Лийси Харисън
Монстър Хай (9)

Осма глава
Искри хвърчат насам-натам

Франки вървеше припряно по празния коридор, като току подтичваше, а вълнените крачоли се триеха един о друг на бедрата й. Трябваше да стигне първа в класната стая, но без да привлича ненужно внимание върху себе си. Трябваше, на всяка цена трябваше да седне най-отзад, далеч от всички погледи, но все пак не чак толкова далеч, че да й пишат отсъствие. И без петнайсет дни уроци по математика можеше да сметне, че сборът от слуховете за видяното чудовище плюс удареното с ток момиче в стола даваше един резултат: неприятности.

Звънецът удари. Коридорите се изпълниха с добре похапнали нормита, които търсеха стаите си за четвъртия час. Франки, изпреварила стадото с мегабързината си, се мушна в стая 203 за първия час по география. Досега училищният живот не вървеше по план, но поне не бе сама вкъщи.

— О, не! — каза тя гласно, щом влезе в класната стая. Чиновете бяха подредени в кръг. Нямаше тъмни ъгли, нямаше задни чинове, нямаше къде да се скрие! Единственото й прикритие бе гримът, който бе освежила преди обяда.

— Не е истина — измърмори тя под нос, докато преценяваше коя част от кръга би я изложила на най-малък риск. Малки искрици се стрелнаха от пръстите й и запращяха по металната част на розовата папка. Избра място с гръб към прозореца, за да избегне слънчевата светлина.

— Какво му е на кръга? — доста привлекателно момче с бяла риза, дънки и кафяви туристически обувки влезе в стаята. Макар стилът му да бе малко поовехтял, той успяваше да компенсира това с дързост. Спря на вратата, наклонил глава на една страна, сякаш се наслаждаваше на картина в Лувъра, само че картината бе Франки.

— Мисля, че трябва да направим от кръга сърце — взе един глобус от рафта и го завъртя на пръста си като баскетболна топка.

Франки сведе очи, макар да й се искаше да отвърне с нещо също толкова остроумно и закачливо като: „Толкова ме наелектризираш, че мога да издълбая инициалите ти на чина с пръст!“. Но вместо да се държи като истинската Франки, тя просто седеше като срамежливо норми до прозореца.

С една ръка в джоба и с тънък бележник в другата (готините момчета не пишеха много в час), той приближи наперено. Вървеше с бавна походка край стената с картите и дъската, вероятно за да й даде време да му се полюбува.

— Това място свободно ли е? — той прокара небрежно ръка през кафявата си непослушна коса.

Франки поклати глава. Точно до нея ли трябваше да сяда?

— Аз съм Ди Джей — и се смъкна на стола.

— Франки.

— Много ми е приятно! — той протегна ръка. Франки, уплашена да не почне да пуска отново искри, отвърна с кимване. Ди Джей потупа рамото й с ръка, сякаш това бе първоначалното му намерение.

Пук. Пук. Пук.

„По дяволите!“

— Виж ти, виж ти! — той тръсна китката си, развеселен. — Ти да не си мини бомбичка?

Мигом Франки се извърна настрани, отвори учебника по география и се съсредоточи върху въведението, за да избегне хипервентилацията. Стаята започна бързо да се пълни и две момичета, които разговаряха помежду си, седнаха до нея.

— Кълна се — каза онова с розово-черното готическо мини, чиито устни бяха притиснати близо до зъбите, сякаш се срамуваше от новите си брекети. — В стола няма нищо подходящо за вегани — тя извади две таблетки от кутия с надпис „Комплекс желязо“ и ги глътна без вода. Около очите й имаше петна от размазан черен грим.

— А защо не пробваш картофеното пюре? — попита приятелката й, блондинка със светла кожа и австралийски акцент. Беше с шалвари с връзки на кръста, прилепнала оранжева тениска и плетени ръкавици на райета, които стигаха до лактите й. Имаше вид на човек, който се е обличал в тъмното.

— Мразя чесъна — каза Веган, кръстосвайки крака, обути в розови ботуши с връзки до колената, по които Лейди Гага сигурно би си изгубила гагата.

