Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boy’s Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Робърт МакКамън. Момчешки живот

Американска. Първо издание

Превод: Елена Павлова

Водещ редактор на „Магика“: Благой Д. Иванов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Любен Козарев

Художник на корицата: Деница Трифонова

Формат: 16/60/90

Обем: 39,5 печатни коли

Дадена за печат: август 2013

Излязла от печат: август 2013

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

ИК „Изток-Запад“, 2013 г.

ISBN: 978-619-152-271-2

История

  1. — Добавяне

7.
Моята нощ на лагер

Няма нищо по-страховито и възбуждащо от бял лист хартия.

Плаши те, защото оставянето на тъмни следи по тази бяла равнина е занятие самотно, и те възбужда, понеже никой освен теб не знае накъде си поел, а дори и ти не можеш да кажеш къде ще те отведе пътят. Когато седнах с пишещата си машина да натракам онзи разказ за състезанието по писане на зефирския Съвет по изкуствата, бях толкова уплашен, че можах само да напиша името си. Да запариш настойката на разказ лично за себе си и такъв, който знаеш, че ще четат непознати, са две съвършено различни животни. Първото е удобно пони, второто — луд жребец. Трябва да се държиш здраво, за да устискаш на препускането.

Листът хартия се взираше в лицето ми доста дълго време. Накрая реших да пиша за момче, което бяга от малкото си градче, за да види света. Написах две страници, преди да стане ясно, че не влагам душата си в тази приказка. Заех се с разказ за момче, което намира магически фенер на бунището. Той също попадна в коша за боклук. Разказът за кола-призрак вървеше доста добре, докато не удари стената на въображението ми и не избухна в пламъци.

И тъй за пореден път се озовах изправен пред празния лист.

Цикадите цвърчаха в дърветата навън. Ребъл джафкаше по нещо в нощта. Някъде в далечината чух рева на автомобилен двигател. Замислих се за съня си за г-жа Невил и какво беше казала тя: „Не си мисли за това като за писане. Просто мисли като че разказваш история на приятелите си.“

Ами ако…, запитах се аз. Ами ако решах да опиша нещо, което вече се е случило?

Като… за г-н Скъли и зъба на Стария Мойсей. Не, не. Г-н Скъли не би искал хората да го накачулят, за да видят забележителността. Добре тогава, ами ако… пиша за Дамата и Лунния човек? Не, не знаех достатъчно за тях. Ами ако…

… разкажех за мъртвеца в колата на дъното на Саксън Лейк?

Ами ако напишех разказ за онова, което се бе случило онази сутрин? Да пиша за колата, която е потънала и как татко скочи след нея? Да пиша за всичко, което бях усетил и видях онази мартенска утрин преди изгрев-слънце? Ами ако… ако… разкажех за това, че съм видял мъжа с шапката със зелено перо, който стоеше там, на края на гората?

Ето това беше тема, способна наистина да ме разпали. Започнах с думите на баща ми: „Кори? Събуди се, сине, време е!“ Скоро отново се возех с него в млекарския камион, на обиколка по тихите утринни улици на Зефир. Говорехме си какъв искам да стана като порасна, и после внезапно колата изскочи от гората пред нас, татко завъртя волана на млекарския камион и колата се преметна през ръба на червената скала над Саксън Лейк. Припомних си как баща ми тичаше към езерото и как сърцето ми се бе свило на топка, когато той скочи във водата и заплува. Припомних си как колата започна да потъва, от багажника й избликваха мехурчета. Припомних си как погледнах през рамо към гората от другата страна на пътя и видях силует, застанал там в дълъг шлифер, който се вееше под поривите на вятъра и с шапка със зелено…

Чакай.

Не, не се беше случило точно така. Бях настъпил зелено перо и го намерих на подметката на калния си кец. Но откъде другаде можеше да се появи зелено перо, освен от лентата на шапка? И все пак, нали уж пишех всичко така, както се е случило? Всъщност не бях видял шапката със зелено перо чак до нощта на наводнението. Така че се придържах към фактите и писах за зеленото перо, каквото го намерих. Не споменах за събитията покрай г-жа Грейс, Лейни и къщата с лошите момичета, тъй като предположих, че мама няма да иска да прочете за това. Препрочетох разказа и реших, че не е толкова добър, колкото можех да го направя, така че го пренаписах. Беше трудно да докарам разговорите да звучат като на живо. Най-накрая обаче, след като три пъти прекарах творението през пишещата ми машина ми, го обявих за готово. Разказът беше дълъг две страници, с двойна разредка. Моят шедьовър.

Когато татко дойде да ми пожелае лека нощ, облечен в пижама на червени райета и с все още влажна след душа коса, аз му показах двата листа хартия.

— Какво е това? — той вдигна титула под лампата на бюрото ми. — „Преди изгрев“ — прочете и след това ме погледна с ням въпрос в очите.

— Това е разказ за състезанието по писане — обясних. — Току-що го написах.

— О. Може ли да го прочета?

— Да, сър.

Татко започна. Гледах го. Когато стигна до онази част, в която колата изскача от гората, на челюстта му се стегна малко мускулче. Той протегна ръка, за да се опре на стената и знаех, че чете за плуването към колата. Видях пръстите му бавно да се стягат и отпускат, стягат и отпускат.

— Кори? — повика ме мама. — Върви да затвориш Ребъл за нощес!

Надигнах се, но татко помоли:

— Почакай само минутка! — и след това се върна към последните няколко абзаца.

— Кори? — подвикна мама отново, а в предната стая се чуваше телевизорът.

— Говорим си с него, Ребека! — обади се татко и след това отпусна страниците до хълбока си. Взираше се в мен с отчасти потънало в сенките лице.

— Става ли? — попитах го.

— Не прилича на обичайните ти писания — каза той тихо. — Обикновено пишеш за призраци или каубои, или за космонавти. Откъде ти хрумна да напишеш нещо подобно?

Свих рамене:

— Не знам. Просто си помислих… че ще напиша нещо истинско.

— Значи това е истина? Също и онази част, дето си видял някой да стои в гората?

— Да, сър.

— Защо тогава не си ми казал за това? Защо не си казал на шериф Еймъри?

— Не знам… Може би… не бях сигурен, че наистина съм видял някого.

— А сега си сигурен, така ли? Минаха почти шест месеца, откакто се случи, а ти си си повярвал сега? И можеше да го кажеш на шерифа, нали?

— Ами… предполагам, че е така. Аз просто… ами, мисля, че видях някой да стои там. Той носеше дълъг шлифер и…

— Сигурен ли си, че беше мъж? — попита татко. — Видя ли лицето му?

