Лийси Харисън
Монстър Хай (25)

Двадесет и четвърта глава
Бека се завръща

Пръстът на Мелъди застина пред звънеца на вратата. Натиснеше ли го, нямаше просто да събуди къщата. Щеше да направи повече от това — щеше да направи избор.

Натисна копчето и отстъпи назад. Сърцето й заби по-бързо. Не се страхуваше от вратата, която щеше да се отвори пред нея. Боеше се от онази, която се затваряше.

— Кой е?

— Мелъди Карвър. Аз съм приятелка на…

— Влез — наметнала плюшен халат, госпожа Джей стискаше в ръцете си кърпичка. Надникна през рамото на Мелъди, а после бързо залости вратата с верига. Бе вързала косата си на тлъста конска опашка, а по бузите й имаше размазан грим като мастилените петна на Роршах^[1]. Без безкомпромисните очила на Уди Алън тя изглеждаше като съвсем обикновена майка, разтревожена за сина си.

Мелъди надникна в полумрака на къщата. Тежестта на тъмните мрачни мебели сякаш бе по-смазваща, отколкото й се бе сторило първия път. Като че ли тъгата беше пропита във всяка тяхна частица.

— Джаксън вкъщи ли си е?

Тя вдигна кърпичката към устните си и поклати глава:

— Надявах се ти да знаеш къде е. Трябваше вече да се е прибрал. А сега с всичко това, което… Просто съм разтревожена, това е. Нещата са сложни за обяснение.

— Знам — рече съчувствено Мелъди.

Госпожа Джей се усмихна признателно.

— Не — Мелъди докосна мекия плюшен ръкав. — Искам да кажа, че знам за Джаксън.

— Моля? — изражението й стана твърдо.

— Знам какво става, когато се поти. Знам в какво се превръща и знам защо.

Лешниковите очи на госпожа Джей добиха пресметлив вид. Като че ли не можеше да реши дали да смаже черепа на Мелъди с ръжена, или да си плюе на петите и да бяга.

— Как, как разбра?

— Той ми каза — излъга Мелъди. — Но не се тревожете. — Мелъди взе ръката й. Бе ледена. — Няма да кажа на никого. Тук съм да помогна. Ще го намеря.

— Мелъди, разбираш ли колко много рискуваме, ако това за Джаксън се разчуе? По-сложно е, отколкото си мислиш. По-сложно е, отколкото той си мисли. Много хора могат да пострадат.

— Имате думата ми. — Мелъди вдигна дясната си ръка, готова да се закълне. Но не защото бе влюбена в него, или пък защото целувките му събуждаха нещо вътре в нея също както шоколадов чийзкейк, а защото да намери Джаксън, означаваше да го спаси от другото му „аз“, което бе и най-големият й враг. Чудовището крадец на гаджета беше битката на Бека. И ако тя наистина вярваше, че „приятелите винаги са на първо място“, то тогава щеше да разбере.

Мелъди пресече тичешком тъмната улица, за да вземе колелото и фенер. Не можеше да помоли нито родителите си, нито Кандис да я закарат — това означаваше да загуби доверието на госпожа Джей. А това тя нито можеше, нито искаше да направи. Да открие Джаксън и да го доведе вкъщи, щеше да е първият й голям успех и той нямаше по никакъв начин да е свързан със симетрията, носовете или Кандис. Тази спасителна мисия щеше да покаже на Мелъди истинската й същност в противовес на онова, което Бо можеше да направи от нея.

— Как мина балът? — извика Глори от хола. Тя взе чашата с чай и влезе в кухнята.

— Добре — Мелъди я последва. — Имаме ли джобно фенерче?

Глори поклати глава:

— Сега използваме големи фенери. В гаража са в един пластмасов кош с надпис „Външно осветление“. Вътре трябва да има и свещи. Защо са ти?

— Исках да изляза малко на разходка. На танците беше задушно, а тук е толкова горещо.

— Мислиш ли, че е безопасно? — Глори завъртя морскосините си очи. — Чудовищата са на свобода. — Сложи чашата в мивката. — Можеш ли да си представиш? По новините само за това говореха. — Тя се засмя. — Животът в малкото градче е забавен. Докато не отидат на гости на старите ни съседи, тези хора тук никога няма да знаят какво значи истинско чудовище. Не съм ли права?

— Напълно — рече Мелъди нетърпеливо. — Добре, чао засега. Няма да закъснявам.

Глори прати една въздушна целувка на дъщеря си и се упъти към спалнята.

Мелъди се втурна към вратата. Нетърпелива да започне издирването, тя отвори рязко и се блъсна право в Бека.

— О, боже, ти какво правиш тук? Всичко наред ли е? Как е Брет?

Дали гласът издаваше вината й?

— Състоянието му е стабилно, но все още е в истерия и не може да говори.