— Едва ли толкова, колкото мразиш огледалата — пошегува се австралийката, като вдигна нагоре цяла плетеница от кожени гривни с мъниста и свали ръкавиците, за да намаже обилно ръцете си с кокосов лосион.

— Помогни ми — настоя Веган и отмести черно розовите кичури от лицето си.

Австралийката постави капачката обратно на крема, наведе се към приятелката си и започна да чисти бузата й с палец.

— Не се маха лесно — прошепна тя. — Имаш червило там, където трябва да имаш руж. Изглеждаш все едно си ходила на пейнтбол.

И те се засмяха.

Франки трябваше да се върне към учебника, за да може да откъсне поглед от тях. Макар че й се искаше никога да не откъсва поглед от тях. Шеговитите им закачки бяха утехата, която приятелството носи — утеха, за каквато Франки жадуваше.

— По-бързо — измърмори Веган. — Преди той да ме е видял така!

В стаята имаше само един „той“ и той седеше до Франки, шепнейки в ухото й „Бомбичка“, за да привлече вниманието й. Франки гледаше право пред себе си, когато в стаята влезе смешно привлекателно момче и погледите им се срещнаха. То бе същото, към което на обяд се опита да не гледа. Оказа се обаче невъзможно, защото носеше тениска с лика на дядо й Виктор. Или самият той беше РАД, или беше почитател на вида им. И в двата случая тя имаше шанс.

— Ехо, Шийла — обърна се към нея австралийката, изскубвайки Франки от унеса й.

— Всъщност, казвам се Франки — отвърна тя учтиво.

Веган се приведе напред:

— Когато не знае как се казват, Блу нарича всички момичета Шийла^[1]. Тя е от Австралия.

— Точно така — потвърди Блу с чаровна усмивка. — Франки, виждам, че доста разбираш от гримове и се питах дали не би дала малко на моята Лала.

— Да, разбира се — Франки бръкна в зелената си чанта, нали зеленото отива на всичко, и извади златистия несесер Fierce & Flawless, на който пишеше „грим“. — Избери си.

— Всичко това гримове ли са? — ахна Лала с устни, притиснати към зъбите.

Франки кимна, макар да не бе съвсем сигурна дали трябваше да изпитва гордост, или срам.

Мелъди, момичето, което Франки удари с ток в стола, влезе задъхано в стаята след учителката и седна насреща й. Усмихна й се сърдечно, а Франки се запита дали усмивката й на езика на нормитата не значеше: „Следя всяка твоя стъпка“.

Тя придърпа нагоре полото, за да не би свистящите болтове да я издадат.

Учителката, жена с къса къдрава коса и плетена жилетка, плесна с ръце:

— Да започваме! — Нарисува голям кръг на дъската и чукна с тебешира точно в центъра му. — Това е нашият свят. По форма е кръгъл, точно както са подредени и чиновете в стаята. Аз ще ви покажа как…

Тебеширът се счупи на две и отхвръкна към другия край на стаята.

— Ооох! — вероятният РАД се хвана за врата и се просна на земята. — Раниха ме!

Всички се засмяха. Загрижена, Франки се приведе напред.

— Достатъчно, Брет — оперираната от чувство за хумор учителка въздъхна и се наведе да вземе заблуденото парче тебешир.

„Брет. Брет и Франки. Бранки. Фрет. Франки Би…“ Както и да ги казваше, двете имена звучаха просто едно за друго.

Той се изкатери обратно на стола и очите им отново се срещнаха. Франки запуска още повече искри. За миг й се стори, че цялото това представление бе само за нея.

През следващите четирийсет и пет минути Франки забеляза, че Лала харесваше Ди Джей, а Ди Джей харесваше своята Бомбичка; Лала можеше да има Ди Джей, защото, макар да бе чаровен, му липсваше загадъчността на Брет. А също така, че РАД-радарът на Мелъди се бе задействал, защото не можеше да откъсне поглед от Ди Джей, чиито опити да привлече вниманието на Франки не секваха. С неимоверно усилие на волята Франки трябваше да наложи контрол над тялото си (което беше равносилно на това да се опита да спре дейността на ума си, което пък бе равносилно на това да спре дишането си, което пък беше все едно да умре), в противен случай рискуваше да светне като Вегас.