— Не, сър, не видях лицето му.

Татко поклати глава. Мускулчето на челюстта му отново подскачаше и в слепоочието му пулсираше вена.

— Моля се на Господ — каза той — да не бях минавал по този път. Моля се на Господ да не бях скачал след онази кола. Моля се на Господ мъртвецът на дъното на езерото да ме остави на мира! — той стисна здраво очи и след като ги отвори отново, те бяха кървясали и измъчени. — Кори, не искам да показваш това на никого, чуваш ли?

— Но… канех се да участвам в кон…

— Не, Боже, не! — татко ме сграбчи за рамото. — Чуй ме! Всичко това се случи преди шест месеца. Вече е история и няма нужда да мътим отново водата.

— Да, но се случи — възразих. — Истинско е.

— Беше просто лош сън — отвърна татко. — Извънредно лош сън. Шерифът така и не откри да липсва човек от града. От околията също няма изчезнало лице с подобна татуировка. Не се появиха нито съпруга, нито роднини на лов за липсващ съпруг или баща. Не разбираш ли, Кори?

— Не, сър.

— Този човек на дъното на Саксън Лейк не е съществувал — каза татко с измъчен и дрезгав глас. — Никой не го е било грижа за него дотолкова, че да го обяви за изчезнал. А когато той е умрял, пребит толкова зле, че много-много не прилича вече на човек, дори не получи погребение, както си му е редът. Аз бях последният човек на тази земя, видял го преди да потъне завинаги на дъното. Знаеш ли какво ми причини това, Кори?

Поклатих глава.

Татко погледна отново към разказа. Положи двете страници обратно на бюрото ми, до пишещата машина марка „Роял“.

— Знаех, че на този свят съществува жестокост — каза той, но държеше погледа си сведен встрани от мен, — жестокостта е част от живота, но… винаги е някъде другаде. Винаги е в следващия град. Помниш ли как, когато бях пожарникар, отидох при онази кола, която катастрофира и изгоря между Зефир и Юниън Таун?

— Колата на Малкия Стиви Каули — казах. — Среднощната Мона.

— Точно така. Следите от гуми на паважа показваха, че друга кола е изтласкала Стиви Каули от пътя. Някой нарочно го бе разбил. Резервоарът на колата се беше спукал и тя избухнала. Това също беше жестокост, и когато видях какво е останало от здравия и прав младеж, аз… — той се намръщи, вероятно припомняйки си гледката на овъглените кости — не можах да разбера как е възможно едно човешко същество да причини такова нещо на друго. Не можех да разбера такава силна омраза. Имам предвид… по какъв ли път трябва да поемеш, за да стигнеш дотам? Какво трябва да се вмъкне в теб и да изкриви душата ти дотолкова, че да можеш да отнемеш човешки живот със същата лекота, с която размазваш муха? — той се втренчи в мен. — Знаеш ли как ме наричаше дядо ти, когато бях на твоята възраст?

— Не, сър.

— Страхопъзльо. Понеже не обичах да ловувам. Понеже не обичах да се бия. Не обичах да правя нито едно от нещата, с които се предполага да се занимаваш, ако си момче. Той ме насили да играя футбол. Не бях добър в играта, но го правех заради него. Той каза: „Момче, няма да ставаш за нищо в тоя живот, ако нямаш инстинкт на убиец!“ Така ми рече: „Удряй ги здравата, събаряй ги, покажи им кой е по-корав!“ Само че аз… не съм корав. Никога не съм бил. Искам единствено покой. Това е то. Само покой… — татко отиде до прозореца ми и постоя там известно време, заслушан в цикадите. — Предполагам, че дълго съм се преструвал на по-силен, отколкото съм. Че мога да оставя зад гърба си онзи мъртвец в колата и да продължа нататък. Но не мога, Кори! Той ме вика!

— Той… те вика? — попитах.

— Да, така прави… — татко стоеше с гръб към мен. Провесени покрай тялото му, ръцете му се свиха в юмруци. — Казва, че иска да знам кой е той. Иска да разбера къде е семейството му и дали на света има някой, който скърби за него. Моли ме да разбера кой го е убил и защо. Иска от мен да го помня, и казва, че докато по тази земя върви онзи, който го е пребил, удушил и убил, аз няма да намеря покой през остатъка от живота си!

Татко се обърна към мен. Стори ми се състарен с десет години за десетте минути, откакто бе започнал да чете разказа ми. Каза ми тихо:

— Когато бях на твоите години, ми се щеше да вярвам, че живея в магически град. Исках да вярвам, че всички са мили, добри и справедливи. Исках да вярвам, че тежкият труд получава награда и хората държат на думата си. Исках да вярвам, че човек постъпва по християнски всеки един ден от седмицата, не само в неделя, и че законът е честен, политиците са мъдри и ако вървиш по правия път, ще откриеш покоя, който търсиш…

Баща ми се усмихна и гледката беше мъчителна. За момент ми се стори, че виждам в него момче, затворено в капана на онова, което г-жа Невил от съня бе нарекла глина на времето. Татко продължи:

— Такова място никога не е съществувало. И не може да съществува. Но това, че го знаеш, не те спира да мечтаеш за него и всеки път, когато затворя очи да заспя, мъртвецът от дъното на Саксън Лейк ми казва, че съм бил проклет глупак.

Не зная защо го казах, но го изрекох:

— Може би Дамата ще ти помогне.

— Как? Ще ме замери с няколко кокала? Ще ми запали ароматна свещ?

— Не, сър. Просто ще поговорите.

Татко погледна към пода. Пое си дълбоко дъх и го изпусна. След това каза:

— Трябва да си почина малко! — и тръгна към вратата.

— Тате?

Той спря.

— Искаш ли да скъсам разказа?

Татко не отговори, даже помислих, че и не възнамерява. Погледът му се стрелкаше напред-назад между мен и двата листа хартия.

— Не — каза накрая. — Не, разказът е добър. Истина е, нали?

— Да, сър.

Той погледна към залепените по стените картинки на чудовища и после към мен.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да пишеш за призраци или за хора от Марс? — попита с намек за усмивка.

— Не този път — отвърнах.

Татко кимна, дъвчейки долната си устна.

— Давай тогава. Запиши се в състезанието — каза и ме остави сам.

На следващата сутрин поставих разказа си в пощенски плик и подкарах Рокет към обществената библиотека на „Мърчант Стрийт“, близо до съда. В прохладните, достолепни покои на библиотеката, където на тавана шушнеха вентилатори и слънчевата светлина се лееше през щорите на високите прозорци с арки, връчих на г-жа Евелин Пратмор на рецепцията моята кандидатура за състезанието — с надпис „Къс разказ“ нанесен на плика с „Крайола“, цвят печена умбра.

