Робърт Маккамън
Момчешки живот (21)

3.
Вечеря с Върнън

Да се каже, че на следващия ден Демонката ме преследваше, за да ида на празненството за рождения й ден, бе все едно да твърдим, че котката изпитва наслада от компанията на мишките. Заклещен между настоятелния й шепот и разтърсващите прозорците крясъци на Ковашкия мях, още в сряда бях вързоп от нерви, все тъй неспособен да деля дроби.

В сряда вечерта, точно след вечеря, докато сушах чиниите до мама, чух татко да казва от креслото, където си четеше вестника:

— Отвън спира някаква кола. Чакаме ли гости?

— Аз поне не знам такова нещо — отвърна мама.

Креслото изпука, когато татко се изправи. Излезе на верандата. Преди да мине през вратата, подсвирна одобрително.

— Хей, трябва да дойдете да видите това! — каза и излезе навън.

Не можахме да откажем поканата, разбира се.

И ето ти я паркирана пред къщата ни дълга, елегантна кола с ръчно нанесена боя, която блестеше като черна коприна. Имаше гуми със спици и лъскава хромирана решетка, а предното стъкло все едно беше миля широко. Беше най-дългата и най-прекрасна кола, която някога бях виждал, и пред нея пикапът ни приличаше на ръждива бракма. Шофьорската врата се отвори и оттам излезе мъж с тъмен костюм. Заобиколи колата и стъпи на моравата ни, след което с акцент, който не ми звучеше да е от околностите, каза:

— Добър вечер!

Мъжът закрачи по пътеката, влезе в езерото светлина от верандата и всички видяхме, че има бяла коса и бели мустаци, а обувките му са лъскави и черни като кожата на колата.

— С какво да съм ви полезен? — попита татко.

— Господин Томас Макенсън?

— Том. Да, аз съм.

— Много добре, сър… — мъжът спря в подножието на стълбите. — Госпожо Макенсън? — той кимна на майка ми и погледна към мен. — Мастър Кори?

— Ъъъъ… да, аз съм Кори, сър — казах.

— Ах. Прекрасно! — той се усмихна и бръкна във вътрешния джоб на сакото си, откъдето извади плик. Подаде ми го. — Ако обичате?

Погледнах към татко. Той ми махна да взема плика. Така и сторих. Със скръстени зад гърба ръце, белокосият господин чакаше да го отворя. Пликът бе запечатан с кръг от червен восък и отпечатана на него буква Т. Отвътре извадих малка бяла картичка, на която имаше няколко напечатани реда.

— Какво пише? — наведе се мама над рамото ми.

Прочетох на глас:

— Г-н Върнън Такстър изисква удоволствието от присъствието ви на вечеря в събота, 19 септември 1964 г., точно в седем. Послепис — облеклото е по желание.

— Желателно е ежедневно облекло — уточни белокосият мъж.

— Олеле — каза мама, традиционната й словесна броеница на притеснението. Веждите й се събраха.

— Ъъъъ… а мога ли да попитам кой сте вие — поиска да знае татко, след което взе картичката от мен и я огледа.

— Казвам се Сирил Причърд, г-н Макенсън. Служител съм в имението на Такстър. Заедно със съпругата ми се грижим за г-н Муърууд и младия господар Върнън от почти осем години.

— О. А вие… сте… иконом или нещо подобно?

— Ние със съпругата ми изпълняваме каквито задължения е необходимо, господине.

Татко изсумтя и се намръщи, завъртял собствената си умствена броеница на притесненията.

— И откъде накъде поканата е изпратена от Върнън, а не от името на татко му?

— Понеже, сър, именно Върнън желае да вечеря със сина Ви.

— И защо? Не си спомням Върнън някога да е срещал сина ми.

— Младият господин Върнън присъства на награждаването на Съвета по изкуствата. Беше много впечатлен от нивото на владеене на езика, показано от сина ви. Нали знаете, че той самият по едно време е имал аспирации към писателството.

— Написал е книга, нали така? — попита мама.

— Наистина, така е. Нарича се „Луната, моя господарка“. Публикувана е през 1958-ма от „Сънейлтън Прес“ в Ню Йорк.

— Взех я от библиотеката — призна мама. — Трябва да кажа, че не бих си я купила, не и с тази окървавена брадвичка на корицата. Знаете ли, винаги ми се е струвало странно, понеже книгата е по-скоро за живота в едно малко градче, отколкото за месаря, който… знаете какво.

— Да, знам — съгласи се г-н Причърд.

Онова, което не научих до много по-късно беше, че касапинът в книгата на Върнън отрязвал по различно парче карантия от известен брой дами всеки път, когато луната била пълна. Всички в това измислено градче обожавали пайовете с месо и бъбречета, които касапинът правел, неговите лютиви каюнски наденички и принцесите му с кайма.

— Не беше лоша книга като за първи опит — добави мама. — Защо не е написал и втора?

— Книгата за съжаление не се е продавала, неизвестно по каква причина. Младият господар Върнън беше… да речем, обезкуражен… — погледът на белокосия се върна върху мен. — Какво да предам на младия господар Върнън по отношение на поканата за вечеря?

— Задръж за момент — обади се татко. — Хич не обичам да посочвам очевидното, но Върнън не е… да речем, че не е в умствена форма да забавлява гости в онази къща, не е ли така?

При тези думи погледът на г-н Причърд се вледени.

— Младият господар Върнън е напълно способен да забавлява гост за вечеря, г-н Макенсън, в отговор на изразената ви загриженост: синът ви ще бъде в безопасност с него.

— Нямах намерение да ви обидя. Просто когато някой се разхожда наоколо гол през цялото време, човек остава с впечатление, че не всички дъски са му добре заковани. Нямам представа защо Муърууд му позволява да обикаля наоколо в този вид.

— Младият господар Върнън си има собствен живот. Г-н Такстър е решил да му позволи да постъпва както намери за добре.

