Лийси Харисън
Монстър Хай (7)

Шеста глава
Нищо не е такова, каквото изглежда

Вивека почука на вратата на козметичния салон на Франки:

— Хайде! Ще закъснеем!

— Идвам! — отвърна тя за пети път, но всъщност искаше да каже: „Съвършенството иска време, мамо“. А тоалетът, с който дефилираше пред глитератите, наистина бе образец на съвършенството. Липсваха само слънчевите очила.

— Белите как ви се струват? — тя сложи на носа си очила с огромни пластмасови рамки и застана с ръка на кръста и издадена напред брадичка. — Или да сложа зелените?

Мощен вулкан бе изригнал насред стаята на Франки и последиците бяха наистина тежки — навсякъде по пода се въргаляха дрехи, които възпрепятстваха в голяма степен модното дефиле, на което белите мишки бяха единствената публика. А и високите розови обувки спъваха Франки допълнително, та добре че след усиления труд през последните три часа мишките си разбираха чудесно от работата и нямаха нужда от пълна програма. А резултатът, който бяха постигнали, бе наистина забележителен. С едно драскане по стъклото за „да“ и две за „не“, те номинираха потника на черни и бели райета и късата пола на цветя: комбинирането на шарките беше много на мода този сезон.

— Белите или зелените? — попита Франки отново.

Три от мишките се бяха проснали от изтощение една върху друга, но останалите две драснаха веднъж за белите. Съвсем правилен избор — зеленото нямаше да изпъква особено на лицето й, а последното нещо, което Франки искаше, бе да се слее с тълпата нормита в първия учебен ден.

Тя върза високо на опашка черната си коса, сложи гланц върху устните и втри в болтовете на врата си парфюм от мострата на Estee Louder Sensuous от едно списание, защото, както казваше рекламата, всяка жена има право да бъде различна.

— Стискайте ми палци, глитерати! — тя целуна стъклената клетка, върху която устните й оставиха розови следи.

Двете мишки се строполиха върху купчината от лъскави кожухчета на другите три.

— Готова съм! — съобщи Франки.

Изправени до масата от неръждаема стомана в кухнята, родителите й си подаваха сандвич, от който ту единият отхапваше, ту другият, гълтайки на крак кафето си, очевидно в преднамерен опит да изглеждат като нормита. Също като Франки, и те не се нуждаеха от храна.

В дома им, който имаше формата на буквата L, преобладаваха отсечените линии и минималистичният вкус към бялото; въздухът бе изпълнен с електрическа миризма на изгорели филийки и амонячен дъх на висока продуктивност. Светлината на утрото приближаваше матирания прозорец и търсеше пролука, през която да проникне вътре.

На пръв поглед всичко си бе постарому, но в същото време бе и много различно. Франки бе бодра, заредена, жизнерадостна. За първи път в живота си щеше да излезе навън.

— Никъде няма да излезеш с тези дрехи! — отсече Виктор и тръшна силно бялата чаша кафе върху разтворения вестник.

— Франки, къде е вълненият костюм? — Вивека приближи дъщеря си, а гримът й, вълнената рокля с поло яка, черният клин и ботушите над коляното имаха съвсем друго значение сега, когато Франки вече бе научила истината.

— Защо не си сложила грима? — изкънтя суровият глас на Виктор.

— Да бъдем зелени! — повтори Франки призива на списанията. — Това е едно от най-важните послания на нашето време. Освен това аз се гордея със себе си и как си ме направил. И ако хората не ме харесват, защото не приличам на норми, то това си е техен проблем, а не мой.

— Няма да излезеш оттук в този вид! — Виктор бе неумолим. — Не и с висящите шевове и откритите болтове по врата.

— Но, татко! — пръстите на Франки пуснаха искри. — Вълнените костюми бележат смъртта на модата — тя тропна с крак по дебелия бял килим, но той погълна високата подметка, заглушавайки гнева и настойчивостта й.

— Баща ти е прав — обади се Вивека.

Франки изгледа ядно родителите си, чиито тела имаха цвета на тесто за курабийки. Решени да не отстъпват докрай, двамата дишаха тежко в ритъма на своето непреклонно единодушие.

— Хайде, отивай! — настоя Виктор. — Преди всички да сме закъснели.

С тежки стъпки Франки се отправи към стаята си, но само след няколко секунди се появи отново с кафяв шал и кожени ръкавели и то единствено, защото според Teen Vogue те бяха задължителните аксесоари тази есен. Тя се усмихна с доволство:

— Ето! И шевовете, и болтовете са скрити! Сега вече може ли да тръгваме?

