той просто ме погледна с оная проклета лула в устата и ми рече: „Хората вече го знаят. Доказателството просто ще ги стресне. Пък и — рече ми Суоп — ако в нашата река има чудовище, то си е наше чудовище и не искаме да го споделяме с никого.“ И тъй свършиха нещата — г-н Скъли ми подаде парчето. — Искаш ли да го докоснеш, Кори? Просто за да можеш да казваш, че си го сторил?

Пипнах го, колебливо протягайки показалец. Зъбът бе хладен, точно както си представях, че ще да е тинестото дъно на реката.

Г-н Скъли прибра парчето дърво с отчупения зъб обратно на полицата в шкафа си и затвори вратата. Навън дъждът отново плискаше здравата и барабанеше по металния покрив.

— Цялата таз вода дет се лее — рече г-н Скъли — сигурно много нервира Стария Мойсей!

— Все още си мисля, че трябва да го покажеш на някой друг — отвърна татко. — Като например човек от вестника в Бирмингам.

— Що не, Том, но може пък Суоп да има право. Може би Стария Мойсей да е наше чудовище. И може пък, ако оставим и някой външен да разбере за него, те да дойдат да се опитат да ни го отнемат. Да го фанат с мрежа, да го турят в някой голям стъклен бидон нейде си като прерасла кална котка^[5]… — г-н Скъли се намръщи и поклати глава. — Нъцки, не ми се ще да става таквоз нещо. Надали и на Дамата ще й хареса. Тя си го черпи на Разпети петък, откак се помня. Таз година беше първата, дето той не си хареса манджата.

— Не си харесал храната ли? — попита татко. — Какво имаш предвид?

— Не гледахте ли парада тая година? — г-н Скъли изчака татко да каже „не“ и след това продължи. — Това беше първата година, в която Стария Мойсей не тресна моста с плоското на опашката си, все едно да каже „Мерси за кльопачката“. Бързичко става, и още по-бързо отминава, но човек свиква да познава звука, като го чува толкоз години поред. Таз година не се чу.

Спомних си колко притеснена беше Дамата, когато напусна моста с гаргойлите него ден, и как цялата процесия бе толкова мрачна по пътя обратно към Брутън. Това сигурно ще да е било, защото Дамата не беше чула Стария Мойсей да удря моста с опашка. Но какво ли значеше подобна липса на обноски при хранене?

— Трудно е да се каже какво значи — изрече г-н Скъли, все едно ми четеше мислите. — На Дамата не й хареса, това е ясно.

Навън започваше да се смрачава. Татко каза, че е най-добре да потегляме към къщи и благодари на боклукчията за времето, което му бяхме отнели да ни покаже къде е отишло колелото ми.

— Не е по твоя вина — каза татко, докато г-н Скъли изкуцукваше пред нас да ни изпроводи навън. — Просто си си вършел работата.

— Ахъ. Чаках още едно колело, тъй си беше. Както рекох, онова колело и бездруго не можеше да се оправи.

И аз можех да кажа същото на татко. Всъщност бях му го казал, но едно от най-тъжните неща в това да си хлапе е, че възрастните винаги те слушат само с половин ухо.

— Чух за колата в езерото — добави г-н Скъли, докато се приближавахме до вратата. Гласът му отекваше в пещероподобната стая, и аз усетих как татко се напряга. — Кофти начин да се спомине човек, без християнско погребение… — продължи домакинът ни. — Шериф Еймъри има ли някакви улики?

— Не и такива, за които да знам — гласът на татко се бе разтреперил леко. Сигурен бях, че той виждаше потъващата кола и прикованото с белезници за волана тяло всеки път, когато легнеше в леглото и затвореше очи.

— Имам си свои идеи кой е бил той и защо са го убили — рече г-н Скъли. Стигнали бяхме до изхода, но дъждът все още се изливаше здравата върху планините от стари мъртви вещи и последните слънчеви лъчи бяха добили зеленикав оттенък. Г-н Скъли погледна към баща ми и се облегна на рамката на вратата. — Бил е някой, дето е пресякъл пътя на клана Блейлок. Сигур ще е някой, дет не е оттука, щото всички други дето им е на място чивията, знаят, че Бързака, Топчаляка и Дони Блейлок са по-зли от настъпени гърмящи змии. Те си имат скривалища навред из горите наоколо. И онуй техното татенце, Пищака, направо може да учи дявола на номерца. Да, сър, семейство Блейлок са причината тоя тип да е там долу на дъното на езерото, мож да си сигурен в това.

— Убеден съм, че шерифът вече се е сетил за тази възможност.

— Сигурация. Само дето има проблемчето, че никой не знай де се крият Блейлоците. Показват се тук и там, по задачи или по зловредност, но да ги проследиш в змийската им дупка е съвсем друга работа… — г-н Скъли надникна през вратата. — Дъждът като че намаля малце. Пък и чини ми, се не ви пречи да се понамокрите.

Помъкнахме се през калта към пикапа на татко. Отново погледнах планината от колела, която подминахме и видях нещо, което не бях забелязал дотогава: в средата на сгърчения метал растяха дълги повети орлови нокти и малките, сладки бели цветчета разцъфваха сред ръждата.

Вниманието на баща ми бе съсредоточено върху съвсем друго нещо, което се намираше отвъд колелата — предмет, който не бяхме забелязали на влизане. Татко спря, втренчи се в развалината и аз също спрях, а г-н Скъли, който куцаше пред нас, явно усети отсъствието ни и се обърна.

— Чудех се къде са я закарали — каза татко.

— Ахъ, ще трябва да я извлача тия дни. Трябва да освободя място за други неща, знайшли.

Всъщност не се разпознаваше много-много какво е. Представляваше просто ръждива купчина смачкан метал, но на места още се крепеше оригиналната черна боя. Предното стъкло го нямаше, покривът бе сплескан като палачинка. Имаше обаче оцеляла част от капака и на нея се виеше ивица боядисани пламъци.

Колата бе умряла в адски мъки.

Татко й обърна гръб и аз го последвах към пикапа. Точно по петите го следвах, да си призная.

— Добре сте дошли по сяко време! — покани ни г-н Скъли.

Гончетата наддадоха глас и г-жа Скъли излезе на верандата, този път без пушката си, а ние с татко подкарахме към къщи по обладания от духове път.