Едуард Успенски
Крокодилът Гена и неговите приятели (28)

Двадесет и седма глава

— Време е да се хващаме на работа — каза Галя. — Сега вече ще записваме в една книга всички, които имат нужда от приятели. Кажете, моля, кой е първи?

Но изведнъж настъпи пауза. Колкото и да беше странно, нямаше първи.

— Кой е първи? — отново попита Гена. — Нима няма никой?

Всички мълчаха. Тогава Галя се обърна към дългокраката жирафа:

— Кажете, моля, не ви ли трябват приятели?

— Не ми трябват — отговори Анюта. — Вече не ми трябват. Имам си приятел.

— Кой е той? — попита Чебурашка.

— Как кой? Разбира се, маймунката! Ние с нея отдавна се сприятелихме!

— А как се разхождате с нея? — отново зададе въпрос Чебурашка. — Нали може да падне в някоя яма?

— Не, не може — каза жирафата. Тя се наведе, отхапа парченце от сламената шапка на крокодила и продължи: — Когато се разхождаме, тя сяда на шията ми като яка и ни е много удобно да разговаряме.

— Гледай ти! — изуми се Чебурашка. — Никога не бих се сетил!

— Е, а ти, Дима? — попита Галя. — И ти ли си намери приятел?

— Намерих си — отвърна Дима. — И още как!

— Кой е, ако не е тайна? Покажи ни го.

— Ето кой — Дима показа с пръст Маруся.

— Но тя няма нито една двойка! — учуди се крокодилът Гена.

— Разбира се, това е лошо — съгласи се момчето. — Но двойките не са най-важното. Ако човек няма двойки, това още не означава, че нищо не струва! Затова пък от нея може да се препише и тя ще ми помага да си уча уроците! Разбра ли!

— Ами добре — обяви Галя, — дружете си! Ние само ще се радваме. Нали така?

— Ами да — съгласиха се Гена и Чебурашка. — Само че ние кого ще сприятеляваме, щом всички са се сприятелили без нас?

Въпросът беше справедлив. Други желаещи да се сприятеляват нямаше.

— Та какво излиза? — тъжно попита Чебурашка. — Строихме, строихме и всичко беше напразно.

— Съвсем не е напразно — възрази Галя. — Първо, ние сприятелихме жирафата с маймунката. Така ли е?

— Така е! — извикаха всички.

— Второ, сприятелихме Дима и Маруся. Така ли е?

— Така е! — викнаха всички.

— И трето, имаме си нова къщичка и можем да я подарим на някого. Например на Чебурашка, защото той живее в телефонна кабина. Така ли е?

— Така е! — за трети път извикаха всички.

— Не, не е така — изведнъж каза Чебурашка. — Тази къща трябва да я дадем не на мене, а на всички нас заедно. Ще си направим тук клуб и ще идваме вечер, за да си играем и да се срещаме!

— Ами ти? — попита крокодилът. — Така ли ще си живееш в телефонната кабина?

— Нищо — отговори Чебурашка. — Някак ще се оправя. Но виж, ако ме вземат в детската градина да работя като играчка, би било просто чудесно! През деня ще си играя с децата, а нощем ще спя в детската градина и същевременно ще я пазя. Само че никой няма да ме вземе там, защото съм неизвестно кой.

— Как така неизвестно кой?! — възмути се крокодилът. — Съвсем даже е известно! Бих искал и аз да бъда такъв неизвестно кой!

— Ние всички ще помолим да те вземат — казаха на Чебурашка животните. — Всяка детска градина ще те вземе на работа и даже ще ти бъде благодарна!

— Тогава — каза Чебурашка — аз съм много щастлив!

Нашите герои така и направиха. Превърнаха къщичката в клуб, а Чебурашка настаниха в една детска градина като играчка. Всички бяха много доволни.

Затова реших да взема молива и да напиша една кратка дума:

КРАЙ.

Но щом взех молива и написах думата „край“, при мен дотича Чебурашка.

— Как така край? — възкликна той. — Не може да пишеш „край“! Още не съм се оправил с тази проклета Шапокляк! Първо ще си разчистя сметките с нея, а после вече може да се пише „край“.

— Добре, разчиствай си сметките — казах аз. — Интересно какво ще излезе?

— Много просто — отговори Чебурашка. — Ще видите!

Наистина всичко излезе много просто.

Още на другата сутрин Гена, Галя и Чебурашка се появиха в двора на баба Шапокляк. В ръцете си държаха големи разноцветни красиви балони.

Шапокляк през това време седеше на пейката и обмисляше плановете на поредните си пакости.

— Да ви подаря ли балон? — обърна се Чебурашка към бабата.

— Така, без нищо ли?

— Разбира се, че без нищо!

— Давай — каза бабата и взе от Чебурашка всичките му ярко боядисани балони. — Пу за мене! — веднага заяви тя.

— Искате ли още? — попита Галя.

— Давай!

Сега тя държеше в ръцете си две връзки балони и те буквално я откъсваха от земята.

— Да ви дам ли още? — намеси се в разговора Гена, подавайки й и своите балони.

— Разбира се! — И балоните на Гена също се озоваха в ръцете на алчната Шапокляк.

Вече не две, а три връзки балони повдигаха бабата нагоре. Бавно-бавно тя се откъсна от земята и заплува към облаците.

— Но аз не искам да отлитам на небето! — викаше бабата.

Но вече беше късно. Вятърът я подхвана и започна да я отнася все по-далеч и по-далеч.

— Разбойници! — крещеше тя. — Аз пак ще се върна! Ще ви дам да се разберете! Мира няма да имате!

— Дали наистина няма да се върне? — попита Галя Чебурашка. — Тогава действително няма да ни остави на мира.

— Не се безпокой — каза Чебурашка. — Вятърът ще я отнесе далече-далече и без помощта на хората за нищо на света няма да може да се върне. А ако си остане все така проклета и злобна като сега, никой няма да й помогне. Значи, тя просто няма да може да стигне до нашия град. Е, какво, добре ли я наредихме?

— Добре — каза крокодилът.

— Добре — съгласи се Галя.

След това на мен не ми оставаше нищо друго, освен да взема молива и да напиша три кратки думи:

КРАЙ НА ПОВЕСТТА