Лийси Харисън
Монстър Хай (11)

Десета глава
Болтове и джаджи

Дъждът продължи да вали и в събота. Франки отвори чадър с размерите на цял стадион и цвят на изкуствена трева и затича през пороя. Въпреки солидното количество водоустойчив грим Fierce & Flawless, дневната светлина струеше през бледозелената материя и хвърляше зеленикав оттенък върху ръката й.

Ха!

Копнееше да сподели иронията на живота с момичетата в черния „Кадилак Ескалейд“, но това бе невъзможно. Те трябваше да повярват, че е норми. И родителите й, които я наблюдаваха от вратата, мълчаливо й напомняха този факт.

Извърна се да им помаха за довиждане.

Виктор и Вивека помахаха в отговор, без да могат да скрият зад усмивките тревогата, която се четеше в очите им.

— Приятно прекарване в библиотеката! — Вивека успя да надвие тътнежа на гръмотевицата и се загърна още по-плътно в черния шал.

— Благодаря — мъничка искрица се отскубна от пръстите на Франки и запрепуска нагоре по дръжката на чадъра. Това бе първата й лъжа. Терзанието я гореше, тежеше й, мъчеше я. По-силно, отколкото си представяше. Но ако родителите й знаеха, че бе тръгнала на спа за нормита с Блу, Лала и две наелектризиращи момичета, които бе зървала по коридорите в училище, но не познаваше лично, те сигурно щяха да подчертаят опасностите за кожата от солариума. И след като Лала подхвърли, че откакто свят светува, децата лъжат родителите си, тя реши да опита. Нали в крайна сметка точно това искаха Вик и Вив от нея? Да не се отличава от останалите нормита. И щом те ходеха на спа…

Блу показа лицето си от предния прозорец. Русите къдрици бяха струпани на главата й като карамелов сладолед във фунийка, а ангелското й лице бе почистено от грима.

— Добър ден, господин Щайн. Добър ден, госпожо Щайн — тя помаха, ръцете й бяха покрити с дълги лилави ръкави.

— Здравей, Блу — отвърнаха те и на лицата им се изписа облекчение.

Франки се усмихна. Нямаше човек на улицата, когото родителите й да не познават. Не след дълго и тя щеше да познава всички.

— Как се отразява дъждът на леля ти и чичо ти? — попита Виктор и въпросът му издаде приятелска интимност.

— Чудесно — тя отвори уста и повдигна лицето си към застланото с облаци небе. Чувство на завист загриза Франки и тя зажадува за деня, в който ще може да усети целувките на дъжда по лицето си със същата волност. Но дотогава…

Побърза да се качи в джипа, преди дъждът да е размазал грима й, а сетне влезе в неравна схватка с чадъра, който сякаш си бе наумил да измокри меките светлокафяви кожени седалки на скъпото возило, преди Франки да успее да го затвори. Вътре миришеше на смола.

— Така! — тя остави на пода зелената си чанта. — Пътуването ще е доста вълнуващо.

— Благодаря — усмихна се Лала и устните прегърнаха любовно зъбите й.

— Купиха го от Биондже^[1] — пошегува се Блу.

— Няма ли да е по-точно от Джей Би? — каза тъмнокосата непозната до нея.

— Аз пък съм за Джионсе — обади се момичето до прозореца.

Всички се закискаха.

— Аз съм Франки — усмихна се, но не подаде ръка.

— Клео — отвърна момичето до нея. Имаше тъжни очи, със същия електриковосин цвят като тениската с голо рамо, и най-наелектризиращите кичури. Франки не разбираше как може това екзотично, красиво лице да бъде така тъжно. Какво можеше да не й е наред? Дали тигровите чорапи й бяха тесни? — Не знаех, че господин и госпожа Щайн имат дъщеря.

Момичето от другата страна на Клео се закиска.

— Мен ли имаш предвид? — Франки се размърда неспокойно.

Клео повдигна вежди и кимна бавно, сякаш казваше: „Че кой друг?“.

