Лийси Харисън
Монстър Хай (12)

Единадесета глава
Момчетата трябва да се държат под око

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас на палатка? — провикна се Глори над оглушителния шум от надуването на матрака. — Дъждът спря. Свежият въздух ще се отрази добре на дробовете ти.

Бяха в наполовина разопакования хол и гледаха през стъклената врата как Бо се бореше с жълтеникавата палатка.

— Напълно — Мелъди се подсмихна. Кого си мислеха, че заблуждават? Кашмирени пижами, палатка за осем човека, луксозно спално бельо, надуваеми легла, специални корейски шишове за телешко, гарафа мохито и прожектор с първия сезон на „Изгубени“ не се брояха за спане в палатка. Със същия успех можеше да пъхне в устата си ауспуха на някой градски автобус в Лос Анджелис и да нарече това инхалация.

А имаше и свои планове. Веднага след като Кандис излезе на третата поред среща за тази седмица, Мелъди ще се промъкне в стаята й с пакетче пуканки, за да гледа любимото си шоу „Най-големият неудачник“. Това не беше телевизионно предаване, нито риалити за отслабване. То разказваше историята на момиче на име Мелъди, влюбено в един непредсказуем зубър, което остава само в събота вечер и не откъсва поглед от прозореца му. Трета вечер поред повтаряха все същия епизод.

— Кандис изчезва — сестра й се появи в прозрачна къса рокля с открити рамене в лилаво, синьо и бяло. Сребристите боти даваха на всеки да разбере, че тя съвсем не е тукашна.

— Как ми е косата? — Тя повдигна леко с длан пепеляворусите си къдри. — Твърде секси?

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш? — Мелъди се разкикоти.

— Имам среща с Джейсън. Той е от Б групата — докато обясняваше, сложи гланц на устните си. — Не искам да го карам да си въобразява разни неща, а просто да накарам Лео да ревнува.

— Роклята ще го накара да си въобразява разни неща, а не косата — отбеляза Бо, който се появи от градината в сиво кожено яке Prada, цялото опръскано с трева. — Връщай се горе да се дооблечеш!

— Татко! — Кандис тропна с крак. — Ти къде живееш? Тук е горещо като в Маями. Още един кат дрехи и ще умра от топлинен удар. Дори не използвах дифузер — тя дръпна една къдрица и пак я пусна. — Виж! — къдрицата се върна обратно. Нямаше нужда от повече думи.

— Момчето за парното ще дойде в сряда — Бо отри мокрото си чело с ръка. — А сега отивай да се преоблечеш, преди да съм надянал отгоре ти палатката и с нея да накараш Джейсън да ревнува.

— Лео! — поправи го Кандис.

— Защо не сложиш зелената рокля балон с шалварите? — Глори провери с крак дали надуваемото легло е готово. — Виж в шкафчето в гардероба с надпис YSL.

— Знам ли — Кандис въздъхна нерешително. — Те просто плачат за черни кожени боти, пък аз нямам такива.

— Вземи моите Miu Miu — Глори духна един кестеняв кичур от зелените си очи.

— Чудесна идея! — възкликна Кандис така, сякаш не й бе хрумнало досега. После намигна на Мелъди, за да покаже, че вече й бе хрумнало.

— Ама че си хитруша — пошегува се Мелъди, когато се качиха в стаята на Кандис и се отпусна на нейното парижко легло с балдахин. Твърдостта на металните пръчки се компенсираше от розовите чаршафи с дантели и бял сатенен юрган. Нямаше нищо общо с леглото на Мелъди, което бе черно и високо, с място за бюро отдолу.

— В този живот, Мели, трябва да преследваш целите си — рече мъдро Кандис, докато натикваше крак в кожените боти. — Очите не откъсвай от целта, особено с момчетата — кимна към прозореца на Джаксън, от който струеше мъждива светлина.

— Нищо не става с него — рече Мелъди и се ядоса на собствените си думи. „Защо винаги е толкова трудно да се изрече на глас?“

— Ами керамичните цветя?

— Цяла седмица се прегръща с Клео. Сигурно само ме използва, за да я накара да ревнува сега, когато Дюс се е върнал — завъртя се на една страна. — Той е играч, Канди. А аз се уморих да си играе с мен.

— Много лесно се отказваш. Винаги си била такава — приглади зелената рокля с ръце и наклони глава надясно. — И това става.

Стените на стаята се обагриха от светлината на фарове.

