Сигрид Унсет
Стопанка (9)

3.

Седнала с Гауте в скута, Кристин плъзна поглед над възвишението в северната част на имението. Вечерта беше прекрасна. Гладката вода на езерото блещукаше и отразяваше хребетите, постройките в Бю и златистите облаци по небето. През деня валя и сега силно ухаеше на листа и земя. Тревата по ливадите сигурно вече стигаше до колене, а в нивите ечемикът бе покълнал.

Тази вечер от подножието на хълма до „Виняр“ се раздаваше изкусна свирня на гайди, тъпани и лютни.

Кукувицата дълго не се обаждаше, само на няколко пъти изкука от юг. Птиците извиваха кръшни трели във всички горички около имението, но все още звучаха плахо, защото слънцето още беше в зенита си.

От градината пред портата добитъкът се прибра с подрънкващи на вратовете звънчета.

— Ей сега моят Гауте ще си хапне мляко — изчурулика Кристин и вдигна детето във въздуха.

Както обикновено, Гауте отпусна тежката си глава върху рамото на майка си. От време на време се притискаше по-плътно към нея и Кристин тълкуваше поведението му като знак, че малкият разбира гальовните й думи и бъбрене.

Кристин заслиза към къщите. Пред една врата Нокве и Бьоргюлф тичаха и примамваха котката, избягала от тях на покрива. После малчуганите се захванаха да разкопават дупката в пода на преддверието с изхабената си кама.

Дагрюн влезе в широкото помещение с ведро козе мляко и стопанката даде на сина си да пие от черпака, после го напълни пак и така няколко пъти. Малкият изсумтя недоволно, когато слугинята му заговори. Тя посегна да го вземе, но той я плесна през ръцете и захлупи лице в гръдта на майка си.

— И все пак ми се струва, че Гауте е позаякнал — отбеляза краварката.

Кристин повдигна личицето на сина си. Цветът на кожата му напомняше лой, а очите винаги гледаха изморено. Главата на Гауте беше голяма и тежка, а ръцете и краката му — немощни и хилави. Осем дни след деня на свети Лаврентий той навърши две години, но още не беше проходил, имаше само пет зъба и не можеше да говори.

Отец Айлив не допускаше малкият да страда от рахит. Не помогнаха нито подризникът, нито богослужебните книги. Свещеникът разпитваше надлъж и нашир знае ли някой цяр за болестта, сполетяла Гауте. Отец Айлив споменаваше детето във всичките си молитви, Кристин не се съмняваше в това. Но той я съветваше единствено да прояви търпение и да се смири пред Божията воля. Заръчваше й да дава на детето топло козе мляко.

Бедничкото й болнаво детенце! Кристин го притисна към гърдите си и го обсипа с целувки, когато слугинята излезе. Гауте беше толкова красив! Приличаше на бащиния й род с тъмносивите си очи и сламенорусата си гъста и мека като коприна коса.

Малкият отново захленчи. Кристин стана и започна да го разнася напред-назад. Макар че детето беше слабичко и малко, майката се затрудняваше да го мъкне цял ден на ръце. Гауте обаче не й позволяваше да го остави.

Затова Кристин сновеше из сумрачното помещение с Гауте и го дундуркаше, за да го утеши.

На двора пристигна конник. Прокънтя гласът на Юлв Халдуршон. Кристин излезе на вратата с детето на ръце.

— Тази вечер се налага сам да разседлаеш коня си, Юлв. Всички ратаи отидоха на забавата. Много е неприятно, че няма кой да го свърши вместо теб, но ще прощаваш.

Раздразнен, Юлв промърмори нещо неразбрано, докато сваляше седлото на коня си. Нокве и Бьоргюлф се спуснаха към него с молби да ги разходи на жребеца из пасището.

— Не, Нокве, ти ще стоиш при брат си. Играй с него, за да не плаче, докато съм в готварницата — поръча Кристин.

Нокве се нацупи, но веднага започна да лази на четири крака, да мучи и да се преструва, че мушка с рога малкото си братче, което Кристин остави върху възглавница до вратата. Майката се наведе да погали косата на Нокве, така добър към братята си.

Кристин се върна в помещението с голяма дървена тава в ръка и завари Юлв Халдуршон да си играе с децата на пейката. Гауте много обичаше да стои при Юлв, но щом видя майка си, веднага започна да хленчи и да протяга ръце към нея. Кристин остави тавата и го взе в обятията си.

Юлв издуха пяната по повърхността на току-що наточената бира, отпи и разрови съдовете в тавата.

— Всичките ти слугини ли са на забавата?

— Свирят на лютня, на тъпан и на гайда. След сватбата в долината на река Оркла тук надойдоха цял куп свирачи. Нали си представяш какво стана, когато девойките разбраха… Младички са…

— Много свобода им даваш, Кристин. Май се боиш на есен да не останеш без кърмачка.

Пламнала от смущение, стопанката приглади инстинктивно дрехата към тънката си снага. Юлв се изсмя грубо.

— Ако продължаваш да мъкнеш постоянно Гауте, ще пострадаш като миналата година. Ела при чичо Юлв, момчето ми. Ще ядем от една паница.

Кристин нареди мълчаливо момчетата едно до друго на пейката край отсрещната стена, донесе купата с млечна каша и седна на трикрако столче. Започна да им дава да ядат, но Нокве и Бьоргюлф мрънкаха недоволно, защото искаха от майка си лъжици, за да се хранят сами. По-големият син навърши четири години, а по-малкият скоро ставаше на три.

— Къде е Ерлен? — попита Юлв.

— Отиде на танците с Маргрет.

— Е, поне за това има ум в главата: да си пази щерката — отбеляза Юлв.

Стопанката отново посрещна думите му с мълчание. Съблече децата и ги сложи да си легнат: Гауте в люлката, а другите две момчета — в семейното легло. Ерлен склони Нокве и Бьоргюлф да спят при тях, след като Кристин се възстанови от тежката болест миналата година.

Юлв се нахрани и се протегна на пейката. Кристин издърпа пънчето до люлката, взе кошницата с вълнена прежда и започна да я навива на кълбета, като междувременно буташе леко люлката с крак.

— Няма ли да си починеш? — попита тя, без да обръща глава. — Не си ли изморен, Юлв?

Мъжът се изправи, позасили огъня и се приближи до стопанката. Седна на пейката срещу нея.

За разлика от друг път, когато се връщаше от Нидарус, сега Юлв не й се стори изтощен от гуляи.

— Дори не ме попита какво ново има из града, Кристин — погледна я той и подпря лакти на бедрата си.

Сърцето й се разтуптя от страх. От изражението и поведението на мъжа тя се досети, че пак й носи лоши вести, но му отговори с блага и спокойна усмивка:

— Разкажи ми какво си чул из града, Юлв.

— Добре — съгласи се той.

Първо обаче развърза кожената си торба, извади покупките, предназначени за стопанката, и й ги подаде. Кристин му благодари.

— Явно си научил нещо ново в града — подхвана отново тя след малко.

