Лийси Харисън
Монстър Хай (23)

Двадесет и втора глава
„Монстър Хай“

Когато инцидентът се случи, Мелъди и Джаксън отдъхваха след танца в един самотен ъгъл на салона. Истерията от писъците, идващи от дансинга, не можа да я откъсне от комичните истории на Джаксън за шантавите му съседи, още повече че в края на всяка слагаше вместо точка, целувка на устните й. Едва когато писъците на Бека „Чудовище!“ стигнаха до тях, тя реши да провери какво се случва.

— Какво става? — попита тя един минаващ покрай тях ученик, маскиран като прилеп.

— Ами, както се целуваха, и главата на момичето падна! — извика той и изхвърча към изхода.

Джаксън се почеса по главата:

— Този чува ли се какви ги говори?

Мелъди се разсмя на безумието на историята:

— Сигурно е някой от специалните трикове на Уикс.

— Дано да е това — Джаксън загриза ноктите си.

— Страх ли те е? — пошегува се Мелъди.

— Малко — призна той и хвърли поглед през рамо. — Но не от момичето.

Повечето ученици и учители се бяха възкачили по масите и размахваха столове във въздуха, грухтейки. Имаше и такива смелчаги, които не се страхуваха да се бият на пода, и разкъсваха един другиму костюмите си с надеждата да открият някой все още неоткрит виновник.

— ЧУДОВИЩЕ! — крещеше Бека. — ЧУДОВИЩЕ! ЧУДОВИЩЕ! ЧУДОВИЩЕ!

Колкото повече приближаваха виковете, толкова повече подробности научаваше Мелъди. Оказа се, че момчето в трагедията бе не друг, а Брет, но момичето без глава не беше Бека. Докато проследяваха хаоса наоколо, святкащите лешникови очи на Джаксън се овлажниха от паника.

— Мелъди, наистина трябва да се измъкна оттук — рече той настойчиво, държейки мини вентилатора пред лицето си. Един ученик, който тичаше към вратата, бутна вентилатора на земята и той се пързулна към другия край на салона. Джаксън задърпа Мелъди по-силно.

— Не мога да оставя Бека така — изрече тя, докато го водеше през навалицата към ужасената Бека.

— Защо? Тя не е в опасност — тросна се той.

— Брет й е изневерил!

— Чудовище! — един непохватен призрак се блъсна силно в Джаксън, после изчезна.

Четирима въоръжени мъже влетяха в салона, следвани от екипа за оказване на първа помощ с носилка.

— Заключете момчетата си! Те се промъкват сред нас. Опитват се да се размножават с нашия вид! — крещеше Бека, клекнала до тялото на Брет. Отскубна един черен конец от пръста му и подробно го огледа.

— Хайде, идвай! — Мелъди дръпна Джаксън още веднъж към дансинга.

Бека се изправи, страните й, целите, бяха в петна от сълзите, а конусът на прическата й се бе посмъкнал.

— А! Ето те и теб! Видя ли какво стана? Беше ужасно — рече тя, ридаейки.

Мелъди не бе съвсем сигурна кое точно имаше предвид — обезглавяването или изневярата, — но се съгласи, че и двете бяха ужасни.

Хейли и Хит даваха показанията си пред един от полицаите, докато един парамедик размахваше под носа на Брет амонячна сол.

Той изведнъж се съвзе.

— ААААААААА! — закрещя Брет.

— Боли го! — извика Бека. — Помогнете му!

Веднага му биха една инжекция, която го успокои и го превърна в хленчещо дете.

— Добре ли си? — Бека клекна до него. — Помисли, че онова момиче съм аз, нали?

Брет завъртя отпуснатата си китка и се захили.

— Брет! Мислеше, че това съм аз, нали?

Той я погледна и избухна в смях.

— Какво е станало с косата ти?

Бека не обърна внимание на въпроса му, а зададе своя:

— С гланц за устни с вкус на манго ли беше тя? Това не ти ли подсказа, че не съм аз?

— Ей, Бека слагагланцсвкуснаманго — рече той нечленоразделно. — Познаваш ли я? Бека е мойто момиче.

— Знаех си, господин полицай — Бека плачеше.

— По-точно, сержант Гарет.

— Тя не го е целунала, сержант Гарет. Тя му е изсмукала мозъка. Точно това правят те! Примамват момчетата и им изцеждат мозъка. Трябва да я откриете. Трябва да я спрете! — тя му подаде кончето. — Изпратете това за съдебна експертиза. Това ни е единствената нишка.

