Лийси Харисън
Монстър Хай (28)

Двадесет и седма глава
Презареждане

Едно камъче отхвръкна от матираното стъкло. После още едно. Дрън.

Франки се обърна по гръб в леглото си.

И още едно. Дрън.

Представи си жена, която нетърпеливо почукваше по щанда. Може би това бе подивялата тълпа от съня й, която идеше да сложи край на мъките веднъж завинаги.

Обърна се отново по корем, докато в главата й непрестанно се въртеше песента на Алиша Кийс Try Sleeping With a Broken Heart. Франки искаше да се изправи на металното легло и да закрещи: „Точно това правя и ми е много трудно, защото не мога да спра да мисля за Брет, Ди Джей, приятелите, семейството ми и всички хора, които се боят от мен, тъй че може ли малко да намалите звука?“. Но не искаше да събуди родителите си. Слънцето щеше да изгрее след около час, а малко след това и те щяха да станат.

И тогава какво?

Обръщайки се по гръб, тя се запита докога щеше да ги отбягва, като се преструва на заспала? Ден? Седмица? Десет години? Колкото трябваше, толкова щеше да чака. Срамът беше непоносимо чувство. Но за да съществува, имаше нужда от присъствието на другия. Другият, който да цъка с език, да поклаща глава ту насам, ту натам, а после да си изпее как си го разочаровал. Без този „друг“ срамът слиза до нивото на вина. И макар вината да е също толкова неудобна, нейната присъда е по-лесна за излежаване, защото не е наложена отвън, следователно може да бъде отменена отвътре.

— Бомбичке?

Франки бавно се изправи, малко неуверена дали да се довери на ушите си. В крайна сметка те се контролираха от мозъка, а той се бе оказал изключително ненадежден.

— Бомбичке! Отвори!

„Ди Джей се завърна!“

Мисълта да се направи на недостъпна и да му покаже, че продължава напред без него, мина през ума й. Момичетата по филмите правеха това непрестанно. Но тя, тя беше под домашен арест. Дори да продължи напред, по-далеч от кухнята надали щеше да стигне.

— Шшшшт — изсъска тя и бързо облече над грозния болничен халат онзи от черен сатен на Harajuku Lovers.

Франки отвори прозореца. Ди Джей бързо се провря вътре като пораснало куче през тесен процеп. Мрачният ден изведнъж грейна с неонова светлина във всички цветове на дъгата. Това беше малко необичайно: само допреди десет часа тя не искаше да чуе за друг, освен за Брет. Или може би и тогава е била привлечена от Ди Джей, но още не го е знаела.

— Какво стана с теб? Защо така отлетя изведнъж… — Франки спря, тъй като второ тяло се промуши през прозореца. То имаше лъскава черна коса, черни дрехи и съвършено прав нос. И шумно скочи в стаята.

— Шшшт — изсъска Франки отново.

— О, боже, съвсем истинска си — Мелъди бе обзета от страхопочитание. — Кожата ти наистина е зеле…

— Тя какво прави тук? — Франки се разкъсваше от ярост и объркване.

— Нямам никаква представа. — Ди Джей сложи пръст на слепоочието си, кръстоса очи и прошепна. — Мисля, че е обсебена от мен.

— Уха! — Мелъди влезе по-навътре. — Какво е това място? — посочи клетката до леглото на Франки. — Бляк, това плъхове ли са?

— Сериозно, кажи тя защо е тука? — сопна се Франки.

Ди Джей долепи устни до ухото й:

— Напоследък е навсякъде. Сори, обмислям да поискам ограничителна заповед.

Топлият дъх по врата й накара Франки да пусне искри и от двете ръце.

— Ех, това ми липсваше — Ди Джей я дръпна към себе си.

— Ами тази маса за какво е? И медните жици? И копчето високо напрежение? — Мелъди питаше с провиснало чене. — Какво е това място?

— Защо се държа така странно предния път? — попита Франки и го отблъсна от себе си, чакайки отговор отчаяно. — Защо просто се изпари? Защо…

— Ти какво? Да не си дъщерята на Франкенщайн, а? — Мелъди се засмя.

— Правнучката му, ако много искаш да знаеш — тросна се Франки. — И ако продължаваш да ме прекъсваш, ще те ударя с ток, както направих на първия учебен ден в стола.

— Това си била ти? — Мелъди се приближи. — Но тогава беше толкова…

Франки сложи ръце на кръста и се втренчи:

— Бяла?

Мелъди кимна. Франки се изсмя презрително:

— Тук хората не са толкова „зелени“, колкото се пишат.

— Мисля, че изглеждаш великолепно — Мелъди се приближи още и посегна към ръката на Франки. — Може ли?

Франки сви рамене, сякаш не я интересуваше.

— Щом искаш.

— Ще ме удариш ли пак с ток? — пошегува се Мелъди.

— Може би.

Със сериозни сиви очи Мелъди се вгледа в изражението на Франки, сякаш то можеше да разкрие истинските й намерения. Дали успя, или не, Мелъди все пак я докосна. Не се страхуваше да прокара ръка по шевовете на китката на Франки. А може би се страхуваше, но въпреки това го направи. Франки изпита уважение.

— Ти искаш ли да пипнеш моята кожа? — попита Мелъди, сякаш и тя беше чудовище.