Юлв обърна лице към младата жена, а после отмести поглед към бледото спящо дете в люлката.

— Главата му винаги ли се изпотява така? — прошепна той и внимателно попипа мократа му косица. — Кристин, я ми кажи нещо. Когато се женихте с Ерлен и съставихте документа как ще бъде разпределена собствеността помежду ви, там не пишеше ли, че ти ще се разпореждаш с неговия подарък и със зестрата си, както намериш за добре?

Сърцето на Кристин заблъска силно в гърдите, но тя рече спокойно:

— Ерлен винаги се допитва до мен и иска съгласието ми, когато реши да търгува с някое имение. Да не би да говориш за земите в долината Вердален, които той продаде на Виглайк от „Люнг“?

— Да. Ерлен купи кораба „Хюгрекен“ от Виглайк. Той вече разполага с два кораба. Какво остава за теб, Кристин?

— Неговият дял в „Шерваста“, имение в Юлфкелста, чийто годишен данък възлиза на храната за един човек на месец, и неговите земи в Орхамар — обясни тя. — Нали не мислиш, че Ерлен е продал това имение без моето съгласие и без да ми даде обезщетение за него?

— Хм — изсумтя Юлв. — И въпреки това доходите ти ще намалеят, Кристин. През зимата Ерлен взе сено оттам и опрости на арендаторите арендата за три години напред.

— Ерлен няма вина, задето не успяхме да изсушим сено миналата година. Юлв, зная, че ти направи всичко по силите си, но лани ни споходиха много нещастия…

— Ерлен продаде повече от половината Орхамар на сестрите от Райн, когато се канеше да бяга от страната с теб — засмя се Юлв, — а част от земите са ипотекирани. За Ерлен разлика между двете неща няма. Сега земята е освободена от данък за кралството, а цялата отговорност пада върху плещите на Аудюн. Той управляваше имението, което уж е твое.

— Ерлен не може ли да наеме земите, попаднали под властта на обителта? — поинтересува се Кристин.

— Наел ги е арендаторът на женския манастир от съседното имение — обясни Юлв. — На ползвателите им се струва трудно и несигурно да обработват земята, ако собственикът я раздробява на малки парцели, както прави Ерлен.

Кристин посрещна забележката мълчаливо. И сама беше наясно с грешките на съпруга си.

— Ерлен пропилява имотите си с бързината, с която увеличава домочадието си.

И този път Кристин не отговори, а Юлв продължи:

— Имаш твърде много деца, Кристин Лаврансдатер.

— И всички до едно са ми скъпи — увери го тя с леко разтреперан глас.

— Не се бой за Гауте, ще порасне и ще заякне — успокои я той.

— Ще стане, както е рекъл Господ, но чакането е мъчително.

Юлв долови стаеното страдание в гласа на майката и над лицето на едрия, смугъл мъжага неочаквано падна сянка на отчаяние.

— Безсмислено е, Кристин. Ти постигна много в „Хюсабю“, но ако Ерлен ще плава с два кораба, не вярвам на север да постигнат мир, а мъжът ти е доста наивен и не знае как да се възползва от постигнатите през последните две години победи. Преживяхме тежки времена. Ти постоянно си болна. Ако нещата продължават в същия дух, накрая ще грохнеш, млада жено. Помагам ти според силите си, но не мога да вразумя Ерлен…

— Така е, сам Господ е свидетел колко добър роднина и приятел си ни бил, Юлв. Никога няма да успея да ти се отблагодаря и да те наградя, както заслужаваш.

Юлв стана, запали свещ от огнището и я постави в свещника на масата. Обърна гръб на стопанката, а тя, за малко отпусна ръце в скута си, веднага се залови да навива преждата и да люлее люлката.

— Защо не изпратиш вест на роднините си в „Йорун“? — попита Юлв. — Помоли Лавранс да дойде на есен с майка ти.

— Тази година няма да притеснявам майка. Тя остарява, а и аз раждам често. Не мога всеки път да я карам да идва — усмихна се леко пресилено тя.

— Този път я повикай — настоя Юлв. — Нека да дойде и баща ти, за да се посъветваш с него по тези въпроси.

— Няма да споделям такива неща с татко — решително отвърна Кристин.

— А с Гюнюлф? Защо не поговориш с него?

— Не е прилично да го товаря с подобни грижи — възрази стопанката.

— Защото е постъпил в манастир ли? — засмя се подигравателно Юлв. — Не съм забелязал монасите да са по-неуки в земевладелството от всички останали. Ако не желаеш да търсиш съвет от чужди хора, говори направо с Ерлен, Кристин. Мисли за синовете си!

Настъпи продължително мълчание.

— Юлв, ти се държиш толкова добре с децата ни — подхвана накрая Кристин, — че ми се струва по-уместно да се ожениш и да се грижиш за собствени рожби, а не да се измъчваш заради нашите неволи.

Юлв се обърна към младата жена. Хванал масата с ръце зад гърба си, той гледаше тънката й права снага и красивото й лице. Кристин Лаврансдатер беше облечена в тъмна, домашно боядисана вълнена рокля, фина, мека ленена кърпа обточваше кроткото й бледо лице, а кръста й опасваше обсипан с малки сребърни рози колан, на който висеше връзката с ключове. На гърдите й блестяха два ланеца с кръстове. Единият — по-голям, с позлатена верижка, — стигаше чак до талията й. Беше подарък от баща й. Над него висеше по-тесен, сребърен ланец с малък кръст: Орм пожела да го дадат на мащехата му със заръката да не го сваля от врата си.

След всяко раждане Кристин се възстановяваше и се захващаше с ежедневните си задължения все така красива, но малко по-мълчалива, а младите й плещи сякаш се огъваха под тежестта на нарастващата отговорност. Бузите й леко хлътнаха, а очите потъмняха и станаха по-сериозни под широкото бяло чело. Поизгуби се и руменината на сочните й устни. Ако продължаваше да ражда в същия дух, Кристин щеше да се раздели с хубостта си съвсем скоро.

— Юлв, не ти ли се струва по-приятно да се установиш в твое имение? — подхвана наново тя. — Нали купи три парцела в Шолвиркста. Можел си да им вземеш изгодна аренда. Така ми каза Ерлен. Съвсем скоро ще притежаваш половината от имението. А Исак има едно–единствено дете. Осе е красива, мила и много работлива жена. А и явно те харесва…

— Не я искам, ако ще се женя за нея — грубо рече мъжът и се разсмя. — Осе Исаксдатер е твърде добра за… — поомекна гласът му. — Отгледан съм от човек, който не ми е роден баща, Кристин, и ми се струва, че и моята орис е на свой ред да се грижа за чужди деца, но не и за свои.

— Ще се моля на Пресветата Дева да те дарува с по-радостна съдба, приятелю.

— Вече не съм в първа младост. Навърших трийсет и пет — засмя се той. — Бих могъл да ти бъда почти баща.

