Лийси Харисън
Монстър Хай (26)

Двадесет и пета глава
Шок

Франки бе заела свидетелското място. Беше положила клетва. Дошло бе времето да даде показания.

Какво от това, че беше такава знойна горещина? Какво от това, че гримът й се размазваше и зелената й кожа щеше да остане непокрита? Какво от това, че шевовете й стягаха непоносимо? Нищо от това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, бе да очисти името си пред всички РАД и всички нормита, натъпкани в съдебната зала.

Щеше да се извини на родителите си, че не бе оправдала доверието им, че бе опетнила репутацията им пред другите РАД и не бе се вслушала в предупрежденията им. На Лала, Блу, Клаудин и Клео щеше да каже колко много държи на тяхното приятелство и как никога не бе възнамерявала да поставя живота им в опасност. На госпожа Джей щеше да каже колко много цени нейните напътствия. Щеше да се извини на Брет, че бе изгубила главата си, а на Бека — че бе целувала приятеля й. Щеше да благодари на Били, че спаси живота й, а на Клод, че я докара вкъщи. Щеше да им каже, че не заслужава втори шанс. Но ако й дадат все пак, никога вече нямаше да ги разочарова отново. Тогава щеше да отправи една последна молба към нормитата — да спрат да се страхуват от РАД; да позволят на баща й да сподели брилянтните си открития със света; да оценят неповторимостта на приятелите й, както и окосмяването им; да им позволят да излязат от затвора си и да живеят свободно…

Но когато дойде време да започне, ни дума не излезе от устата й. Скърцаше със зъби, пускаше искри и стенеше като зомби. Всеки опит да обясни поведението си се чуваше все по-силно. Жените и децата се разплакаха. Мъжете скочиха на пейките и започнаха да тропат с крака, за да я изплашат, но без успех. Нарастващото напрежение я караше да стене още по-силно, да скърца със зъби още по-яростно и да пуска по-ярки искри. Докато накрая подивялата тълпа връхлетя върху нея и започнаха да я разчленяват парче по парче. Зелени части от тялото й се подмятаха като салата. Болката бе така непоносима, че воят й разтърси стъклата и…

— Лааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа!

— Събуди се! Събуди се! — някой я разтърси.

— Лааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа!

— Спокойно, това е само сън, събуди се!

Франки примигна и бавно отвори очи. Стаята бе застинала в мрак.

— Колко? — успя да каже, въпреки пресъхналото си гърло.

— Колко какво? — попита момчето.

— Колко от това… е истина? — тя притвори очи. „Наистина ли съм по болничен халат?“

— Нищо.

Франки се изправя рязко, без да обръща внимание на световъртежа.

— Нищо ли?

— Точно така, Бомбичка — той прошепна нежно, — нищичко.

— Ди Джей? — Франки обърса потта от челото си. Беше горещо под електромагнитното одеяло. — Има ли някой от приятелите ми тук? Колко време съм спала? — Тя огледа стаята за някакви следи. Нищо не беше такова, каквото го помнеше. Дневната се бе изпарила. Четчиците й за грим и гланцът за устни бяха преместени от стъклениците, а глитератите бяха останали без никакъв блясък. — Къде са ми нещата? Ти какво правиш тук?

— Уха, едно по едно — отвърна той. — Първо, спа в продължение на девет часа. Второ, приятелите ти не са тук. Забранили са им да излизат навън. Може и да са ти звънели, но баща ти конфискува телефона. Трето, родителите ти прибраха всичко в кашони, защото — и това са техни думи, не мои — от много време насам много те глезят и това трябва да се промени. И четвърто, Клод ме докара дотук заедно с Били след тъпия бал. След като те оставиха, аз, такова, поостанах и се скрих, и…

— Чакай малко! Значи танцът е истина? — очите на Франки се напълниха със сълзи. — Нали каза, че всичко е сън.

— Тази част не — той се засмя. — Когато ми казаха какво си направила на онова норми, направо се попиках. — Той прокара ръка през висящите кичури, мокри от пот.

— Ох! — Франки се отпусна назад и инстинктивно потърси шевовете на врата, но те бяха под дебел слой марли. — Какво да правя?

— За кое? — Ди Джей погали косата й. Тя пусна малко искри. Той се засмя от удоволствие.

— За кое ли? — Тя се изправи. — Ами за това, че съсипах живота на всички около мен!

Ди Джей срещна ядния й поглед с усмихнатите си лешникови очи.

— Ничий живот не си съсипала. Напротив, даде им тласък.

— Да бе, да.

