Лийси Харисън
Монстър Хай (5)

Четвърта глава
Условие в зелено

Франки скочи на босите си крака и затанцува под ритъма на Лейди Гага, който все още беше в главата й.

— Значи нямаш нищо против училището? — Вивека потръпна с тънките си черни мигли, без да може да повярва.

Франки размаха ръце над главата си и се завъртя:

— Нямам! Ще си намеря приятели, ще се запозная с момчета, ще обядвам в стола, ще излизам навън и…

— Чакай малко! — прекъсна я Виктор, сериозен като химическо уравнение. — Нещата не са така прости.

— Прав си! — Франки се спусна към светлосиния гардероб, на който с розов спрей пишеше ПОЛИ И РОКЛИ. — Какво да облека?

— Това — Виктор се наведе, сложи чантата до краката й и се отдръпна бързо, сякаш предлагаше салата от марули на прегладнял лъв.

Тозчас Франки смени курса и се насочи към чантата. Естествено, че родителите й се бяха погрижили да й купят нови дрехи за първия учебен ден. „Дали са ми купили плисираната минипола с черния кашмирен потник? О, дано да е плисираната пола с черния кашмирен потник. О, даноданоданоданодано!“

Тя отвори ципа на чантата и бръкна вътре, опипвайки за меките презрамки и гигантската безопасна игла на полата.

— Ох! — Франки отдръпна ръката си, сякаш нещо я бе ухапало. — Какво има вътре? — попита уплашена от допира с острия предмет.

— Това е вълнен костюм — Вивека събра косите си и ги преметна през рамо.

— Много боцка. Като игла.

— Приятен е — настоя Вивека. — Пробвай го!

Франки обърна чантата наопаки, за да избегне нов допир с боцкащата дреха. На пода изпадна шоколадовокафява чантичка за гримове.

— А това?

— Грим — обяви Вивека.

— От Sephora ли е? — попита Франки с надежда. Родителите й все още можеха да компенсират разочарованието й.

— Не — Виктор прокара ръка през грижливо сресаната си и пригладена с брилянтин коса. — От Ню Йорк е. Казва се Fierce & Flawless и е чудесен професионален грим, направен да издържа и под най-ярките прожектори на Бродуей. И въпреки това, не е толкова тежък — Виктор извади от чантата един тампон, напоен със сапун, и потърка ръката си. На тампона се появи розово-жълто петно, а на ръката му — зелена линия.

Франки ахна:

— Кожата ти е зелена!

— Също и моята — Вивека потърка лицето си и там се появи подобна черта.

— Не е за вярване! — ръцете на Франки пуснаха искри. — Винаги ли сте били зелени?

Те кимнаха важно.

— А защо го криете?

— Защото — Виктор отри пръст в анцуга си — живеем в свят на нормита. И мнозина сред тях се страхуват от всички, които изглеждат различно.

— Различно от кого? — зачуди се Франки гласно.

Виктор сведе поглед:

— Различно от тях.

— Ние сме част от много особена група, наследници на онези, които нормитата наричат чудовища — поясни Вивека. — Но ние предпочитаме да се наричаме РАД.

— Регистрирани алдехидни дегенерати — додаде Виктор.

Франки посегна към шевовете на врата си.

— Не ги дърпай! — в един глас извикаха и двамата.

Франки отпусна ръка и въздъхна. — Винаги ли е било така?

— Не, не винаги — Виктор се изправи и закрачи из стаята. — И нашата история, както и тази на много други, е изпълнена с периоди на гонения и преследване. Но когато най-сетне Средните векове останали назад в миналото, нашите заживели открито сред нормитата. Работели заедно, живеели заедно, влюбвали се един в друг. Но през 20-те и 30-те години на XX век това се промени.

— Защо? — Франки се покатери на канапето и се сгуши до Вивека. Ароматът на лосиона от гардения, който тялото на майка й излъчваше, я успокои.

— Филмите на ужасите добиха популярност. Избираха РАД за ролите в какви ли не филми: „Дракула“, „Фантомът от операта“, „Доктор Джекил и Мистър Хайд“. А онези, които не ги биваше за актьори…

— Като прадядо ти Вик — пошегува се Вивека.

— Да, като добрия стар Виктор Франкенщайн — и той се засмя при спомена за дядо си, — който не можеше да си научи репликите, и ако трябва да съм честен, беше доста скован. Затова дадоха ролята му на едно норми, Борис Карлоф^[1].

— Звучи забавно — Франки уви пръст около копринения колан на халата си, мечтаейки да бе живяла в онези времена.

— Да, беше — Виктор спря да крачи и я погледна в очите, а усмивката му посърна, — докато не пуснаха филмите по кината.

— Защо?

