Едуард Успенски
Крокодилът Гена и неговите приятели (15)

Четиринадесета глава

Мина час. После още половин. Нямаше никакви посетители. Но изведнъж прозорецът се отвори и в стаята се провря някаква странна глава с къси рогчета и дълги, подвижни уши.

— Здрасти! — каза главата. — Струва ми се, не съм сгрешила!

— Здрасти! — отвърнаха нашите приятели.

Те веднага разбраха кой е дошъл при тях. Такава дълга шия можеше да има само едно животно — жирафата.

— Казвам се Анюта — каза гостенката. — Бих искала да си намеря приятели!

Тя помириса цветята, сложени на прозореца, и продължи:

— Всички вас сигурно много ви интересува въпроса: а защо такава мила и симпатична жирафа си няма приятели? Нали така?

Гена, Галя и Чебурашка трябваше да се съгласят, че наистина е така.

— Тогава ще ви обясня. Там е работата, че аз съм много висока. За да разговаря някой с мене, непременно трябва да вдига глава нагоре — Жирафата се протегна и се погледна в огледалото. — А когато вървите по улицата с вдигната нагоре глава, непременно ще паднете в някоя яма или в канавката!… Така всичките ми познати се изпозагубиха по улиците и вече не зная къде да ги търся! Тъжна история, нали?

Гена, Галя и Чебурашка пак трябваше да се съгласят, че историята е много тъжна.

Жирафата говори дълго. От свое име и заради всички останали. Но независимо, че говори толкова дълго, не каза нищо смислено. Тази особеност е извънредно рядка в наше време. Поне сред жирафите.

Най-после след много приказки Гена все пак успя да изпрати гостенката. И когато тя си отиде, всички въздъхнаха с облекчение.

— Е — каза Галя, — време е да си вървим. Трябваше все пак малко да си починат.