— И каква история си имаме тук? — попита, усмихната сладко, г-жа Пратмор.

— Разказва се за убийство — казах.

Усмивката й се напука.

— Кои са съдии на състезанието тази година?

— Аз, г-н Гроувър Дийн, г-н Лайл Редмънд от катедрата по английски в гимназия „Адамс Вали“ и кметът Суоп, известната ни публикувана поетеса госпожица Тереза Абъркромби и г-н Джеймс Конахът, редактор в списание „Джърнъл“ — тя вдигна с два пръста плика ми, все едно държеше вмирисана риба. — За убийство се разказва, така ли? — библиотекарката надникна към мен над перлените ръбове на очилата си.

— Да, госпожо.

— И защо млад и любезен господин като теб ще седне да пише за убийства? Не можа ли да пишеш за нещо по-весело? За… твоето куче или за най-добрия ти приятел, или… — тя се намръщи, изчерпила възможностите. — Нещо, което да обучава и забавлява?

— Не, госпожо — отвърнах, — трябваше да пиша за мъжа на дъното на Саксън Лейк.

— О! — г-жа Пратмор отново погледна пощенския плик. — Ясно. Родителите ти знаят ли, че участваш в състезанието, Кори?

— Да, госпожо. Татко прочете разказа снощи.

Библиотекарката взе писалка и записа името ми върху плика. Попита:

— Какъв ти е телефонният номер? — и когато й го казах, го записа под името ми. — Добре, Кори — добави и успя да изобрази хладна усмивка, — ще се погрижа разказът ти да се озове, където му се полага да бъде!

Благодарих й, обърнах се и тръгнах към входната врата. Преди да изляза, погледнах през рамо към г-жа Пратмор. Тя огъваше капачето на плика нагоре, за да го отпечата, но когато забеляза, че я гледам, спря. Приех за добър знак това, че тя няма търпение да прочете разказа ми. Излязох под яркото слънце, откачих Рокет от една паркова пейка и завъртях педалите към дома.

Без съмнение, лятото полека гаснеше.

Утрините бяха с една идея по-хладни. Нощите бяха гладни и отхапваха все повече от деня. Цикадите звучаха уморени, а стържещите им крилца бяха заглъхнали до глухо бръмчене. От верандата ни човек непременно трябваше да погледне на изток и да се вгледа в самотно юдово дърво[1], високо на гористите хълмове. Листата му се пребоядисаха в кървавочервено буквално за една нощ, истински шок сред всичкото това зелено. А най-лошото — или поне най-лошото за онези от нас, които обичаха свободата на летните дни — беше, че телевизията и радиото започваха с депресиращи темпове да рекламират разпродажбите „Отново на училище“.

Времето изтичаше, тъй че на една вечеря повдигнах темата. Гризнах куршума. Хванах бика за рогата. Скочих с главата надолу.

— Може ли да ида да лагерувам една нощ с момчетата? — беше въпросът, който възцари тишина на масата.

Мама погледна към татко. Той погледна към мама. И двамата не гледаха към мен.

— Казахте, че ще ми позволите, ако прекарам седмицата при дядко Джейбърд — напомних.

Татко си прочисти гърлото и зарови вилица в картофеното си пюре.

— Ами не виждам защо не. Наистина. Момчета, можете да си опънете палатка в задния двор и да накладете огън!

— Не това имам предвид. Говоря за истинско лагеруване. Например в гората.

— Зад къщата ни има гора — възрази татко. — Съвсем истинска си е.

— Не, сър — отвърнах и сърцето ми се разтуптя по-силно, понеже за мен това беше сериозно предизвикателство. — Имам предвид на поход в гората. Дотам, откъдето не се вижда Зефир или градски светлини. Имам предвид истинско лагеруване.

— Олеле… — разтревожи се мама.

Татко изсумтя и остави вилицата си. Сплете пръсти и бръчките на размисъла се вдълбаха в траншеите между очите му. Това, както знаех от предишния си опит, бяха първите признаци на зараждането на думата „не“.

— Навътре в гората — повтори той. — Колко навътре по-точно?

— Не знам. Смятах, че може да стигнем до някъде, да прекараме нощта и след това да се приберем сутринта. Ще вземем компас, сандвичи и „Куул-ейд“[2], и ще си вземем и спални чували, такива неща.

— А какво ще стане, ако някой от вас си счупи глезен? — попита мама. — Или го ухапе гърмяща змия? Или падне в отровен бръшлян, а Бог ми е свидетел, той расте навсякъде това лято…

Вкиснах се — тя тепърва се развихряше.

— А какво ще стане, ако ви нападне рис? Божке, в онези гори могат да ви се случат стотици неща и нито едно няма да е хубаво!

— Всичко ще е наред, мамо — възразих. — Вече не сме малки дечица!

— Да, но и не сте пораснали достатъчно, че да се скитате из горите самички! Ами ако се озовете на две мили навътре в гората и през нощта се извие буря? Ами ако почне да гърми и да святка? Ами ако на теб или на някой друг му призлее на стомаха? Сещаш се, че не можеш просто да намериш телефон и да се обадиш у дома оттам. Кажи му, че е лоша идея, Том!

Татко направи гримаса — неприятните задачи винаги се падат на бащата.

— Хайде — подкани го мама. — Кажи му, че трябва да изчака, докато стане на тринайсет!

— Миналата година каза, че мога да изчакам, докато стана на дванайсет! — напомних й.

— Я не ми противоречи! Том, кажи му!

Чаках твърдото, решително „не“. Така че за мен бе истинска изненада, когато татко попита:

— А откъде ще вземете компас?

Мама го погледна, ужасена. Аз пък усетих припламването на искрица надежда.

— От таткото на Дейви Рей — отвърнах. — Той го използва, когато ходи на лов.

— Компасите се чупят! — настоя мама и се обърна към татко: — Нали така?

Баща ми остана вторачен в мен, с твърдо и сериозно изражение.

— Да отидете на поход с пренощуване не е игра за деца. Познавам сума мъже, които са се губили в гората и те веднага ще ти кажат какво е да си без легло или баня, да трябва да спиш на мокри листа и цяла нощ да чешеш ухапвания от насекоми. Това звучи ли ти забавно?

— Бих искал да отида — настоях.

— Говорил ли си с другите момчета за това?