— Вярно е! — Ди Джей докосна екрана на айфона си. — Ти си единствената наоколо, в която има искра. — Песента Use Somebody на Kings of Leon тръгна и като куче, подало глава през прозореца на колата в слънчев ден, Ди Джей притвори очи, слушайки фантастичното соло в началото, като самият той подрънкваше на въображаема китара. Щом започна текстът, той взе ръката на Франки и й помогна да слезе от масата. Дръпна я към себе си, долепи лицето си до нейното и я поведе из цялата стерилна безстилна стая, нямаща нищо общо вече с козметичен салон.

„Обикалях наоколо…“

Франки си помисли за Лала и се запита колко ли сериозно бе влюбена в Ди Джей.

— Какво правиш? — засмя се тя притеснено.

— Опитвам се да те накарам да забравиш Брет — прошепна той в ухото й.

Тя пусна искри.

Той се усмихна.

Те се поклащаха покрай рафтовете с празните стъкленици. Епруветките изглеждаха самотни без цветните мазила на Франки, които оправдаваха съществуването им. И тях също бе ги наранила.

Знаеш, че мога да се възползвам от някой, някой като теб…

— Такъв съм кретен! — извика Франки. — Мислех си, „О, ето, той харесва чудовища, значи и мен ще хареса“ — тя се надсмя над собствената си глупост. — Нищо не знаех за него. Просто исках да съм с някой, който няма да ме кара да се крия.

— Този някой е тук до теб.

Франки се отдръпна и погледна в очите му.

— Защо си толкова мил с мен?

— Защото ми харесваш, Бомбичке. Харесваш ми, защото не те е страх.

— От какво не ме е страх? — Франки освободи ръката си и отстъпи назад. Искаше целия да го види.

— Да следваш мечтите си.

Франки опипа гърба си, за да се увери, че болничният халат е все още вързан здраво.

— Да, но не мога да имам нещата, за които мечтая.

— Какво например?

— Свобода.

— Можеш, ако ти помогна — той пристъпи към нея.

— И защо ще ми помагаш?

— Защото ме караш да пиша песни — той докосна единия от болтовете й. Той го боцна по пръста. — Хубаво ли е това, че пускаш ток?

— Доста — тя се закиска.

— Франки? — Виктор прошепна от коридора.

— Да…

Ди Джей бързо запуши устата й с ръка и спря музиката.

— Направи се, че спиш. Аз ще се скрия.

Франки тръгна към леглото.

Вратата се отвори със скърцане. — Будна ли си?

Тя не помръдна.

— Тук е като в сауна — рече Виктор на себе си. Миг след това живителен полъх влезе през вентилацията.

„Татко, обичам те, дори ти да не ме обичаш“, помисли си Франки.

През следващите пет минути и двамата стояха притихнали, без да помръдват, за по-сигурно. Но очакването да види отново Ди Джей, караше Франки да потръпва. Той беше като подарък, който все още не бе отворила. Искаше да научи повече за него, да сподели мечтите си за промяна, да чуе неговите, да слуша неговата музика. И да пуска искри.

— Вече е безопасно — прошепна тя в мрака. — Можеш да излезеш.

Тишина.

— Ди Джей, излез! — повтори тя.

Пак нищо.

Франки се спусна от леглото и допълзя до скривалището му под масата за микроскопа.

— Можеш да излезеш вече.

Той бавно се показа, като потъркваше главата си объркано.

— Откъде ги взе тия очила? — засмя се Франки.

— От LensCrafters — измърмори той уморено.

„Да не би случайно да си дишал от формалдехида?“ Франки му подаде ръка:

— Помощ?

— О, не — рече той, щом се изправиха лице в лице. — Ти си онова зелено чудовище от танците, нали?

Франки се хвана за корема, като че ли току-що я бяха ударили:

— Какво?

— А аз какво правя тук? — той огледа лъскавите хирургически инструменти. — Казах ли нещо, за което да съжалявам? Аз твой затворник ли съм?

— Ама ти сериозно ли? — извика Франки. Това бе най-жестоката шега, която можеше да си представи. — Не, не си ми затворник. Свободен си да си тръгнеш, когато поискаш. — Тя посочи матирания прозорец, където преди беше дневната.

— Благодаря — той забърза към прозореца.

— Ти наистина ли си тръгваш? — Франки не можеше да повярва и отчаяно искаше да върне времето назад. — Мислех, че ме харесваш.

Той спря и се обърна:

— Познаваш ли Мелъди Карвър?

Франки поклати глава отрицателно, макар че донякъде я познаваше.

— Това някакъв гаден начин да си върнете за тази вечер ли е?

— Съжалявам — и с това се провря през прозореца.

— Тогава не си отивай — помоли го тя. Стаята започна да се пълни със самота.

— Трябва. Наистина съжалявам — отвърна той. — Беше ми приятно да се запознаем.

— Остани — помоли го Франки, докато той се отдалечаваше тичешком. — Остани — повтори тя, макар да беше вече късно.

Той си бе отишъл.