— Ами, цял живот ме обучават вкъщи, затова…

— Хей, Франки — намеси се Блу, — познаваш ли Клодин?

Клодин извърна лице от прозореца.

— Здрасти — рече тя, докато отваряше пакет био пушено пуешко месо. С жълто-кафяви очи, плетеница от кестеняви къдри и дълги нокти в бронзов лак, Клодин изглеждаше точно толкова поразяващо, колкото и Клео, но по един по-див, варварски начин. Но стилът й бе по-смирен: типично американски, с нотка на холивудски блясък от отминалите времена. С прилепнало черно сако, лилаво горнище с качулка, тъмни дънки и цяла шепа пластмасови гривни тя сякаш бе излязла от страниците на каталога на J.Crew. Същото не можеше да се каже за кожения шал, който надничаше изпод сакото й, в нежен бежов цвят. Франки започна да се поти само докато го гледаше. В колата на Лала бе горещо като на Меркурий.

— Приятно ми е — Франки сияеше. Скръсти ръце върху ужасната плетена рокля с висока яка и цвят на праскова — в тон с грима й, в случай че се размаже. Строгата прическа бе така оформена, че да прикрива лицето й. Колкото до черните чорапи и равните ботуши над коляното, те бяха плод на едночасовия спор с Вивека, който Франки за щастие спечели. Майка й наистина ли очакваше да обуе тези чорапогащи с цвят на праскова? Можеше и да ги обуе, ако бе малко момиченце, което отива на конкурс за красота, но Франки търсеше приятели.

— Готови ли сте? — Лала усили звука на стереото и парчето на Black Eyed Peas оглушително загърмя от колоните.

Усещам, че тази вечер ще бъде страхотна…

— Готови! — извикаха те.

Лала натисна газта и гумите пронизително изпищяха, докато излитаха от задънената уличка.

Усещам, че тази вечер ще бъде страхотна…

Момичетата паднаха назад и избухнаха в смях.

— Това ще се хареса на родителите ти — Блу заподскача в едно с пулсиращия ритъм на песента.

— Много важно — сви рамене Франки. Не искаше да мисли за родителите си. Не искаше да мисли за зелената кожа, за нормитата или пък за болтовете, които я гъделичкаха след сутрешното зареждане. Искаше само едно — да може да се наслади на деня с момичетата в спа центъра. Но не посредством имплантиран спомен или на DVD под наем. Искаше да поеме деня в гърдите си, да го изживее, да усети аромата му, да го почувства, да го запомни завинаги.

— Ей, Ла — Клодин се наведе напред. — Може ли да намалиш парното? Пуешкото ми ще се разложи.

Франки се усмихна. Наистина беше задушно.

— Защо не свалиш шала? — предложи тя, като се стараеше да им покаже, че не се стеснява да се намеси в разговора.

— Аааааа — извика Блу. — По-добре да не го прави.

Всички прихнаха да се смеят. Само Клодин погледна ядно Франки с жълтеникавите си очи и изръмжа хем нежно, хем предупредително: „Новата, внимавай!“

— Извинявай — измънка Франки. Искаше й се да вземе обратно думите, които бяха засегнали Клодин. — Само се опитвах да помогна — тя стисна вълната на чувалоподобния си пуловер. — Аз се изпотих от тази яка на пуловера, затова си помислих, че… — солидната златиста подметка на Клео се стовари върху крака й. — Оу! — тя пусна искри.

Клео и Клодин си размениха бърз поглед.

Франки седна върху ръцете си, за да спре искрите.

— Що ме ритна?

— Исках да ти спестя неудобството — отвърна Клео.

— Моля? — Франки се наведе да разтрие болното място.

— Клео знае какво говори — Лала спря музиката.

— Какво искаш да кажеш?

— Че имаш опит в неудобните ситуации — Лала спря на светофара.

Единственият звук в колата бе скърцането на чистачките.

— Какво значи това? — попита Клео с вид на човек, който не се нуждаеше от обяснение.

