Лийси Харисън
Монстър Хай (6)

Пета глава
Непознатият художник

Въпреки ранния час, Мелъди и Кандис излязоха на Радклиф Уей, кипящи от енергия след четиринайсетчасовия затвор в джипа предишния ден. За тяхна изненада новите им съседи вече жужаха оживено наоколо. В края на улицата децата обикаляха с колелетата си, а през няколко къщи цяло семейство спортисти играеха футбол на двора.

— Тези всичките ли са братя? — попита Мелъди, когато наближиха потайната каменна къща, пред която десетина момчета тичаха след хубавеца с рунтавата глава, у когото беше топката.

— Родителите им сигурно са имали много знаци — отвърна Кандис, бухвайки косата си.

Внезапно играта стихна, а после съвсем замря, докато бандата гледаше как сестрите Карвър минават покрай тях.

— Защо всички са ни зяпнали така? — промърмори Мелъди с половин уста.

— Свиквай с това — измърмори Кандис в отговор. — Хората зяпат, когато си хубава — и тя помаха с усмивка на по-големите момчета. Всеки от тях имаше прелестна рунтава кафява коса и руменина по бузите, каквато можеш да постигнеш с руж Maybelline. Пушекът, който идеше от гигантската им скара, носеше по цялата улица силна миризма на печени ребърца. А повечето хора едва привършваха първата чаша кафе за деня!

Мелъди стисна празния си стомах. Точно сега една вечеря за закуска щеше да й дойде добре.

— Видях те в каталога на J.Crew миналия месец. Беше страхотен — провикна се Кандис.

Момчетата се спогледаха учудено.

— Кандис! — Мелъди цапна сестра си по ръката.

— Я се отпусни и се забавлявай — разсмя се Кандис, а сребристите обувки на майка й зачаткаха още по-шумно по паважа.

— Откъдето и да минем, всички ни гледат, сякаш идваме от друга планета.

— Ние сме от друга планета — Кандис пристегна презрамките на гащеризона Missoni.

— Вероятно защото в неделя сутрин си се намъкнала в тоалет за събота вечер.

— Или по-вероятно, защото ти не си се преоблякла, откакто пристигнахме — отвърна Кандис рязко. — Няма по-добър начин да си намериш нови приятели от това да носиш потна сива тениска и провиснали дънки.

Мелъди понечи да отвърне, но реши, че не си струва. Нищо нямаше да се промени. Кандис винаги щеше да вярва, че ключът към успеха се крие в красотата. Мелъди винаги щеше да се надява, че същественото у хората бе скрито от очите.

Те продължиха да вървят мълчаливо по Радклиф Уей. Пътят се виеше и прорязваше нещо подобно на горичка или клисура — всички къщи отпред имаха зелени морави, а задните дворове бяха обрасли в гъсталаци. Но с това приликите помежду им свършваха. Също като дървените стъпала в къщата на Карвър, и тук всяка къща имаше свой облик и индивидуалност.

Сивата циментова площадка в края на улицата беше оградена с неугледна плетеница от електрически жици и телефонни кабели. Клоните на яворите хвърляха сянка върху стара викторианска къща, а семената на дърветата се спускаха във въздуха безспир и като малки хеликоптерчета се въртяха, преди да кацнат на обраслата с мъх земя. Басейн с черно дъно и дузина фонтани със статуи на морски същества доставяха несравнимо удоволствие на всички от номер 9. Макар слънцето да се бе сгушило под юрганчето си от сребристосиви облаци, съседите шляпаха и цапаха в басейна като стадо игриви делфини.

Все по-ясно бе, че Салем беше град на индивидуалността и хората вярваха в мотото „Живей и остави другите да живеят“. Мелъди изпита съжаление. Тук старият й нос щеше да се чувства като у дома си.

— Виж! — тя посочи с пръст шарената кола, която профуча наблизо. Черните й врати бяха от купето на мерцедес, белият преден капак от БМВ, сребристия багажник беше на ягуар, червеният гюрук беше лексус, гумите бяха на бентли, уредбата — Bose, а музиката — класическа. Емблемата на всеки модел висеше на огледалото за обратно виждане, а на регистрационната табела съвсем уместно пишеше МУТ.

— Колата прилича на подвижна реклама на Benetton.

