Лийси Харисън
Монстър Хай (8)

Седма глава
Зона без приятели

Звънецът за обяд затутка като сигнал „заето“ в телефонен разговор. Откриването на учебната година в „Мърстон Хай“ официално бе завършило. Училището вече не бе онова тайнствено място от мечтите на Мелъди, изпълнено с безгранични възможности и простори, на които да окачва своите надежди за утрешния ден. Беше всъщност ужасно нормално. Разочарованието бе подобно на онова, което човек изпитва след месеци флирт в интернет, когато най-сетне, след дългото очакване, реалността има последната дума и разрушава всички илюзии със своята неопровержимост. Училището беше скучно, предсказуемо и далеч по-привлекателно на снимките.

Правоъгълната тухлена сграда с цвят на горчица бе по-обикновена от кутия дъвки. Смесицата от миризма на пот, моливи, гумички, учебници, тетрадки, която без съмнение щеше да й докара главоболие още преди два часа, също беше съвсем обичайна. Глупавите надписи, издълбани по чиновете, като „Захапи ме, Лала!“, „Вик за бик“ и „Зубър без глутен“, бледнееха, в сравнение с онези, които помнеше от Бевърли Хилс и които с оригиналността си се доближаваха до съобщенията на TMZ^[1].

Уморена, гладна и разочарована, Мелъди вървеше бавно с тълпата към стола, чувствайки се като бежанец, но малко по-модерно облечена. По настояване на Кандис бе сложила нейните плътно прилепнали черни дънки, розова тениска на Clash^[2], розови кецове Converse. С една дума, тя бе завръщането на модата от 70-те в училище, в което всички носеха оригинални костюми в стил „Удсток“^[3]. Пънк облеклото й изпъкваше твърде рязко на фона на надиплените поли и памучните панталони и я караше да се чувства така, сякаш бе объркала концерта. Дори черната коса се спускаше по гърба й с бунтарско безразличие, не без помощта на тубичка балсам от тоалетните принадлежности за пътуване, върху която имаше надпис „шампоан“.

Надяваше се облеклото й на мъжко момиче да покаже на „Мърстон Хай“, че не бе ничия Камилъди. И може би бе успяла да постигне това, след като цяла сутрин никой не я заговори. Няколко сравнително привлекателни момчета спряха погледите си върху нея с подчертания интерес на хора, които оглеждат парченце торта на сладкарска витрина. На няколко пъти тя дори си позволи да им се усмихне, давайки си вид, че виждаха не просто съвършеното творение, излязло изпод ловките ръце на баща й, а и нея самата. Същото бе помислила и за Джаксън, но бе сгрешила.

След срещата им в „Ривърфронт“, когато й даде телефонния си номер, очарователният художник изчезна безследно: и физически, и технологически. Мелъди първо залепи листа с червения пастел на стената в стаята си, а после го запамети в телефона си. Най-сетне дори го потърси! Но той така и не отговори. Тя отново внимателно анализира срещата им, като четеше между редовете, вглеждаше се отвъд думите, разкодираше жестовете, но не успя да намери никакво логично обяснение.

Може би беше заради скования разговор. „Но не е ли именно свенливостта онова, което ни свързва?“ След повече от четирийсет часа анализиране, Мелъди стигна до заключение. Причината все пак сигурно бяха дрехите й.

И тогава научи за „зубер готините негодяи“, термин, който Кандис й разясни в детайли, докато се полюшваха на верандата, вкусвайки последните безгрижни мигове от лятната ваканция.

