Лийси Харисън
Монстър Хай (21)

Двадесета глава
Това чудовище свободно ли е?

— Хайде, още една снимка! — таткото на Бека слезе от червения кадилак SRX по яке с цвят бургунди, панталони и сини пантофи.

— Татко! — Бека тропна с лачените си обувки на висок ток и посочи стълбите на училището, осеяни с гигантски зелени стъпки и маскирани деца, които се правеха на много важни и затова не влизаха вътре. Гъсти облаци мъгла се просмукваха през тъмните врати и донасяха със себе си тежък басов ритъм. — Брет ме чака вътре.

— Какво толкова? — Мелъди обви с ръце Бека и Хейли. — Няма да умрем от още една снимка.

— Не, няма — измърмори Бека, когато цяла тумба мажоретки зомбита от горните класове изприпка покрай тях. — Но от срам ще умрем.

— Зеее-леее! — подкани ги господин Мадън и сложи очилата на плешивото си теме.

Бека и Хейли се усмихнаха. Мелъди се опита, но дори възстановяването след пластичната операция се бе оказало по-лесно. Да, беше здрава, астмата й почти бе отшумяла, семейството й я обичаше. Но толкова ли много бе да иска връзката й да трае по-дълго от една целувка?

Цяла седмица Джаксън я отбягваше и отклоняваше всяка покана на Мелъди да излязат заедно с извинението, че има главоболие или домашни. И като порядъчен приятел подслушвач тя отвръщаше, че разбира. Но Мелъди искаше да му помогне, искаше да бъде рамото, на което той да се опре и да поплаче, като сподели част от бремето си. Искаше да му каже, че тя цял живот се бе чувствала като чудовище, да му каже, че разбира. Но той сякаш не искаше ни рамото й, ни коя да е друга част от тялото й. Тази тежест смазваше гърдите й повече от астмата.

Мелъди прекарваше всяка вечер сама в затрупаната си с кашони стая, удържайки порива да довери на Кандис тайната на Джаксън, защото бе твърде опасна. И така се опитваше сама себе си да убеди, че отчуждението му нямаше нищо общо с чувствата му към нея, а бе резултат от обещанието пред майка му. Но само толкова егоизъм не стигаше да излекува раната и не след дълго всичко започна да изглежда жалко, сякаш сама си пращаше цветя за Свети Валентин.

Колкото и да не можеше да се отърси от настроението си, Мелъди все пак успя да се облече за танците. Не искаше да разочарова новите си приятелки: годеницата на Франкенщайн и цвете-таласъма.

— Момичета, прекрасно изглеждате — захласна се господин Мадън, докато шляпаше обратно към колата. — Ще ви взема точно в десет — каза той и си тръгна.

Задните фарове изчезнаха в тъмнината, отнасяйки всяка стаена надежда на Мелъди да си тръгне по=рано. Защо ли се бе съгласила да остави дамската си чантичка в колата? Бека й бе казала, че така ще се чувстват по-свободни. „Да бе!“ Май беше тъкмо обратното, в следващите два часа щеше да се чувства прикована към грешното момче.

Сякаш прочела мислите й, Бека рече умолително: — Поне опитай да се забавляваш, става ли?

Мелъди даде дума.

— Изглеждаш прекрасно.

— Слава богу — въздъхна Бека притеснено, вдигна шлейфа на роклята и неуверено се заклатушка нагоре по стълбите на дванайсетсантиметровите токчета.

Бека гледаше на ролята си на годеницата на Франкенщайн повече като на прослушване за бъдещата си роля като годеницата на Брет. Всички части от тялото й бяха оцветени в наситенозелено, дори онези, за които майка й подчерта твърдо, че „никой не бива да вижда, освен господ и тоалетната чиния.“ Вместо перука, Бека бе тупирала косата си, после я бе лакирала във формата на конус, развяван от вятъра, а за белите кичури бе използвала препарат за изрусяване на женски мустаци. Шевовете бяха от истински медицински конци, прикрепени към врата и китките й със специално двойно залепващо тиксо, защото изрисуването им със сюрме^[1] „не отдаваше дължимата почит към героинята“. Роклята от „Замъка“ бе заменена за нещо „по-автентично“ от Bridal Barn^[2]. Ако тази вечер Брет не видеше своето бъдеще в силно гримираните й очи, то значи никога нямаше да го види там. Поне тя така мислеше.