— Най-добрите ми полицаи обикалят в момента от врата на врата — увери я той и пъхна кончето в найлоново пликче. — Ако има други не-хора в града, аз ще ги издиря. Точно както е направил дядо ми някога.

Джаксън дръпна Мелъди за ръкава:

— Наистина трябва да тръгвам.

Парамедиците вдигнаха Брет на носилката.

— Къде го водите? — попита Бека.

— В болница „Салем“.

— Идвам с вас — заяви тя.

— Вие негова близка ли сте? — попита един от мъжете.

— Аз съм неговата годеница.

Джаксън свали пуловера си. Възглавницата падна на пода.

— Става все по-горещо тук! Може би е време да тръгваме.

— Мели — извика Бека, подтичвайки, да не изостава от носилката. — Хейли ще остане тук, за да разпита свидетелите. Ти тръгвай, за да опиташ да намериш онова… нещо. Аз ще следя от болницата как вървят нещата.

— Искаш от мен да го намеря? — Мелъди не вярваше на ушите си. — Не вярваш, че навън има нещо такова наистина, нали? Това си беше чист номер.

— Това не беше номер — предупреди Бека. — След като намериш чудовището, ми дай информацията, аз ще се погрижа за всичко — тя помаха. — И внимавай, пази се!

— Но как бих могла да намеря въображаемо чудовище? — обърна се Мелъди към Джаксън.

— Не знам, но трябва да изляза навън — той дръпна ръката й.

— Мелъди, къде отиваш? — Хейли се приближи с бързи стъпки и остави кошницата с буболечките на земята.

Джаксън дръпна Мелъди за ръката.

— Излизам да подишам малко въздух — отвърна тя.

— Нямаме време! — троснато изрече Хейли. — Трябва да хванем звяра! — Тя се плесна по челото. — Дявол го взел! Точно сега ли намерих да си оставя фотоапарата в колата на господин Мадън? Можеше да я снимам и да направим плакати — тя се извърна и подкани неколцината ученици, които все още се въртяха наоколо, да й дадат фотоапаратите си — така поне щеше да може да документира сцената на престъплението.

За такова дребничко момиче, Хейли бе доста властна.

— Хайде, Мелъди! — Джаксън отново я дръпна. — Ако разберат какъв съм, веднага ще ме погнат.

— Че защо да те погват? Ти не си… — тя млъкна, осъзнавайки, че не знае какъв е. Дали това, че бе наследник на Доктор Джекил и Мистър Хайд, го превръщаше в чудовище?

Хейли се върна при тях с тежки стъпки.

— Хайде, размърдайте се! Мелъди, трябва да помогнеш на Бека. Тя би направила същото за теб. Приятелите са на първо място, нали?

Тогава Мелъди се почувства като пинг-понг, който едната страна запращаше към другата с безпощадност, а тя самата нямаше право на глас. Искаше да помогне и на Джаксън, и на Бека. Ако предпочете единия, щеше да разочарова другия.

— Знам, но…

— Мелъди, да вървим! — Джаксън я теглеше, челото му цялото бе обляно в пот.

— Секунда само!

— Направи каквото трябва — посъветва я Хейли, преди да се впусне в разследването.

— Хайде! — рече Джаксън със стиснати зъби.

Мелъди въздъхна. Царящото наоколо объркване се бе пренесло вътре в нея. Съжаление завладя сърцето й. Защо бе напуснала Бевърли Хилс? Защо бе изправила висящия си нос с камилска гърбица? Ако сега все още беше Камилъди, никой нямаше да се бори за нея, а тя нямаше да се намира в тази задънена улица.

Изправена насред почти опразнения салон, оградена от разкъсани костюми, раздробена храна, разпръснати столове и маси със следи от стъпки по тях, Мелъди замръзна като претоварен хард диск.

Джаксън пусна ръката й.

Тя се извърна към него, но не можа да каже и дума.

Очилата му ги нямаше, а в очите му се четеше разочарование.

— Пак ли ти? — той извади бялата риза от дънките си. — Защо все изскачаш отнякъде? Не че искам да те обидя, но си тоооолкова сериозна.

Ди Джей се бе завърнал.

— Къде е мойта Бомбичка? — извика той. — Бомбичкаааа, къде сииии?

Той вдигна длан да чукне Мелъди по ръката.

— Не си се обидила, нали? Просто няма музика тука, а пък аз искам нещо… по-живичко.

— Разбирам — Мелъди чукна дланта му, а после му помаха. Вместо да се втурне след него в опит да го предпази или да се увери, че ще се прибере у тях без инциденти, тя стоеше и гледаше след него. Остави го да си отиде.