— Само ако си съгрешил като невръстен хлапак — подхвърли небрежно Кристин, като се стараеше да запази веселата нотка в гласа си.

— Няма ли да си лягаш? — попита Юлв.

— След малко. Но ти отивай да си почиваш, Юлв, сигурно си капнал от умора.

Мъжът й пожела лека нощ и излезе от помещението.

 

 

Кристин взе свещника от масата и освети двете спящи в леглото момчета. Под миглите на Бьоргюлф не се виждаше гной. Слава Богу. Напоследък времето се задържа хубаво. Но задухаше ли малко по-силен вятър, наложеше ли се децата да стоят вкъщи до огъня, очите на момчето веднага се възпаляваха. Майката дълго гледа синовете си. После се надвеси и над Гауте в люлката.

И трите й рожби се радваха на цветущо здраве до идването на епидемията миналото лято. Тази шарка мореше наред децата из целия фиорд. Сърцето да ти се скъса да слушаш какви страхотии причини. Епидемията пощади децата на Кристин или поне родните й деца…

Пет дни и пет нощи майката не мръдна от южното легло, където лежаха трите деца, обринати в червени петна. Парещите им очи не понасяха светлината, а телата им горяха от треска. Майката потупваше петите на Бьоргюлф под завивката и пееше със слабия си глас, превърнал се в дрезгав шепот:

„Да подковем болярския жребец!

Какви подкови ний ще изберем

за копитата на такъв боец?

С желязо ще го подковем.

Да подковем и буйния жребец

на кралския човек. Вече сме готови.

За копитата на такъв боец

избрахме сребърни подкови.

Да подковем и кралския жребец!

Какви подкови ний ще изберем

за копитата на такъв боец?

Със злато ще го подковем.“

От децата най-леко епидемията понесе Бьоргюлф, но пък се чувстваше най-неспокоен. Ако Кристин спреше да пее и за миг, той отмяташе завивката. Гауте, само на десет месеца, отпадна толкова, че Кристин не очакваше да оцелее. Завит в черги и кожи, лежеше до гърдите й и нямаше сили да суче. Тя придържаше бебето е едната си ръка, а с другата потупваше петите на Бьоргюлф.

От време на време се случваше децата да заспят. Тогава майката се отпускаше на леглото до тях, без да се съблича. Разтревожен, Ерлен идваше да нагледа как са синовете му. Искаше да им попее, но децата не се впечатляваха от плътния му звучен глас. Настояваха майката да им пее, макар тя да нямаше певческа дарба.

Слугините увещаваха господарката да щади силите си, мъжете влизаха да питат как са децата, а Орм се мъчеше да разсейва болните момчета. По съвет на Кристин Ерлен изпрати Маргрет в Йостердалене, но Орм настоя да остане в „Хюсабю“. Беше вече голям. Отец Айлив бдеше над децата, когато не го викаха при други болни. Тревогите изсмукаха от тялото на свещеника всички тлъстини, натрупани в имението. Той страдаше неописуемо, докато гледаше как измират толкова много красиви, невръстни деца. Епидемията вземаше жертви и от възрастните.

На шестата вечер децата вече се чувстваха значително по-добре и Кристин обеща на мъжа си тази вечер да спи в семейното легло. Ерлен предложи да гледа синовете си заедно със слугините и да я повика при нужда. Но докато вечеряха, Кристин забеляза, че лицето на Орм е огненочервено, а очите му горят в треска. Младежът ги успокои: нищо му нямало. Изведнъж обаче Орм скочи от трапезата и се втурна навън. Ерлен и Кристин изтичаха след него. Младежът повръщаше на двора.

— Лошо ли ти е, сине? — прегърна го бащата.

— Ужасно ме боли главата — оплака се Орм и се отпусна върху рамото на Ерлен.

През нощта бдяха над болния младеж. Той бълнуваше в несвяст. Крещеше и размахваше дългите си ръце, сякаш за да повали чудовищата, които вижда. Кристин и Ерлен не разбираха какво говори.

На сутринта болестта повали и Кристин. Оказа се, че отново е носела дете в утробата си. Този път го изгуби и прекара дни наред, потънала в мъртвешки полуунес заради силната треска. Когато Кристин разбра за смъртта на доведения си син, той лежеше в гроба вече повече от две седмици.

Тогава Кристин се чувстваше напълно омаломощена и не усети съкрушителна скръб. Нищо не стигаше до съзнанието на анемичната, изтощена млада жена. Дори й се струваше, че предпочита да лежи така — ни жива, ни умряла. Зад гърба й останаха ужасяващи преживявания. Дни наред слугините не смееха да я помръднат, за да почистят и оправят тоалета й, но състоянието й се дължеше на високата температура. Сега стопанката нямаше нищо против да я обгрижват. Над постелята й бяха окачили множество уханни венци от планински цветя, за да гонят мухите. Донесоха ги хора от пасищата. Цветята разпръскваха сладкия си аромат още по-силно, когато валеше дъжд. Веднъж Ерлен доведе децата при болната майка. Тя забеляза колко съсипани изглеждат малките след прекараната болест. Гауте не я позна, но и от това не я заболя чак толкова. Кристин усещаше единствено постоянното присъствие на Ерлен в стаята.

Той ходеше всеки ден на служба, а после се молеше на гроба на Орм. Гробището на „Хюсабю“ се намираше до енорийската църква във Виняр, но телата на няколко малки деца от рода — две братчета на Ерлен и дъщеричката на Мюнан Бордшон — бяха положени в малката църква в самото имение. Кристин често изпитваше съчувствие към децата, които лежаха сам-сами под каменните плочи. Сред тези деца Орм Ерленсьон намери последния си дом.

Докато всички в „Хюсабю“ трепереха за живота на господарката, през селото минаха тълпи от просяци, поели към Нидарус за празника на свети Улав. Повечето от тях пътуваха всяка година до града: поклонниците развързваха кесиите си за сиромасите, защото те се славеха като много успешни застъпници пред Бога. Откакто Кристин стана стопанка на „Хюсабю“, просяците се научиха да се отбиват в Скаун. Знаеха, че там ще намерят подслон, обилно угощение и милостиня на изпроводяк. Тази година слугите понечиха да отпратят просяците, защото господарката им лежеше тежко болна. Но Ерлен, който прекарваше част от последните лета на север, знаеше какъв радушен прием оказва съпругата му на бедняците. Затова нареди на прислугата да им осигури подслон и да ги нагости по примера на Кристин. А на сутринта Ерлен се смеси с тълпата просяци. Помогна на слугите да им сипят храна за из път, да им я занесат и кротко помоли сиромасите да споменат съпругата му в молитвите си. Мнозина избухнаха в сълзи, когато научиха, че благата стопанка лежи на смъртен одър.

Отец Айлив изчака Кристин да се позакрепи и й разказа как сиромасите са приели вестта за нейната болест. Чак преди Коледа младата жена успя да вдигне сама ключовете си — толкова беше отмаляла.