— Това се вижда съвсем ясно — отвърна татко. — Знаете ли, не съм забелязвал ни вест, ни кост от Муърууд от… о, предполагам над три години. Той винаги си е бил отшелник, но не излиза ли на въздух вече?

— За бизнеса на г-н Такстър има кой да се грижи. Събират наемите му и поддържат собственостите му. Това винаги е била принципиална наслада в живота му и продължава да е така. А сега — какво да предам на младия господар Върнън, моля?

Върнън Такстър беше издал книга. Криминале, съдейки поне от онова, което бях дочул. Истинска книга от истинско издателство в Ню Йорк. Може би никога повече нямаше да имам шанс да поговоря с истински писател, казах си. Нищо, че човекът обикаляше както майка го е родила. Той познаваше свят далеч извън рамките на Зефир и макар това знание да го бе изгорило, аз се интересувах да открия какви са били собствените му преживявания с магическата кутия.

— Бих желал да отида — казах.

— Това е „да“, така ли да приема? — попита родителите ми г-н Причърд.

— Не знам, Том! — възрази мама. — Един от нас също трябва да отиде. Просто за всеки случай.

— Разбирам колебанията ви, г-жо Макенсън. Мога да ви предам само, че ние със съпругата ми познаваме младия господар Върнън като нежен, интелигентен и чувствителен човек. Той няма никакви приятели, не и истински. Баща му е и винаги ще си остане дистанциран от него — отново в погледа на г-н Причърд се прокрадна лед. — Г-н Такстър е целеустремен човек. Никога не е желал младия господар Върнън да става писател. Всъщност съвсем до скоро дори отказваше да позволи на библиотеката да зареди бройки от „Луната, моя господарка“.

— Какво го е накарало да си промени мнението? — попита мама.

— Времето и обстоятелствата — уточни г-н Причърд. — На г-н Такстър му стана ясно, че младият господар Върнън няма склонност към света на бизнеса. Както казах, младият господар е чувствителен човек — ледът го напусна, той примигна и дори ни предложи отсянка от усмивка. — Извинете ме. Нямах намерение да обяснявам грижите, с които съм сигурен, че не желаете да бъдете натоварвани. Но младият господар Върнън много би желал да получи отговор. Мога ли да му предам, че сте съгласни?

— Само ако и един от нас дойде със сина ми — каза му татко. — Винаги съм искал да видя онази къща отвътре! — той погледна към мама. — Ако нямаш нищо против, разбира се!

Тя се замисли за момент. Взирах се в търсене на признаци на нерешителност; дъвченето на долната й устна обикновено довеждаше до „не“, от друга страна въздишка и леко потрепване на дясното ъгълче на устата й бяха път към раждането на „да“. Въздишката се появи, след нея и потрепването.

— Да — съгласи се мама.

— Много добре — усмивката на г-н Причърд бе истинска. Той изглеждаше облекчен, че сме достигнали до положително решение по въпроса. — Инструктиран съм да ви уведомя, че ще ви взема оттук в събота вечер в шест и половина. Часът удобен ли е, господине?

Въпросът бе отправен към мен. Казах, че часът ме устройва.

— Дотогава! — г-н Причърд ни се поклони със скован гръб и се отправи към облечената си в кожа от коприна кола.

Шумът от запалването на двигателя беше като приглушена музика. След това г-н Причърд се отдалечи и на следващото кръстовище зави в посока към „Темпъл Стрийт“.

— Надявам се, че всичко ще е наред — каза мама веднага, щом се прибрахме отново в къщата. — Трябва да призная, че от книгата на Върнън настръхвах цялата.

Татко сетна отново на креслото си и взе спортните страници, където бе прекъснал четенето на вестника. Всички заглавия касаеха мачовете по американски футбол между „Алабама“ и „Обърн“, религиите на есента.

— Винаги ми се е искало да видя къде живее дъртия Муърууд. Предполагам, че това е най-добрата възможност, която ще ми се отвори. Пък и, което е главното, Кори ще има възможност да си поговори с Върнън за писане.

— Боже, надявам се никога да не напише толкова кървава книга — сподели мама. — Странна беше и защото всичките тия кървища изглеждаха пришити там, където няма нужда от тях. Щеше да се получи чудесна книга за малко градче, ако вътре не присъстваха всичките убийства.

— Случват се и убийства — каза татко. — Както всички знаем.

— Да, но нима книга за живота не би била достатъчна сама по себе си? И онази ужасна кървава брадвичка на обложката… е, аз изобщо нямаше и да прочета томчето, ако на корицата го нямаше името на Върнън.

— Животът не е само цветя и сърчица… — татко остави вестника си. — Ще ми се да е така, Господ ми е свидетел. Но той се състои от равен процент болка и хаос, както и радост и ред. Вероятно даже повече хаос, отколкото ред. Предполагам, че когато човек осъзнае това, той… — татко се усмихна бледо, макар очите му да бяха пълни с тъга и погледна към мен. — … започва да пораства… — отново се зачете в статията за футболния отбор на Обърн, но пак остави вестника, споделят от друга мисъл. — Ще ти кажа какво е странно, Ребека! Виждала ли си Муърууд Такстър през последните две или три години? Поне веднъж да си го виждала? В банката или в бръснарницата, или където и да е в този град?

— Не, не съм. И вероятно няма и да мога да го разпозная и бездруго.

— Слаб старец. Винаги носи черен костюм и черна папионка. Помня, че срещах Муърууд, когато бях дете. Винаги ми се е струвал изсушен и стар. След като жена му почина, спря да излиза особено често от къщата си. Но ми се струва, че все пак щяхме да го срещаме от време на време, не мислиш ли?

— Не съм виждала преди и г-н Причърд. Нищо чудно всички те да са отшелници.

— С изключение на Върнън — казах. — Поне докато не застудее, така де.

— Което си е верно… — съгласи се татко. — Но мисля, че утре може да поразпитам малко. Да проверя дали някой е срещал Муърууд напоследък.

— Защо? — намръщи се мама. — Какво значение има? Вероятно ще го видиш в събота вечер.