— Да, сър. Всички казват, че искат и те на поход, ако родителите им ги пуснат.

— Том, прекалено е млад! — обади се мама. — Може би догодина.

— Не — отвърна баща ми. — Не е прекалено млад…

Майка ми го погледна нещастно и се накани се да каже още нещо, но татко сложи пръст на устните й.

— Сключихме сделка с него — обясни й той. — В тази къща си държим на думата! — и отново ме стрелна с поглед. — Обади им се. Ако родителите им позволят, ние също ти позволяваме. Но ще обсъдим въпроса на какво разстояние ще се отдалечите, кога да очакваме да се върнете и ако не се върнете до часа, за който се договорим, седмица след това сядането ще ти е много трудно. Ясно?

— Ясно! — казах аз и хукнах към телефона.

Татко ме спря:

— Задръж. Довърши си първо вечерята!

След този разговор плановете ни започнаха да набират скорост. Родителите на Бен дадоха разрешението си. Родителите на Дейви Рей се съгласиха. Джони обаче не го пуснаха да дойде с нас, макар че много молеше татко да поговори с баща му. Татко стори каквото можа, но решението вече беше взето. Заради пристъпите с призляването родителите на приятеля ми се бояха да го пуснат сам за толкова време в гората. Братята Бранлин му бяха откраднали още едно преживяване.

И тъй, в един слънчев петъчен следобед, натоварени със спални чували, сандвичи, манерки с вода, репелент за комари, аптечки за змийски ухапвания, фенерчета и карти на местността, които бяхме взели от общината, ние с Дейви Рей и Бен се отправихме от моята къща и към примамливата гора. Взехме си довиждане с всички, кучетата ни бяха затворени, колелата ни — качени на верандата и заключени. Дейви носеше компаса на татко си, беше нахлупил също и ловна шапка с камуфлажна шарка. Всички носехме дълги панталони, които да пазят прасците ни от тръни и змийски зъби, бяхме обули и зимните си обувки. Бяхме се подготвили за дълъг преход и подложихме лица под слънцето с решителността на пионери, навлизащи в първобитна гора. Преди да стигнем до дърветата обаче, майка ми — въплъщението на тревогата — ми подвикна от задната веранда:

— Кори! Имаш ли достатъчно тоалетна хартия?

Казах, че имам. Кой знае защо не можех да си представя майката на Дейниъл Буун[3] да му задава същия въпрос.

Покатерихме хълма и пресякохме полянката, откъдето бяхме излетели през първия летен ден. Отвъд нея започваше истинската гора — зелено царство, пред което дори Тарзан би се поколебал. Погледнах назад към разпрострелия се под нас Зефир, Бен спря и след него същото стори и Дейви Рей. Всичко изглеждаше толкова подредено: улиците, покривите, окосените ливади, тротоарите, цветните лехи. Онова, в което се канехме да влезем, представляваше дива плетеница, опасно царство, което не предлагаше нито удобства, нито сигурност — с други думи, в този момент най-сетне осъзнах точно в какво съм се забъркал.

— Е — каза Дейви Рей накрая, — предполагам, че е най-добре да се размърдаме!

— Аха — промърмори Бен. — Да мърдаме.

— Аха — съгласих се и аз.

Стояхме там, а бризът охлаждаше лицата ни и потта по вратовете ни. Зад нас гората шумолеше. Представих си главите на хидрата, люлеещи се и съскащи, като в „Язон и аргонавтите“.

— Аз отивам — каза Дейви Рей и тръгна напред.

Обърнах гръб на Зефир и го последвах, защото той беше човекът с компаса. Бен, чиято риза вече бе започнала пътешествието си извън панталоните, пристегна с една идея по-добре презрамките на раницата си и се забърза след нас с молбата:

— Почакайте!

Гората, очаквала три момченца като нас сто години, ни пусна във вътрешността си и затвори крайници и листа зад гърбовете ни. Сега бяхме стъпили в дивата пустош и бяхме сам-саменички.

Съвсем скоро се къпехме в пот. Изкачването и спускането по гористите склонове в гъстата августовска жега не беше лесна задача и Бен започна да пухти и да моли Дейви Рей да върви по-бавно.

— Змийска дупка! — извика Дейви Рей, сочейки към въображаема дупка в краката на Бен, което набързо раздвижи приятеля ни.

Пътувахме през зелено царство от слънце и сенки и открихме орлови нокти да се томят в сладка нега заедно с диворастящи къпини и, разбира се, трябваше да спрем за малко и да си хапнем. След това продължихме похода си, следвайки компаса и слънцето, господари на нашите съдби. На върха на един хълм намерихме голям камък, на който да поседнем, и открихме знаци, които приличаха на индиански символи, издялани в камъка. За щастие не бяхме първите, направили това откритие, понеже наблизо имаше обвивка от „Муун Пай“[4] и счупена бутилка от „7 Ъп“. Продължихме нататък, по-навътре в гората, твърдо решени да намерим място, където досега човешки крак не се е отпечатвал в пръстта. Стигнахме до пресъхналото корито на поток и го последвахме, а камъните хрускаха под обувките ни. За няколко минути вниманието ни завладя мъртъв опосум, накацан от рояци мухи.

Дейви Рей заплаши да вдигне трупа на опосума и да го метне по Бен, но го разубедих от подобно зловещо изпълнение, а пухкавият ни приятел се отърси от облекчение. Още по-нататък, на едно място, където дърветата се разреждаха и от земята стърчаха камъни като динозавърски ребра, Дейви Рей спря и се наведе. Изправи се, стиснал черен връх на стрела, почти идеално оформен, който прибра в джоба си — за колекцията на Джони.

Слънцето залязваше. Бяхме потни и прашни, а около главите ни се виеха мушици и се стрелкаха към очните ни ябълки. Така и не съм успял да проумея страстта на мушиците към очите, подозирам, че е равна на тази на комарите към пламъците; във всеки случай, прекарвахме доста време да вадим малките мъртви проклетии от сълзящите си очи. Но мушиците си отидоха заедно със залеза на слънцето и охлаждането на въздуха. Започнахме да се чудим къде да си търсим място да прекараме нощта и точно тогава стана ясна истината по въпроса.

Нямаше майки и татковци, които да ни сготвят вечерята. Нямаше телевизори, радиоапарати, нито вани, нито легла, нито лампи, което започнахме да осъзнаваме с пълна сила, когато небето на изток започна да потъмнява. Не знаехме колко сме се отдалечили от дома, но през последните най-малко два часа не бяхме виждали следи от цивилизация.