Мелъди пое дъх от инхалатора и се спусна през мъглата. Нямаше понятие как ще се прибира вкъщи. Нито пък кого да спасява първо. Най-добрата си приятелка или приятеля си? Това беше вечната дилема.

Пред училището светлините на полицейските коли примигваха, докато полицаите подканяха децата по-бързо да се прибират на сигурно по домовете си. Вятърът повяваше на силни кратки пориви, сякаш настойчиво приканваше към същото. Червените чаши, разхвърляни по опразващия се паркинг, потракваха, носени от вятъра, и създаваха идеалната музика за ексцентричен лов на чудовища — нещо, което Мелъди щеше да оцени, ако не се чувстваше като най-голямото чудовище в Салем.

— Да те закарам ли?

Мелъди се обърна и видя Кандис да излиза из мъглата на входната врата. Издокарана в къса рокличка от черна дантела, черни блещукащи крилца и с глава, пълна с черни рози, тя слезе по стълбите с грациозността на танцьорка.

След като адреналинът й се върна там, откъдето бе дошъл, усещане на отпадналост обгърна тялото на Мелъди; крайниците й се отпуснаха, пулсът й се успокои, а дишането й се нормализира. Нейната кръстница, вълшебната зла фея, бе дошла.

— Ти какво правиш още тук?

— Не можех да си тръгна, без да се уверя, че си добре — рече Кандис, сякаш бе очевидно. — Пък и откакто се преместихме, за пръв път се забавлявам така. Беше много по-щуро, от който и да е бал в „Бевърли Хилс Хай“, това е сигурно.

Мелъди опита да се засмее:

— Хайде да тръгваме.

— Виж! — Кандис посочи към бялото табло пред училището. Някой бе разбъркал буквите така, че вместо „Мърстон Хай“, сега там пишеше „Монстър Хай“^[1].

— Хм! — рече Мелъди, без да се засмее.

За краткото пътуване до Радклиф Уей Мелъди преброи седем полицейски коли, които профучаха край тях. Тишината от безмълвното радио в колата сякаш виеше по-силно от всяка сирена. Кандис надуваше музиката дори тогава, когато баща и я помолеше да изкара колата от алеята пред къщата на пътя. Постъпваше точно като Глори: давеше Мелъди с тишина, докато излезе от бърлогата си, разчитайки на това шумът в ума й да стане така оглушителен, че тя сама да излее част от него навън. А имаше ли по-подходящо място от спокойствието наоколо им, празно като съд, който чака да бъде напълнен?

Още преди да стигнат до тяхната улица, Мелъди започна да поддава.

— Въпрос.

— Да — Кандис чакаше с очи, заковани върху пътя пред тях.

— Налагало ли ти се е някога да избираш между приятел и гадже?

Кандис кимна.

— И коя страна трябва да избере човек?

— Правилната.

— Ами ако и двете са правилни?

— Не са.

— Но са — настоя Мелъди. — Там е проблемът.

— Не, не са — Кандис мина бавно покрай една патрулка. — И двамата мислят, че са прави. Но ти кой мислиш, че е прав? Коя от двете страни въплъщава онова, за което ти смяташ, че си струва да се бориш?

Мелъди погледна през прозореца, сякаш се надяваше отговорът да й се разкрие на някоя от поляните на съседите. Но навсякъде светлините бяха угасени, единствено в нейната къща лампите светеха.

— Не знам.

— Напротив, знаеш — отвърна Кандис. — Просто не ти стига кураж да си честна пред себе си, защото тогава ще се наложи да направиш нещо, което не искаш да направиш, а ти мразиш трудните неща. Точно затова се отказа да пееш, затова нищо не правиш и затова винаги си била…

— Добре, добре! Може ли да се върнем обратно на онази част, в която говореше като Опра?

— Аз само питам, Мели, какво би направила, ако не те беше страх? Това е отговорът, който търсиш. Това е страната, която трябва да вземеш — тя отби към кръглата алея и паркира. — Ако не направиш избора си, лъжеш и себе си, и тези около теб — отвори вратата и грабна чантата си. — Опра изчезва!

Вратата се тръшна след нея.

Мелъди се облегна назад, наслаждавайки се на малкото топлина в колата, преди да е изстинала съвсем. Опита се да види и двете страни, но не от позицията на Джаксън или Бека, а от своята. Верността срещу приемането. С всеки отлитащ миг, колата изстиваше все повече.

Докато стигна до окончателното си решение, Мелъди бе премръзнала.