Лийси Харисън
Монстър Хай (24)

Двадесет и трета глава
Страх

Миришеше на смърт, след която бяха останали единствено студени, стерилни инструменти, ярки лампи, химически разтвори, стъкло, метал, гумени хирургически ръкавици. И още нещо, което Франки не можеше съвсем да определи… Опита да отвори очи, но клепачите й сякаш бяха от олово, крайниците й — оковани във вериги, гласът й — заглушен. Хората казват, че кучетата надушвали страха. Сигурно това беше тогава — надушваше страх.

Чуваше се в гласовете наоколо; изливаше се от тях като вода от гъба, която стискаш с ръка.

— Навън има лов на вещици.

— Две ченгета тършуваха из таванската стая вкъщи през последния час.

— Животът ни е съсипан.

— Не разбирам как може да не сте забелязали, че дъщеря ви се е измъкнала от къщата?

— На това ли му казвате добро възпитание?

— На това аз му казвам опасност за обществото, особено за нашето общество.

— Ами нормито? Ако момчето не се оправи, това ще влезе в новините.

— Ако вече не е влязло.

— Уверявам ви — обади се Вивека, хълцайки, — че сме смазани от случилото се и имаме какво да губим като всеки от вас. С Виктор ще направим всичко по силите си това да не се случва никога вече.

— Да не се случва никога вече? Ние имаме по-спешни проблеми. Как да се справим с онова, което се случва сега? Ако това продължава, моята Лала ще трябва да си махне кучешките зъби. Кучешките зъби!

— Клаудин и братята й ще трябва да отидат на лазерно епилиране. Гордостта им ще бъде смазана. А и зимата наближава… ще умрат от студ!

— Вие поне знаете къде са децата ви. Джаксън още не се е прибрал. Всеки път, щом чуя полицейска сирена, коремът ми се свива. Ами ако започнат да арестуват подозрителни лица? Ами ако… — госпожа Джей избухна в ридания.

— Чуйте ме, всички — гласът на Виктор бе нисък и уморен. — Макар да поемаме пълната отговорност за тазвечерния инцидент, не забравяйте, че от всички нашето положение е най-опасно. — Той подсмръкна и издуха носа си. — Те търсят нашата дъщеря. Нашата дъщеря. И вярно, че е направила нещо непоправимо, но само нея преследват. Моето момиченце. Не вашите!

— Засега не.

— Те издирват зелено момиче без глава от карнавал с костюми — отвърна Виктор. — Можем да кажем, че е било шега.

— Никаква шега не е.

— С Вивека ще направим всичко необходимо да поправим стореното. Първото нещо ще е да отпишем Франки от „Мърстон Хай“. Ще я обучаваме вкъщи и ще й забраним да напуска дома ни.

— Мисля, че всички трябва да напуснете Салем.

— Да.

— Съгласен.

— Да напуснем Салем? — изгърмя гласът на Виктор. — Мислех, че това е общност! Как смеете да ни обръщате гръб след всичко, което сме…

— Мисля, че стана късно — намеси се Вивека. — Защо не се съберем отново утре сутринта?

— Но…

— Лека нощ — каза Вивека.

Компютърът изпя една последна нота и се изключи.

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва! — ридаеше Вивека. — Не можем да се местим. Ами кариерите ни? Субсидиите за твоите изследвания? Домът ни? Къде ще отидем?

Виктор въздъхна:

— Нямам никаква идея. — Той залепи и последната марля към шевовете на Франки и намали лампата. — Добрата новина е, че вече няма от какво да се боим.

— Защо?

— Най-ужасяващите ни кошмари се превърнаха в реалност.

След тях вратата на стаята на Франки се затвори с щракване.

Останала сама и в пълно съзнание, тя ту потъваше в съня, ту се будеше. Но независимо дали бе будна, или спеше, не можеше да избяга от съкрушителното чувство на вина. Бе съсипала живота на толкова много хора. В сънищата вината й взимаше всякакви форми — причиняваше гибелни лавини, направляваше потъващи кораби, плашеше сираците, даваше на приятелите си вода, която се превръщаше в кръв, буташе родителите си от скали и целуваше Брет със смъртоносни устни-бръснач.

От всеки кошмар Франки се изскубваше внезапно, потънала в сълзи. Но спокойната тишина на стаята й не й носеше покой, защото тук всичко бе истинско. А вината бе твърде тежка, за да я понесе. Всеки път, щом отвореше очи, бързо ги затваряше и си пожелаваше да се събужда за последно.