Вивека и Виктор размениха погледи и се отправиха към страничната врата, която водеше към гаража. Франки вървеше след тях с наелектризиращия си тоалет и с победна усмивка. Бе поела по пътя към неотразимостта.

Вратите на черния джип волво се отключиха с щракване.

— Хайде да отидем с МУТ! — предложи тя, наслаждавайки се на имплантирания спомен за семейна разходка с МУТ до Сребърните водопади^[1] и жадувайки да изпита това в действителност.

— По-добре да отидем с нещо, което не се набива така на очи — настоя Виктор.

— Ама, татко, днес мотото „Направи си сам“ е много популярно. МУТ е самоделна кола и си има своя авто-индивидуалност. Всички ще я харесат в училище.

— Франки, няма такава дума „авто-индивидуалност“! — рече баща й строго. — Край на преговорите!

Пътуването до училището бе безкрайно отегчително. Дърветата, къщите и дори нормитата, които виждаше през тъмните стъкла в истинския свят, бяха досущ като онези от програмираните й спомени. Затова пък чакаше с трепетна възбуда да поеме първата глътка свеж въздух. Отварянето на прозорците бе строго забранено, защото не бе сложила грима. Тъй че трябваше да почака.

След два часа черното волво най-сетне пристигна в „Маунт Худ Хай“. Франки не можеше да повярва, че това бе най-близкото училище в околността, но не посмя да се обади. Родителите й бяха ядосани и тя се безпокоеше, че още един спор можеше да я прати обратно у дома.

Без да поглежда към величествената планина, на чийто фон червените и жълти листа се спускаха безцелно от дърветата, Франки слезе от колата и пое първия си дъх. Свеж, хладен и без никакъв формалдехид, въздухът ухаеше на земя, напоена с изворна вода. Тя свали белите очила и повдигна зеленото си лице към слънцето. Нефилтрираната слънчева светлина я обгърна и стопли тялото й. Очите й се насълзиха от ярките лъчи. А може би от радост.

Нямаше значение, че не знаеше къде отива, нито че това бе първият път, в който се отделяше от родителите си. Те й бяха дали толкова знания и увереност, че без съмнение и сама щеше да открие пътя си и това щеше да изпълни сърцето й с радост.

Беше странно, че дворът бе така пуст, а на паркинга имаше само няколко автомобила. Понечи да попита родителите си къде бяха всички останали, но реши да не го прави. Защо пък да им дава основания да мислят, че все още не е готова?

— Сигурна ли си, че не искаш грим? — попита Вивека, подала глава от прозореца.

— Напълно — увери я Франки. Слънцето по ръцете й вдъхваше у нея повече живот, отколкото Кармен Електра. — Ще се видим след училище — тя се усмихна и им прати въздушна целувка, преди и двамата да бяха получили енергиен срив. — Успех в първия ви работен ден!

— Благодаря! — отвърнаха двамата, естествено, в един глас.

Франки продължи бавно към входа на училището, вдишвайки с пълни гърди свежия въздух. Чувстваше как очите им я следяха, докато прекосяваше празния паркинг, но отказа да се обърне. Оттук насетне щеше да гледа само напред.

Изкачи единайсетте широки стъпала до вратите на входа, изпитвайки наслада от болезненото чувство, което движението оставяше у тялото й. Да усещаш, че си жив, бе толкова различно от това да знаеш, че си жив.

След като се спря за миг да си поеме дъх, Франки посегна към дръжката на вратата и…

— Оу! — вратата я удари през лицето. Болтовете й пуснаха искри, тя покри пулсиращото си лице с ръка и сведе глава.

— О, не! Добре ли си? — закрякаха в различен глас цяло ято момичета и я обградиха като нюйоркски небостъргачи. Смесица от парфюми с плодови аромати прогони свежия въздух и на Франки й прилоша.

— Беше съвсем без да искам — каза едно от момичетата, докато галеше опашката на Франки. — Не те видяхме. Можеш ли да виждаш?

Приятелският жест заля Франки с повече топлина и от слънцето. Нормитата бяха мили. Тя вдигна поглед към тях:

— Добре съм. Не ме заболя толкова, колкото се уплаших.

— Какво, Шрек го взел, е това? — попита една блондинка, облечена в жълто-зелена рокля на мажоретка, и отстъпи назад.

— Или сериозно ти е прилошало от пътуването дотук, или кожата ти е… зелена — отбеляза друга блондинка.

— Това някаква шега ли е? — попита трета и за всеки случай отстъпи назад.