— Хейл, ти също изглеждаш страхотно — додаде Мелъди.

— Благодаря — усмихна се Хейли. Имаше вид на обладано от зъл дух дете в конкурс за красота. Цветето таласъм носеше лъскава жълта рокля, бели чорапогащи, лицето й бе обагрено в бял, черен и червен грим, а в ръка държеше цяла кошница, пълна с пластмасови буболечки.

Мелъди не получи комплимент за костюма си от никого, а и да бе получила, знаеше, че няма да е искрен. Облечена в черен клин, черното сако Chanel на майка си, ниски равни обувки, барета и червен и черен грим на лицето тя беше шик маниак. Но всички бяха единодушни, че това беше по-добре от идеята й за сериен убиец.

Щом Бека отвори вратата на училището, гърдите й се свиха.

— Не мога да вляза вътре!

Един скелет и един циклоп се вмъкнаха пред тях.

— Хайде, надживей го това, става ли? — сопна й се Бека.

— Не, не е това — отвърна тя с хриптене. — Машината за мъгла. Астмата ми. Инхалаторът остана в колата на…

— Влизай! — Бека бутна Мелъди през дебелата димна завеса и я поведе към салона. Натисна сребристата дръжка на вратата и тя се отвори със съскане.

Тъмнина. Черни лампи. Ремикс на Риана. Залепени до стените кофи за боклук. Гигантски какавиди, пълни с изкуствени мъртъвци, висят от тръбите на тавана. Миризма на гумени подметки и изолирбанд. Масите разделени на алергийни зони и обозначени с надгробни камъни. Изкуствени трупове се въргалят върху кръгли маси. Столовете — облечени в бели чаршафи, опръскани с червена боя. Маскирани момичета танцуват на дансинга. Маскирани момчета събират кураж да се присъединят към тях. Докато Мелъди се бореше да си поеме въздух, тези подробности връхлетяха сетивата й, молейки я да ги оцени, преди да е колабирала.

— Ето — Бека й подаде инхалатора.

Мелъди вдъхна дълбоко:

— Аааах — издиша спокойно с наслада. — Откъде го взе тоя инхалатор?

— От чантата ти, преди да слезем от колата — тя подаде инхалатора на Мелъди. — Господин Уикс много обича тази машина и я вади дори в Деня на благодарността. Казва, че в деня, когато пилигримите пристигнали в Плимут, имало мъгла.

— Благодаря ти — Мелъди се усмихна и едновременно с това свъси вежди. — Ако Брет не ти предложи тази вечер, аз ще го направя.

— Забрави за това. Само ми обещай, че ще се опиташ да се забавляваш.

— Обещавам — Мелъди вдигна длан. Това бе най-малкото, което можеше да направи.

Към тях се приближи Дюс със самоуверена походка.

— Ето го и Лудия шапкар — оповести Хейли.

С висока шапка от червено кадифе, смокинг в същия цвят и слънчеви очила — негова запазена марка — Дюс изглеждаше влудяващо привлекателен. Ако трябваше да прекара вечерта с нечие чуждо гадже, докато сърцето й се късаше по онзи, когото желаеше да бъде нейно гадже, то, реши Мелъди, нямаше друг, освен Дюс.

— Здрасти… лудо момиче с барета — поздрави я той, като се стараеше да не я засегне заради двусмисления костюм.

— Фрийк Шик, приятно ми е — тя се удари леко по кепето и завъртя очи пред собствената си трогателност.

— О, да, сега виждам наистина — той се усмихна и кимна.

— Ние отиваме да потърсим Брет и Хит — обади се Бека и преди Мелъди да може да ги спре, отлетя с Хейли.

Останали сами и двамата изведнъж забелязаха купона около тях. Салонът гъмжеше от всякакви чудовища, които обикаляха наоколо, поздравяваха се един друг за избора на костюми и влачеха към дансинга неохотните си партньори.

— Защо не махнеш очилата? — опита Мелъди да поведе разговор. — Толкова е тъмно тук. Как изобщо виждаш? — и в духа на закачливия флирт, тя дръпна очилата от лицето му.