Очите й срещнаха тези на Лала в огледалото.

— Означава, че цяла седмица се прегръщаш пред всички с момчето, в което съм влюбена.

Франки умираше да знае за кого говореха, но предпочете да замълчи. Не се знаеше кого може да засегне този път.

— Ти наистина ли мислиш, че го целунах заради себе си? — в гласа на Клео се долавяше истинска болка.

— Ами… да — отвърна Лала.

Светофарът светна зелено.

— Тръгвай! — Блу подкани леко Лала. Тя натисна газта внимателно и колата плавно пресече мокрото кръстовище. Лала премигна няколко пъти, сдържайки напиращите сълзи.

— Ла, направих го заради теб — Клео я докосна по рамото. — Той се мотаеше с новото момиче, Мелодорк, и… аз…

— Какво? — подсмръкна тя. — Тя е по-хубава от мен, така ли?

— Не! — извикаха Блу, Клодин и Клео в един глас. Повечето хора вероятно биха казали, че с класическата си красота пред необичайния стил на Лала Мелъди бе по-красивата от двете. Но под готическия стил на Лала, потулена дълбоко, в очите зад размазания грим, се таеше една смълчана увереност. Далеч по-мъдра за годините си, Лала беше стара душа с младежки чар. Това необичайно съчетание даваше увереност на Франки, че няма невъзможни неща.

— Ла, ти превъзхождаш Мелодорк стократно — изрече Клео гневно.

— Вярно е — Клодин пъхна парченце пуешко в устата си.

— А и тя беше започнала масивна атака и ако някой не се бе намесил спешно, щеше да го изгубиш за втора поредна година — рече Клео.

Франки спря очи върху Клео. В тях се четеше уважение: красива, предана и самоотвержена. Нормитата се издигаха в очите й.

— Ди Джей знае, че аз съм с Дюс — продължи Клео. — Той знае, че една целувка от мен не значи нищо. Но Мелодорк не знае това. И тя…

— Е по-красива от мен — въздъхна Лала.

— Не е вярно! — настояха и трите момичета.

— А на мен знаеш ли какво ми е? — въздъхна Клео. — Мелодорк целуна Дюс пред всички, за да си върне — гласът й заглъхна…

— На него не му хареса! — настоя Клодин, сякаш водеха този разговор за първи път. — Просто беше в шок. Това е всичко.

— Знам, знам — Клео докосна крайчеца на окото си със синята тениска и смръкна обратно всичко, което напираше да излезе през носа й.

— Добре, добре, вярвам ти — Лала се предаде. — И без това вече няма значение. Приключих с него. Видя ли как се изпоти след целувката? Можех да се огледам в челото му.

— Иска ти се! — закачи я Блу.

Всички се засмяха.

Франки се усети като натрапник. Погледна навън през мокрия от дъжда прозорец; очите й срещнаха изпитото и брадясало лице на мъж в бяла киа, чийто пръст работеше извънредно за свободата на нещо, което упорито отказваше да излезе от носа му. За късмет, преди да бе успял да го покаже на света, Лала зави наляво.

— Пристигнахме — гласът й прозвуча приповдигнато. Паркира джипа под бялата тента и подаде ключовете на пиколото.

— Никога не бих те наранила. Трябва да се държим една за друга — Клео дръпна Лала и я прегърна.

— Знам. Извинявай!

Франки се усмихна с цялото си същество. Усещането да бъде част от сплотената им група я изпълваше с щастие и тя мълчешком даде клетва никога да не ги разочарова.

Влязоха през въртящата се стъклена врата със златни рамки и се озоваха в нещо, което можеше да мине за утроба на норми. Бледа светлина създаваше уют, а наоколо се носеха приглушени гласове и звук от слабо течаща вода.

— Здравей, Сапфир — прошепна Лала приветливо и подаде картата на блажената брюнетка зад бюрото със запалените свещи.

— Добър ден, госпожице — Сапфир бавно пъхна картата в машината, преди да я върне. — На сауна ли идвате?