Ерлен извести на родителите й за епидемията веднага щом Кристин легна болна, но Лавранс и Рагнфрид бяха на сватба в „Скуг“. Чак след това дойдоха в „Хюсабю“ да видят дъщеря си. Тя се чувстваше по-добре, но омаломощението не й позволи да поговори много-много с баща си и майка си. Искаше просто да усеща присъствието на Ерлен до леглото си.

Неговото здраво тяло примамваше слабата, чувствителна към студа и страдаща от малокръвие млада жена. Едновремешният огън изчезна напълно. Кристин вече не помнеше какво е чувството да обичаш страстно, но заедно с него се изпариха безпокойството и горчивината, натрупани пред последните години. Сякаш нищо не я гнетеше, макар че скръбта по Орм потискаше и двама съпрузи. Ерлен не разбираше страха на майката за малкия Гауте, но въпреки това тя се чувстваше добре с него. Явно той се бе изплашил до смърт да не я изгуби.

Струваше й се мъчно и парливо начинание да говори с него и да засегне болезнена тема, която би сложила край на мира и разбирателството помежду им.

 

 

Празнуващите се върнаха от танците. В светлата лятна нощ Кристин излезе на вратата. Маргрет вървеше, хванала баща си под ръка. Беше облечена и нагиздена като за сватбено тържество, а не като за танци на поляната, където прииждат всякакви хора. Мащехата обаче вече отдавна не се намесваше във възпитанието на Маргрет. Нека Ерлен сам отговаря за поведението на дъщеря си, реши Кристин.

Ерлен и Маргрет бяха ожаднели и Кристин отиде да донесе бира. Момичето й разказа как минала забавата: двете се разбираха добре, откакто Кристин престана да я поучава. По някое време Маргрет и слугинята й се качиха на горния етаж да спят.

Ерлен сновеше напред-назад из стаята, протягаше се и се прозяваше, но не се чувстваше изморен. Прокара пръсти през дългата си черна коса.

— Нямаше време за това, след като се изкъпах, нали бързахме за танците… Хайде да ме подстрижеш, Кристин, че не мога да ходя така през почивните дни.

Съпругата понечи да му възрази, защото беше тъмно, но Ерлен се засмя, посочи към капака на тавана и каза, че вече се развиделявало. Кристин отново запали лампата, посочи му къде да седне и метна кърпа върху раменете му. Докато го подстригваше, той мърдаше, защото докосването го гъделичкаше, и се смееше, когато ножицата доближеше врата му.

Кристин събра отрязаната коса от пода и я хвърли в огнището. Изтръска кърпата над огъня, а после приглади косите на Ерлен към темето и изравни върховете им с ножицата.

Той хвана ръцете й зад гърба си, сложи ги на гърлото си, отметна назад глава и вдигна към нея усмихнатите си очи.

— Май си изморена — установи той, пусна я и се изправи с лека въздишка.

 

 

Ерлен отплава за Бьоргвин още след Еньовден, ядосан, задето съпругата му и тази година не беше в състояние да пътува. Кристин се усмихна изморено: така или иначе нямало как да остави Гауте.

И това лято Кристин прекара сама в „Хюсабю“. Добре поне, че очакваше следващото си дете след празника на светия апостол Матей. И за нея, и за жените в имението би било трудно, ако детето се появи, докато са заети с полска работа.

Тя се питаше дали това ще продължи постоянно. Времената вече бяха по-различни. Като малка слушаше как баща й разказва за датската война и помнеше, че той участва в залавянето на херцог Айрик. Оттам му останаха големите белези по тялото. Но в Гюдбранската долина всичко изглеждаше напълно откъснато от военни действия. Там никой не очакваше подобни събития. Цареше мир, а бащите си стояха по домовете, управляваха имотите си, мислеха и се грижеха за домочадието си.

Сега отвсякъде я заливаше мълвата за размирици. Хората говореха за война, за сбор на войници и за управлението на кралството. В представите на Кристин това се свързваше неразривно с морето и крайбрежието, които бе виждала само веднъж: когато се преместиха да живеят на север. Във въображението на младата жена духовниците и миряните, обсебени от кроежи и планове, решени да осуетяват чужди намерения, да размишляват и да търсят изход, пътуваха именно по това крайбрежие. Ерлен принадлежеше към тези господа заради благородния си произход и богатствата си, но Кристин усещаше инстинктивно, че той не е приет докрай в техния кръг.

Тя си блъскаше главата да открие причината за неговата незавидна позиция. За какъв го смятаха всъщност тези благородници; нали и той не им отстъпваше по потекло?

Когато Ерлен беше мъжът на сърцето й, Кристин не си задаваше подобни въпроси. И тогава забелязваше, че той е склонен да реагира прибързано и невъздържано, да действа необмислено, и има рядката дарба да се показва като неразумен стопанин. Но Кристин намираше извинения за всичките му недостатъци и не се замисляше как биха се отразили тези негови качества на съвместния им живот някой ден. Утешаваше се с мисълта, че всичко ще се промени, когато се оженят. Сега обаче осъзна кога е започнала да си задава въпроси: от мига, в който усети зараждащия се в утробата й нов живот. Дали наистина Ерлен е толкова лекомислен, неразумен и неблагонадежден, какъвто го изкарват хората, питаше се тя.

И все пак Кристин му гласува доверие. Помнеше преживяването в хана на Брюнхил, когато връзката между Ерлен и нейната съперница се скъса веднъж завинаги. Помнеше и поведението му, след като тя стана негова законна съпруга. Но той не се отказа от нея въпреки всички унижения и откази, които срещна. Кристин разбираше, че Ерлен не би я заменил и за цялото злато на земята.

Неволно се сети за Хафтур от Гудьой. Винаги й бе дотягал с глупостите и гальовните си приказки, но Кристин не вземаше задявките му на сериозно. Явно Хафтур бе свикнал да се шегува по този начин. И сега не допускаше друго. Някога й беше симпатичен с веселите си красиви устни. Сега — също, но случилото се неотдавна не й приличаше на обикновена шега. Много странна работа…

Кристин срещна Хафтур на кралските тържества в Нидарус. Той я задиряше и там, както винаги. Една вечер я придума да легнат заедно в една спалня. Разположиха се на оправеното легло. В родния й край подобно поведение беше немислимо. Там не беше прието мъжете и жените да делят една постеля на тържества. Но тук нравите го позволяваха и хората не го смятаха за непристойно. Явно този рицарски обичай бе привнесен от чужбина. Първоначално в същата стая, на другото легло, разговаряха Елин, съпругата на Ерлинг, и шведски рицар. Двамата обсъждаха болките в ушите, които изпитвал кралят. Шведът посрещна със задоволство решението на Елин да се върнат в залата за тържества.

