Лийси Харисън
Монстър Хай (20)

Деветнадесета глава
Пак болтове и джаджи

След цяла седмица на интензивна подготовка и планиране, план А бе готов за активиране. Това бе най-почтеният начин за Франки да отиде на бала, но съвсем не бе единственият.

— Мамо, татко, може ли да поговорим за минутка? — попита тя, освежена след вечерното зареждане и сауната с ароматни масла.

Полуизлегнати на канапето до огъня, без грим и с открити болтове, те четяха и слушаха джаз. Вечерята бе стъкмена (благодарение на Франки), чиниите — измити (благодарение на Франки) и за цяла седмица нямаше нито едно произшествие (благодарение на Франки).

Часът бе ударил.

— Какво има? — Виктор остави медицинското списание и свали крака от табуретката като покана Франки да седне.

— Ъъъ — тя докосна конците на врата си, бяха отпуснати и спокойни след сауната.

— Спри да ги дърпаш — предупреди я Вивека, а виолетовите й очи добиха цвета на зрял патладжан на фона на зелената й кожа. Истинско престъпление беше, че хората нямаха възможност да се полюбуват на естествената й красота.

— Притеснена ли си за нещо? — попита Виктор.

— Не — Франки седна на ръцете си. — Исках да ви кажа, че мислих много върху поведението си миналата седмица и съм съгласна с вас. Държах се неразумно и безчувствено.

Устните и на двамата се извиха нагоре нюню, сякаш се страхуваха да се усмихнат широко, преди да са разбрали накъде отива разговорът.

— Направих всичко, което искахте от мен: след училище се прибирах право вкъщи, не съм пращала есемеси на никого, нито имейли, не съм влизала в Twitter или Facebook. А по време на обяда не съм говорила с никого, освен когато ме питаха нещо.

Всичко това беше вярно. Тя дори отбягваше да погледне Брет в очите, което не бе особено трудно, след като Бека си смени мястото с неговото по биология.

— Знаем — Виктор се наведе и я потупа по коляното. — И се гордеем с теб.

Вивека кимна.

— Благодаря ви — Франки смирено наведе очи. „Едно, две, три… СЕГА!“

— Щемепуснетелитогавадаотиданатанцитетазивечер? — изстреля тя, преди да бе изгубила кураж.

Виктор и Вивека размениха бърз поглед.

„Дали го обмислят? Да! Вярват ми…“

— Не — казаха в един глас.

Франки се удържа да не пусне искри, да не се разкрещи или да не ги заплаши, че ще започне зарядна стачка. Предварително се бе подготвила за това и за миг не го беше изключила като възможност. Именно затова бе изчела „Наръчника за млади актьори — актьорско майсторство за тийнейджъри“ от Мери Лу Бели и Дина Лени, за да може сега да се престори пред тях, че разбира отказа им, че го приема и послушно ще се прибере в стаята си.

— Тогава благодаря, че ме изслушахте — тя целуна всеки по бузата, преди да си легне. — Лека нощ.

— Лека нощ ли? — учуди се Виктор. — Това ли е всичко? Няма да спориш?

— Няма да споря — отвърна Франки с мила усмивка. — Разбирам всичко. Не можете да отмените наказанието, ако искате да ми дадете добър урок.

— Добре — Виктор се върна към списанието, поклащайки глава, сякаш не можеше докрай да повярва на ушите си.

— Обичаме те — Вивека й прати още една целувка.

— И аз ви обичам — Франки прати две.

Време беше за план Б.

— Така, глитерати — Франки взе своите поръсени с бляскав гланц довереници и ги отнесе в дневната на салона по козметология. — Това, което ще направим, няма да е добро. Ще нарушим правилата, ще подложим на тест приятелствата, ще поемем големи рискове. Но това е нищожна цена за истинската любов и личната свобода, нали? — тя сложи клетката на оранжевата нощна масичка. В знак на съгласие те драснаха с нокти по стъклото.

Тя наду Just Dance на Лейди Гага и отвори кутия с избелител за коса и оцветени в бяло от скалпа до върховете тлъсти кичури. На около десетина сантиметра един от друг, те щяха да изглеждат точно като тези на прабаба й. Докато ги чакаше да станат, тя се отпусна върху възглавниците на червения марокански стол и започна да пише съобщение на Лала.

— Започва се — въздъхна тя.

Франки: Все още ли бойкотирате бала?

Лала: Да, Клео, Клаудин и Блу са тук. Пиши пак. :) Сигурна ли си, че не можеш да минеш насам?

Франки: Наказана съм. :(

— Това е полуманипулативната част — рече тя на глитератите. — Пазих тайната цяла седмица и сега трябва да я споделя.

Тя написа ново съобщение и го изпрати.

— Не ме съдете.

Франки: FYI, родителите ми бяха на гости у новата Мелъди на дегустация на вино и чули, че щяла да ходи на бала с Дюс.

Лала: FYI, техните наеха къщата от баба и дядо.

Това не бе отговорът, който чакаше.

Франки: Супер за къщата на вашите. Дали е вярно за Дюс? Клео знае ли?

Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… Часът бе 6.50. Танците щяха да започнат след четирийсет минути. Къде беше…

Клео: Вярно ли е?

Тя стана на крака. „Да!“

Франки: Така каза мама.

Франки: Искаш ли да им дадем да разберат?

Клео: Напълно, но нямаме костюми. :(

„Да! Да! Да!“

— Проработи! — информира Франки глитератите. Чувстваше се малко виновна, задето манипулира ситуацията, но всичко казано беше истина. А и приятелите й щяха да спечелят от това, колкото и тя самата. Накрая, всички щяха да й благодарят. Всички. Трябваше само да успее да ги накара да дойдат.

Франки: Тази вечер е „Миш-машът с чудовища“! Ние сме родени по костюми. Изумителни, фантастични костюми.

Франки: Това е шансът ни да разберем какво мислят хората за нас, за това какви сме в действителност.

Франки: Трябва да им покажем, че няма от какво да се страхуват.

Франки: Ако ние сами не преодолеем собствените си страхове, те никога няма да се променят.

Време бе да спре, преди приятелите й да я обвинят, че звучи като лепенка за кола, но не можеше да не ги поучава. Никога не бе изпитвала такава увереност преди. Дори за Брет.

Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…

Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…

Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…

Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…

Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…

— Какво правят? Франки се отпусна по гръб и пусна искри.

Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…

Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…

Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…

Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…

Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…

Клео: Не си ли наказана да не излизаш?

Франки: Ще се измъкна през прозореца на стаята.

Мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание… мълчание…

Лала: Чакаме те в началото на улицата в 5.

Лала: Дано да проработи.

Франки: :)

Тя завъртя обутите си в мокасини крака във въздуха. „Да! Да! Да!“

Франки прати една целувка на глитератите, спря музиката и грабна калъфа за дрехи, който бе взела от гаража. Облечена по анцуг и само с гланц за устни, тя се измъкна през матирания прозорец и скочи от около два метра в обятията на свободата, по-заредена от кредитна карта Visa по Коледа.