— Или на верижна катастрофа на Родео Драйв^[1] — Кандис направи снимка с айфона си и я прати по мейла на приятелите си у дома, които на мига също отговориха със снимка. Явно в момента бяха в мола, защото, щом завиха по Стагхорн Роуд, Кандис ускори крачка и заразпитва всеки срещнат под петдесетте къде се събираха най-яките хора в града.

Всички бяха единодушни — „Ривърфронт“. Но трябваше да минат още няколко часа, преди паркът да оживее.

След като изпиха по едно лате и надникнаха в няколко магазина за дрехи, които според Кандис изобщо не ги биваше за пазаруване, най-сетне стана почти обяд. С помощта на картата на баща им и любезните минувачи момичетата намериха пътя си през заспалия град и се добраха до „Ривърфронт“, заредени с кофеин и готови да известят пристигането си на най-яките хора в Салем.

— Това ли е то? — Кандис замръзна на място, сякаш се бе ударила в стъклена врата. — Това ли е епицентърът на северозападното модно общество? — изкрещя тя срещу количката за сладолед, детската площадка и тухлената сграда, която бе приютила въртележката.

— Ммм, надушвам кино наблизо — рече Мелъди, вдишвайки въздуха, в който се носеше аромат на пуканки и хотдог.

— Може и да смалиш носа на Камилъди, но не може да смалиш Камилъди, всичко надушва, ей — пошегува се Кандис.

— Много смешно! — Мелъди завъртя очи.

— Там е работата, че не е! — изпуфтя Кандис. — Изобщо не е смешно. Направо е кошмарно. Чуй! — тя посочи към въртележката. Страховити звуци от орган, които бяха задължителни за филмите на ужасите и сцените с клоуни психари, им се присмиваха със заплашително игривата си мелодия.

— Единственият човек над осем и под четирийсет е онова момче ей там — Кандис посочи към самотното момче, което седеше на една дървена пейка. — И ми се струва, че плаче.

Раменете му бяха превити, а главата — приведена над скицник. Той вдигаше очи, за да хвърли бърз поглед към въртележката, а после продължаваше да драска.

Мелъди усети как се изпотява под мишниците, щом тялото й го позна преди ума й.

— Да се махаме оттук — тя задърпа Кандис за ръката. Но бе твърде късно. Устните на сестра й се извиха с доволство, а платформите на обувките й се застопориха още по-здраво на паважа, осеян с дъвки.

— Това не е ли…

— Не, не е! Хайде да тръгваме! — Мелъди я затегли още по-силно. — Мисля, че видях магазин на Bloomingdale по пътя. Хайде, тръгвай!

— Да, той е — Кандис повлече Мелъди към момчето и цялата сияеща, извика: — Ей, съседе!

Момчето повдигна глава и отметна един къдрав кичур кафява коса от лицето си. Стомахът на Мелъди се сви. Отблизо бе още по-сладък.

Дебели черни очила обграждаха искрящите му очи с цвят на лешник, така че те напомняха снимки на светкавици на фона на черно небе, поставени в рамки. Приличаше на супермен, преоблечен като зубър.

— Помниш сестра ми, беше вчера на прозореца, нали? — попита Кандис някак отмъстително, сякаш Мелъди имаше вина, задето „Ривърфронт“ се бе оказал пълна дупка.

— Ъъъ, здрасти, ъъъ… аз съм Мелъди — успя да каже тя, а страните й пламнаха.

— Джаксън — той сведе очи.

Кандис подръпна яката на бялата му тениска.

— За малко да не те познаем облечен.

Джаксън се усмихна притеснено, без да отмества очи от рисунката.

— Знаеш ли, че си зубер готин — изгука Кандис на някакъв странен език, събирайки в едно „супер“ и „зубър“. — Някакъв шанс да имаш по-голям брат с добро зрение или поне с лещи?

— Не — чистата светла кожа на Джаксън почервеня. — Сам съм.

Мелъди притисна ръце към тялото си, за да скрие петната от пот и попита:

— Какво рисуваш? — едва ли това бе най-умният въпрос на света, но пък беше по-добре от всичко, което можеше да се очаква от Кандис.

Джаксън погледна към скицника, сякаш го виждаше за пръв път:

— Въртележката. Нали знаеш, докато се върти…

Мелъди огледа внимателно цапаницата от пастели. Сред неясните цветни линии се виждаха фините очертания на кончета и деца. Картината оставяше чувството за нещо почти неосезаемо, неуловимо, подобно на сън, който на другия ден ту изплува в съзнанието, ту изчезва.

