Лийси Харисън
Монстър Хай (27)

Двадесет и шеста глава
Гореща каша

Докато крачеше по верандата напред-назад, Мелъди си мислеше за онези навиващи се кученца, които бе виждала в мола. Те джафкаха, вървяха, сядаха, обръщаха се и пак вървяха. После се удряха в страничния парапет и падаха на задните си крака. С малък скок се изправяха пак на четири лапи, готови да почнат отново да джафкат, да вървят, да сядат и да се обръщат. Точно като тях, и тя се движеше, но никога никъде не стигаше.

Какво трябваше да направи? Дали да си изгуби времето, преследвайки несъществуващо чудовище, или да измисли начин как да изтрие клипа от айфона на Бека? Да подкупи Хейли? Да разкаже всичко на Кандис? Да потърси Джаксън? Да се върне обратно в Бевърли Хилс? Бе готова да действа. Но не знаеше какво точно да предприеме.

Шум от кецове по паважа привлече вниманието й. Строен силует тичаше по улицата към нея.

— Мелъди! — извика той.

— Джаксън?

Тя се затича към него, тласкана от силата на своето разкаяние.

— Толкова съжалявам! — тя го обгърна с ръце по средата на Радклиф Уей. — Не биваше да те оставям да си тръгнеш без мен. Бях объркана. Трябваше да избера. И избрах теб. Искам да кажа, че избирам теб. Но сега…

Мелъди отпусна хватката си. Косата му миришеше на пот и амоняк.

— Къде си бил?

— Джаксън! — госпожа Джей изтича от къщата по халат. — Слава богу, че си добре.

Мелъди погледна надолу по тъмната улица, без да може да срещне очите на госпожа Джей. Само след четирийсет и седем часа синът й ще бъде обявен за „чудовище“ и вината за това ще е изцяло на Мелъди. Ето колко струваше думата й, имаше по-кратък живот от едно суши.

— Здрасти, мамо — Джаксън я гушна. — Добре съм.

— Благодаря ти! — тя взе лицето на Мелъди с две ръце и я целуна по челото. — Благодаря ти, че го намери.

Мелъди се насили да се усмихне, а после сведе очи.

— Хайде, ела да се прибираме — госпожа Джей дръпна сина си за ръката. — Знаеш ли колко е опасно за теб да се разхождаш по улиците тази вечер?

— Мамо, аз съм с Мелъди, не се разхождам по улиците.

— Поне не стойте на пътя! — рече тя.

Джаксън обеща да не се бави много, после улови Мелъди за ръка и я поведе към дома й.

— Кога станахте такива приятелки с майка ми? — попита той.

Мелъди отвърна с хладна усмивка.

— Може би наистина трябва да се прибираш вкъщи — каза тя, докато се качваха по стълбите към верандата.

— Защо? — Джаксън свъси вежди. — Я да видим кой страда от раздвоение на личността, аз или ти?

— Какво?

— Какво стана с „Аз избрах теб“ и „Не биваше да те оставям да си тръгнеш“? — той седна на люлката и се залюля весело.

— Джаксън. — Тя нежно го залюля. — Има много неща, които не мога да ти кажа и…

— О, и това е по-лошо от всичко, което знаеш за мен?

Имаше право.

Вятърът, все така на пориви, ту шумолеше в листата, ту пък ги стаяваше в мълчание. Сякаш се опитваха да обяснят нещо, но и те не знаеха как. Мелъди разбираше безсилието им.

— Случи се нещо ужасно и вината за това е моя.

Той погледна към другата страна на улицата и въздъхна:

— Дюс.

— Не! — сопна се тя, леко обидена.

Раменете му се отпуснаха.

— Какво тогава?

Мелъди пое дълбоко дъх, но пак не можа да събере достатъчно кураж да проговори. Ами ако я изостави? Тогава нямаше да има никого. Но как можеше да скрие от него? След четирийсет и един часа и сам щеше да научи…

Седна до него.

— Хм, помниш ли онзи… — тя спря, да събере кураж.

— Какво?

— Онзи клип, на който се превръщаш в… знаеш в кого?

— Да.

— Ами… — тя пое дълбоко дъх и тогава…

БекагонамериланателефонамиизаплашвадагодаденамедиитеосвенаконеуспеяданамеряоновазеленочудовищекоетосецелувашесБрет — тя стисна силно очи, сякаш се готвеше да получи шамар.