— Освен ако е мъртъв — отвърна баща ми. — Какво ще кажеш, дали е възможно? Муърууд да е мъртъв от две години или повече, а всички в Зефир да скачат, щом чуят името му, понеже смъртта му е пазена в тайна…

— И защо ще я пазят в тайна? Какъв е смисълът?

Татко сви рамене, но ми беше ясно, че мисли на висока скорост.

— Примерно заради данък наследство. Алчни роднини. Хаос с унаследяването. Може да има много причини… — по устните му пробяга усмивка, а очите му блеснаха. — Върнън сигурно знае. Какво ще кажеш, страхотно би било, ако гол луд мъж притежава половината от този град и всички правят каквото каже, само защото си мислят, че идва от устата на Муърууд? Като онази нощ, когато целият град се вдигна да предпази Брутън да не го отнесе водата? Винаги съм си мислил, че това е странно. Муърууд беше по-заинтригуван да пази парите в здраво стиснатия си юмрук, а не да ги раздава на добрите самаряни, дори ако се налага човек да ги заплаши, за да свършат нещо добро.

— Може да се е променил — предположи мама.

— Да. Подозирам, че смъртта е способна на това.

— Ще имаш възможност да потърсиш истината в събота вечер — каза майка ми.

Така и щеше да стане. Междувременно обаче трябваше да се изправя пред Демонката и да слушам колко забавно ще бъде на празненството за рождения й ден, и че трябва да съм там и как всички останали от класа ще дойдат. Точно както баща ми проучваше насам-натам кой е виждал Муърууд Такстър, така и аз разпитах съучениците си по темата дали ще ходят на въпросното тържество в дома на Демонката.

Никой не си призна. Повечето направиха коментари, които ме наведоха на мисълта, че по-скоро биха изяли някой от нейните сандвичи с кучешки фъшкии, отколкото да отидат на каквото и да е празненство, на което да се оставят в ръцете на нейна сополоближеща, мюнстероподобна милост. Казах, че ще легна в горещи въглени и ще целуна онзи плешивия руснак, дето удря с обувка по масата, но няма да ида на празненството на Демонката и да ми се налага да мириша смрадливите й роднини.

Но не го заявявах там, където би могла да ме чуе, разбира се. Всъщност, започнах да я съжалявам, и то доста, понеже не успях да намеря и едно-единствено дете, което щеше да ходи на нейния рожден ден.

Не знам защо го направих. Може би защото умувах върху това как ще се почувства — да покани цял клас хлапета на рождения си ден, да им обещае сладолед и торта, и да не иска от тях дори да донесат подарък, и всяко едно от тези деца да й откаже. „Не“ е болезнена дума и предполагах, че Демонката ще я чува често занапред. Но не можех да ида на празненството — подобен ход беше все едно сам да си прося неприятности. Във вторник следобед подкарах Рокет до „Улуърт“ на „Мърчант Стрийт“ и купих за петнайсет цента картичка за рожден ден с кученце, което размахва рожденическа шапка. Вътре, под сълзливото стихче, написах „Честит рожден ден! От съучениците ти“. След това пъхнах картичката в розовия й плик, а в петък се промъкнах в класната стая преди всички останали и сложих плика на чина на Демонката. Освен това благодарих на Господ, че никой не ме е видял — нямаше да мога да преживея случката.

Звънецът звънна и Ковашкия мях пое командването. Демонката седна зад мен. Чух я да отваря плика. Харпията започна да крещи на едно момче на име Реджи Дъфи, задето дъвчел гроздова дъвка. Това беше част от големия план — научили бяхме, че учителката ненавижда миризмата на гроздова дъвка и поради това почти всеки ден някой изиграваше ролята на мъченик с оцветена в пурпурно уста.

Зад гърба си чух тихо подсмрък.

Това беше всичко. Но беше сърцераздирателен звук, но като си помислиш само, че онези петнадесет цента успяха да купят щастлива сълза…

През междучасието, на прашното игрище зад училището, Демонката пърхаше от дете на дете и им показваше картичката. Всички имаха достатъчно възпитание да се престорят, че вече знаят за нея. Лад Дейвин, кокалесто хлапе с червена, късо подстригана коса, което вече започваше да показва признаци, че ще стане футболна звезда с бързите си крака, сръчни пасове и като цяло любовта си към тупаника, започна да разправя на всички момичета, че картичката е купил той, веднага щом осъзна, че те го смятат за много мил жест. Аз не казах нищо. Демонката вече се взираше в Лад с любов в очите и с пръст, заврян в носа.

В събота вечерта, в уречения час, г-н Причърд дойде пред къщата ни с дългата черна кола.

— Внимавай как се държиш! — предупреди ме мама, макар че това се отнасяше донякъде и за татко.

Не бяхме облечени в костюми — „ежедневно облекло“ означаваше чисти удобни ризи с къси ръкави и чисти сини джинси. Двамата с татко се качихме отзад в колата. Останах с впечатление, че съм се озовал в пещера със стени от норка и кожа. Плоскост от прозрачна пластмаса отделяше от нас г-н Причърд. Той подкара по улицата и зави към висините на „Темпъл Стрийт“, а ние едва чувахме двигателя да работи и не усещахме нито една неравност.

На „Темпъл Стрийт“, сред огромните разклонени дъбове и тополи се намираха домовете на елитните граждани на Зефир. Там се издигаше червената тухлена къща на кмета Суоп с нейната овална алея за коли. Малко по-нататък по криволичещата улица бе разположена къщата на г-н Съмптър Уомак, който притежаваше „Спининг Уийл“, а точно отсреща беше къщата с бели колони, в която живееше д-р Париш. След това „Темпъл Стрийт“ опираше в порта от ковано желязо. Отвъд нея покрита с паваж алея се виеше между вечнозелени дървета, които стояха изправени като войници на парад. Прозорците на имението на Такстър грееха приветливо, наклонените покриви бяха увенчани с комини и дебелички, подобни на луковици кули. Г-н Причърд спря, за да излезе и да отвори портата, след това спря отново от другата страна, за да я затвори. Гумите на колата превръщаха паважа в редица възглавници. Проследихме завоите между ароматните борове и г-н Причърд ни спря под голям навес, нашарен в ивици от синьо и златно. Под навеса постлан с камъни път водеше към масивна входна врата. Преди татко да успее да отвори колата, г-н Причърд вече бе дошъл да го обслужи. След това, движейки се с грация и тихо като живак, отвори пред нас и предната врата на имението, и ние влязохме вътре.