— Каляската от Б група ме чака.

— Опитай да не си твърде секси — пошегува се Мелъди.

— Само ако ти опиташ да си по-секси — Кандис размаха алармиращо ръце над сивия анцуг на Мелъди. — А това не става.

— От Victoria’s Secret е — опита да се оправдае Мелъди.

— Да — тя напръска Коко и Клои с най-новия аромат на Tom Ford. — И тайната никога няма да излезе наяве.

Разроши косата на Мелъди:

— Трябва да излезеш малко. Ако скуката не успее, то жегата със сигурност ще те довърши. — Тя щракна с пръсти: — Кандис изчезва. — След нея остана мъгла от страстния парфюм Black Orchid.

Мелъди лежеше на леглото и подхвърляше бялата възглавница, опитвайки се да я хване, преди да я е ударила по лицето. Това ли беше новият живот?

Изчака да чуе ботите Miu Miu по дървеното стълбище и се намъкна в прозрачната рокля, която стоеше захвърлена до тоалетната масичка. Обу сивите боти с трепета на Пепеляшка и закуцука към огледалото. Убиваха й на пръстите, но затова пък прасците й изглеждаха великолепно. Дълги и гъвкави, обути в ботите, те притежаваха елегантността на ефирната прозрачна материя. Прохладата на лилавото и синьото съживи сивите й очи, както украсата огрява коледно дърво. Изведнъж тя се превърна в красиво бижу. Видя се да пее на сцената, облечена в тази рокля. Може би красотата не бе чак толкова лошо нещо…

Бррръъъъм. Брррръъъм!

Ако не беше телефонът, Мелъди никога нямаше да може да се откъсне очи от отражението си. Плъзна пръст по екрана и сложи край на бръмченето на мотора, с който звънеше телефонът:

— Ало — тя избута белия стол на колелца до прозореца.

— Какво става? — попита Бека. Отдалеч се чуваше Freak на Естел.

— Нищо — Мелъди погледна към бялата къща отсреща. Груби дървени саксии, обрасли с диви цветя, висяха от первазите на прозорците. Сред клоните на огромния явор на двора, скрити от хорските погледи, бяха намерили приют и прехрана не едно семейство птички. Чудатата къща излъчваше гальовно очарование и не подхождаше на донжуан.

— Ти какво правиш? Мислех, че сте излезли заедно с Брет. Нали щяхте да гледате новия „Убийствен пъзел“?

Естел бе сменена от тракането на клавиши.

— Мама и татко не ме пускат заради историята с чудовището — тя удари нещо твърдо. — Ама че гадост. Цяла седмица чаках да излезем, а сега… — отново удари твърдото нещо. — Само щяхме да гледаме филм. Те какво си мислят? Че ще ни нападне върколак? Или Призрачното лице? Или не, почакай, може би пираня.

Тракането се повтори.

— Защо не викнеш Брет у вас? — Мелъди присви очи в опит да разбере дали премигването зад щорите на Джаксън бе знак за някакво раздвижване, или просто й се бе сторило.

— Викнах го, но той не иска да дойде — разочарованието в гласа й измести гнева. — Не може да изпусне премиерата този уикенд. Ще ходи с Хит… или поне така каза.

Трак, трак, трак…

Светлината в стаята на Джаксън угасна. Шоуто на Мелъди отпадна от тазвечерната програма.

— Обясни ми каква е тази история с чудовищата — в гласа й най-сетне прозвуча известен интерес. В училище всички говореха за инцидента в „Маунт Худ Хай“, но тя не бе обърнала особено внимание. Та те не говореха за друго, освен за чудовища, а за нея нямаше нищо по-страшно от момичетата в Бевърли Хилс. И струваше ли си да се паникьосват толкова? Но пък когато родителите не пускаха децата си на кино, това започваше да звучи почти… сериозно. — Има ли нещо вярно в цялата работа?

— Така мислят мама и татко — изпъшка Бека.

— И моите — рече познат глас.

— Хейли?

— Здрасти, Мелъди.

— Ти откога си на телефона? — Мелъди се зачуди дали бе пропуснала тази подробност, докато надничаше в стаята на Джаксън.

— Тя винаги участва в разговорите ми — поясни Бека. — Записва ги за книгата.

— О — Мелъди прехапа палец, най-сетне разбрала, че тракането идваше от пръстите на Хейли, които чаткаха по клавиатурата. Не бе съвсем сигурна, че това й харесва. — Та, за какво говорехме?

