Едуард Успенски
Крокодилът Гена и неговите приятели (16)

Петнадесета глава

Но крокодилът така и не можа да си почине. Едва беше легнал да спи, когато на вратата тихичко се почука.

Гена отвори и видя на прага малка маймунка с люлякова шапчица и червен анцуг.

— Здравейте — поздрави я крокодилът. — Влезте.

Маймунката мълчаливо влезе и седна на стола за посетители.

— Сигурно ви трябват приятели? — обърна се към нея крокодилът. — Нали така?

„Така, така“ — закима гостенката, без да си отвори устата. Изглеждаше, че цялата е пълна с каша или с топчета за пинг-понг. Не произнесе нито дума и само от време на време кимваше с глава в знак на съгласие.

Гена се замисли за секунда, а след това направо попита:

— Вие сигурно не можете да говорите?

Както и да отговореше сега маймунката, щеше да излезе едно и също. Ако например кимнеше с глава: „Да“, щеше да се получи: „Да, аз не мога да говоря“. Ако поклатеше отрицателно глава: „Не“, пак щеше да излезе: „Не, аз не мога да говоря“.

Затова се наложи да отвори уста и да извади оттам всичко, което й пречеше да говори: гайчици, винтчета, кутийки с боя за обувки, ключета, копчета, гумички и други необходими и интересни предмети.

— Аз мога да говоря — заяви тя най-после и започна да подрежда нещата в устата си.

— Един момент — спря я крокодилът, — щом сте почнали, кажете поне как се казвате и къде работите?

— Мария Францевна — представи се маймунката. — Давам представления в цирка с учен дресьор.

После бързо напъха обратно всичките си съкровища. Изглежда, много се безпокоеше, че са на чужда, съвсем непозната маса.

— А какъв приятел ви трябва? — продължаваше да я разпитва Гена.

Маймунката помисли малко и понечи да извади пак всичко онова, което й пречеше да говори.

— Почакайте — спря я Гена. — Сигурно ви е нужен приятел, с когото няма да се налага да разговаряте? Нали така?

„Точно така — кимна с глава посетителката със странното име Мария Францевна. — Точно така, точно така, точно така!“

— Добре — завърши крокодилът, — тогава наминете към нас след седмица.

Когато маймунката си отиде, крокодилът излезе и написа на едно листче до входа:

Домът на приятелството е затворен за вечеря.

След това помисли малко и добави:

И до сутринта.

Обаче нови изненади очакваха Гена. Когато маймунката бе прибирала своите ценни предмети в устата си, случайно бе пъхнала там и малкия крокодилов будилник. Затова на сутринта крокодилът Гена здравата се успа за работа и по този повод си има много неприятен разговор с директора.

А когато си тръгна от крокодила, на маймунката през цялото време нещо й тиктакаше в ушите. И това много я тревожеше. А рано-рано сутринта, в шест часа, нещо така силно зазвъня в главата й, че горката маймунка направо от леглото бегом се понесе към кабинета на доктор Иванов.

Доктор Иванов внимателно я преслуша със слушалката, а после заяви:

— Едно от двете: или имате нервен тик, или неизвестна на науката болест! И в двата случая рициновото масло е много полезно. (Този доктор беше много старомоден и не признаваше никакви нови лекарства.) Кажете — попита той отново маймунката, — това сигурно не ви се случва за първи път?

Както и да кимнеше маймунката: „Да“ или „Не“, все щеше да се получи, че не е за първи път. Затова не й оставаше нищо друго, освен да извади от устата си всички свои съкровища. Тогава на доктора всичко му стана ясно.

— Следващият път — каза той, — ако във вас засвири музика, първо проверете дали не сте пъхнали в устата си радиоапарат или пък централния градски часовник.

Така те се разделиха.