Когато звънецът изтутка, тя скочи от чина и се стрелна към тоалетната. Лала и Блу извикаха след нея, но тя не им обърна внимание. Не знаеше дали ще съумее да задържи искрите дори още минутка. Втурна се вътре, заключи се в първата кабинка и ги остави да потекат. Благодарна бе, че в тоалетната няма никой, защото енергията, натрупана от зрителния контакт с Брет, пощипването от Ди Джей и суровия поглед на Мелъди, се изля от пръстите й в мощен взрив. Наложи се да пусне водата няколко пъти, за да заглуши звука.

Облекчена и изцедена, тя отвори вратата с уморена въздишка.

— Май Шийла е пуснала гръмотевиците на свобода — усмихна се Блу съчувствено. Тя потърка гладкия си корем. — Добре знам какво е, Франки.

Лала скри смеха си с ръка.

— Мда — Франки уми ръцете си. Нито Лала, нито Блу знаеха колко близо бяха до истината.

— Забрави си това — Лала размаха чантичката с грима като знаме.

— О, благодаря ти — Франки сложи ръка там, където трябваше да е сърцето й. — Изгубена съм без него.

— Защо? — Блу уви русите си къдри около пръста, покрит от ръкавицата. — Толкова си красива. Защо ти е този грим?

Лала кимна.

— Благодаря — Франки се изпълни с гордост. — Вие също, момичета — рече тя искрено. — Просто имам лоша кожа.

— И аз — Блу пусна чешмата и намокри врата си. — Ужасно суха е.

— Трябва да видиш всичките й лосиони — рече Лала със завист. — Стаята й прилича на Sephora.

— А твоята прилича на „Кашмирено кенгуру“ — отвърна Блу, като продължаваше да се плиска.

— Какво е това? — попита Франки.

— Нямам никаква представа — закиска се Лала. — Кажи какво е, Блу?

— Измислих си го — Блу се разкикоти. — Не можах да се сетя за нито една верига, която да продава само кашмирени пуловери.

Лала скръсти ръце върху вълнената си рокля и обясни услужливо:

— Казва това, защото на мен винаги ми е студено. Затова повечето ми дрехи са от кашмир.

— И на теб ли винаги ти е студено? — обърна се Франки към Блу. — Затова ли носиш ръкавици?

— Не — Блу махна отрицателно. — Суха съм като сухар. — Обърна се към Лала: — Ей, ще ходим ли на спа този уикенд?

— Питаш ме дали ще те взема с мен безплатно? — изстреля Лала бурно.

— Хайде, обич, това място е нечовешки скъпо. Не мога да си позволя карта. А ако не се накисна едно хубаво скоро, кожата ми ще заприлича на кактус.

— Тогава ще можеш да се обръснеш — пошегува се Лала.

— Само ако ти си вземеш едно динго^[2] да те топли.

Франки се разкиска, развеселена от нежната игривост на закачките им.

— Ей, знаеш ли, трябва да вземем и Франки тази седмица — предложи Лала през стиснати устни. — Обзалагам се, че няколко минути в солариума ще изчистят кожата ти.

— Супер! — възкликна Блу, докато се почесваше по ръката. — Това ще ти даде увереност да откраднеш Брет от неговата Шийла.

— Какво? — Франки стисна ръце в юмруци, за да спре искрите.

— Видях те как го гледаш — подразни я Блу на излизане.

— Опа! — Франки се престори на засрамена. Но всъщност бе щастлива да бъде част от закачливите им подмятания.

— Е, свободна ли си тази събота? — попита Лала, щом се сляха с движението по коридора.

— Да, да — кимна Франки важно. Не знаеше какво можеше да направи за нея солариумът, но щом момичетата нормита ходеха на солариум, за да привлекат момчета като Брет, то нашата Шийла беше „за“.