Трак, трак, трак…

— За чудовища — услужливо рече Хейли.

— Точно така. Благодаря — Бека пое рязко дъх. — Носят се какви ли не слухове, но аз подкрепям версията на Брет, защото той е много навътре в тези неща.

Трак, трак, трак…

— Според него има цели семейства чудовища, които живеят в Адския каньон^[1] на около триста и двайсет километра оттук. Те пият вода, къпят се във водите на река Снейк и се хранят в Седемте дяволски планини. През лятото в каньона става толкова горещо, че мигрират на запад към океана, като пътуват само през нощта или в гъстите утринни мъгли.

Ненадейно Джаксън мина покрай прозореца. Мелъди изтръпна. Никога преди не го бе виждала в неговата стая. Угаси лампите в стаята на Кандис, за да не може да я види, и се престори на заинтригувана от лекцията на Бека за местния фолклор.

— Така ли?

Трак, трак, трак…

— Така казва Брет. А когато дойде есента и времето захладнее, се връщат обратно. Тъй че има логика да видят чудовище, защото сега сезонът на миграцията им е в своя пик.

— Не трябваше да целувам Дюс — мрачно каза Мелъди, уморена от скучния разговор за чудовищата. — Съвсем оплесках нещата.

— Какви неща? — попита Бека. — Вие с Джаксън не сте гаджета.

— Това беше грубо — Мелъди се засмя. Но новата й приятелка имаше право. Цялото това следене и цупене започна да се изтърква. Това начало съвсем не бе ново.

— Вярно — Хейли също потвърди обвиненията на Бека.

— Знам — Мелъди опря чело на хладния прозорец. Имаше нужда да наплиска лицето си с вода и хладината на стъклото бе най-близо до нея. — Напълно се вързах на образа на срамежливия художник. Той дори не е толкова сладък.

Трак, трак, трак…

— Много мило — каза момчешки глас.

Мелъди подскочи:

— Ааааааа! — тя се извърна с лице към неясния силует на вратата. Адреналинът ускори оборотите на сърцето й.

— Мелъди, всичко наред ли е? Отговори! — изкрещя Бека в слушалката. — Чудовището ли видя?

Трак, трак, трак…

— Не. Добре съм — Мелъди сложи ръка на гърдите си. — Джаксън е тук. Ще ти се обадя после.

Трак, тр…

Затвори и захвърли телефона на леглото на Кандис.

— Дюс ли беше на телефона?

Стоплена от ревността му, Мелъди реши да не разсейва съмненията.

— Въпросът ти е неуместен. Подслушваше ли?

— Ей — той приближи прозореца. — Това моята стая ли е?

— Че аз откъде да знам? — тонът й бе по-отбранителен, отколкото би й се искало. Затика обратно стола до бюрото на Кандис и запали лампата.

Очите на Джаксън светнаха, щом я видя. Страните й пламнаха. Бе забравила, че е с късата рокля на Кандис. Изведнъж се смути. Не толкова, защото бе изложила краката си на показ, колкото заради експеримента да изглежда секси.

— Ъ-ъ, значи — заекна той и обърса мокро чело, — дойдох да ти кажа да не се забъркваш с Дюс.

— Защо? — Мелъди се усмихна отмъстително. — Защото ревнуваш?

— Не за това — свали очила и потърка очите си. — Защото е опасен.

— Ревнуваш, ревнуваш, ревнуваш — запя Мелъди като момиченце на детската площадка. За нейна изненада гласът й звучеше мъничко по-ясно.

— Не ревнувам. Ясно? Загрижен съм — горната му устна се осея с малки капчици пот — за друго човешко същество. Ох, тук винаги ли е толкова горещо? — рече той рязко.

— Да — опита се да прикрие огорчението си, задето не ревнува. — В моята стая има вентилатор. Но ако си дошъл само за да ми кажеш това, то… — тя изтопурка до вратата и я отвори пред него с цялата грациозност на жираф на кънки, — приятна вечер тогава. И още веднъж, благодаря.

Джаксън излезе, оставяйки у Мелъди усещането, че пропада в бездънна пропаст. Тя хвана главата си в ръце. Всичко се въртеше наоколо й.

— А, така е по-добре! — извика Джаксън от нейната стая.

Лампите светеха. Вентилаторът бръмчеше. Пропастта изчезна.