Татко се спря.

— Боже! — беше единственото, което успя да изрече.

Споделях обзелото го благоговение. Беше невъзможно да опишеш вътрешността на имението на Такстър в такива подробности, каквито заслужаваше, но бях поразен от огромните му размери, високите тавани с оголени греди и висящи от тях канделабри. Всичко бе сияйно, лъщеше и блестеше, и краката ни бяха обвити в градини от ориенталски вълни. Въздухът ухаеше на кедър и сапун за седла. На стените имаше картини в натруфени рамки, къпещи се в езера от светлина. Огромен гоблен със средновековна сцена украсяваше една цяла стена, а широкото стълбище се изливаше върху втория етаж като сладката извивка на рамото на Чили Уилоу. Видях повърхности от патинирано дърво, патинирана кожа, изгладено кадифе и оцветено стъкло, и дори крушките на канделабъра блестяха от чистота, а помежду им нямаше нито една паяжинка.

От съседен коридор излезе жена на същата възраст като господин Причърд. Носеше бяла униформа и бе прибрала снежнобялата си коса в кок, пристегнат със сребърни игли. Имаше обло, симпатично лице и ясносини очи и ни поздрави със същия акцент като съпруга си. Татко ми беше казал, че е британски.

— Младият господар Върнън е при влакчетата си — каза ни тя. — Би желал да се присъедините към него там.

— Благодаря ти, Гвендолин! — каза г-н Причърд. — Ако бъдете така любезни да ме последвате, господа?

Той тръгна по коридор, от двете страни на който имаше още стаи, а ние побързахме да го последваме. Беше ни ясно, че в това имение може да се пъхнат няколко къщи с размера на нашата и въпреки това да остане достатъчно място и за голям хамбар. Г-н Причърд спря и отвори чифт високи врати, а ние чухме тъничкия писък на локомотивна свирка.

И ето ти го Върнън, гол като в деня, когато е излязъл от майчината утроба. Беше се навел напред и разглеждаше нещо, което държеше близо до лицето си, а пред нас се разкриваше живописна гледка към задната му страна.

Г-н Причърд си прочисти гърлото. Върнън се обърна с локомотивче в ръка и се усмихна толкова широко, че се притесних да не му се цепне лицето.

— О, ето ви и вас! — възкликна той. — Влизайте!

Така и сторихме. В стаята нямаше мебели, а само една голяма маса, на която влакчета-играчки препускаха през зеления пейзаж на миниатюрни хълмове, гора и малко градче. Върнън почистваше колелцата на локомотивчето с четка за бръснене.

— Прах по релсите — обясни. — Ако се натрупа, целият влак може да катастрофира.

Гледах терена на влакчетата с чиста почуда. Седем композиции се движеха едновременно. Малките стрелки се местеха автоматично, малките семафори примигваха, малките колички стояха на малки железопътни прелезчета. Из зелената гора стояха като поръсени юдови дървета с червени листа. Малкото градче имаше къщи като кибритени кутийки и сгради, боядисани така, че да изглеждат от тухли и камък. В основата на централната улица стоеше готическа постройка с купол — сградата на общината, от която бях избягал от кмета Суоп. Пътища се виеха между извисяващите се хълмове. Мост пресичаше река от боядисано в синьо стъкло, а отвъд града имаше голямо, обло, оцветено в черно огледало. Саксън Лейк, досетих се. Върнън дори беше боядисал брега в червено, за да представи червените скали там. Видях бейзболното игрище, плувния басейн, къщите и улиците на Брутън. Имаше дори една шарена като дъгата къща, построена на предполагаемия край на „Джесъмин Стрийт“. Намерих Шосе 10, което минаваше по протежение на гората, отвъд която се простираше Саксън Лейк. Търсех една конкретна къща. Да, там беше, с размера на нокътя на палеца ми — къщата с лошите момичета на г-жа Грейс. Сред гористите хълмове на запад, между Зефир и намиращия се извън картата Юниън Таун, имаше обла следа от изгорено, където някои от малките дървенца бяха почернели.

— Нещо е горяло тук — забелязах.

— Там падна метеорът — заяви Върнън, без дори да погледне нататък.

Той духна в колелцата на локомотива — гол двойник на Изумителния Колосален човек. Намерих „Хилтоп Стрийт“ и нашата къща на ръба на гората. След това проследих достолепната крива на „Темпъл Стрийт“ и ето го там шперплатовото имение, в което се намирахме в момента с баща ми.

— Ти си тук вътре, Кори. И двамата ви има… — Върнън махна с ръка към една кутия за обувки, поставена близо до купчина вагончета, разглобени релси и жички. Върху нея с черен пастел бе написано ХОРА. Вдигнах капака и надникнах към съдържанието — стотици мънички хора-играчки с щателно боядисани плът и коса. Никой от тях нямаше дрехи.

Едно от движещите се влакчета издаде висок, подобен на чуруликане писък. Друго бе теглено от парен локомотив, който издишаше кръгчета дим с размера на парче чипс. Слисан, татко обиколи гигантския, сложен пейзаж.

— Всичко е тук, нали? — попита. — На Поултър Хил дори има надгробни камъни! Господин Такстър, как сте постигнали всичко това?

Върнън вдигна глава от работата си.

— Аз не съм господин Такстър — уточни, — аз съм Върнън.

— О. Ами добре. Върнън значи. Та как направи всичко това?