— Върни ми ги веднага! — изкрещя той. Бе толкова ядосан, че дори не можеше да я погледне, а вместо това погледна през рамото й, затвори бързо очи и с ръка се пресегна към очилата си, както някой слепец би направил.

— Ето — Мелъди ги остави в загорелите му ръце. Той побърза да ги сложи. — Извинявай, просто… — тя спря. Какво изобщо правеше тя?

— Няма нищо — каза Дюс мило. — Знаеш ли, може би трябва да се обадя на Клео. Тя е у тях сама и… ще ме изчакаш ли за минутка само?

— Да, няма проблем.

— Супер — Дюс без да иска, се блъсна в една самотна статуя на вещица, а после се затича към изхода.

След като успя да закрепи поклащащата се статуя (която много напомняше на едно момиче от групата по английски), Мелъди тръгна да търси Кандис, а после и свободно такси. Какво като живееше само на три преки оттук? Да се прибере сама вкъщи от танците, бе точно толкова ужасно, колкото и да прекара вечерта с кутийка сладолед на дивана. И ако чувствата бяха кутия сладолед, то той щеше да е с вкус на кисело грозде.

Часът бе почти осем и всички, които стояха отвън, защото бяха твърде готини, за да са точни, се заточиха към салона. С наперена крачка, подсказваща, че има далеч по-интересни места, които ги чакат, те оглеждаха украсата като вероятни купувачи. Скупчени на групи, те не се поддаваха на устрема си да бомбардират дансинга, когато пуснаха On to the Next One на Джей-Зи. Мелъди нямаше никакъв шанс да открие Кандис, облечена като зла фея. А и повечето брюнетки използваха карнавалните партита, за да станат блондинки, докато блондинките никога не ставаха брюнетки, и работата беше по-безнадеждна от това да отриеш игла в купа сено. Докато търсеше сестра си във вегетарианската зона, Мелъди попадна на маса със зеленчуци, между които имаше мънички морковчета с надпис „Гоблински пръсти“ и парченца тофу, кръстени „Зъби на зверове“.

— Кървав пунш? — предложи някой зад гърба й.

Гласът му беше тих, но не и неуверен. Хем звучеше познато, хем имаше и нова доза самоувереност. Сякаш някои подобрения бяха направени към оригиналната версия и Мелъди бе на път да се запознае с версия 2.0.

„Ди Джей?“

Мелъди се извърна рязко. Червената течност се плисна по цялото й лице.

— О, извинявай! — Ди Джей (или може би Джаксън?) сграбчи купчината черни салфетки до купата с чипс с надпис „Нокти на демони“.

— Няма нищо — Мелъди избърса лице. — Тъкмо ми трябваше извинение да сваля този грим от лицето си.

Той в миг се превърна в човекоподобна кутия за кърпички, подавайки ги една след друга с несравнима благонадеждност. След като цялата течност бе попита, а салфетките изхвърлени в кофата с надпис „Смет маш“, те си размениха по една топла усмивка. Усещането бе като завръщане у дома след дълго отсъствие.

— Джаксън?

Той кимна очарователно.

— Какво правиш тук? — попита Мелъди с облекчение. — Не че нямаш право да бъдеш тук… аз… такова… напоследък беше все зает.

— Мислех си, че може да искаш една гърбичка — той посочи към възглавницата, която бе затъкнал под пуловера си като гърбица.

— О! — гемиите на Мелъди потънаха. Улови го за ръката и го отведе до една празна маса. — Ди Джей? — прошепна тя. — Ти ли си?

— Не — Джаксън се изчерви. — Пошегувах се. Просто исках да те разведря, това е.

— Мен? И защо точно мен?

— Видях как Дюс отпраши, а знаех, че си с него, и затова.

Докато Мелъди в старанието си да изглежда обидена, зяпна с отворена уста, Джаксън се бореше да изглежда загрижен, че Дюс си е тръгнал, но не особено успешно, тъй като лицето му бе все така разтегнато в усмивка. Видът му бе очарователно доволен от откритието, че сега вече Мелъди е свободна. А ако трябва да сме честни, това важеше и за нея.

— Ти следиш ли ме?

Той вдигна една зелена пластмасова ръка от масата и я размаха пред лицето й.

— От теб го научих това!