Мелъди дръпна Бека и я прегърна. Бека не се възпротиви, но и не отвърна на прегръдката.

— Сигурно си много разтревожена.

— Така е — отвърна Бека. — А ти защо не си по улиците да търсиш чудовището?

— Всъщност тъкмо излизах — Мелъди беше горда, че не излъга.

— Добре — без помен от облекчение отвърна Бека. — Ето, дръж. — Тя подаде раницата на Мелъди. — Беше я оставила в колата на баща ми.

— О, благодаря ти. Нямаше нужда да ми я носиш още тази вечер — Мелъди се сви от неестествено високия си глас, в който се прокрадваха нотки вина.

— Нали знаеш правилото ми — усмихна се самодоволно Бека. — Първо са приятелите.

— Да, точно така — отвърна Мелъди.

— Първо са приятелите — тя пак се усмихна все така самодоволно.

Нещо се беше променило; не бе само ужасът да види приятеля си уж да целува чудовище, нито пък вината на Мелъди, че не се бе втурнала да преследва някакъв си специален ефект. Нещото не беше някъде отвън. Беше зад зелените очи на Бека.

— Забрави и това в колата — Бека подаде айфона на Мелъди, но щом Мелъди понечи да го вземе, Бека отдръпна ръката си и натисна два пъти екрана. — Виж на какво попаднах.

Клипът с Джаксън, който се превръща в Ди Джей Хайд, се завъртя.

Ди Джей Хайд, като в „Доктор Джекил и Мистър Хайд“. Точно като прадядо ми, който между другото е бил супершантав. Намерих на тавана вкъщи едни записки и по всичко личи, че в онези дни е правил някакви странни експерименти, и то върху себе си, като смесвал разни вещества! След като изпивал тоника, се превръщал в много жесток човек. Аз не съм по пиенето, но много обичам да танцувам.

Мелъди усети как стомахът й се свива. Устата й пресъхна. Дишането й стана тежко.

— Ровила си из нещата ми? — едва произнесе тя, като не можа да измисли какво друго да каже.

— Не аз, Хейли. Тя постави верността ти под съмнение.

„Защо не го изтрих?“ Мелъди усещаше как ударите на сърцето се забиват в мозъка й при мисълта за последствията върху Джаксън и майка му от разкритията на Бека. Бека вече не беше приятелката, която й издаваше тайната за страшните номера на Брет или предвидливо взимаше инхалатора й. Тя бе врагът, който имаше контрол върху ситуацията.

— Върни ми го — настоя Мелъди.

— Веднага, след като пратя клипа на пощата си — Бека докосна екрана и изчака потвърждението. — Готово. — Тя тръшна телефона в ледената длан на Мелъди.

— Това беше шега — опита Мелъди. — Правехме си филм. Като на Брет!

— Лъжеш! — Бека щракна с пръсти. Отстрани на верандата се появи Хейли. Вярната асистентка отвори зелената си бизнес чанта и извади договора на Мелъди. Онзи, според който тя никога нямаше да флитува с Брет Рединг, никога нямаше да излиза с Брет Рединг и никога нямаше да пропуска случай да опердаши всяко момиче, което излиза с Брет Рединг. Тя го накъса на дребни парченца и го пръсна по изтривалката с надпис „Не забравяй да си изтриеш обувките!“.

Болеше я повече, отколкото бе очаквала. Въпреки всичките им чудатости, Мелъди наистина харесваше Бека и Хейли. Нали бяха първите й истински приятелки.

— Бека, толкова…

Хейли извади нов документ.

— Като защитник на чудовища — рече тя грубо, — очевидно се движиш с тези типове и очевидно знаеш къде се намира.

— Бека, кълна се, не знам — отвърна Мелъди умоляващо. — Дори не вярвам, че това момиче съществува.

— Аз вярвам на очите си — Бека взе документа от Хейли и го подаде на Мелъди. — Имаш четирийсет и осем часа да я намериш. Ако не успееш, клипът ще изтече по всички медии, така че ще засенчи дори Парис Хилтън.

Хейли й подаде сребристочервената химикалка.

— Няма да го подпиша — Мелъди отстъпи назад.

— Тогава ще го разпространя още сега. Ти избираш.

Мелъди грабна химикалката и надраска името си върху листа.

— Датата — обади се Хейли.

Този път Мелъди натисна така силно, че проби листа. Хейли извади жълт хронометър и го нагласи.

Тик-так, тик-так, тик…

— Имаш четирийсет и седем часа. После ще дойдем за теб — предупреди я Бека.

Хейли вдигна куфарчето и двете момичета слязоха по стълбите към кадилака на господин Мадън.

Тик-так, тик-так, тик…

Потеглиха, оставяйки Мелъди насаме с открития изглед към къщата на Джаксън. Веселата фасада отвърна на погледа й с топлината на доверчиво кутре — кутре, което тя щеше да приспи.