Когато Кристин се досети, че молбите на Хафтур са съвсем сериозни, тя се изненада силно, но дори не успя да се изплаши или да се разгневи. Та нали и двамата бяха семейни и имаха деца. Нима такива неща действително се случват? Кристин преживя доста и видя какво ли не, но не допускаше, че хората постъпват така. Хафтур се държеше закачливо, весело и нежно с нея и тя не би могла да го обвини в опит да я прелъсти. Не й се стори чак толкова настойчив, но безспорно искаше да я тласне към най-тежкия грях…

Той стана от леглото веднага щом тя го помоли да си върви. Макар и смутен, изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото сконфузен. Попита я слисан дали наистина вярва, че семейните не изневеряват.

— Единици от женените мъже нямат любовница. При жените праведните вероятно са малко повече, но и те не са цвете за мирисане. Нима и като девица си вярвала, че хората живеят според църковните разбирания за грях? — попита Хафтур. — Тогава направо не проумявам как Ерлен е успял да те подведе да съгрешиш, Кристин Лаврансдатер.

Вгледа се в лицето й. Макар че Кристин не обели дума — за нищо на света не би обсъждала подобни въпроси с Хафтур — изражението й явно говореше достатъчно красноречиво, защото той продължи с изтънял от удивление глас:

— А аз си мислех, че такива неща ги има само в народните песни…

Кристин не спомена за случилото се на никого, дори и на Ерлен. Съпругът й харесваше Хафтур. Тя действително се ужасяваше от леконравието на хора като Хафтур Граут, но това не я засягаше. Оттогава Хафтур престана да търси близостта й, когато се срещнеха, а само я гледаше втренчено с морскосините си очи, широко отворени от удивление.

Не, Ерлен проявяваше лекомислие, но не и такова като Хафтур. Наистина ли е толкова неразумен, питаше се тя. Кристин забелязваше с какво слисване хората посрещат неговите думи, а после започват да шушукат зад гърба му. Вероятно в казаното от Ерлен Никулаусьон имаше много истина и правота, но той не виждаше онова, което останалите знатни господа не изпускаха от очи; не съзираше как предпазливо плетат интриги и се дебнат един друг. Ерлен наричаше хитрините им козни и им се подиграваше с надменния си смях, който дразнеше хората, но и успяваше да ги обезоръжи. Те също започваха да се смеят, тупаха го по рамото и отбелязваха, че може да бъде доста духовит, но и плиткоумен.

После Ерлен убиваше ефекта от думите си с невъздържани и груби шеги. Хората ги приемаха равнодушно.

Кристин смътно подозираше защо всички проявяват снизхождение към острия му език и потръпваше от унижение: Ерлен отстъпваше веднага щом се сблъскаше с мъж, който твърдо държи на мнението си. Дори и да смяташе позицията му за глупава, се отказваше от схващанията си по въпроса и се стараеше да замаскира отстъплението си със смелите си изказвания за противника си. За хората малодушието му в словесните двубои беше добре дошло, както и редица други негови недостатъци: Ерлен не се грижеше за благосъстоянието си, търсеше неуморно приключения, влюбен до полуда във всяко предизвикателство, което може да се пребори с оръжие. Ерлен Никулаусьон не представляваше опасност.

Миналата година в края на лятото кралският предстоятел посети Нидарус заедно с невръстния крал. Кристин присъства на тържеството в кралския дом. Седеше редом до най-знатните дами, мълчалива и горда, с копринена забрадка, окичена с най-прекрасните си накити по червената рокля от сватбения си ден, и следеше зорко как се държи съпругът й в компанията на другите мъже, надаваше ухо на разговорите в залата и обмисляше какво означават. Така постъпваше тя винаги когато придружаваше Ерлен на някакво събитие и забележеше, че хората говорят за него.

Подочу някои неща. Ерлинг Видкюнсьон бил готов на всичко, за да утвърди властта на Норвегия над северните райони близо до Бяло море и да защити Холугалан, но кралският съвет и рицарското съсловие му се противопоставили и не желаели да предприемат каквото и да било. Архиепископът и неговият клир проявили склонност да подпомогнат с парични средства похода, разбра Кристин от Гюнюлф, но духовниците из цялата страна се обявили против подобно начинание, въпреки че ставало дума за война с Божиите врагове, с еретици и езичници. Големците саботирали кралския предстоятел, или поне в Трьонделаген. Благородниците свикнали да се отклоняват от писанията в законодателните книги и от правосъдните наредби на кралството и никак не им допадали ревностните опити на Ерлинг да съблюдава закона в духа на покойния си роднина крал Хокон. Но не това беше причината Ерлен да не позволява на кралския предстоятел да му намери място по свое усмотрение. Ерлен просто се отегчаваше от сериозните, достопочтени хора и им отмъщаваше с подигравателните си коментари. Така постъпваше и с влиятелния си роднина.

Кристин разбираше отношението на Ерлинг към Ерлен. Още от млад Ерлинг имаше слабост към съпруга й и явно си е мислел, че ако успее да спечели за каузата си знатния, смел с оръжията стопанин на „Хюсабю“, който по време на службата си при граф Якоб бе натрупал значителен опит във военното изкуство за разлика от повечето земевладелци, водещи уседнал живот, тогава и двамата щяха да извлекат полза от сътрудничеството си. Ерлинг ще осъществи намеренията си, а Ерлен ще забогатее. Но това не се случи.

Две години Ерлен прекарва цяло лято, плавайки в моретата по дългото северно крайбрежие. Преследваше пиратски лодки с четирите малки кораба под неговия герб. Веднъж акостира до новопостроено норвежко село на север в областта Тана, за да купи пресни провизии. Точно тогава карелците плячкосваха селото и Ерлен успя с помощта на шепа хора, които взе със себе си на сушата, да залови осемнайсет разбойници и да ги обеси на таванската греда в полуизгорялата плевня. Срази и руска войска, насочила се към планините, изгори и няколко вражески лодки, приближили се до най-отдалечените скалисти брегове. На север Ерлен се прочу като изключително бърз и смел пълководец. Момците от района на Трьонделаген и Мьоре обичаха водача си заради издръжливостта му и готовността да се подлага на всички изпитания редом с хората си. Ерлен се сприятели с дребните стопани и младите синове на заможните господа на север в Халугалан, където хората вече бяха свикнали с мисълта, че се налага да бранят сами бреговете си.

И въпреки всичко Ерлен не помогна на кралския предстоятел да осъществи плановете си за мащабен кръстоносен поход на север. Хората в Трьонделаген хвалеха подвизите му по време на отбраната срещу руснаците. Станеше ли дума за това, веднага се сещаха, че Ерлен е роден и израснал в техния край. Явно и днешните младежи бяха замесени с хубавата мая от едно време. Но каквото и да кажеше Ерлен, каквото и да направеше, думите и постъпките му нямаха заразителен ефект върху зрелите, разумни мъже.

Кристин забелязваше, че все още смятат съпруга й за младеж, макар той да беше с една година по-възрастен от кралския предстоятел. Мнозина намираха за по-удобно да принизяват поведението му до необмислени щуротии на незрял младок. Хората го харесваха, глезеха и хвалеха, но не го смятаха за равен на тях мъж. Кристин виждаше с каква охота той приема отредената му роля.