Джаксън вече се бе разположил на дървения под с колене, опрени на гърдите, точно под черното легло, а вентилаторът вееше напористо в лицето му. Беше облечен със синя риза, изтъркани дънки и черни кецове Converse (същите като нейните!). От него се носеше аромат на Mark Jacobs.

— Интересно — той огледа осеяната с кашони стая.

— Не е чак толкова зле — Мелъди седна, мислейки повече за него, отколкото за разхвърляната стаичка.

Последва кратко, конфузно кимане.

— И какво става с теб и Клео? — избълва тя, сякаш мислите й бяха смазани с масло.

— Не те разбирам — той затвори очи и се приближи още до вентилатора.

— Така ли? — сърцето на Мелъди заби бясно. — Виж, знам, че си играч. Разбирам го добре. Всичко, на което можем да се надяваме, е съседско приятелство, така че можеш да си открит с мен.

— Играч? — Джаксън се изсмя в лицето й. — Ти си тази, дето целуна Дюс насред фоайето.

Мелъди се изправи. Как смееше да обръща разговора срещу нея?

— Край, дотук бяхме.

— Какво? Защо? Какво съм направил?

— Не съм глупачка, Джаксън!

Буря от емоции се надигна в гърдите й и заля със сълзи очите й. Може би хиляди пъти бе произнасяла това изречение. Единствено името в края се променяше.

— Тогава глупакът съм аз! — Той хвана ръката й. Стори й се, че усеща аромата на топли коледни бисквитки на Бъдни вечер. — Кажи ми, моля те, какво толкова съм направил? — Джаксън я стисна силно.

Мелъди погледна изпитателно в очите му, а те я сграбчиха със същото отчаяние като ръцете му.

— Кажи ми, моля те.

Клатейки глава като магическата топка^[2], Мелъди мечтаеше отговора да се появи ненадейно. Дали това бе някаква крайна форма на терор над новото момиче, или той наистина нямаше понятие за какво говореха.

— Клео — рече тя глухо, докато внимателно изучаваше лицето му, за да открие мимолетен знак, че разбира какво има предвид, но то остана непроменено. Нямаше нито присвиване на очите, нито стиснати челюсти, нито пресъхнали устни. Гледаше я с невинността на дете, вперило поглед в учителката, докато тя разказва приказка.

— Ти я целуна — продължи Мелъди. — При това неведнъж.

Той сведе глава засрамен.

— Аха! Ето че ти помниш! — Джаксън поклати глава: — Но там е работата, че аз не помня.

— Какво? — Мелъди седна до него и събу ботите. Разговорът тръгваше в посока, в която токчетата щяха само да й пречат.

— Страдам от загуба на паметта — призна той и откъсна парченце стърчаща гума от кецовете си. — Мама смята, че това се дължи на тревожност, но не е напълно сигурна.

— Какво казват лекарите?

— Всички вдигат рамене безпомощно.

— Чакай, нещо не се връзва — Мелъди се завъртя към него, но с късата рокля не бе възможно да седи с кръстосани крака. — Стой така — рече тя и се присегна към кашон с надпис „Практични дрехи“. Извади едно измачкано долнище на пижама на райета и го намъкна под роклята. — Така е по-добре — усмихна се с облекчение. — Та, как можеш да целуваш този и онзи, когато нищо не помниш?

— Добър въпрос — той прокара пръсти през сплъстената си коса и въздъхна. — Не знам дали състоянието ми не се влошава.

— Не се безпокой — Мелъди докосна нежно коляното му. — Има куп хора, които могат да ти помогнат.

— Повече се тревожа за мама, отколкото за себе си. Тя няма другиго, освен мен.

Себеотрицанието му я затрогна. Мелъди се наведе по-близо до него. Подета от бриза, идващ от вентилатора, косата й обгърна страните им. Всичко напомняше на сцена от първокласна холивудска сапунка.

— Успокой се — тя стисна ръката му с престорена настойчивост. — Не те пускам никъде. Добрите хора от Салем имат нужда от нас!

— Тогава в неравен бой ще вляза аз! — отвърна той в същия тон.

И двамата избухнаха в смях, изливайки вън от себе си цялата излишна ревност и приветствайки неизвестността на съдбата.

— Знаеш, че целунах Дюс само за да те накарам да ревнуваш, нали? — призна Мелъди.

— Не знаех. Но имаше резултат.

— Супер! — изкрещя Мелъди, а товарът на съмнението се свлече от раменете й.

Усмихнати, очите му обходиха лицето й.

— Какво?

— Името ти — отвърна Джаксън. — Подхожда ти.