— Най-добре да спрем тук — казах на Дейви Рей, и посочих една полянка, но той отвърна:

— А, можем да продължим още малко!

Осъзнах, че го е завладяло любопитството какво се намира отвъд следващия гребен и то го дърпа напред. Ние с Бен продължихме с него, както казах и преди — той беше човекът с компаса.

Извадихме фенерчетата от каниите, за да пронизваме настъпващия мрак. Нещо изпърха точно пред лицето ми и аз отскочих — излязъл на лов прилеп. Друго животно при приближаването ни бързо се оттегли през храсталаците и Бен непрекъснато питаше:

— Какво е това? Какво стана сега? — но ние двамата не можехме да му отговорим.

Най-сетне Дейви Рей спря да върви, посвети с фенерчето си наоколо и обяви:

— Ще лагеруваме тук!

Двамата с Бен бяхме напълно съгласни с избора — и без друго краката ни се подгъваха от умора. Смъкнахме с усилие раниците от ожулените си рамене, изпикахме се в боровите иглички и след това се заехме да съберем дърва за огън. В това си занятие извадихме късмет, понеже наоколо имаше пръснати предостатъчно борови съчки и шишарки и те се запалваха и от една искра. Така че не след дълго вече разполагахме с достатъчно сериозен огън, огнището ни бе очертано с камъни, както татко ме беше научил да правя и на червеникавата светлина на пламъците ние, тримата пионери от границата, изядохме сандвичите, направени от майките ни.

Пламъците припукваха. Бен откри пакетче маршмелоу[5], което майка му беше сложила в раницата. Намерихме и пръчици и се захванахме с радостната задача да си опечем десерт. Навсякъде около кръга ни, отвъд озареното от огъня пространство, цареше мрак и в храсталаците примигваха светулки. Дъхът на вятъра люлееше короните на дърветата, и високо над нас в небето виждахме блясъка на Млечния път.

В това горско убежище гласовете ни бяха тихи и уважителни към мястото, където се намирахме. Говорехме за предстоящия сезон на Малката лига, кълняхме се, че все някак ще привлечем Немо Кърлис в отбора догодина. Обсъдихме братята Бранлин и как някой трябва да им свери часовниците заради това, че прецакаха лятото на Джони. Поприказвахме си и за това колко далеч от дома би трябвало да се намираме — на пет или шест мили, твърдеше Дейви Рей, а Бен смяташе, че са поне десет или дванадесет. Чудехме се на глас какво ли правят родителите ни точно в този момент и се съгласихме, че най-вероятно се тревожат до смърт за нас, но това преживяване щеше да им се отрази добре. Вече растяхме и беше крайно време родителите да разберат, че дните на детството ни са преброени.

В далечината се обади бухал. Дейви Рей сподели с какво нетърпение очаква да срещне на лов Снегопад, който сигурно дори сега кръстосваше тази същата гора и споделяше същите гледки и звуци, вероятно дори чуваше същия бухал. Бен се опита да спомене започващото скоро училище, но набързо му затворихме устата. Лежахме по гръб, огънят полека гаснеше, а ние се взирахме в небето и обсъждахме Зефир и хората, които живееха там. Градът беше магически, и тримата бяхме съгласни с това. И понеже се бяхме родили там, ние също бяхме богопомазани с тази магия.

По някое време, след като пламъците бяха угаснали и жаравата сияеше в червено, и след като бухалът бе заспал, а топлият нежен бриз носеше ухание на диви череши през лагера ни, ние гледахме как падащите звезди се стрелкат в синьо-златни арки през небесата. Когато шоуто приключи и всички си лежахме замислени, Дейви Рей каза:

— Хей, Кори. Защо не ни разкажеш някоя история?

— Нее — проточих. — Не се сещам за никоя.

— Просто измисли нещо — подкани ме Дейви Рей. — Хайде. Става ли?

— Аха, ама да не е прекалено страшна — додаде Бен. — Не искам да сънувам кошмари!

Позамислих се, после подех:

— Момчета, знаете ли, че някъде наоколо е имало затвор за нацисти? Татко ми е разказвал за него. Аха, та трябва да знаете, че всичките нацисти в този лагер в гората, до един били най-ужасните убийци, за които човек може да се сети. Лагерът се намирал точно тук, до военновъздушната база, само че е било преди да я построят.

— Това истина ли е? — попита предпазливо Бен.

— Не, бе, тъпчо! — каза му Дейви Рей. — Кори си измисля!

— Може и така да е — отвърнах, — а може и да не е.

Устатото ми приятелче се смълча.

— Както и да е — продължих нататък, — в затворническия лагер имало пожар и някои от нацистите успели да избягат. А някои от тях били ужасно изгорени, лицата им до кокал и прочие ужасии, но се измъкнали на свобода, в тази гора, и…

— Гледал си го по „Трилър“[6], нали? — прекъсна ме Дейви Рей.

— Не — казах. — Така ми го разправи татко. Станало е преди много време, преди всички ние дори да бъдем родени. Та тези нацисти избягали в гората горе-долу по тези места и техният водач — един тип на име Бруно — бил едър мъж с белязано, изгорено лице, та той намерил пещера, в която да се заселят. Но нямало достатъчно храна за всички, така че някои от тях умрели, а останалите нарязали телата с ножове и…

Оу, отврат! — изсумтя Бен.

— … и ги изяли, а Бруно винаги получавал мозъка. Той чупел черепите като орехи, изгребвал мозъка с две ръце и се тъпчел до пръсване.

— Ще повърна! — изплака Дейви Рей и издаде съответстващите звуци. След това се засмя, Бен също се разсмя.

— След много време — примерно две години — Бруно бил единственият оцелял, бил станал още по-едър — продължих. — Но лицето му така и не се оправило след пожара. Едното му око се било качило на челото, а другото висяло към брадичката… — това описание предизвика още изблици на смях. — Така че след всичкото това време в пещерата, и след като изял останалите нацисти, Бруно бил луд. Бил и гладен, но искал да яде само едно нещо — мозъци!

Пфууу! — възкликна Бен.

— Копнеел само за мозъци — споделих с публиката си от двама. — Бил седем фута висок и тежал триста паунда, и имал дълъг нож, с който можел да ти отреже темето като филийка. Е, полицията и армията го търсели през цялото време, но така и не успели да го намерят. Намерили един горски рейнджър с отрязано теме и изчезнал мозък. Намерили един мъртъв контрабандист с липсващ мозък, и така преценили, че Бруно се приближава все повече и повече до Зефир.

— И тогава повикали Джеймс Бонд и Батман! — възкликна Дейви Рей.