— Да — Лала отвори книжка със зелени талони за гости и откъсна четири. — Блу ще се кисне в солните бани, Клео иска масаж на цялото тяло, Клодин има нужда от кола маска…

Те се засмяха.

— Стига де! — излая Клодин.

— А това е Франки. Тя ще ползва солариума.

— Здравей — Франки се усмихна. Очите й обходиха стъкления шкаф зад главата на Сапфир, докато ръката й напипа портфейла.

— Тези кремове имат ли ефект? — тя посочи към серията „Без белези“.

— Гарантирано, за сто дни скриват значително белезите — рече с гордост Сапфир. — И колкото и да не е за вярване, основната съставка са мустаци от гризачи.

— Колко струват? — попита Франки, докато потъркваше с нокът релефните цифри на кредитната карта на баща си.

— Хиляда и сто за членове, хиляда и триста за гости.

— О! — Франки пусна картата обратно в чантата. „Може би глитератите ще помогнат за белезите!“

— Не се тревожи — успокои я Лала. — Солариумът ще свърши отлична работа.

— Добре — Франки кимна, сякаш това беше уместен резервен план, макар че силно се съмняваше в резултата.

След като натисна няколко клавиша на компютъра, Сапфир подаде на Лала четири ключа: — Намаасте^[2] — изгука тя и тръсна кафявата си опашка, докато се покланяше.

В съблекалнята жените вървяха с леки стъпки по кремавата пътека, покрити единствено от плюшените халати на спа центъра и руменината на отмората. Едни от тях сушаха косите си, а други одумваха внезапното напълняване на инструкторите си по пилатес, но повечето бяха щастливи просто да се разхождат наоколо, докато частите им на нормита се поклащаха свободно.

Франки изпита силен подтик да пусне искри:

— Голи ли трябва да се събличаме?

Момичетата се засмяха на наивността й.

— За пръв път ли идваш на спа? — попита Клео, в чиито очи вече нямаше и следа от предишната тъга. Вместо това искряха подозрително.

— Да — призна Франки.

Клео повдигна вежди с любопитство. Франки се направи, че не забелязва.

— Ето — Лала подаде на всяка по един ключ. С едно завъртане Франки отключи шкафчето от тъмно дърво. Вътре имаше плюшен халат и меки пантофи.

— Наелектризиращо! — рече тя, дивейки се на откритието си. Но облекчението й бързо се смени от паника, след като видя халата отблизо. Без яка и точно под коляното, той щеше да остави на показ шевовете и болтовете й, а тях дори гримът нямаше как да скрие.

Клео и Лала започнаха да се събличат, докато спокойно обсъждаха септемврийския бал.

— Ясно е, че ще ходя с Дюс — рече Клео без помен от съмнение, че превъзхожда Мелъди.

— А аз трябва да си намеря нова любов — Лала пристегна колана и потърка ръцете си, за да се стопли, макар че вътре бе топло. — Ти с кого искаш да идеш? — обърна се към Клодин.

— Не съм решила — момичето грабна халата и тръгна към кабинките. — Пък и братята ми кого ли биха оставили да ме заведе на танци — довърши тя през рамо.

— Наистина непрестанно бдят над нея — поясни Блу, пръскайки с безплатната вода за лице Evian вътрешността на черните си гумени ботуши. — Аз не съм влюбена в никого, тъй че ще ходя с Клодин — тя сви рамене. — Какво толкова, голяма работа! Ами ти, Франки?

— Не знам — Франки седна на пейката и прегърна халата като възглавница. — Продължавам да мисля, че този Брет е много чаровен.

— Успех тогава с Бека — Клео върза копринената си черна коса на опашка и сложи розов гланц на устните. — Вкопчила се е в него като секундно лепило.

— Притиснала се е по-силно от прозрачно фолио — додаде Лала.

— Циментирала се е като лак за коса — закиска се Клео.

— Обсебила го е като „Екзорсистът“^[3] — съумя да се включи и Лала.