— Това е класически номер — обясни тя на Мелъди, след като и третото съобщение до Джаксън остана без отговор. — Момчето се прави на зубер готино, за да спечели доверието на момичето, а после като волно птиче отлита нанякъде за ден-два. Това затяга примката около врата на момичето още по-здраво, защото тя е загрижена за него. Не след дълго загрижеността й прераства в несигурност и тогава, не щеш ли — Кандис щракна с пръсти, — той се появява от нищото. Момичето изпитва облекчение, защото е жив, прелииива от щастие, че все още си пада по нея и се хвърля в обятията му. Но тъкмо в този момент, когато плътно са допрели гърдите си в прегръдка, той се превръща в… — тя замълча за по-драматичен ефект — долно птиче! Или както е известно още в някои кръгове, подлото птиче, или просто червейчето.

— Той не ме мами — настоя Мелъди, взирайки се в айфона си. Но волното птиче мълчеше, без да изчурулика дори веднъж.

— Щом казваш — Кандис скочи от люлката. — Само не се изненадвай, ако се окаже, че не е този, за когото го взимаш. — Тя щракна с пръсти и додаде: — Кандис изчезва! — и влезе в къщата.

— Благодаря за съвета — извика след нея Мелъди и се запита дали Джаксън я наблюдаваше от прозореца на стаята си, а ако не я наблюдаваше, къде ли беше тогава? А ако все пак я наблюдаваше, защо не се обажда?

Мелъди опита да се отърси от размишленията и влезе в столовата заедно с останалите ученици. Всички се пръснаха, за да си запазят маса под звуците на реге ритъма на Hope на Джак Джонсън, който се лееше от колоните.

Мелъди се завъртя близо до един щанд, на който можеше да се запишеш за Септемврийския комитет (каквото и да означаваше това), като се престори, че чете обявите за доброволческите инициативи, а в това време правеше оценка на политиката в стола. Допускаше, че досега щеше да забележи Джаксън — беше първият учебен ден, а майка му, госпожа Джей, беше учителка по биология все пак. Но той явно и на нея се бе измъкнал под носа.

Острата миризма на кетчуп и крави (руло от кайма може би?) взимаше връх над четирите хранителни зони, разделени по цветове, всяка от които имаше духовит надпис, изрисуван на ръка. Зоната без фъстъци беше кафява; зоната без глутен — синя; зоната без лактоза — оранжева; а зоната без алергии — бяла. С подноси в ръце в съответния цвят, учениците бързаха да маркират територията си и вдигаха такава неописуема врява, сякаш се надпреварваха за места на премиерната прожекция на „Аватар“. Веднъж запазили местата си, те се насочваха към съответната витрина, за да изберат менюто си, предварително одобрено от диетолозите, и да научат новостите от своите приятели.

— В Бевърли Хилс щеше да има само една зона — осведоми Мелъди брюнетката с конско лице, която записваше желаещите на щанда за Септемврийския комитет. — Зона без храна — и тя се разкиска на собственото си остроумие.

Конското лице свъси гъстите си вежди и взе да подрежда вече подредените листове за записване.

„Супер“, помисли си Мелъди и бавно се отдалечи от Конското лице. „Може пък специално за мен да направят и една зона без приятели.“

Песента на Джак Джонсън свърши, а след нея започна нещо също толкова носталгично и модерно на Dave Matthews Band. Бе дошло време и Мелъди да смени плочата. Можеше да се залепи за Кандис, която седеше между други две блондинки в зоната без алергии и гледаше на ръка на някакво момче.

Мелъди плъзна таблата си по бюфета, докато очите й фиксираха последното парче пица със сирене и гъби. Зад гърба й момче и момиче се държаха за ръце и надничаха през рамото й, за да видят какъв бе специалитетът за деня. Но явно нито равиолите с месо, нито сандвичите със сьомга ги заинтригуваха особено. Обсъждаха последните новини в Twitter, според които, ако Мелъди бе дочула правилно, чудовище е било забелязано в района на Маунт Худ.

— Кълна се, Бек — каза момчето с нисък, равен глас, — искам аз да го заловя.

— И какво ще го правиш? — попита тя с неподправен интерес. — О, сетих се! Можеш да сложиш главата му над леглото си, а от ръцете можеш да направиш закачалка за дрехи. Краката ще послужат за касата на вратата, а задникът му ще стане на моливник!