— Много е добра — каза тя съвсем искрено. — Откога рисуваш?

Джаксън сви рамене:

— От около половин час. Чакам майка ми. Тя има среща наблизо и…

Мелъди се засмя:

— Не, питам откога рисуваш изобщо, т.е. като хоби.

— О! — Джаксън прокара ръка през косата си. Игривите кичури като смъмрени непослушни котета се върнаха отново по местата. — От няколко години.

— Добре — Мелъди кимна.

— Да — Джаксън кимна в отговор.

— Супер — Мелъди кимна втори път.

— Благодаря ти — кимна Джаксън в отговор.

— За нищо — Мелъди кимна.

Звуците на органа, които идваха от въртележката, ненадейно се усилиха, сякаш им се притекоха на помощ, за да ги избавят от скования разговор и кимането с глава.

— А вие откъде сте? — обърна се Джаксън към Кандис, оглеждайки необичайното й облекло.

— От Бевърли Хилс — рече тя, сякаш това се разбираше от само себе си.

— Преместихме се, защото имам астма — осведоми го Мелъди.

— Много секси, Мел — въздъхна Кандис и се предаде.

— Е, поне е истина.

Изопнатите черти на Джаксън се отпуснаха в спокойна усмивка. Сякаш откровението на Мелъди бе поканило куража му да потанцуват заедно и той бе казал „да“.

— А случайно да си чувал за „Мърстон Хай“? — думите й се погрижиха за музиката.

— О, да — той се плъзна по пейката, за да й направи място. — Аз уча там.

Мелъди седна с ръце, плътно притиснати до тялото.

— В кой клас си?

Изправена над тях, Кандис пишеше съобщение на телефона си.

— Десети.

— И аз — Мелъди се усмихна далеч по-широко, отколкото бе редно.

— Така ли? — Джаксън също се усмихна, или по-скоро усмивката не бе слизала от лицето му от самото начало.

Мелъди кимна.

— А хората как са? Готини ли са?

Момчето сведе очи и сви рамене. Усмивката му посърна. Музиката спря. Танцът свърши. Единствено масленият аромат на пастелите се носеше из въздуха като парфюм.

— Какво има? — попита Мелъди с тъга, докато сърцето й биеше печално с тежките удари на погребална камбана.

— Хората стават, горе-долу. Но майка ми е учителка по биология в училището и е доста строга, та аз не съм точно най-търсеният човек.

— Може пък аз да те потърся — предложи Мелъди нежно.

— Наистина ли? — по челото на Джаксън заблещукаха капки пот.

Мелъди кимна, а сърцето й заби с нов, по-жизнерадостен ритъм. Чувстваше се необяснимо спокойна в присъствието на това непознато момче. Той не се интересуваше единствено от лицето й, а виждаше онова, което бе отвъд него. И потните й дрехи от вчерашното пътуване не го бяха спрели да разговаря с нея, и нямаше да каже на другите „зубер готини“ момчета, че има астма.

— Добре — той огледа за последно лицето й и надраска номера на телефона си с червен пастел върху скицника. — Ето — откъсна листа, подаде й го, а после с бърз жест обърса потта от челото си с опакото на ръката. — По-добре да тръгвам.

— Добре — Мелъди се изправи заедно с него, сякаш повдигната от силата на онова, което ги свързваше.

— Пак ще се видим — той помаха свенливо, обърна се към неуморната въртележка и забърза напред.

— Добре се получи — Кандис пусна телефона си в лъскавата чанта. — Зубер готините момчета са добра тренировка. Хайде сега да намерим нещо за ядене — очите й бързо се плъзнаха наоколо. — Все трябва да има нещо в тоя парк, което да става за ядене.

Мелъди последва Кандис по криволичещите алеи на „Ривърфронт“, усмихвайки се на номера, изписан в червено. Едно бе да го поиска. Съвсем друго бе да събере куража да го набере. Но най-важното беше, че го има. Той й го бе дал. По свое желание. И така й бе дал възможността отново и отново да възпроизвежда в паметта си подробностите от разговора им, при това без да се пита дали привличането помежду им бе едностранно.

— Какво ще кажеш за хотдог и диетична кола? — попита Кандис.

— Вече не съм гладна — Мелъди се усмихна широко на красивото, покрито цяло в облаци, небе. Нито една част от нея не се чувстваше празна.