Ерлен говореше за войната с руснаците, за шведите: нали нашият крал е и техен. Но шведите не искали да признаят норвежките бойци и рицари за благородници, които не отстъпват по нищо на техните. Къде се е чуло и видяло по света от благородниците да се иска друг принос по време на война, освен да яздят конете си и лично да удрят щитовете си в земята? Горе-долу същото бе казал Лавранс на тинга във Воге и го повтори пред Ерлен, когато зетят отказваше да пренебрегне съвета на Мюнан Бордшон.

— Няма да я бъде тая — отсече Ерлен, като спомена и силния род на тъста си. — Зная много добре какво са намислили тези шведи. Ако не им покажем колко струваме, не след дълго ще ни смятат за техни храненици.

Да, съгласяваха се хората. В думите му имало нещо вярно. После обаче разговорът отново се изместваше към кралския предстоятел. Ерлен се оплака от наместника му. Карелците опожарявали Бяркьой цяла година под носа му и ограбвали селяните арендатори. Ерлен взе Ерлинг на подбив:

— Сигурен съм, че Ерлинг не мисли само за себе си. Той е толкова благороден, изискан и внушителен рицар, че нямаше как да намерим по-прекрасен мъж, който да стои начело. Кълна се в Божия кръст, Ерлинг е почтен и честен като най-аристократичната златна буква от заглавието на книгата със законите.

Не, никой не вземаше Ерлен на сериозно, а уж беше на почит сред знатните господа. Но по времето, когато е бил млад, своенравен и отчаян, когато е живеел с блудница и не е искал да я отпрати въпреки кралските заповеди и отлъчването от Църквата, тогава хората са приемали поведението му съвсем сериозно и са се отрекли от него с бурно възмущение заради безбожния му позорен живот. Сега никой не споменаваше за срамното му минало. Кристин се досещаше, че това се случва в знак на признателност, задето съпругът й се е примирил и се е превърнал в такъв, какъвто го искат хората. Ерлен сигурно бе понесъл ужасни страдания, докато е бил отритнат от средите на благородниците. Само дето Кристин неволно се сещаше как баща й опрощаваше дълговете на нескопосните стопани — с леко повдигане на раменете. Било изконен дълг на всеки добър християнин да проявява снизхождение към онези, които не могат да се справят със задълженията си. Щом хората са простили младежките грехове на Ерлен…

Но той не е отричал вината си, когато е живял с Елине. Понесъл е отговорността за греха си. А после срещна Кристин и като добра негова ученичка тя се включи в следващото му прегрешение. Нима тя е била…

Стига. Кристин се изплаши от хода на мислите си.

Мъчеше се да пропъди от душата си тревогите за безвъзвратно отминали събития. Беше решила да насочи мислите си само към неща, които би могла да промени със старанието си. Останалото ще остави в Божиите ръце. Господ винаги й помагаше там, където самата можеше да си помогне. Въпреки лошите години „Хюсабю“ отново се превърна в славното старо богато имение. Бог я дари с трима здрави, красиви синове. Всяка година той й вливаше живителни сили, когато тя стоеше на прага на смъртта след поредното раждане. Господ й помагаше да се изправи на крака, напълно оздравяла, след като е лежала почти безжизнена. Миналата година, когато епидемията изтреби толкова много деца в селата, Господ пощади и трите й рожби. А Гауте щеше да оздравее — Кристин не се съмняваше.

Ерлен сигурно е прав: ако не си придава важност и не се противи на опитите да го придумат, няма да се наложи сред себеподобните си и няма да се сдобие с привилегии и доходи, каквито подобават на потеклото му. Съпругът й разбира тези тънкости по-добре от нея.

Пълна лудост бе да си мисли, че Ерлен се е чувствал по-щастлив, докато е живял, оплетен в мрежите на греха с онази другата, а и със самата нея. Пред очите й изплува споменът за лицето му по онова време — сломено от тревога, изкривено от страдание. Не, не, сега всичко е чудесно. Просто Ерлен е доста безгрижен и понякога действа необмислено.

 

 

Ерлен се прибра в навечерието на Архангеловден. Надяваше се да намери Кристин в леглото, но тя все още шеташе из къщи. Посрещна го на пътя. Беше наедряла много и бременността й тежеше, но носеше Гауте на ръце, както обикновено. Двамата й по-големи синове тичаха пред нея.

Ерлен скочи от коня и качи момчетата на седлото. После взе Гауте от жена си и пожела да го носи той. Пребледнялото, измъчело лице на Кристин грейна, защото малкият не се изплаши от Ерлен — явно го бе познал. Кристин не попита мъжа си как е минало начинанието, а започна да му разказва за четирите новопоникнали зъба на Гауте, които му причинили много болка.

Момчето изведнъж се разплака: беше си порязало бузата на украшението върху гърдите на баща си. Гауте протегна ръце към майка си и тя го пое въпреки настойчивите протести на Ерлен.

 

 

Едва вечерта, когато двамата останаха сами в голямото помещение и децата вече спяха, Кристин разпита съпруга си за пътуването му до Бьоргвин, сякаш чак сега се сети за него.

Ерлен оглеждаше крадешком жена си. Бедничката Кристин, изглеждаше много отпаднала. Затова първо й разказа разни дреболии. Ерлинг го помолил да предаде поздравите му на Кристин и да й даде бронзова кама, по-зеленяла и разядена от патина. Намерили я в канара в областта Гиске. Такива оръжия помагали срещу рахит, ако майката ги сложи в люлката.

Кристин зави камата в кърпата, изправи се с усилие от стола и се приближи до люлката. Мушна вързопа под чаршафите, където вече имаше каменна брадва, открита в пръстта, боброва мас, кръст от бясно дърво, стари сребърни предмети, огниво, корени от петниста дактилориза и северно изтравниче.

— Легни си, Кристин — помоли я мило Ерлен.

После й събу обувките и чорапите, докато разказваше какво е преживял.

Хокон Омюнсьон се върнал и мирът с руснаците и карелците бил сключен и скрепен с печат. Ерлен щял отново да замине на север през есента, защото все пак не било никак сигурно, че веднага ще се сложи край на размириците. Било необходимо на Вълчия остров да има мъж, който познава района. Ерлен се сдобил с пълни правомощия като кралски управител на тамошната крепост. Налагало се да я укрепят, за да се гарантира мирът около новите ориентировъчни пунктове по бреговата линия.

Ерлен се вгледа тревожно в лицето на съпругата си. Струваше му се малко изплашена от чутото, но тя престана да го разпитва. Явно не разбра съвсем точно значението на вестите. Ерлен забеляза колко изтощена изглежда Кристин и реши да не я занимава повече със своите грижи, а да поседи малко на леглото до нея.