— Нищо подобно — сопна се той, почти обиден. — Първо ще спечеля доверието му, а после ще направя документален филм за годишната миграция на чудовищата.

„Годишната… какво?!“

Мелъди не можеше повече да се преструва на заинтригувана от картофеното пюре с чесън. Любопитството я изгаряше. Тя извърна наполовина глава, както правят хората в киносалоните, когато искат да смъмрят някой бъбривец, и погледна. Косата на момчето бе боядисана в черно и така оръфана по краищата, че или ножиците, с които го бяха подстригвали, бяха ръждясали от недостатъчна употреба, или това бе дело на някой отмъстителен кълвач. Дяволити сини очи проблясваха на фона на бледото му лице.

Той видя, че го гледа, и се ухили широко.

Мелъди побърза да се обърне, запечатвайки зелената тениска с Франкенщайн, черните панталони, които се стесняваха надолу, и черния лак за нокти.

— Брет! — изкряска момичето. — Всичко видях!

— Какво? — Брет звучеше точно като Бо, когато Глори го уловеше да пие мляко от кутията.

— Няма значение! — Бек го повлече към салатите. Бе облечена в дълга бяла рокля и меки ботуши UGG с цвят на праскова. С мъдър избор от гардероба си, тя беше Красавицата до своя Звяр.

Опашката помръдна напред.

— Какво беше това? — попита Мелъди ниското момиче отзад. Носеше вълнен костюм и цяла палитра от грим, и сякаш също бе объркала концерта. Облеклото й сякаш казваше, че би предпочела вместо концерт, да се вози в асансьора към последния етаж на управлението на известна корпорация, докато слушаше Lite FM.

— Мисля, че просто ревнува — измърмори момичето свенливо. Имаше деликатни, симетрични черти, които Бо щеше да ги оцени по достойнство, а също и дълга черна коса като Мелъди, само че по-лъскава, естествено.

Мелъди се усмихна:

— Не, имах предвид историята с чудовището. Това някаква местна шега ли е?

— Ами, не знам — момичето поклати глава, а буйната й коса скри лицето й. — Аз съм нова тук.

— Аз също! Казвам се Мелъди — тя подаде ръка, сияеща.

— Франки — тя стисна здраво ръката й.

Мъничка искрица статично електричество премина помежду им, както когато сваляш пуловер през зимата.

— Ох! — Мелъди се разсмя.

— Извинявай — избъбри Франки, а на финото й лице се изписа съжаление.

Но преди Мелъди да успее да й каже, че всичко е наред, Франки избяга, оставяйки след себе си белия поднос и болката от поредното провалено приятелство върху дланта на Мелъди.

Изневиделица пред очите й блесна светкавица на фотоапарат.

— Какво по…?

През мъгла от пулсиращи бели петна тя съзря момиче, ниско на ръст, с очила с рогови рамки и бретон с цвят на карамел да се отдалечава, подтичвайки.

— Хей! — каза познат мъжки глас.

Ярките петна започнаха да избледняват бавно като евтини специални ефекти, дордето изчезнаха напълно и зрението й се проясни.

И там, пред нея, стоеше той…

Облечен с бяла риза, пусната свободно, нови дънки и кафяви туристически обувки. Неугасваща усмивка озаряваше тихо красивото му лице.

— Джаксън! — извика тя, като едва се удържа да не го прегърне. „Ами ако това беше зубер готин негодяйски номер?“

— Как си?

— Добре. Ти?

— Бях болен цял уикенд — каза го така, сякаш бе истина.

— Толкова болен, че не можа да си вдигнеш телефона? — изпусна се Мелъди. Ами ако прозвучи като някоя маниачка със силно развито собственическо чувство? Той може би знаеше как да върти зубер готини номера.