— Защото в тях нас ни обрисуваха като ужасни, зли и кръвожадни врагове на хората — Виктор продължи да крачи. — Децата на нормитата пищяха от ужас, щом ни зърнеха. Родителите им спряха да ни канят на гости. Всички отказваха да работят с нас. За един миг се превърнахме в изгнаници. РАД станаха жертви на насилие и вандализъм. Бе дошъл краят на спокойния ни живот.

— Никой ли не оказа съпротива? — попита Франки, докато в ума й се редеше върволица от исторически битки, водени по сходни причини.

— Опитахме — при спомена за провала Виктор скръбно поклати глава. — Протестите бяха напълно безсмислени. По-безстрашните почитатели на ужасите ги превръщаха в безумни сесии за раздаване на автографи. А всяко по-радикално действие от наша страна щеше да ни превърне в разярените чудовища, от които нормитата се страхуваха.

— И какво направихте тогава? — Франки се притисна по-близо до майка си.

— Таен сигнал за тревога беше разпратен до всички РАД с призив да напуснем домовете и работните си места и да се съберем в Салем, където живееха вещиците, с надеждата, че те ще ни приютят заради сходната ни участ. Заедно можеше да създадем ново общество и да започнем отначало.

— Но нали още през 1692 година е организиран процес срещу вещиците и те били унищожени?

Виктор плесна с ръце и посочи към дъщеря си с жеста на възторжен телевизионен водещ:

— Именно! — и той се прехласна с гордост по вградените й енциклопедични познания.

Вивека целуна Франки по челото:

— Колко жалко, че зомбито, което разпрати тревогата тогава, не бе така умно като теб.

— Ммм, да — Виктор приглади косата си. — Не само че отдавна вече нямало вещици, ами взел, че объркал и Салемите и наместо да даде координатите на Салем в Масачузетс, ни дал тези на Салем в Орегон^[2]. Всички РАД осъзнали грешката, но нямало време да променят посоката. Трябвало да се измъкнат, преди да бъдат арестувани и хвърлени в затвора. Когато пристигнали в Орегон, решили да използват случая разумно. Събрали парите си, маскирали се като нормита, построили Радклиф Уей и положили клетва да се бранят един друг. Надеждата ни е един ден отново да заживеем открито, но дотогава не трябва да се отличаваме от другите. Ако ни разкрият, ще трябва отново да бягаме в изгнание. Домовете, кариерите, животът ни — всичко ще бъде разрушено.

— Затова трябва да покриваш кожата си с грим и да криеш болтовете и шевовете на врата си — рече майка й.

— А твоите къде са?

Вивека повдигна черния шал и й намигна. Два лъскави болта намигнаха на свой ред.

Виктор разтвори ципа на якето с висока яка и показа харддиска си.

— Наелектризиращо! — прошепна Франки със страхопочитание.

— Ще отида да приготвя закуската — Вивека се изправи и приглади гънките на роклята си. — Към грима има и DVD с инструкции. Трябва да започнеш да се упражняваш още днес.

Родителите й я целунаха по челото, но тъкмо да затворят вратата, Вивека подаде глава и каза:

— Не забравяй, че докато почнеш училище, насън да те бутнат, трябва да знаеш как става — и с това леко затвори вратата.

— Добре — Франки се усмихна при мисълта, че този потискащ разговор всъщност бе завършил доста приповдигнато. Започваше училище!

За да не дращи погледа й, Франки подритна настрани противния вълнен костюм като умряла катерица. Този сезон вълнените костюми не бяха на мода.

За по-сигурно все пак тя се допита до специалното издание „Отново на училище“ на Teen Vogue и както подозираше, на мода тази година бяха ефирните материи, крещящите цветове, тигровите и леопардовите шарки. Шаловете и тежките бижута бяха задължителни аксесоари. Вълната бе толкова демоде, че скоро нямаше никакъв шанс да дойде отново на мода.

Статиите в Teen Vogue, Seventeen и CosmoGirl отвориха очите на Франки. Всички те призоваваха читателите си да бъдат себе си, да бъдат естествени, да обичат телата си и да бъдат „зелени“! Точно обратното на онова, което Вик и Вив й казаха.

„Хммммм!“

Франки се обърна към голямото огледало, подпряно на жълтия гардероб, разтвори халата и огледа тялото си. Силно, мускулесто и с изящни пропорции, съгласи се тя със списанията. Е, какво, ако кожата й бе зелена, а пък крайниците й пришити с конци? Според списанията, които бяха в крак с времето, за разлика от родителите й („Без да ги обиждам!“), тя трябваше да обича тялото си такова, каквото е. И тя го обичаше! Следователно, ако нормитата четяха списания (а те явно ги четяха, щом бяха вътре в тях), те също щяха да я обикнат.

Освен това тя бе принцесата на татко. А кой не обичаше принцеси?