Самият той отлично осъзнаваше с каква отговорност се е нагърбил. Смееше се тихичко и доволно, докато бавно се събличаше. Нямаше как като кралските управители на крепости на юг да си седи спокойно със сребърен пояс на кръста, да устройва гуляи за другарите и роднините си или да си подрязва ноктите, а да изпраща васалите и пълководците си насам-натам. А и укреплението на Вълчия остров вече представляваше единствено по рода си…

Лапландците, руснаците, карелците и цялата пасмина от магьосници, вълшебници, езически кучета, похотливи агнета на самия дявол щяха да се научат да плащат данъци на норвежките наместници и да оставят на мира норвежките домове, намиращи се един от друг на разстояние, сравнимо с разстоянието от „Хюсабю“ до Мьоре, да речем. Може някой ден и на север да се възцари мир, но това ще стане, когато дяволът отиде на литургия. На всичкото отгоре Ерлен трябваше да озаптява и своите луди глави. С настъпването на пролетта, когато хората му започнаха да страдат от главоболие заради мрака, бурите, адския шум от морето и студа, а брашното, маслото и пиенето бяха на привършване, мъжете захванаха да се бият за жените си и положението на острова стана нетърпимо. Ерлен беше ставал свидетел на подобни сцени като млад в компанията на Гисюр Гале. Ооох, няма да му е никак леко!

Инголф Пайт, който в момента се намираше на острова, си го биваше. Но Ерлинг наистина имаше право: на север беше нужен мъж от рицарското съсловие. Преди никой не искаше да разбере, че норвежкият крал е твърдо решен да утвърди надмощието си над тези земи. Хохо, няма да може да мръдне оттам като игла, забита в черга. Най-близката норвежка община се намираше чак на юг, в Маланг, само дяволът знае къде.

Инголф наистина беше кадърен, но му трябваше началник. Ерлен възнамеряваше да му даде да управлява кораба „Хюгрекен“. „Маргигрен“ нямаше равна — Ерлен вече знаеше. Засмя се тихо, доволно. Често повтаряше на Кристин, че ще й се наложи да изтърпи тази негова вярна помощница.

 

 

Ерлен се събуди от детски плач. Хленчеше Бьоргюлф. Чу как Кристин утешава детето в леглото до отсрещната стена. Случваше се малкият да се събуди през нощта и да не може да отвори очи заради залепналите си клепачи. Майката ги навлажняваше с език. Ерлен потръпваше от погнуса.

Кристин люлееше детето и тихичко му пееше, за да го приспи. Слабият й глас го дразнеше.

Спомни си какво бе сънувал. Върви по каменист бряг, далеч от вълните. Белезникавата лъскава вода облизва водораслите. Лятната нощ е съвсем тиха, облачна, няма слънце. На фона на сребристата паст на фиорда той вижда лодка, хвърлила котва. Тя е тъмна, тънка и се люлее лекичко под ударите на вълните. Разнася се превъзходно ухание на море и водорасли.

Сърцето му се сви от болезнен копнеж. Той лежеше в тъмнината на нощта в леглото за гости, а еднообразната песен на кърмачката дразнеше слуха му. Усещаше непреодолимо желание да се махне оттук. Да изостави многобройната си челяд, да се отърве от приказките за реда в имението, от слугите, от арендаторите и децата, от сковалия сърцето му страх за живота на Кристин, която постоянно боледуваше и сякаш изискваше съчувствието му.

Ерлен притисна ръце до гърдите си. Сърцето му вече не биеше, а само трепереше от страх. Копнееше да се махне от нея. Замислеше ли се какво й предстои да понесе въпреки слабостта и омаломощението си — а раждането можеше да започне всеки момент, — имаше чувството, че ще се задуши от тревога. Не можеше да се представи живота си без Кристин, но изнемогваше да живее с нея. В момента искаше да се махне от „Хюсабю“ и да диша свободно, защото другото за него не беше пълноценно съществуване.

Исусе, Спасителю мой! Що за съпруг и баща е той! Кристин, моя сладка, свидна любима! Тази нощ Ерлен осъзна кога с Кристин е изпитвал щастие, извиращо от дълбините на душата му: единствено когато я бе повел по греховния път.

Преди беше убеден, че щом Кристин стане негова жена пред Бога и пред хората, цялото зло в живота му ще изчезне, сякаш никога не е съществувало.

Явно той не бе способен да изтърпи до себе си присъствието на нещо наистина добродетелно и чисто. След като се избави от греха и покварата, в които той я въвлече, Кристин заприлича на ангел небесен: мила и предана, хрисима, работлива, достойна съпруга. Тя възстанови доброто име на „Хюсабю“. Кристин отново се превърна в онази крехка девойка, чиято моминска кръв се стичаше под наметалото му в лятната нощ сред манастирската градина. Тогава Ерлен си мислеше: и самият дявол не би се осмелил да нарани това момиче или да й причини мъка.

Сълзи рукнаха по лицето му.

Явно са верни думите на свещениците: грехът разяжда човешката душа като ръжда. Ерлен не намираше душевен покой при любимата си жена. Копнееше да се махне от дома им и от всичко нейно.

Унесе се в сън, облян в сълзи. Изведнъж се сепна. Кристин бе станала, дундуркаше Гауте и тананикаше.

Мъжът скочи от леглото, препъна се в детски обувки на пода, приближи се до съпругата си и грабна Гауте. Малкият започна да пищи и Кристин рече укоризнено:

— Почти го бяха приспала!

Бащата разтърси плачещото дете и го тупна няколко пъти по дупето. Гауте запищя още по-пронизително, но Ерлен му изшътка толкова грубо, че малкият се стресна и млъкна. Такова нещо досега не му се беше случвало…

— Кристин, опитай се да мислиш с главата си — скара й се Ерлен. Гневът му отне самообладанието, докато стоеше изплашен, гол и треперещ от студ в тъмната стая с хленчещото дете на рамо. — Настоявам да се сложи край на това. За какво са ти бавачките? Децата трябва да спят при тях. Ти вече нямаш сили да се грижиш за тях.

— Значи не ми позволяваш децата да стоят при мен през времето, което ми остава — обвинително отвърна тя.

Ерлен отказа да разтълкува значението на думите й.

— През оставащото ти време имаш нужда от почивка. Лягай си, Кристин — помоли я по-меко той.

Ерлен отнесе Гауте в своето легло. Пееше му тихичко и в тъмнината намери колана си върху издигнатата част пред кревата. Детето започна да си играе с малките сребърни плочки, а те се удряха една в друга и дрънчаха.

— Нали камата не е там? — боязливо попита Кристин от своето легло и Гауте нададе отново писък, когато чу гласа на майка си.

Ерлен му изшътка и продължи да дрънчи с колана. Накрая детето се поуспокои.

Бедничкото болнаво дете, защо ли оживя след епидемията! Дори не се знаеше дали е с всичкия си.

О, не, о, не, Пречиста Дево, той се отрича от скверните си мисли! Ерлен никога не би пожелал смъртта на малкия си син. Не, не, бащата прегърна детето и долепи лице до меката хладна косица.