— Не — поклатих тъжно глава, — нямало кого да повикат. Тук били само полицаите и войниците, и всяка нощ Бруно скитал из гората, въоръжен с ножа си и с фенер в ръка, а лицето му било толкова грозно, че можел да смръзне човек като Медуза и след това жжжът! да му отреже темето и сръъъб! — ето го, вече глътнал мозъка.

— О, да бе! — ухили се Бен. — Обзалагам се, че старият Бруно още скита из тези гори и сега, и папка за вечеря човешки мозъци, нали?

— Не — казах, формулирайки заключението на историята си. — Полицията и войниците го намерили и го простреляли толкова пъти, че заприличал на швейцарско сирене. Но от време на време, ако се озовете в гората през наистина тъмна нощ, можете да зърнете фенера на Бруно да обикаля между дърветата… — произнесох последните си думи с вледеняващ шепот и нито Дейви Рей, нито Бен посмяха да се засмеят. — О, да, може да мернете как се мести светлината от фенера му, докато той търси чий мозък да похапне. Светлината се лее във вси страни и, ако се приближите достатъчно, може да видите как се отразява по острието на ножа му, но не се взирайте в лицето на Бруно… — вдигнах предупредително показалец. — Не, не гледайте в лицето, понеже ще ви подлуди и като нищо ще ви накара да ви се прииска да хапнете мозъци! — изкрещях последната дума и скочих, докато виках, а Бен изпищя от ужас, но Дейви Рей отново се изсмя.

— Хей, не беше смешно! — възрази Бен.

— Няма защо да се притесняваш от стария Бруно — каза му Дейви Рей. — Ти си нямаш никакъв мозък, така че…

Внезапно спря да говори и остана неподвижен, втренчен в мрака.

— Какво има? — попитах го.

— Аххх, той се опитва да ни стресне! — направи гримаса Бен. — Е, не става, да знаеш!

Лицето на Дейви Рей беше пребледняло. Кълна се, видях как скалпът му се движи, докато косата му настръхва. Взе да заеква задавено, вдигна ръка и посочи.

Обърнах се да погледна в посоката, която ни показваше. Чух Бен да изпъшква задавено. Собствената ми коса се изправи на пръсти, а сърцето ми врътна салто.

Към нас, между дърветата, напредваше светлинка.

— Бо… бо… Боже всемогъщи! — изхриптя Дейви Рей.

И тримата бяхме залепнали в плен на онзи вид ужас, от който ти се приисква да изкопаеш дупка, да скочиш в нея и да издърпаш дупката след себе си. Светлинката напредваше бавно, но определено се приближаваше. И с приближаването си се раздели на две, а ние се проснахме по куркащите си стомаси върху боровите иглички. След секунда вече можех да разпозная какво всъщност ни е уплашило — фарове на кола. Колата сякаш се канеше да мине право през скривалището ни, но след това се отклони и видяхме как просветват червените й стопове, когато шофьорът натисна спирачката. Продължи нататък, следвайки криволичеща пътека на няма и петдесет ярда от лагера ни, и след няколко минути изчезна между дърветата.

— Видяхте ли това, момчета? — прошепна Дейви Рей.

— Естествено, че го видяхме! — шепнешком отвърна Бен. — Нали сме точно до теб, тъй де!

— Чудя се кой ли караше колата и за кой дявол са се домъкнали чак тук? — Дейви Рей ме погледна. — Искаш ли да разбереш, Кори?

— Вероятно са контрабандисти на алкохол — отвърнах. Гласът ми трепереше. — Най-добре да ги оставим на мира.

Дейви Рей взе фенерчето си. Все още беше блед, но очите му горяха от възбуда.

— Смятам да открия какво се случва! Момчета, вие ако искате си стойте тук…

Той се изправи, включи фенерчето и започна предпазливо да следва колата. Спря, когато осъзна, че не вървим след него. Каза ни:

— Няма проблем, въобще не си мисля, че се страхувате или нещо подобно!

— Добре — отвърна Бен, — щото аз оттук не мърдам!

Аз се надигнах. Ако Дейви Рей имаше достатъчно смелост да отиде, значи имах и аз. Освен това, признавам, исках да узная кой кара кола посреднощ в гората.

— Хайде! — подкани ме приятелят ни. — Но внимавай къде стъпваш!

— Не оставам тук самичък! — Бен скочи на крака. — И двамата сте побъркани, нали знаете?

— Аха — съгласи се Дейви Рей гордо. — А сега да се прокрадваме внимателно и мълчок!

Пълзяхме от дърво на дърво, следвайки пътеката, която дори не бяхме забелязали, когато опъвахме лагера си по здрач. Дейви Рей държеше лъча на фенерчето наведен надолу, така че да не бъде забележим за евентуални наблюдатели пред нас. Пътеката се виеше насам-натам между дърветата. Бухалът бухаше отново, а светулките се щураха около нас. Бяхме изминали сигурно към стотина ярда нататък по пътеката, когато Дейви Рей внезапно спря и прошепна: — Ето я!

Виждахме колата пред нас. Беше неподвижна, но фаровете й светеха и двигателят бучеше. Приклекнахме на боровите иглички и не знам за приятелите ми, но моето сърце хвърчеше с миля в минута. Колата не мърдаше. Който и да седеше зад волана, не излезе.

— Трябва да пишкам! — прошепна Бен настоятелно.

Дейви Рей му каза да стиска.

След пет или шест минути видяхме още светлини да напредват между дърветата от противоположната посока. Оказа се втора кола, този път — черен „Кадилак“, който спря с муцуна към първата кола. Дейви Рей ме погледна с изражение, подсказващо, че този път явно сме се натъкнали на нещо интересно. Честно казано, не ме интересуваше особено много какво се случва; просто исках да се махна от онова, което смятах за сбирка на контрабандисти. После вратите на първата кола се отвориха и отвътре излязоха двама души.

— О, човече! — издиша Дейви Рей.

В светлината на двата срещуположни чифта фарове стояха двама мъже, облечени с обикновени дрехи, ако не броим главите им, които бяха покрити с бели маски. Единият беше среден на ръст, а другият — едър и дебел, с корем, който висеше над колана на джинсите. Средният на ръст пушеше или цигара, или пура, трудно беше да се каже какво точно. Той наведе настрани маскираната си глава и издиша дим през ъгълчето на устата си. След това вратите на кадилака се отвориха и за малко да си глътна сърцето, когато иззад волана се измъкна Топчаляка Блейлок. Несъмнено беше той, помнех лицето му от онзи път, когато погледна към мен над масата за покер с изражение, което подсказваше, че е хванал в капана дядо ми и няма намерение да го пуска. От страната на пътника слезе слаб мъж със зализана назад тъмна коса и набола четина по брадичката. Носеше тесни черни джинси и червена риза с каубойски пайети по раменете. В първия момент го помислих за Дони Блейлок, но Дони нямаше такава брадичка. Този мъж отвори задната дясна врата на кадилака и цялата кола се разтресе, когато пътникът от задната седалка полека започна да измъква отвътре.