— Не за една нощ, това е сигурно — отвърна Върнън и се усмихна отново. От разстояние лицето му изглеждаше момчешко, отблизо обаче се виждаха криволиците на бръчките около очите му и две дълбоки линии, обхванали в скоби устата му. — Направих го, понеже обичам Зефир. Винаги съм го обичал. Винаги ще го обичам… — той погледна към г-н Причърд, който стоеше търпеливо до вратата. — Благодаря, Сирил. Свободен си. О, почакай. Г-н Макенсън наясно ли е?

— Наясно с какво? — попита татко.

— Ами… младият господар Върнън иска да вечеря насаме със сина Ви. Желае вие да се храните в кухнята.

— Не разбирам. Защо?

Върнън продължаваше да се взира в г-н Причърд. По-възрастният мъж каза:

— Понеже е поканил сина ви на вечеря. Вие дойдохте като, както разбирам, чапероне. Ако все още имате някакви, ъъъ, резервации, моля нека ви осведомя, че трапезарията е точно до кухнята. Ние ще сме там и ще вечеряме, докато синът ви и младият господин Върнън се хранят в трапезарията. Това е неговото желание, г-н Макенсън — последното изречение бе казано с твърд тон.

Татко ме погледна, аз свих рамене. Ясно беше, че подобно разпределение не му харесва и е готов да спори по темата.

— Така и така сте тук — каза Върнън. Той положи локомотивчето обратно на релсата и то тутуф-тутуфна между пръстите му. — Можете и да останете.

— Можем и да останем — повторих пред татко.

— Храната ще ви хареса. Гвендолин е отлична готвачка! — добави г-н Причърд.

Татко скръсти ръце на гърдите си и се загледа във влакчетата.

— Добре — каза тихо. — Да речем, че оставаме.

— Добре! — засия Върнън. — Това е всичко, Сирил!

— Да, сър! — г-н Причърд си тръгна и вратите се затвориха зад гърба му.

— Ти си млекар, нали? — попита Върнън.

— Да, такъв съм. Работя за „Грийн Медоус“.

— Татко ги притежава — домакинът ни мина покрай мен и обиколи масата да провери връзките на жиците. — Ето насам е — с кльощавата си ръка посочи къде е мандрата на макета. — Знаеш ли, че в Юниън Таун отварят нов търговски център другия месец? Почти са приключили със строежа. Ще бъде от типа, който наричат „супермаркет“. Ще има цяла голяма секция с мляко в… можеш ли да си представиш… пластмасови туби.

— Пластмасови туби ли? — изуми се татко. — Да бе!

— Всичко ще бъде пластмасово — каза Върнън. Посегна и оправи една къща. — Ето такова ще бъде бъдещето — пластмаса от край до край.

— Аз… не съм виждал баща ти от много време, Върнън. Говорих с г-н Долар вчера. Освен това говорих с д-р Париш и кмета Суоп днес. Дори ходих до банката да поприказвам с този-онзи там. Едно момче в кантората ми каза, че г-н Причърд взима важните документи и те се връщат подписани от Муърууд.

— Да, така е. Кори, как ти харесва този изглед към Зефир от птича гледна точка? Човек почти се чувства, сякаш е способен да лети над покривите, нали?

— Да, сър… — точно минута преди това си бях помислил абсолютно същото нещо.

— О, не ме съросвай! Наричай ме Върнън.

— Кори е възпитан да уважава по-възрастните — намеси се татко.

Върнън го погледна с изражение на изненада и объркване.

— Възрастни ли? Та ние сме на една възраст!

Татко изгуби дар слово за няколко секунди. След това с овладян глас възкликна:

— О!

— Кори, ела да покараш влакчетата! Става ли? — Върнън стоеше до контролния пулт, обсипан с циферблати и ръчки. — Товарният експрес идва! Ту-ту!

Пристъпих към пулта, който изглеждаше по-сложен и от деленето на дроби.

— Какво да направя?

— Каквото си поискаш — каза Върнън. — Това е забавното!

Колебливо започнах да въртя циферблати и да натискам ръчки. Някои от влакчетата ускориха, други намалиха. Парният локомотив вече наистина вдигаше пара. Семафорите мигаха и свирките свиреха.

— Муърууд още ли е тук, Върнън? — попита баща ми.

— Почива си. На горния етаж е. Почива си — вниманието на Върнън бе съсредоточено върху влакчетата.

— Може ли да го видя?

— Никой не се среща с него, когато почива! — заяви домакинът ни.

— А кога не почива?

— Не знам. Той винаги е твърде уморен да ми каже…

— Върнън, ще ме погледнеш ли?

Върнън полека изви глава към баща ми, но погледът му непрестанно се стрелкаше обратно към влакчетата.

— Муърууд жив ли е още?

— Живи-живичък — отвърна Върнън, — миди и стриди, живи-живичък… — намръщи се, сякаш въпросът най-сетне се бе отпечатал в съзнанието му. — Разбира се, че е жив! Кой според теб върти цялата работа с бизнеса?

— Например г-н Причърд?

— Татко е горе и си почива — повтори Върнън с твърдо натъртване на „почива“. — Ти какъв си, млекар или член на инквизицията?

— Просто млекар — отвърна татко. — Любопитен млекар.

— И ставаш все по-любопитен и по-любопитен! Увеличи скоростта, Кори! Номер Шест закъснява!

Продължих да въртя циферблатите. Влакчетата хвърчаха по завоите и препускаха между хълмовете.

— Хареса ми разказа ти за езерото — каза Върнън. — Ето защо боядисах езерото черно. То има в дълбините си тъмна тайна, нали?

— Да, съ… Върнън — поправих се. Тепърва ми предстоеше да се уча да наричам възрастните на собствено име.

— Прочетох за това в „Джърнъл“ — Върнън посегна към хълмовете и оправи едно изкривено дърво, а сянката му падна над земята. След това, завършил тази задача, той отстъпи назад и се вгледа в града. — Убиецът трябва да знае колко е дълбоко Саксън Лейк. Така че непременно е местен. Може би живее в някоя от онези къщи, точно тук в Зефир. Но ако правилно съм разбрал, мъртвецът не е бил идентифициран и не са обявявани липсващи лица от март насам, така че той явно не е бил местен. Та каква е връзката между човек, който живее тук и човек, който живее някъде далеч?