Но Джаксън не вдигна и пръст. Не скочи на крака, нито почна да обикаля. Не хвана главата си с две ръце и не почна да крещи „Защо аз?“ към беззвездното небе. Просто си седеше и се полюшваше напред-назад, обмисляйки мълчаливо опасността.

— Кажи нещо.

Той обърна лицето си към нея:

— Знам къде е.

Мелъди шляпна коляното си:

— Хайде, стига. Това не е шега.

— Аз не се шегувам.

— Значи, тя е… истинска?

— Съвсем.

— Ти откъде я познаваш?

— Ди Джей ме отведе при нея — той се засмя. — Мисля, че си пада по нея.

— Не!

— Да!

— Не.

— Да.

— Не, това не е истина.

— О, да, истина е — Джаксън се разсмя. И какво друго му оставаше?

Мелъди се изправи и започна да обикаля наоколо. Дали все още не беше на операционната маса на Бо и всичко това бе халюцинация от упойката?

— Значи, технически погледнато, ти си имаш приятелка?

— Не съм много сигурен, че вече са говорили по въпроса, но тя изглежда хлътнала по него.

— Добре — Мелъди се успокои. — Предполагам, че това е правилният начин, нали? Можеш да ме заведеш при нея. Ще видя какви са й спатиите и после ще я предам на Бека.

— Не, не можеш.

— Защо?

— Защото Ди Джей я харесва. Не мога да му причиня това… нито на себе си или на когото и да е… Той ми е нещо като брат.

— Ами ти? Майка ти? Ние? — гласът й потрепери. — Ако Бека покаже клипа на полицията, те ще те вземат за чудовище. Може да те арестуват или да те изселят от Салем.

— Не мога, Мели — каза той тихо. — Тя беше сладка.

Охотата на Джаксън да жертва себе си за това нещо я накара още повече да го харесва. Той имаше характер, сърце, принципи. И явно ценеше романтичните взаимоотношения. А и се целуваше по-добре от Старпъпкис. Нямаше нужда да излиза с толкова момчета, с колкото бе излизала Кандис, за да знае, че тези качества бяха рядкост. Именно затова щеше да направи всичко възможно да го спаси дори ако се наложеше да прибегне до мъничко нечестност.

— Разбира се — тя сложи ръка на рамото му. — Все ще измислим нещо.

Той въздъхна с усмивка:

— Благодаря ти.

— Ей — подхвана Мелъди въодушевено, — хрумна ми друг начин, по който може да си върнем онзи клип. В стаята ми е. Искаш ли да го видиш?

— Разбира се — Джаксън се изправи, пъхна ръце в джобовете и последва Мелъди по неравните стъпала към стаята й.

— Шшшшт — тя допря пръст до устните си. — Всички спят. — И затвори вратата, щом влязоха.

— Така, да видим къде са ми записките — тя почна да ровичка по кашоните.

— Записките? — Джаксън неловко премести тежестта от единия крак на другия.

— Знам, че ги скрих тук някъде. Всичко трябва да прибирам заради Кандис. Все си вре носа в чуждите работи.

— Имаш ли нещо против, ако включа вентилатора? — Джаксън се приведе в нишата под леглото.

— Защо? Топло ли ти е?

— Малко.

— Мисля, че е в стаята на Кандис.

— Не, тук е — той посегна да го включи в контакта.

— Спри! — с един скок Мелъди се добра до него и изтръгна кабела от ръцете му. — Обичам да ми е топло.

— Тук е направо парна баня — отвърна той, после я погледна и изведнъж зяпна. — Не, забрави! Не можеш да ми го причиниш. Не е редно! — той посегна към кабела, но не успя да го вземе.

По челото му изби пот.

— Опитвам се да ти помогна.

— Не по този начин — той обърса чело.

— Това е единственият начин.

Тогава тя си спомни термоодеялото, дръпна юргана от леглото и го хвърли на главата му.

„Само още няколко секунди…“

— Мелъди, спри! — той удари одеялото, но Мелъди го затисна с прегръдката си.

— После ще ми благодариш.

— Ще ме удушиш!

— Ще те спася!

Той спря да се съпротивлява.

— Джаксън?

Той не издаде ни звук.

— Джаксън?

Тишина.

— Джаксън? О, боже, моля те, не умирай! — тя го отви.

Очилата му ги нямаше. Косата му бе мокра. Страните му бяха зачервени.

— Пак ли ти?

— Здрасти, Ди Джей — Мелъди сияеше. — Искаш ли да видиш Бомбичка?