— Има ли гладни? — провикна се мъж зад щанда с яйцевидно тяло и черни мустаци и защрака със сребърните си щипки пред Мелъди. — Какво ще ядете?

— Ами — тя погледна с копнеж към последното парче пица, а то, като малко кутре, което чака своите стопани в зоомагазина, на свой ред я погледна умолително. Но коремът й, свит на кълбо, нямаше да може да се справи с него точно сега. — Не, благодаря!

Тя се отправи към по-леките ястия. Джаксън я последва.

— И какъв е смисълът от телефона, ако не го вдигаш? — Мелъди пльосна чепка грозде и един мъфин с боровинки върху таблата.

— Какъв е смисълът да го вдигаш, ако не звъни? — отвърна той. Но дори сега ъгълчетата на устните му бяха отстъпчиви и опрощаващи, дори игриви.

— Но аз ти звънях — Мелъди пъхна едно зрънце в устата си, преди да плати. — Някъде три пъти. (Е, беше по-скоро седем пъти, но не бе нужно да се излага повече от това.)

Джаксън извади черен телефон от джоба си и го размаха пред лицето й за доказателство. На екрана нямаше индикации за получени съобщения, но номерът бе изписан там. Оказа се, че завършва на 7. Не на 1.

Лицето на Мелъди пламна, когато си спомни червеното размазано петно от нейния палец върху листа. Онова петно, което бе осакатило седмицата му.

— О, не! — тя се изсмя, докато плащаше наслуки подбрания си обяд. — Мисля, че знам какво се е случило.

Джаксън си взе пакет печен чипс Lays и кутия Sprite.

— Какво ще кажеш да седнем заедно? Ако не искаш, ще разбера…

— Искам — рече Мелъди и гордо последва първия си приятел (а може би и бъдещо гадже) в „Мърстон Хай“ към зоната без алергии.

Две красиви момичета, потънали в разговор, се опитаха да се проврат край тях. Онази с кестенявите къдрици, която приличаше на Шакира и подносът й бе натъпкан с фини резенчета телешко месо, мина покрай Джаксън. Но другата, с черния бретон и златистите кичури, се оказа заклещена между Мелъди и един син стол.

— Внимавай! — изкряка тя и се олюля на високите си обувки.

— Извинявай! — Мелъди успя да сграбчи ръката на момичето, преди да падне. Но за нещастие, обядът не можа да спаси. Белият пластмасов поднос се сгромоляса на пода с трясък. Червени гроздови зърна се пръснаха като перли от скъсано колие по пода, а в това време разделената на зони столова се обедини в едно и бурно ги аплодира.

— Защо всички винаги ръкопляскат, когато някой изпусне нещо? — попита Джаксън, изчервил се от неочакваното внимание.

Мелъди сви рамене. Момичето, очевидно привикнало на внимание, раздаваше целувки на публиката. Носеше къса рокля в черно и тюркоазно и приемаше овациите като олимпийска шампионка по фигурно пързаляне.

Когато ръкоплясканията стихнаха, тя се обърна към Мелъди, а усмивката й изчезна внезапно като зад театрална завеса.

— Защо не гледаш къде ходиш? — изсумтя.

Мелъди се засмя. Струваше й се, че всички училищни битки започваха с тази реплика.

— А? — притисна я момичето.

— Всъщност — възрази Мелъди, събрала кураж от тениската си на Clash^[4], — ти се блъсна в мен.

— Лъжеш! — изкряка като жаба момичето с телешкото. И така бързо го каза, че прозвуча като кихане. — Видях всичко. Ти се блъсна в Клео.

Жабата беше с лилав клин и черно яке, обшито с пух в същия цвят като косата й. Съвсем не онова, което Мелъди очакваше от щата на бобрите^[5]. Или може би от щата на атлетите, както се славеше Орегон.

— Стана случайно, Клодин — намеси се Джаксън, опитвайки се да запази мира.