Същинска планина на два крака.

Шкембето му беше забележително и изпъваше червената карирана риза и гащеризона, които носеше. Когато се изправи в целия си ръст, пътникът се оказа поне шест и половина фута висок. Беше плешив, с изключение на хало сива коса, обкръжаващо шишаркоподобния му череп, и имаше спретната сива брада, която се стесняваше в клин под брадичката му. Дишането му звучеше като ковашки мях, а лицето му представляваше червена маса от сбръчкана плът.

— Вий момчета да ни сте тръгнали на маскен бал? — изръмжа с глас като бетонобъркачка и се разсмя — хах-хах-хах като голям стар двигател, който се опитва да пробие през саждите в ауспуха.

Топчаляка се засмя, другият мъж също се разхили.

— Момчета, мязате на чували с лайна — отбеляза планиноподобното чудовище, докато пристъпваше напред.

Кълна се, ръцете му бяха с размера на пушени бутове, а краката му в техните износени ботуши имаха такъв вид, все едно може да стъпче цели малки фиданки.

Маскираният с крушообразния корем отбеляза:

— Тук сме инког… инко… абе, не искаме да ни разпознаят!

— Мамка му, Дик! — възкликна брадатото чудовище и пак се разкикоти. — Требе си сляп тъпанар да не ти разпознае тлъстата шкемба и задника!

Присмял се хърбел на щърбел, казах си наум.

— Аууу, не се предполага да ни разпознавате, г-н Блейлок! — обади се със сприхаво скимтене мъжът, когото нарекоха Дик.

Стреснах се още повече като осъзнах, че този човек е г-н Дик Моултри, а събеседникът му е Пищака Блейлок, страховитият предводител на клана Блейлок.

Бен също го осъзна.

— Да се махаме оттук! — прошепна.

В отговор Дейви Рей му изсъска:

— Млъкни!

— Е — поде Пищака и сложи ръце на масивните си бедра, — хич ми не пука чували ли сте навлекли или щапукате голи. Носите ли парите?

— Да, сър! — г-н Моултри бръкна в джоба си и извади пачка с банкноти.

— Преброй ги! — нареди Пищака.

— Да, сър. Петдесет… сто… сто и петдесет… двеста… — Моултри продължи да брои и стигна до четиристотин долара.

— Вземи парите, Бързак! — нареди Пищака и мъжът с каубойската риза пристъпи напред и посегна към пачката.

— Я чакай малко! — обади се вторият маскиран. — А къде ни е стоката?

Той говореше с нисък, дрезгав глас и се стараеше да си го преправи, но бях сигурен, че ми е познат отнякъде.

— Топчаляк, дай на тоя квото му се ще! — нареди Пищака.

Топчаляка извади ключовете на кадилака от запалването и отиде до багажника. Погледът на Пищака си остана втренчен в мъжа с престорения глас. Радвах се, че не гледа към мен, понеже беше толкова настоятелен, че можеше да стопи желязо.

— Хубава, качествена изработка — каза Пищака. — Точно каквото си поръчахте, момчета.

— Така и трябва. Плащаме камара пари.

— Демонстрация ли ви се ще? — Пищака се ухили. Устата му беше пълна с лъскави зъби. — Ако бях на твое място, приятел, щях да махна тая пурета!

Маскираният си дръпна за последен път, след което се обърна и с палец и показалец изстреля угарката право към скривалището ни. Тя падна в килима от иглички на няма и четири фута пред мен и видях надъвкания пластмасов накрайник на пуретата. Знаех кой пуши пурети с такива филтри. Г-н Харгисън, нашият пощальон.

Топчаляка беше отворил багажника. Сега отново го затвори и се приближи към двамата маскирани, понесъл в обятията си малко дървено сандъче. Носеше го нежно, както човек държи спящо бебе.

— Искам да погледна! — заяви г-н Харгисън с тон, какъвто никога не го бях чувал да използва.

— Покажи му какво си купува — нареди Пищака на сина си.

Топчаляка внимателно освободи кукичката и отвори капака на кутията, за да разкрие съдържанието й. Ние, хлапетата, не можехме да видим какво има вътре, но г-н Моултри се приближи да надникне и подсвирна тихо иззад маската си.

— Това устройва ли ви? — попита Пищака.

— Прекрасно ни устройва — съгласи се г-н Харгисън. — Няма и да разберат какво ги е ударило, не и преди да затанцуват в ада.

— Добавих една допълнително — ухили се отново Пищака и си помислих, че прилича на самия Сатана. — За късмет — добави. — Затваряй, Топчаляк! Бързак, взимай парите ни!

— Дейви Рей — прошепна Бен, — нещо ме лази!

— Млъквай, тъпак!

— Сериозно! Нещо ме лази!

— Чухте ли нещо? — попита г-н Моултри; този въпрос смръзна и костения ми мозък.

Мъжете се смълчаха. Г-н Харгисън стискаше сандъчето с две ръце, а Бързака Блейлок държеше пачката с банкноти. Главата на Пищака бавно се завъртя насам-натам, грейналият му като адска пещ поглед претърсваше гората.

Бу-хууу! — обади се бухалът в далечината.

Бен издаде тихо, ужасено скимтене.

Притиснах се към земята, заровил брадичка в боровите иглички, а близо до лицето ми димеше пуретата на г-н Харгисън.

— Не чувам нищо — заяви Бързака Блейлок и занесе парите на баща си.

Пищака ги преброи отново, стрелкайки език по долната си устна, след това напъха мангизите в джоба си.

— Хубу ся — каза на двамата маскирани. — С туй начи приключва нашия бизнес, ’спода! Следващия път като решите да поръчате нещо специално, шъ знайте де да ме търсите! — той се запъти назад с намерение да се качи отново в кадилака и Топчаляка пристъпи пъргаво, за да му отвори вратата.

— Много благодаря, г-н Блейлок! — нещо в тона на г-н Моултри ми напомни за наритано кученце, което се подмазва на господаря си. — Ние високо оценяваме…

ПАЯЦИИИИ!

Светът спря да се върти. Бухалът се втрещи. Млечният Път проблесна — на път да угасне.