— Не е шега. Наистина е зелена — Франки се усмихна скромно и протегна ръка, за да се здрависа. Ръкавелът се свлече надолу, разкривайки цял ред от шевове по китката й, но не даваше пет пари за това. Това беше тя — болтове, ток, джаджи. — Нова съм тук. Казвам се Франки и идвам от…

— Работилницата за плюшени мечета^[2]? — попита една от тях и бавно отстъпи назад.

— Чудовище! — изкрещя единствената брюнетка, после извади телефона от сутиена си, набра 911 и избяга обратно в училището.

— Аааааааа! — развикаха се и другите, кривейки се на всички посоки, сякаш ги лазеха мравки.

— Казах ви, че няма да ни върви, ако тренираме в неделя! — изхлипа някакво момиче.

Всички се втурнаха обратно през вратите и бързо ги залостиха със столове, които стържеха неистово, докато ги влачеха по пода.

„Неделя ли?“

Сирените завиха в далечината. Черното волво спря рязко до стълбите и Виктор скочи от колата.

— По-бързо! — извика Вивека през прозореца.

Стъписана и неспособна да помръдне, Франки видя баща й да тича към нея.

— Да се махаме оттук! — извика той.

Сирените приближаваха.

— Исках да ти дам добър урок — измърмори Виктор, докато взимаше дъщеря си на ръце, за да я отведе на сигурно място. — Но не трябваше да оставям нещата да стигнат дотук.

Франки избухна в сълзи, когато баща й излезе от паркинга с пълна газ и зави по Балсам Авеню. Гумите на колата изсвириха и джипът се сля с движението точно когато цял отряд полицейски коли обградиха училището.

— Тъкмо навреме — тихо рече Вивека. По лицето й потекоха сълзи.

Виктор бе съсредоточил цялото си внимание на пътя. Присвитите му очи не потрепваха, а устните му бяха здраво стиснати. Нямаше нужда от изтъркани лекции „Казах ли ти аз на теб?“. Нямаше нужда от извинения. Ясно беше какво се е случило, както бе очевидно и че всеки от тях можеше да постъпи и по различен начин. Оставаше един-единствен въпрос: оттук накъде?

Франки се взираше в отражението на облятото си в сълзи лице. От прозореца на джипа, на свой ред, грозната истина се взираше в нея. Видът й всяваше ужас.

Една по една сълзите й се търкулваха по лицето, сякаш се движеха по поточна линия: събираха се в очите й, падаха, търкулваха се… събираха се, падаха, търкулваха се… по една за всяко нещо, което бе изгубила. Надеждата, вярата, увереността, гордостта, сигурността, доверието, независимостта, радостта, красотата, свободата, невинността.

Баща й включи радиото.

… предполагаемо чудовище е забелязано в района на „Маунт Худ Хай“. Четири мажоретки са в състояние на абсолютна паника след случилото се. Новините се разпространяваха бързо.

— Изключи го, Виктор — подсмръкна Вивека.

— Трябва да знаем онова, което и те знаят — отвърна той и усили звука. — Трябва да направим оценка на ситуацията.

Франки пусна искри.

— Кажи ни какво точно видя — каза дълбокият мъжки глас по радиото.

— Беше зелена, поне ми се стори, че беше момиче. Но не съм съвсем сигурна. Всичко стана толкова бързо. В един миг то се представяше за човек, а в следващия протегна ръка към нас като че ли беше — гласът на момичето затрепери, — извънземно чудооооовище!

Гняв замени тъгата на Франки:

— Опитвах се да се представя!

— Вече няма страшно — каза водещият с мек глас. — Хайде, успокой се и тогава ще продължим — и гласът му постепенно замря.

Когато отново се включи, звучеше делово:

— За първи път чудовища са забелязани в Салем през 1940 година, когато глутница върколаци биват заловени на границата между Орегон и Калифорния с торби McDonald’s между зъбите си. Следват дълги години на спокойствие до 2007, когато момче на име Били започва да изчезва пред очите на различни хора. А днес зелено извънземно чудовище е било забелязано в „Маунт Худ Хай“…

Вивека изключи радиото.

— Поне издирват извънземно — въздъхна тя с облекчение.

— Франки — Виктор срещна очите на дъщеря си в огледалото, — започваш училище във вторник, след Деня на труда. Истинското ти училище. Казва се „Мърстон Хай“ и е на три пресечки от вкъщи. Но няма да те пуснем без…

— Добре, вече разбрах — Франки подсмръкна. — Ще нося всичко, което трябва. Обещавам — тя бе съвсем искрена. Желанието й да бъде зелена се бе изпарило напълно.