— Сетих се — Клео облиза гланца от устните си, предвкусвайки сладостта на собствената си идея. Усмихна се на Мелъди. — Дай ми твоето грозде, и сме квит.

— Как ли пък не! Вината беше твоя! — отвърна Мелъди троснато, изненадана от смелостта си и от неочакваната си страст към гроздето. През последните петнайсет години винаги бе давала гроздето си на училищните кавгаджии. Но сега реши да сложи край на това.

— Слушай, Мелодорк — Клео се приближи и скръцна със зъби.

— Откъде знаеш името ми?

Клодин се разсмя гръмогласно.

— Аз знам всичко тук. — Тя разтвори ръце, сякаш столовата бе нейното царство. И може би наистина беше така. Но Мелодорк не бе ничия собственост.

— Знам още — Клео повиши глас и продължи с представлението, което даваше за феновете си в синята зона, — че ако не ми дадеш гроздето, ще ядеш ей там — и тя посочи празната маса пред мъжката тоалетна, която бе осеяна с парчета мокра хартия и натрошен сапун за тоалетни чинии.

В далечината над рамото на Клео Мелъди видя Кандис да се смее с новите си приятели, носейки се над света в своя Кандис-балон от щастие, без изобщо да забелязва неволите на сестра си.

— Е? — Клео сложи ръце на тънкия си кръст и забарабани нетърпеливо с пръсти.

Мелъди почувства как светът се завъртя пред очите й. Временната загуба на периферно зрение изостри сетивата й и фокусира вниманието й върху екзотичните египетски черти на Клео. „Защо красивите момичета винаги смятат, че правото е на тяхна страна? Защо не може да използва красотата си за нещо добро? Какво ли би помислил татко за асиметричната бенка до дясното й око?“

Истината бе, че Мелъди не знаеше как да постъпи. Всички наоколо ги гледаха. Джаксън се размърда притеснено. Дали се надяваше, че ще отстъпи, или пък очакваше от нея да отвърне на удара? Ушите й кънтяха.

— Ееее? — попита Клео, а теменужените й очи се присвиха с последно предупреждение.

Сърцето на Мелъди биеше лудо в гърдите й, сякаш се опитваше да изскочи навън, преди нещата да са станали непоправимо грозни. Но все пак присви очи и отвърна:

— Нямаме сделка.

Клодин зейна в почуда. Джаксън се изопна. Децата наоколо се спогледаха, сякаш си казваха: „Какво прави тя?“ Мелъди заби нокти в дланта си, за да не припадне.

— Добре — Клео пристъпи крачка напред.

— Леле! — Клодин въртеше една червена къдрица в очакване.

Първата й реакция бе да закрие лицето си — то бе най-вероятната цел на атаката — и да се предпази от пръстените на Клео. Но нали нямаше нещо, което баща й не можеше да поправи? И така, тя застана неподвижно, готова да посрещне първия удар. Така поне всички щяха да разберат, че не се страхува.

— Ти взимаш нещо мое. Тогава аз взимам нещо твое! — каза Клео.

— Не съм взимала нищо твое — отвърна Мелъди, но бе твърде късно.

С едно движение Клео сложи още гланц върху вече гланцираните си устни, залюля се на пръсти, присегна се към Джаксън, дръпна го към себе си и най-неочаквано го целуна.

— О, боже! — засмя се Мелъди, без да може да осмисли дързостта й. Извърна се безпомощна към Клодин. — Какво прави Клео?

Клодин дори не я погледна.

— Джаксън! — изкрещя Мелъди. Но той бе в някаква своя зона, червена на цвят и с формата на сърце.

Накланяйки глава първо наляво, после надясно, Джаксън следваше Клео сякаш танцуваше с нея. За толкова притеснителен човек, изглеждаше доста спокоен. „Дали имат общо минало? Обща тайна? Или обща четка за зъби?“ Каквото и да бе онова, което ги свързваше, то остави у Мелъди за пореден път усещането, че е един жалък неудачник. Може би Кандис имаше право — може и да смалиш носа на Камилъди, но не можеш да смалиш Камилъди.