— Така ли? — в гласа й се четеше изненада. Вярно, че някога пееше, но винаги бе смятала, че някое по-мрачно име би й подхождало повече, например Мередит или Хелена. — Мелъди звучи така жизнерадостно, а аз не съм такава.

— Да, но виж значението — той кръстоса крака, така че колената им се допряха. — Низ от ноти, които, щом се слеят, произвеждат нещо изумително. И това нещо си ти.

Мелъди се изсмя притеснено и погледна загрубелите си крака. Кандис имаше право. Какво пречеше от време на време да ходи на педикюр?

— Благодаря ти — рече тя трогната от собствената си свенливост. — Никой досега не е обръщал толкова внимание на името ми, даже и родителите ми. Искали да ме кръстят Мелани, но по време на раждането мама пипнала някакъв ужасен синузит и когато дошло време да каже на сестрата името, тя чула Мелъди вместо Мелани. Разбрали какво се е случило едва три месеца по-късно, когато свидетелството за раждане пристигнало по пощата и решили да не го променят.

— Подхожда ти напълно. Много е хубаво — той преглътна.

„Ето сега… Не, не го казвай, моля те, не го казвай, моля те, недей…“

— Точно като теб.

— Глупости. Страхувах се, че точно това ще кажеш — Мелъди се изправи, подготвяйки се да посрещне неизбежното.

— Кое? — Джаксън се изправи и отиде до кашон с надпис „Бевърли Хилс“.

— Виж — тя бутна в лицето му старата си ученическа карта.

Джаксън намести очилата си и внимателно огледа картата:

— Е?

— Виж колко бях грозна, преди татко да ми направи пластичната операция — извика тя, сякаш вината за всичко бе негова. Донякъде това бе така. Той бе започнал всичко това, като й каза, че е красива. Тя трябваше да го довърши, преди да е попаднал на нейни снимки „преди“ и „след“ в интернет.

— Не си била грозна — твърдо рече той. — Изглеждаш точно както и сега.

— Тогава погледни по-отблизо — отвърна Мелъди и се пресегна към картата.

— Гледам от достатъчно близо — той взе картата и погледна отново — и виждам по-добре, отколкото мислиш. И всичко, което виждам, е прекрасно.

„Хм.“

Циклонът в гърлото на Мелъди набираше сила. Отправен право на юг, той приближаваше стомаха й. Топлината в къщата се сля с топлината на тялото й и я затегли към него.

— Може би трябва да ме целунеш — изрече тя и сама учуди себе си.

— Да, може би трябва — той пристъпи към нея. Сладко соленият мирис на кожата му я изпълни така, както пуканките никога не можеха да го направят.

По-близо… по-близо… по-близо… и…

— МАХАЙ СЕ! — чу се обезумял женски глас.

Джаксън се отдръпна.

— Какво беше това?

— Бездомната ми майка.

— Може ли да ни види? — той вдигна вентилатора пред лицето си.

— Не мисля — Мелъди притича до стълбите. — Мамо, добре ли си?

— Ами ако и ти като баща си смяташ, че да те преследва огромен сив вълк, е добре — извика тя в отговор, — значи съм добре.

— Глори, казвам ти, не е вълк — рече той спокойно.

Мелъди и Джаксън се разсмяха.

— Искаш ли да дойдеш с мен на бала? — попита той.

— Искам — усмихна се Мелъди. — Но само ако съм облечена така — тя зае поза по пижама и рокля.

— Отлично — засмя се той.

Мелъди пристъпи към него… Джаксън пристъпи към нея… и…

— Ето го! — изпищя Глори.

— Къде? — подсмихна се Бо. — Нищо не виждам.

— Мелъди! Слез долу и ми кажи дали виждаш нещо! — извика Глори.

— Идвам — Мелъди погледна с досада.

Двамата с Джаксън слязоха бързешком по стълбите и се разделиха. Джаксън тихичко се измъкна през входната врата, а Мелъди отиде в хола.

— Виж — Глори посочи през стъклената плъзгаща се врата. — Зад палатката, вляво от сервиза за чай. Виждаш ли нещо?

Отражението на размъкнато момиче със сплъстена черна коса и занемарени крака, с пижама на райета и рокля с искрящи цветове я гледаше в очите.

— Е? — притисна я Глори. — Има ли нещо?

— Не — излъга Мелъди. Защото за първи път образът, който гледаше към нея, не бе плашещ, а красив.