Франки кимна.

— Като моята е, но е по-студена.

— А, да — Мелъди вдигна очи. — Винаги ми е студено.

— Така ли? На мен пък винаги ми е топло. Може би е от зареждането и другите работи.

— Ей, чакай — Мелъди килна глава на една страна. — Значи наистина се зареждаш? Как става?

— Ехо — Ди Джей посочи към лицето си. — В стаята има и момче, и то хубаво!

Мелъди се засмя. Франки изглеждаше унесена.

Навън пълзящата утринна светлина започна да придава блясък на млечното покритие на стъклото. Но още не бе възможно да се различат ясно очертанията. Калейдоскопът от неясни форми и сенки пред очите на Франки бе предупреждение. Часовете за посещение бяха на привършване.

— Та какво стана с теб? — попита тя Ди Джей, връщайки се към делата на деня. — Защо се направи, че не ме познаваш и избяга?

— Може би аз мога да обясня — помаха неловко Мелъди, отново в ролята на натрапника.

— Точно като истински натрапник… — измърмори Ди Джей. — Има обяснение за всичко.

Франки се огледа къде да седне. Но бързо се отказа, щом Мелъди започна разказа си.

И докато изгряващото слънце отброяваше минутите, нормито разказа, че е влюбена в Джаксън Джекил, за проблемите му с високите температури, майка му, която беше учителката по биология госпожа Джей, умопобъркания му прадядо и как потенето плюс умопобъркания му прадядо даваше Ди Джей Хайд. После продължи да разказва за Бека, ревността, Брет, целувката, инцидента с главата, клипа на Джаксън, изнудването, необходимостта да предаде Франки, четирийсет и осемчасовия срок, който вече беше по-скоро четирийсет и шестчасов, и че самата тя не знаеше как да постъпи.

— Чакай да уточним нещо — Ди Джей целият засия, преди Франки да може да отговори. — Значи излизам и с двете ви?

Мелъди въздъхна:

— Технически погледнато.

— Супер! — той се плесна по ръката сам, за да се поздрави.

Франки докосна задния джоб на дънките му. Чу се пращене и пукване, а после имаше и искра.

— Ох! — извика той и се хвана за дупето.

— Шшшшт — Франки запуши устата му.

— Заболя ме! — изломоти той през ръката й.

— Това беше целта — Франки отстъпи. — Ако не си слушал, това не са добри новини. Нито една дори!

— Добре — той се отдалечи, като помахваше с ръка пред задния джоб.

— Значи ще ме предадеш на Бека? — гласът на Франки потрепери.

— Ами — Мелъди въздъхна, — така смятах да постъпя първоначално, но… — тя пак въздъхна, — сега не знам какво да правя. Не искам да те нараня.

— И защо не? — Франки сведе очи. Една сълза капна върху халата и потече по черната коприна. — Всички само това правят.

Мелъди помисли малко.

— Мисля, че знам как се чувстваш.

— Чакай… — Франки вдигна очи. — Ти да не си РАД?

— Какво е това?

— Това е друг начин да кажеш „чудовище“, но не така обиден — поясни Франки. — Означава Регистриран алдехиден дегенерат.

— Ами, бях, но може би вече не съм — Мелъди се усмихна, сякаш казваше „сбогом“ на стар спомен. По някаква причина посочи носа си. — Но понякога ми се иска да не бях се променяла.

— Защо? — попита Франки, неспособна да си представи защо някой би искал да мине през всичко онова, през което тя минаваше сега.

— Защото когато изглеждаш различно и хората те харесват, знаеш, че харесват теб. А не защото виждат в теб физическа заплаха, която може и да отмъкне гаджето им.

— Какво? — Франки обърса сълзите с ръкава на робата.

— Казвам, че съм на твоя страна — Мелъди се усмихна тревожно, но усмивката й бе красива. — Не искам да се поддавам на заплахи. Искам да се боря. Искам хората да спрат да се плашат толкова от различията помежду си. Така че хора като Джаксън и теб…

— И мен — обади се Ди Джей.

— И Ди Джей да могат да живеят нормално.

— И какво трябва да направим? — Франки посегна към шевовете, но попадна на марлите.

— Първо трябва да измъкнем видеото от ръцете на Бека — каза Мелъди.

— Как? Аз не мога да излизам от стаята си в следващите… — произнасяйки гласно това, то сякаш стана истина.

— И аз не знам — призна Мелъди. — Но знам, че трябва да работим заедно, не можем да се оставим да ни хванат и имаме два дни да свършим всичко.

— О, наелектризиращо! — Франки въздъхна без надежда.

Мелъди подаде дясната си ръка на Франки.

— Участваш ли?

— Участвам — Франки стисна ръката й.

— Няма да е лесно — призна Мелъди.

— Напротив — намеси се Ди Джей и извади нежно от клетката двама от глитератите. Във всяка от двете си ръце държеше по един плъх; целуна ги последователно. — Трудната част ще бъде да се реши чий ще бъда, когато всичко това свърши.

Франки пусна искри, но този път Мелъди не отдръпна ръката си. Франки също не я отдръпна. И двете продължиха да стискат ръце, заздравявайки верността си в битката за толерантност и приемане на различията…

… и обявявайки война в битката за любовта си.