— Стиснала го е по-здраво от стиснато дупе — обади се и Блу.

— И има по-силна конкуренция, отколкото в American Idol — Франки изпъчи гърди и завъртя прелестите си като истинска дива.

Момичетата избухнаха в смях.

— Много добре! — Блу вдигна ръка с лилавата ръкавица.

Франки я шляпна без нито една искра да изскочи от пръстите й.

— Не ми се иска да те разочаровам… — Клодин се върна обратно в разговора по халат и пантофи, но по някаква причина не бе свалила яката. Франки не се осмели да коментира отново. — Но това момиче ще те смаже, ако те хване с Брет.

— Не ме е страх — Франки отметна коса назад. — Гледала съм всички тийнейджърски филми. Накрая доброто момиче винаги получава момчето.

— Да, но това тук не е филм — Клео потърка лице, сякаш нещо невидимо я бе ударило. — А и Бека не си поплюва. След като целунах Брет на игра на бутилка, тя ме нокаутира.

— Така ли? Но нали точно това е целта на играта — Франки тайничко се запита какво ли бе да целунеш РАД-прекрасните устни на Брет.

— Ами всъщност бутилката не спря точно пред Клео — поясни Лала шеговито.

— А и Дюс беше в Гърция… — дяволито пламъче затанцува в очите на Клео. — И все пак… нямаше нужда да ме удря с юмрук!

— Ох! — Блу се зачеса по пищялите. — Трябва да се накисна, преди да съм стигнала до кокала — тя завърза халата и се втурна към вратата с матирано стъкло и надпис „Солни бани“. Все още не бе свалила ръкавиците и ботушите.

Появиха се две жени с униформи и папки в ръце.

— Госпожица Улф? — каза по-възрастната блондинка с усмивка. — Аз съм Тереза и ще направя кола маската днес.

— Чакайте. Къде е Аниа? — попита Клодин, а в очите й се четеше паника.

— На семинар — отвърна Тереза. После с жест посочи коридора и подкани Клодин да вървят към стаите за процедури. — Оттук.

Клодин се изправи, стисна горния край на халата и последва Тереза. Преди да излезе, погледна назад към момичетата и кръстоса очи, за да покаже, че не бе доволна от заместничката.

— Клео, готова ли си? — попита втората жена, надвиквайки бученето на сешоарите. Поднесе й купа грозде.

— Благодаря ти, Блайт — Клео взе гроздето и помаха на останалите.

— Солариумът е в стая номер 13 — каза Лала с тракащи зъби. — Първо прочети инструкциите и тогава се събличай, че там е доста студено. Аз отивам в сауната.

— Добре, благодаря — Франки се усмихна, отдъхнала, че не трябваше да се съблича пред тях.

Стая тринайсет миришеше на слънце и пот на нормита. „Лала сигурно има проблеми с оросяването“, мислеше си Франки, защото вътре бе доста топло. Заключи вратата, а сетне я барикадира и със стол. Дъгообразно легло, което приличаше на рожба на любовта между хамър и ковчег, я очакваше. Малка пластмасова възглавница и сгъната кърпа стояха прилежно върху дезинфекцираното стъклено легло.

След като прочете инструкциите, опасенията на Франки се потвърдиха. Петнайсет минути в солариума нямаше да решат проблемите й. Нямаше да накарат Брет да я харесва. Нямаше да избелят кожата й. Нищо нямаше да помогне. Но пък можеше отново да изпита онова приятно усещане, което я изпълни под слънчевите лъчи в „Маунт Худ Хай“. Онзи заряд от слънцето бе по-силен от всичко, което Кармен Електра някога й бе давала, а топлината му се бе разляла по тялото й чак до шевовете на глезените. А дори и да не бе така приятно, какво толкова? Тогава тези петнайсет минути щяха да станат част от нейния нищожен, но растящ жизнен опит.