— Уха! — задъхана рече Клео, когато най-сетне пусна Джаксън. Последва нова вълна от аплодисменти, но този път не помаха на никого. Само облиза устни, хвана Клодин под ръка и бавно се отдалечи към свободните места в бялата зона с наперената походка на самодоволна котка.

— Радвам се, че се запознахме, Мелодорк — провикна се Клео през рамо, оставяйки след себе си диря от смачкани гроздови зърна.

— Какво беше това? — Мелъди кипна, усещайки впитите в нея погледи.

Джаксън свали очилата си. Челото му бе плувнало в пот.

— Май някой ревнува? — присмя й се той.

— Какво? — Мелъди се подпря на един син стол.

Джаксън защрака с пръсти и започна да танцува на песента на Кеша, която звучеше.

— Само казвам, че — той сложи единия си крак пред другия и се завъртя, сякаш бе на сцена, — зеленото не ти отивааааа! — гласът му неочаквано прозвуча провлачено, подобно на водещ на късно радио шоу.

— Не ревнувам! — тросна се Мелъди. Искаше й се Клео да я бе фраснала по лицето и всичко да бе свършило с това.

— Спри да-да-да го повтаряш то-то-ва… Дрън-дрън-дрън — пригласяше Джаксън на Кеша. Той помаха на една маса към момичета, които също пееха.

— Не разбирам как можа да я оставиш да…

— Да се възползва от мен? — той повдигна вежди. — Да, беше ужасно. — Той се нацупи. — Толкова ужасно, че като се замисля, май ще отида да седна при нея.

— Така ли?

Джаксън насочи пръста си към нея като пистолет и изстреля цял залп от намигвания.

— Така — и той последва дирята от смачкани гроздови зрънца, като ги подритваше майсторски като Фред Астер^[6].

Мелъди тръшна подноса си върху масата зад нея. Вече съвсем не й се ядеше. Коремът й бе свит на…

— Мъфин! — изпищя някакво момиче.

Всички се отдръпнаха, сякаш Мелъди се бе изпишкала в басейна. Цялата Зона без глутен се евакуира. Мелъди остана сама да се гърчи в отблъскващите сокове на собственото си съществуване.

Седна. Съвсем сама. Обградена от недовършената салата от киноа^[7], просо и амарант^[8], тя зърна неясното си отражение в изкривената алуминиева поставка за салфетки. Разкривената й глава във формата на фъстък приличаше на картината на Едвард Мунк „Вик“. Въпреки новото си лице, тя продължаваше да вижда все старата, грозна Мелъди. И всички тениски на Clash, телефонни номера, изписани с червен пастел, и пластични операции нямаше да променят това.

Сивите й очи бяха сурови, страните — изпити, ъгълчетата на устните й бяха извити надолу, сякаш теглени надолу от оловни тежести.

— Хубава бомба от глутен — изкиска се непознато момиче.

Мелъди се извърна. Момиче с луничаво лице, чуплива, тъмна коса, дълга до раменете, и малки зелени очи изпусна дълбока въздишка. Същото момиче, което предложи на приятеля си да направи моливник от задника на чудовището.

— Казах, хубава бомба от глутен. Отърва се от „сините“ като от спестяванията си по Коледа в Saks^[9]. Следващия път опитай да разлееш мляко в оранжевата зона. Наричаме я още млечното сметище.

Мелъди опита да се засмее, но смехът й прозвуча повече като стенание.

— Какво ти е? — попита момичето. — Изглеждаш като ФЗ.

— Като какво? — тросна се Мелъди, жадувайки за една минутка нормалност.

— ФЗ — повтори плахото момиче, което снима Мелъди и заради което пред очите й затанцуваха бели петна, преди той да се появи.