Бен изврещя отново:

Паяци! Целия ме лазят!

Започна да се тръшка диво върху килима от борови иглички.

Не можех да си поема дъх. Просто не можех. Дейви Рей се взираше в Бен със зинала уста, а приятелят ни се гърчеше и пищеше. Петимата мъже бяха замръзнали по местата си и до един гледаха в наша посока. Сърцето ми тупкаше бясно. Следващите три секунди се проточиха като цяла вечност, а след това викът на Пищака Блейлок разцепи нощта:

Хванете ги!

— Бягай! — извика Дейви Рей и скочи на крака. — Спасявай се!

Бързака и Топчаляка се втурнаха след нас, а сенките им се бяха разтеглили неимоверно на светлината на кръстосващите се фарове. Дейви Рей вече търчеше в посоката, от която бяхме дошли, а аз извиках:

— Тичай, Бен! — докато на свой ред се изправях и се изнасях.

Бен изквича и се пребори да стане, бясно шляпайки с длани по дрехите си. Погледнах пред рамо и видях, че Бързака се кани да го сграбчи, но Бен успя да се стрелне трескаво напред и остави преследвача си да хване въздуха.

— Върнете се, малки копеленца! — изкрещя Топчаляка, докато преследваше нас двамата с Дейви Рей.

— Хванете ги! — ревеше с пълен глас Пищака. — Не им позволявайте да избягат!

Дейви Рей беше бърз, признавам му го. Много бързо ме остави зад гърба си. Проблемът беше, че фенерчето е в него. Не виждах къде стъпвам, а чувах стържещия дъх на Топчаляка зад гърба си. Посмях да погледна отново през рамо, но Бен беше хукнал в друга посока, с Бързака по петите си. Нямах представа дали г-н Харгисън и г-н Моултри също са тръгнали след нас. Топчаляка Блейлок вече посягаше към мен с намерение да ме сграбчи за яката. Присвих глава в раменете си и смених рязко посоката, а той се подхлъзна на килима от иглички. Продължих напред, право през тъмната пустош.

— Дейви Рей! — извиках, понеже вече не виждах фенерчето му. — Къде си?

— Насам, Кори! — обади се той, но не успях да разпозная откъде точно.

Зад гърба си чувах как Топчаляка с трясък чупи храсталаците. Трябваше да продължа да тичам, а по лицето ми се лееше пот.

— Кори! Дейви Рей! — извика някъде отдясно Бен.

— Проклятие, върнете ги тука! — беснееше Пищака.

Умирах от ужас при мисълта какво ще ни стори чудовището-планина с все котилото си, понеже каквото и да се случваше тук, в гората, несъмнено беше нещо, което искаха да запазят в тайна. Понечих да извикам Бен, но щом отворих уста, левият ми крак се плъзна върху боровите иглички и внезапно се затъркалях надолу по някакъв склон, досущ чувал с жито. Свличах се през храсти и лози, и когато спрях, бях толкова изплашен и замаян, че за малко да повърна печените си хапки маршмелоу. Лежах си по корем, брадичката ми бе одрана до кръв от нещо, с което се бях сблъскал, и очаквах всеки момент от мрака да изникне ръка, която да ме сграбчи за врата. Чух пукот на клонки — Топчаляка беше наблизо. Затаих дъх, ужасявах се, че ще чуе сърцебиенето ми. На мен ми звучеше все едно барабанен оркестър бие по наковалня с ковашки чукове, и ако преследвачът ми не можеше да го чуе, сигурно беше глух като пън.

Гласът му достигна до мен, някъде отляво.

— Вземи направо се предай, хлапе! Знам къде си!

Звучеше убедително. За малко да му отговоря, но осъзнах, че и той гази в същия мрак като мен. Така че си държах езика зад зъбите и главата — ниско наведена.

Няколко секунди по-късно Топчаляка извика малко от по-далеч:

— Ще ви намерим! О, да, не се безпокойте, ще ви намерим до един, малки шпионски копеленца!

Той се отдалечаваше. Изчаках още няколко минути, вслушан как тримата Блейлок си подвикват един на друг. Очевидно Дейви Рей и Бен също бяха избягали, а Пищака беше бесен.

— Ще намерите проклетите хлапета, ако ще цяла нощ да ви отнеме! — крещеше той на синовете си, а те нещастно го да-съросваха.

Прецених, че е най-добре да се измъквам, докато имам възможност, така че се изправих и се оттеглих като набито куче.

Нямах никаква представа накъде съм тръгнал. Знаех само, че трябва да оставя колкото се може повече разстояние между мен и всичките Блейлок. Така че просто вървях в тъмното. Ако наоколо се навъртаха рисове и гърмящи змии, те със сигурност не бяха по-ужасни от двукраките зверове зад гърба ми. Вървях може би час или малко повече, преди да намеря скала, на която да се сгуша, и под звездите осъзнах, че съм обречен: раницата ми, заедно с цялото й съдържание, бе останала на мястото на лагера ни, а дори не знаех къде точно е той. Нямах храна, не разполагах с вода, нямах нито фенерче, нито кибрит, а компасът бе останал у Дейви Рей.

Сполетя ме съкрушителна мисъл: мама се оказа права. По-добре щеше да бъде, ако бях изчакал да стана на тринайсет.

Бележки

[1] Юдово дърво (див рожков) — Cercis siliquastrum.

[2] „Куул-ейд“ („Kool-Aid“) — пакетирани разтворими сокчета на прах от рода на степчетата.

[3] Дейниъл Буун — американски пионер и изследовател, станал фолклорен герой в САЩ. Най-известен е с проучванията на днешния регион на Кентъки.

[4] „Муун Пай“ („Moon Pie“) — десертче, съставено от две бисквитки с пълнеж помежду им.

[5] Първоначално маршмелоу (marshmallow) се е правело от извлек от бяла ружа (Althaea officinalis) и се използвало като лекарство срещу възпалено гърло. Впоследствие към рецептата се добавя разбит яйчен белтък; в съвременния си вариант кремът съдържа също и желатин и нишесте, разточва се на „саламчета“ и след като добие гумена консистенция, се реже на парчета. В продаваните днес по магазините бонбони маршмелоу отсъства обаче именно основната съставка — пюрето от бяла ружа. В САЩ и Австралия жареното на барбекю или на открит огън маршмелоу е любим десерт.

[6] „Трилър“ — американски телевизионен антологичен сериал (всяка серия пресъздава различна история), чийто домакин е бил Борис Карлоф; излъчва се от 1960 до 1962 г.