— Сигурно и шерифът иска да знае същото.

— Шерифът Еймъри е добър човек — каза Върнън. — Просто не го бива за тази длъжност. Той пръв ще си го признае. Няма инстинкта на ловно куче — оставя птичките да летят, дори когато ги е хванал между лапите си… — домакинът ни се почеса точно под пъпа, наклонил глава на една страна. После пристъпи към месингова плоча на стената и щракна два ключа. Светлините в стаята угаснаха; в някои от къщите-играчки светнаха лампи. Влакчетата продължиха да препускат по релсите, устремени след фаровете си.

— Толкова рано сутринта — промърмори Върнън. — Но ако аз се канех да убивам някого, щях да го убия достатъчно рано да го хвърля в езерото и да съм сигурен, че по Шосе 10 няма да мине никой. Защо убиецът ще чака почти до зори, за да го стори?

— Ще ми се да знаех — каза татко.

Аз продължих да си играя с ръчките, а циферблатите пред мен се осветиха.

— Сигурно е някой, който не получава у дома доставки от „Грийн Медоус“ — реши Върнън. — Той не се е сетил за графика на млекаря, нали? Знаеш ли какво ми се струва?

Татко не отговори.

— Струва ми се, че убиецът е нощна птица. Мисля, че изхвърлянето на тялото в езерото е последното нещо, което е направил, преди да се прибере у дома и да си легне. Вярвам, че ако намерим нощна птица, която не пие мляко, ще сме намерили и нашия убиец.

— Не пие мляко ли? Това пък откъде го измисли?

— От млякото ти се доспива — отвърна Върнън. — Убиецът не обича да спи, и ако работи през деня, значи пие кафето си без нищо.

Единственият отговор на татко беше приглушено изпъшкване, дали в съгласие или от мъка, нямах представа.

Г-н Причърд се върна в тъмната стая да обяви, че вечерята е сервирана. След това Върнън изключи влакчетата и каза:

— Ела с мен, Кори!

Последвах го. Татко тръгна с иконома.

Влязохме в зала, в която стояха рицарски доспехи и там имаше дълга маса с две сервирани места едно срещу друго. Върнън ми каза да си избера място и аз седнах там, където можех да гледам рицарите. След няколко минути влезе Гвендолин, понесла сребърен поднос и тъй започна една от най-странните вечери в моя живот.

Сервираха ни ягодова супа с натрошени в нея ванилови вафли. Ядохме равиоли и шоколадова торта на една и съща чиния. За пиене имахме „Физис“^[1] с лимон и лайм, а Върнън сложи в устата си цяла таблетка и аз му се смях, когато зелените мехурчета изкипяха през устните му. Сервираха ни хамбургер-канапе и пуканки с масло, а за десерт имахме купичка тесто за дяволска торта^[2], което се ядеше с лъжичка. Докато похапвах всичко това, изпитвах виновна наслада — подобно детско пиршество бе нещо, което нямаше да възхити мама. В блюдата липсваше какъвто и да е зеленчук — нямаше нито моркови, нито спанак, нито брюкселско зеле. Откъм кухнята ме лъхна краткотраен повей с аромат на телешка яхния, така че предположих, че на татко са му сервирали блюдо за възрастни. Той вероятно нямаше представа с какво си повреждам стомаха. Върнън се хранеше с наслада — смееше се и се смееше и накрая двамата приключихме, облизвайки купичките с десерта в предизвикан от захарта делириум.

Върнън искаше да узнае всичко за мен. Какво обичам да правя, кои са ми приятелите, какви книги обичам да чета, на какви филми се наслаждавам най-много. И той беше гледал „Нашественици от Марс“, това се оказа свързващото звено помежду ни. Той каза, че навремето имал голям сандък, пълен с комикси за супергерои, но в крайна сметка татко му го накарал да го изхвърли. Каза, че имал цели рафтове с мистериите на Харди Бойс, докато татко му не му се ядосал един ден и не ги изгорил в камината. По едно време имал и всички списания за Док Севидж^[3], а също и книгите за Тарзан и Джон Картър от Марс^[4], както и за Сянката, имал и „Уиърд Тейлс“^[5], и кашони със списания „Аргъси“ и „Бойс Лайф“, но татко му решил, че Върнън е прекомерно пораснал за всички тях и до едно изданията отишли в огъня или на боклука и станали на пепел или изгнили в земята. Домакинът ми обясни, че би дал милион долара, стига да можеше да си ги върне и каза, че ако имам някое от тези списания, трябва да ги пазя като зеницата на окото си и да не се разделям с тях, понеже са магически.

А изгориш ли веднъж магическите вещи или ги хвърлиш на боклука, обясни ми Върнън, отново се превръщаш в просяк за магия.

— Ще нося крачолите на панталоните си навити^[6] — заяви Върнън.

— Какво? — попитах.

Никога досега не го бях виждал да носи дори шорти.

— Написах книга веднъж — отвърна домакинът ми.

— Знам. Мама я е чела.

— Ти искаш ли да станеш писател някой ден?

— Предполагам — отвърнах. — Искам да кажа… ако ми е по силите.

— Разказът ти беше добър. И аз пишех разкази. Татко казваше, че ми подхожда да имам подобно хоби, но никога да не забравям, че някой ден всичко това ще е моя отговорност!

— Кое всичкото това? — полюбопитствах.

— Не знам. Така и не ми каза.

— О… — не знам защо, но в думите му се криеше смисъл. — И как така не си написал втора книга?

Върнън се накани да каже нещо, устата му се отвори… после се затвори отново. Дълго време седя, втренчен в ръцете си. По пръстите му имаше тесто за пудинг. В очите му се появи лъскава влага.

— Имах само една в себе си — каза накрая. — Търсех и търсех друга. Но такава няма. Не беше там вчера, няма я днеска… и не мисля, че и утре ще я има.