— И какво е ФЗ? — попита Мелъди, но само защото не й се стоеше сама и нямаше с кого другиго да разговаря.

— Физическа заплаха — обясни Луничка. — Според всички тук ти си най-красивото момиче сред новодошлите тази година. Но въпреки това — гласът й притихна…

— Въпреки това какво?

— Въпреки това с теб се отнасят като с — тя почука с пръст по главата си… — ъъъ, каква беше думата?

— Антизаплаха — отговори Плахо бритонче вместо нея.

— Точно! Страхотен избор на дума! — Луничка разкърши чевръсто пръсти. — Запиши я веднага!

Плахо бритонче кимна покорно, извади телефона си от зелената бизнес чанта (имитация на крокодилска кожа), отвори клавиатурата и взе да пише.

— Какво записва? — попита Мелъди.

— Кой? Хейли ли? — попита Луничка, така сякаш наоколо гъмжеше от момичета, които си водеха записки от този необичаен разговор. — Тя е личният ми асистент.

Мелъди кимна така, сякаш това живо я интересуваше, а после надникна към другия край на столовата. Той седеше на нейната маса, късаше зрънца от свежа чепка грозде и ги слагаше в устата й. Е, това вече беше сто процента отблъскващо!

Луничка поднесе ръката си под носа на Мелъди:

— Века Мадън, приятно ми е. Авторът на „Бек става по-добра отвсякога, или истинската история на едно завръщане към училищната слава“, след като едно друго момиче, чието име няма да споменавам — КЛЕО — се прицели в Брет, но после бе уцелена от Бека, а след това каза на цялото училище, че Бека има склонност към насилие и всички трябва да я отбягват на всяка цена!

— Леле! — Мелъди стисна ръката й. — Звучи доста… детайлно — и се засмя.

— Това е заглавието на един от онези романи за мобилни телефони — Хейли затвори телефона си и го пусна в чантата. — Нали знаеш, като онези в Япония. Само че този ще е на английски.

— Естествено — Бека въздъхна по един особен начин, сякаш искаше да каже: „Не е лесно да намериш добър асистент в наше време“. После седна на масата, мушна ръце под краката си и закачливо подритна синия стол.

Хейли облиза розовия си гланц с вкус на дъвка и намести очилата си:

— Аз документирам борбата й.

— Супер — Мелъди кимна, стараейки се да звучи окуражително.

Нещо в Бека и Хейли й напомни за Кандис и тънката граница между находчивостта и лудостта. Находчивостта вдъхновяваше мечтите им, лудостта им даваше кураж да ги следват. Тъкмо това липсваше на Мелъди. Но сега, след като Джаксън я бе изоставил заради по-лесната плячка, тя вече нямаше мечти, които да следва с вдъхновение…

— Аз също искам да я смажа — обади се Бека.

Страните на Мелъди пламнаха. Толкова ли беше очевидно накъде гледа?

— Можем да се съюзим — Бека впи очи в Мелъди.

Хейли извади телефона си и отново започна да пише.

— Не искам отмъщение — каза настойчиво Мелъди, стържейки безцветния лак от ноктите си. Всъщност искаше да поднася грозде в устата на един ФЗ на съвсем друга маса в стола.

— Какво ще кажеш да станем приятелки? — предложението разтопи Мелъди като чаша топъл шоколад в дъждовен неделен следобед.

— Защо не? — тя събра шепа пренамазана с балсам коса и я отметна на гърба си.

Бека кимна на Хейли. Преданата асистентка избута настрани изоставения обяд без глутен, бръкна в чантата си и извади оттам светложълт лист хартия. Тръшна го на масата и се отдръпна, оставяйки обясненията на Бека.

— Обещай, че никога няма да флиртуваш с Брет Рединг, никога няма да излизаш с Брет Рединг и никога няма да пропускаш случай да опердашиш всяко едно момиче, което излиза с Брет Рединг и…

— Кой е Брет Рединг? — попита Мелъди, макар че имаше силното усещане, че това бе не друг, а документалистът на чудовища.