— От мен ли?

— Значи не си следила мен онази вечер, когато те открих в стаята на Кандис?

Мелъди понечи да се защити, но вместо думи, от устата й се отрони смях. Той се засмя и грабна ръката й. Вълна от топлина премина от неговото тяло в нейното, а после обратно от нейното в неговото като два контакта, свързани помежду си.

— Да ме откъснеш от Дюс ли дойде? — пошегува се Мелъди.

Той прокара ръка през дългите си кичури и погледна към водовъртежа от чудовища на дансинга.

— Исках да съм сигурен, че се отнася добре с теб, това е.

Тя стисна ръката му в знак на признателност, той отвърна на жеста й, казвайки без думи, че винаги може да разчита на него.

Обгърната от шеметната глъчка на партито, Мелъди се почувства като балон с вода сред балони с хелий — беше притисната от бремето на тайната му и обезпокоена от нежеланието му да я сподели. С всеки изминал ден ще става все по-трудно да стигне до него, докато накрая тайните не се изправят помежду им, отблъсквайки ги един от друг като еднакви полюси на магнит.

Той прокара пръсти по изкуствената кръв на стола.

Тя се усмихна неловко.

Той също се усмихна.

„И сега какво?“ Имаше толкова много за казване, но как да започне без преход, без предисловие. Как да оправдае такова сантиментално начало: „Като стана дума за подслушване…“

— Като стана дума за подслушване… — реши все пак да опита тя.

— А? — той се подсмихна по своя си начин — смес от смущение и обаяние. Така друг би гледал как стоножките се размножават.

— Ами, веднъж ти ме улови да те следя, нали така? А сега аз те улових да ме следиш.

— Е, не съвсем. Аз сам дойдох и…

— Добре, добре, още по=добре — Мелъди затвори очи и пое дълбоко въздух, — защото аз съм на път да ти кажа, че… — тя пъхна инхалатора в устата си. — Нали помниш как няколко пъти си влизал у нас, без да се обадиш?

Той кимна.

— Ами и аз направих нещо такова.

Тя зачака с надеждата той да реагира. Или да разбере какво има тя предвид и дори да довърши разказа й. Но той я гледаше в очакване, без да каже нещо, което да я улесни.

— Знам всичко. Чухтедаговоришсмайкатииможехдаситръгнаноостанахзащотоискахдазнамвсичко — тя пое въздух. — Исках да разбера.

Сърцето на Мелъди биеше тежко като баса от колоните. „Кажи нещо!“

Джаксън погледна към пода и стана бавно. Тръгваше си.

— Имам само едно да кажа… — той бръкна в джоба на дънките си.

Гърдите на Мелъди се свиха. Тя отново използва инхалатора, но той не помогна.

— Какво? Хайде, казвай.

Той извади едно мини вентилаторче с батерия и натисна копчето. Белите перки се завъртяха около синята точка в центъра. Звучеше като жуженето на пчела.

— Това нещо е невероятно!

— Какво? — Мелъди се засмя леко. — Ти чу ли ме какво ти казах?

С едно кимване той се отпусна назад и затвори очи, наслаждавайки се на лекия бриз.

— Джаксън, знам тайната ти — повтори тя. — Подслушах теб и майка ти.

— И аз какво да направя сега? — той се наведе напред. — Да те пратя в стаята ти за наказание?

— Не, но…

— Няма нищо — той се ухили. — Знам всичко.

— Знаеш всичко?

— Неслучайно оставих вратата отворена — рече той хладно. — И те видях да тичаш обратно към вашата къща.

— Видял си ме да тичам? Защо не ми каза?

— Исках да се уверя, че си го приела. Не исках да те карам да се чувстваш, сякаш ми дължиш нещо. Не е лесно да пазиш такава тежка тайна.

— Сега разбирам откъде е гърбицата ти.

Той се засмя.

Тя се засмя.

После изчакаха да пуснат някоя бавна песен и отидоха да танцуват. Опрели лицата си едно в друго, те се поклащаха на Тейлър Суифт, истински миш-маш от чудовище и човек в цял салон от самозванци. Невидимата сила, която ги отблъскваше, бе изчезнала. Единственото нещо между тях сега бе нежният бриз от минивентилатора на Джаксън.