— Как тъй? — попитах. — Не можеш ли да измислиш история?

— Ще ти разкажа една история — прецени Върнън.

Зачаках.

Той си пое дълбоко дъх и издиша. Погледът му се разфокусира, сякаш се бореше да остане буден, но сънят го дърпаше към дълбините. Поде:

— Имало едно момче, което написало книга за един град. Малко градче, почти с размерите на Зефир. Да, много прилично на Зефир. Много, много подобно. Това момче написало книга и му отнело четири години да я нагласи цялата както трябва. И докато това момче пишело книгата си, баща му… — той замлъкна.

Чаках.

— Татко… му… — Върнън се намръщи, опитвайки се да намери отново мисълта си. — Да — каза. — Татко му казал, че не е нищо повече от глупак. Татко му го повтарял денем и нощем. Ти глупако, луд глупако! Хабиш си времето да пишеш книга, а трябва да изучаваш бизнеса! Затова съм те отгледал. За бизнеса. Не съм те отгледал да си хабиш времето да ме разочароваш и да захвърляш възможностите, които ти се отварят, отгледал съм те за бизнеса и майка ти те гледа от гроба си, понеже разочароваш и нея, да знаеш. Да, ти й разби сърцето, когато се провали в колежа и тя изпи онези хапчета само и единствено по тази причина. Понеже ти се провали и всичките пари отидоха на вятъра, по-добре да ги бях хвърлил през прозореца, та да ги вземат негротата и белите боклуци… — Върнън примигна; изглеждаше безнадеждно смазан. — Негрите, казало момчето. Трябва да сме културни. Нали така, Кори?

— Ами аз…

— Глава втора — продължи Върнън. — Четири години. Момчето понасяло това в течение на четири години. И написало своята книга за града и за хората, които го правят това, което е. И може би в нея нямало истински сюжет, може би дори нямало нищо, което да те стисне за гърлото и да се постарае да те разтърсва, докато костите ти задрънчат, но книгата била за живота. Именно течението и гласовете, дребните ежедневни неща, те съставят паметта за преживяното. Животът се вие като река и човек никога не знае накъде отива, докато не стигне до там, но пътуването е сладко и дълбоко и те оставя с копнеж за още. Книгата била жива в смисъл, в който животът на момчето не бил… — Върнън поседя и позяпа в нищото за момент. Следях оцапаните му с шоколад пръсти, които стискаха ръба на масата. — Той намерил издател — продължи домакинът ми накрая, — истински издател от Ню Йорк. Трябва да знаеш, че там е сърцето на света. Там е мястото, където правят книги със стотици и хиляди, и всяка една е различно и специално дете, и някои крачат гордо, а други са осакатени, но те все пак оттам излизат на бял свят. Е, момчето получило обаждане от Ню Йорк и му казали, че искат да публикуват книгата му, ако помисли върху някои промени, с които тя да стане още по-добра от това, което е и момчето било толкова щастливо и гордо, че се съгласило и искало да направи най-добрата книга на света…

Стъклените очи на Върнън мърдаха, следейки образи във въздуха.

— Тъй че — каза той с тих глас — момчето си събрало багажа, докато татко му му обяснявал, че той е глупав глупак и че ще се върне в тази къща пълзешком и тогава ще се види кой е бил прав, нали? А момчето било много лошо момче в този ден, защото казало на татко си, че първо ще го види да гори на едно лошо място. След това хванало автобуса от Зефир за Бирмингам и от Бирмингам до Ню Йорк — влака, и влязло в кабинет във висока сграда да открие какво се е случило с детето му.

Върнън отново потъна в мълчание. Вдигна купичката от десерта, опитвайки се да намери какво още да оближе.

— Какво станало после? — подканих го.

— Те му казали… — той се усмихна. Усмивката му бе зловеща. — Казали му, че това е бизнес като всеки друг. Имаме си графики и схеми, и имаме числа на стената. Знаем, че тази година хората търсят романи с мистерии и твоето градче представлява прекрасна сцена за такъв. Мистерии с убийства, обяснили. Да изтръпват читателите. Трябва да се състезаваме с телевизията, обяснили му. Вече не е като едно време, когато хората имаха време да четат. Сега хората искат кървави убийства, а ние разполагаме с таблици и графики, които го доказват. Те казали, че ако момчето успее да намести мистерия с убийства в книгата си — и това хич не е трудно, добавили, няма да е никак трудно да се постигне, — то тогава ще я публикуват с името на момчето ей тук отпред на корицата. Но казали, че не им харесва заглавието „Лунен град“. Не, то не било подходящо. Дали можеш да пишеш по-страшничко, попитали те. Казали, че тази година имат нужда от автор на страхотии.

— И той сторил ли го? — попитах.

— О, да — Върнън кимна. — Сторил го. Всичко, което те поискали. Понеже бил толкова близо, толкова близо, че направо държал книгата в ръце. А и знаел, че татко му наднича през рамото. Направил го… — усмивката на домакина ми беше като пресен разрез върху възлест белег от рана. — Но те грешали. Било много, много трудно да го постигне. Момчето си наело стая в хотел и се захванало за работа. Този хотел… бил всичко, което можело да си позволи. И докато работел на взетата под наем пишеща машина в онази ужасна малка стая под наем, част от този хотел и част от този град проникнали в него и си проправили път през пръстите му и в тази книга. И така един ден той вече не знаел къде е. Бил се изгубил и наоколо нямало знаци, които да му подскажат накъде да тръгне. Чувал хора да плачат и виждал да ги нараняват, и нещо вътре в него се затворило като юмрук, и всичко, което той искал било да стигне до последната страница и да се махне оттам. Чувал смеха на татко си, късно нощем. Чувал го да казва ти глупако, ти малък глупак такъв, трябваше да си защитиш позицията. Понеже татко му бил в него и го бил придружил през целия този път от Зефир до Ню Йорк…

Върнън стисна здраво очи за няколко агонизиращи секунди. Когато отново ги отвори, видях, че са поръбени с червено.