Замаяна от очакване и благодарна за уединението, Франки съблече полото и го захвърли в ъгъла. След миг вече бе положила глава на възглавницата само по болтовете и шевовете, които баща й бе дал, слой грим и чифт защитни лепенки за очи.

Прокара пръсти по стената зад главата си, докато напипа копчето и го натисна. С едно щракване всички флуоресцентни лампи се включиха. Тя дръпна капака и се намести удобно.

„Аааааах. Ето го и онова усещане…“ съвсем като преди.

За разлика от зареждането у дома, което течеше през болтовете, тук то проникваше през всяка частица от кожата й. Разликата бе същата като между глътка вода и цяла вана. Беше абсолютно наелектризиращо.

Пред погледа й изникнаха образи — вървеше по бикини на закътан плаж с Брет. Приели топлината на слънцето, болтовете, твърдият като скала зелен корем и шевовете й събуждаха поета в него и го вдъхновяваха да пише стихове. Фин пясък топлеше пространството между пръстите на краката й, а среднощният огън пукаше и хвърляше искри в мрака. Притиснати един в друг, те разказваха историите на мъчителния двойствен живот, който бяха принудени да водят, и намираха утеха в прегръдките си.

„Аааааааах…“

Образите бяха така истински, възможни, че тя дори можеше да ги надуши. Почернели гумени бонбони тлееха на огъня, докато устните им говореха с езика на любовта… Дим се виеше наоколо… Зловоние от опърлена коса…

ААААААААААА!

— О, не! — Франки се изправи рязко, но главата й се удари в стъкления похлупак. Махна лепенките от очите си и видя ивици дим да се издигат от шевовете на глезените й. Болтовете й пускаха искри като фойерверки.

„О, не, о, не, о, не, о, нееееееееее!“ Разтреперана и объркана, тя натисна жълтото копче на стената, за да изключи машината, но това добави нови десет минути към сеанса.

— Спри! Спри! — тя заудря тлеещите шевове, но от страх започна да пуска още повече искри.

Пресегна се към черния шнур на стената и го дръпна. Той не се помръдна. Опита отново, и отново…

Искри хвърчаха навсякъде. Ненадейно, от ръката й излезе искра, пропълзя по шнура и се вмъкна в контакта.

ПУК!

Стаята потъна в мрак.

— Защо спря токът? — извика някой панически от съседната стая. Приличаше на Клео.

Няколко гласа, едни уплашени, други — развеселени, се сляха в общ тревожен хор. През процепа под вратата Франки зърна мъждукаща светлина от свещи и чу забързани стъпки да притичват покрай стаята.

— Нещо гори ли? — попита неспокоен женски глас.

Без да обръща внимание на изгорелите шевове, Франки се облече набързо и се шмугна в тъмния коридор. Последва червените знаци „Изход“, докато стигна задния вход, а после изтича навън в поройния дъжд, без да се обади на никого.

Пушекът се издигаше на талази от святкащото й тяло като евтин ефект във второкачествен филм на ужасите. Въпреки това, стисна зъби и не заплака. Нали си бе получила деня в спа центъра? Пое го в гърдите си, изживя го, усети аромата му, почувства го. И за зла беда щеше да го запомни завинаги.

Телефонът звънна. Беше Блу. После Лала. После Блу. После пак Лала. Прехвърли обажданията на гласовата поща.

След като вървя десет километра под дъжда, Франки зави по Радклиф Уей. Крайниците й бяха разхлабени, енергията изчерпана. Но пак стисна зъби. Трябваше да съхрани издръжливостта си за неизбежното конско. „Къде си била?! Какво си направила с тока? Ами ако някой те беше видял? И какво си мислиш, че правиш, да вървиш толкова дълго с толкова малко заряд? Знаеш ли колко е опасно? Не само за теб, а и за всички ГАД! Франки, колко пъти…“

Точно в този миг зелен джип БМВ мина край нея, гумите прорязаха локвата и водата се надигна като Червено море. Едната вълна заля вратата на джипа до шофьора. Другата оплиска Франки.

Този път сълзите рукнаха от очите й.