— Брет е гаджето на Бека — Хейли се поклащаше замечтано. — Заедно са от седми клас. И толкова са сладки-шматки заедно.

— Точно така е — Бека се усмихна широко, сякаш това се подразбираше.

Завистта бодна Мелъди по кожата като комар. Не че искаше Брет. Но искаше и тя да се усмихва така широко.

— Напоследък, когато си мисли, че не го наблюдавам, Брет се зазяпва по ФЗ — Бека сканира топящата се навалица в стола като лазерен мерник. — Онова, което не разбира, е, че…

— Тя винаги го наблюдава — каза Хейли, докато пишеше.

— Винаги го наблюдавам — Бека се чукна по слепоочието. Обърна се отново към Мелъди. — Подпиши сега документа, според който обещаваш никога да не злоупотребяваш с доверието ми, а в замяна аз ще ти бъда вярна до гроб.

Хейли застана над Мелъди със сребристочервена химикалка в ръка. Именно нея Мелъди щеше да използва, за да подпише документа, в случай че приемеше предложението.

Направи се, че чете договора само за да не изглежда като онези наивници, които слагат подписа си върху всякакви документи, без да са ги прочели, макар че случаят беше точно такъв. Очите й се плъзнаха по редовете, докато умът й отчаяно търсеше начин да се измъкне от това необичайно предложение. Но на Мелъди й липсваше достатъчно опит в бизнеса с приятелството. И доколкото на нея й бе известно, нещата ставаха точно така.

— Изглежда ми наред — тя взе химикалката от Хейли, подписа се и написа датата на документа.

— Номерът ти в училище — посочи Хейли с ръка.

— Защо ти е?

— Трябва ми за нотариуса — и бутна очилата си още по-нагоре върху широкия си нос.

Мелъди извади училищната си карта.

— Хубава снимка — измърмори Хейли, докато преписваше нужната информация.

— Благодаря — отвърна тихо Мелъди, докато изучаваше лицето от снимката. То цялото сияеше като тиква със запалена свещ на Хелоуин. Защото в този момент бе мислила за него. Представяше си как ще се срещнат неочаквано… чувствата, които ще я изпълнят… думите, които ще изрекат… Ако можеше да се върне назад във времето и да каже на момичето от снимката какво всъщност я очакваше сега…

Хейли й върна картата, а после започна да свърза цифровия фотоапарат към преносимия принтер. След секунди само снимката на Мелъди, но без изражението на запалена тиква, бе прикрепено в единия ъгъл на документа и картотекирано в чантата.

— Поздравления, Мелъди Карвър. Добре дошла в братството! — Бека прегърна двете с Хейли. Една от двете миришеше на ягоди.

— Има две правила, които трябва да ви кажа — Бека изстиска малко гланц и го размаза по устните си, докато чакаше пръстите на Хейли да осъществят контакт с клавиатурата. — Първо, приятелите винаги стоят на първо място.

Хейли пишеше.

Мелъди кимна. Бе напълно съгласна.

— Второ — Бека откъсна едно зрънце от чепката грозде. — Бийте се до последно за своето момче — и с тези думи тя вдигна ръка като копиехвъргач и запрати гроздето към другия край на столовата. То срещна отпора на русите кичури на Клео и отскочи встрани.

Мелъди се разсмя. Бека хвърли нов снаряд. Клео се изправи и изгледа кръвнишки противника. Вдигна ръка и…

— Залягайте! — извика Бека и дръпна Хейли и Мелъди на пода.

Момичетата се превиваха от смях, докато по масата над главите им валеше дъжд от месо и майонеза.

Не за първи път Мелъди се оказа в центъра на сраженията в столовата този следобед. Но за първи път изпита истинско удоволствие от това.