— Това момче. Това глупаво малко момче взело парите им и избягало. Обратно в Зефир, обратно при чистите хълмове, обратно там, където можело да мисли… А след това книгата излязла, с името на момчето на нея, и то видяло корицата и разбрало, че са взели рожбата му и са издокарали това прекрасно дете като проститутка и сега я искали само хората, които копнеят за грозота. Те искали да се въргалят в нея, и да я използват и да я захвърлят, понеже тя била само една от стотиците хиляди и била осакатена. А това момче… то лично я било осакатило. Това ужасно, алчно момче.

Гласът му се пречупи със звук, който ме стресна.

Върнън притисна длан към устата си. Когато я отпусна, от долната му устна се бе проточила сребърна нишка слюнка.

— Това момче — прошепна той — много скоро открило… че книгата е провал. Много скоро. Той им се обадил. Всичко, казал. Ще направя всичко, за да я спася. И те отвърнали, ние имаме графики и таблици и числата на стената. На хората са им омръзнали мистериите с убийства. Хората искат нещо различно, така казали. Обаче казали също, че искат да видят и следващата му книга. Той бил обещал, казали. Просто да измисли нещо различно. Ти си млад човек, така казали. Имаш много книги в себе си… — той избърса уста с опакото на ръката си — бавен и мъчителен жест. — Татко му го чакал. Татко му се хилел и се хилел и продължавал да се хили. Лицето на татко му било голямо като слънцето и момчето се парело всеки път, когато го погледнело. Татко му казал, че момчето не е достойно да му носи обувките. А аз платих за тези обувки. Да, така е. Платих за тази риза и тези панталони. Ти не си достоен да носиш онова, което ти купувам с честни пари. Всичко, което правиш ти, завършва с провал и това е единственото, с което ще се сблъскваш до края на живота си, казал той. И ако умра в съня си тази нощ, то ще е, защото си ме убил с провалите си. А това момче застанало в основата на стълбите и плачело и казало, тогава иди и умри. Моля се на Бога да умреш, ти… отвратителен… кучи син.

В тази последна ужасна, изсъскана през зъби дума видях как сълзите изскачат в очите му, все едно е бил пронизан изотзад. Издаде тихо стенание, с разкривено от страдание лице, досущ като една испанска картина на гол светец, която бях видял в „Нашънъл Джиографик“. По бузата му към челюстта се търкулна една сълза, последвана от втора, която залепна за петно от шоколадово тесто в ъгълчето на устата на Върнън.

— О… — прошепна той. — О… о… не.

— Млади господарю Върнън? — гласът бе тих като неговия, но в него се усещаше твърдост.

Г-н Причърд бе влязъл в стаята. Върнън дори не го погледна. Наканих се да се изправя, но г-н Причърд каза:

— Господарю Кори? Моля, останете си на местото за момента.

Останах. Икономът прекоси стаята и застана зад Върнън, посегна и нежно положи ръка на слабото му рамо.

— Вечерята приключи, млади господарю!

Голият мъж не помръдна и не отговори. Очите му бяха мътни и мъртви, в него нямаше нищо живо, освен бавното пълзящите сълзи.

— Време е да си лягате, сър — каза г-н Причърд.

Върнън каза с глух, далечен глас:

— Ще се събудя ли?

— Вярвам, че ще се събудите, сър — икономът го потупа по рамото, докосването бе бащинско. — Кажете лека нощ на гостите ни за вечеря!

Върнън ме погледна. Държеше се така, сякаш никога досега не ме е виждал, сякаш бях някой непознат, дошъл в дома му. Но после погледът му оживя отново и той подсмръкна и се усмихна по момчешкия си начин.

— Прах по релсите — каза. — Натрупва се и влакът може да дерайлира… — намръщи се за миг, но това бе просто малка буря и отмина бързо. Усмивката се завърна. — Кори, благодаря, че вечеря с мен тази вечер!

— Да, съ…

Той вдигна пръст.

— Върнън.

— Върнън — повторих.

Домакинът ми се изправи, аз също. Г-н Причърд ми каза:

— Баща ти те чака при входната врата. Завиваш надясно и вървиш по коридора, и ще стигнеш до нея. След няколко минути ще дойда отвън да ви закарам у дома, стига да нямате против да ме изчакате при колата… — той улови единия лакът на Върнън и го поведе през вратата.

Младежът вървеше като древен старец.

— Беше ми много приятно на вечеря! — казах му.

Върнън се спря и ме погледна. Усмивката му трепкаше, включваше се и се изключваше като примигване на счупена неонова табела.

— Надявам се да продължиш да пишеш, Кори! Надявам се да ти се случват само хубави неща!

— Благодаря, Върнън!

Той кимна, удовлетворен, че сме осъществили връзка. Спря се отново на изхода на трапезарията.

— Знаеш ли, Кори, понякога сънувам много странен сън. В него обикалям по улиците посред бял ден и нямам никакви дрехи на себе си… — той се засмя. — И едно конче даже нямам. Представяш ли си!

Не си спомням да съм се усмихнал.

Върнън остави г-н Причърд да го изведе. Погледнах към купчините чинии и ми призля.

Лесно намерих входната врата. Татко вече беше там; по начина, по който се усмихваше, можех да позная, че няма понятие на какво съм станал свидетел.

— Добре ли си поговорихте? — попита.

Предполагам, промърморил съм нещо, което го е удовлетворило.

— Той добре ли се отнесе с теб?

Кимнах.

Татко беше доволен и щастлив сега, когато стомахът му бе пълен с телешка яхния и Върнън не ме бе наранил.

— Хубава къща, нали? — попита той, докато вървяхме към дългата черна кола. — Къща като тази… няма начин да отгатнеш колко струва!

И аз не знаех. Но знаех, че цената е по-висока, отколкото е редно да плати което и да е човешко същество.

Чакахме да се приберем и след малко г-н Причърд излезе от къщата, за да ни достави пред нашата входна врата.