Едуард Успенски
Крокодилът Гена и неговите приятели (12)

Единадесета глава

Нашите герои бавно вървяха по улицата. Беше им много приятно да вървят и да си говорят.

Но изведнъж се разнесе: б-б-бум! — и нещо много болезнено чукна крокодила по главата.

— Ти ли беше? — попита Гена, Чебурашка.

— Какво аз ли?

— Ти ли ме удари?

— Не — отговори Чебурашка. — Никого не съм удрял!

В това време отново се чу: б-б-бум! — и нещо много болезнено чукна самия Чебурашка.

— Виждаш ли — каза той. — И мене ме удариха!

Какво ли пък беше това? Чебурашка започна да се оглежда.

И изведнъж на един стълб край оградата забеляза много позната мишка.

— Погледни — каза той на крокодила, — това е мишката на баба Шапокляк. Сега вече зная кой ни замеря!

Чебурашка излезе прав. Това наистина беше баба Шапокляк.

Тя се разхождаше по улицата заедно със своята питомна мишка Лариска и съвсем случайно срещна Гена и Чебурашка. Приятелите изглеждаха толкова доволни, че на нея веднага й се прииска с нещо да им напакости. Затова, като взе мишката си подмишница, бабата ги изпревари и им направи засада край оградата.

Когато приятелите се приближиха, тя извади от джоба си хартиено топче на ластик и започна да ги чука с него по главите. Топчето излиташе иззад оградата, удряше Гена или Чебурашка и се връщаше обратно.

А през това време мишката Лариска стоеше горе и насочваше огъня.

Но щом топчето излетя отново, Гена бързо се обърна и го хвана със зъби. След това двамата с Чебурашка бавно прекосиха улицата.

Ластикът се опъваше все повече и повече. И когато Шапокляк се показа от своето прикритие, за да види къде се е дянало топчето й, Чебурашка изкомандува: „Огън!“, а Гена си разтвори зъбите.

Топчето със свистене прелетя през улицата и улучи стопанката си. Бабичката моментално изчезна от оградата.

Най-после отново се показа, настроена десет пъти по-войнствено отпреди.

„Безобразници! Бандити! Тъпанари такива!“ — ето какво искаше да каже тя от все сърце. Но не можа, защото устата й беше запушена с хартиеното топче.

Разгневената Шапокляк се опита да изплюе топчето, но кой знае защо, то не се изплюваше.

Какво й оставаше да прави?

Налагаше се да изтича до поликлиниката при известния доктор Иванов.

— Шушу, шушу шу — каза му тя.

— Шушу, шушу какво? — не разбра докторът.

— Шушу, шушу шу!

— Не — отговори той. — С шушу-мушу не се занимавам.

— Не мушу, шушу-шу — отново зафъфли бабата, — а топше!

— Вие сигурно сте чужденка? — сети се докторът.

— Да! Да! — радостно закима с глава Шапокляк.

Беше й много приятно, че са я взели за чужденка.

— Аз не обслужвам чужденци — заяви Иванов и й показа вратата.

Така чак до вечерта тя муча, без да каже нито дума. През това време в устата и се насъбраха толкова обидни думи, че, когато най-после топчето се размекна и тя изплю последните парчета, от устата й се изсипа следното:

— Безобразницихулиганиазщевипокажакъдезимуватраците крокодилинещастнизеленидапукнетедано!!

И това не беше всичко, тъй като част от обидните думи тя глътна заедно с ластика.