Имат прекрасни синове. Но му дойде до гуша ден и нощ да слуша само за тях; да се препъва в тях, където и да отиде. Ерлен не проумяваше как е възможно тримата малчугани да се намират навсякъде из толкова голямо имение. Помнеше какъв изпепеляващ гняв изпитваше към Елине, защото тя не се грижеше за децата им. Обвиняваше се, че се държи несправедливо, щом се ядосва, задето децата постоянно се влачат след полите на Кристин.

Когато за първи път взе законородените си синове в обятията си, не изпита онова, което бе усетил след раждането на Орм. О, Орм, Орм, сине мой. Тогава Елине му беше омръзнала и вече не понасяше своенравието й, необузданата й природа и неукротимата й любов. Ерлен осъзнаваше, че тя е твърде стара за него, и започна да се досеща какво ще му струва младежкото му завоевание. Но нямаше как да се отърве от нея, защото тя изгуби всичко заради него. Раждането на Орм сякаш му даде причина да търпи майката. Стана баща много млад и дори не разбираше какво е положението на детето, чиято майка е законна съпруга на другиго.

Риданията напираха в гърлото му и той притисна Гауте още по-силно към гърдите си. От децата си Ерлен бе обичал най-силно Орм. Младежът му липсваше ужасно и бащата се разкайваше горчиво за всяка тежка и необмислена дума, която му бе казал. Орм няма как да е усетил любовта на баща си. Когато Ерлен осъзна, че Орм никога няма да бъде смятан за негов законен син и няма да наследи герба му, го обзе разочарование и отчаяние. Глождеше го и ревност, защото Орм създаде по-топла връзка с мащехата си, отколкото с него. А и постоянната нежна благост и доброта, с която Кристин обсипваше Орм, му приличаше на упрек.

В съзнанието му нахлуха и дните, които нямаше сили да си припомня. Орм лежи мъртъв, а жените му съобщават, че Кристин няма да прескочи трапа. Изсичат гроб за сина му в църквата и питат дали ще положат там и стопанката, или ще я занесат в църквата „Свети Григорий“ и ще я спуснат в гроба на родителите му.

Ерлен притаи дъх от ужас. Зад гърба му се намираше целият му живот, изпълнен със спомени, от които той се мъчеше да избяга, защото нямаше сили да се връща към тях. Тази нощ той го осъзна. Зает с ежедневните си задължения, забравяше за неприятностите, но не можеше да предотврати появата им в миг като този, когато цялата му смелост се стопяваше под въздействието на някаква магия.

Дните в „Хауген“… Извади късмет, че успя да ги изличи от паметта си. Не беше ходил там отдавна, а Бьорн и Осхил не бе виждал от сватбата си. Боеше се от срещата с Бьорн. А сега… Ерлен се сети за думите на Мюнан. Душите им витаели като призраци в „Хауген“. Къщите в имението пустеели и хората не желаели да се заселват там дори и да им дадат имота без пари.

Бьорн Гюнаршон бе получил прилив на извънредна смелост, каквато Ерлен никога не би намерил у себе си. Ръката на Бьорн не трепнала, когато пронизал съпругата си право в сърцето, разказа Мюнан.

Навършиха се две години от смъртта на Бьорн и Осхил. От седмици хората не виждали от дома им да излиза пушек и неколцина мъже отишли там. Бьорн лежал в леглото с прерязано гърло и държал трупа на съпругата си в обятията си. На пода пред леглото намерили захвърлен окървавен кинжал.

Всички се досетиха какво се е случило, но Мюнан Бордшон и брат му все пак успяха да погребат двамата мъртъвци в светена земя. Пуснаха слух, че са ги убили разбойници, макар сандъкът с вещите им да стоеше непобутнат. Телата бяха пощадени от мишките — в „Хауген“ нямаше такива гадини — и хората възприеха това като поредното доказателство за магическите способности на стопанката.

Мюнан Бордшон остана разтърсен до дън душа от кончината на майка си. Веднага след погребението се отправи на поклонение в катедралата „Свети Яков“ в Сантяго де Компостела.

Ерлен си спомни утрото след смъртта на майка си. Бяха пуснали котва в пролива до остров Мулдьой, но се стелеше толкова гъста мъгла, че само от време на време зърваха части от скалата, под която се намираха, ала отчетливо чуваха глух отглас, докато лодката със свещеника плаваше към сушата. Застанал в предната част, Ерлен гледаше как лодката се отдалечава от кораба. Приближаваше се към мъглата и тя го мокреше, а капките вода лъщяха в косите и по дрехите му. Непознатият свещеник и дяконът седяха на носа на лодката, наведени над съдовете в скута си. Приличаха на ястреби в дъждовно време. Ударите на веслата, скрибуцането от триенето им в ключовете и ехото от планината продължаваха да отекват глухо дълго след като лодката потъна в гъстата мъгла.

Тогава Ерлен също се закле да се отправи на поклонение. В съзнанието му витаеше една–единствена мисъл: да види отново миловидното, сладко лице на майка си, каквото беше някога; да зърне меката й, гладка бледо кафеникава кожа. Сега тя лежеше с лице, обезобразено от ужасните мехури, които се пукаха и пръскаха бистра течност, когато тя се мъчеше да се усмихне.

Ерлен беше безсилен да промени отношението на баща си, както и предпочитанието си да обикне човек, който също като него е прокуден. После изби от главата си намерението да отиде на поклонение. Престана да се измъчва с мисли за майка си. Колкото и да бе страдала на земята, сигурно сега бе намерила покой, а за Ерлен нямаше спасение, след като отново се върна при Елине.

Ерлен изпита усещане за покой само веднъж в живота си — когато, седнал зад каменната ограда с лице към гората в Хофвин, държеше в обятията си Кристин, а тя спеше своя спокоен, благ и несмущаван от нищо детски сън. Ерлен не издържа дълго на изкушението да не накърни чистотата й. А после не намери така бленувания покой при нея. И сега не намираше успокоение в близостта на младата си съпруга, въпреки че всички останали в имението явно успяваха.

Копнееше единствено за размирици. Бленуваше до полуда за северните, оголени канари, за бумтящото море около северното крайбрежие, за безбрежния бряг и за величествените фиорди, които крият какви ли не клопки и изненади; за хората, чиито цели му бяха само наполовина известни; за техните магии, непостоянство и хлъзгаво поведение; за войната, морето и песента на оръжията — неговите и на хората му.

Ерлен заспа и пак се събуди. Какво сънува? А, да. Лежи в легло, а от двете му страни — по едно черно лапландско момиче. Полузабравен спомен от пътуването му на север с Гисюр. Една бурна нощ се напиха до припадък. От цялото преживяване Ерлен помнеше само острия мирис на дивеч, който се носеше от жените.

Как може да сънува такива неща, докато лежи до болния си син? Толкова се изплаши, че му се стори невъзможно да заспи, но не му се лежеше буден. Явно е голям непрокопсаник… Вцепенен от страх, Ерлен остана да лежи неподвижно, а сърцето му се свиваше в гърдите, докато чакаше с нетърпение утрото да му донесе избавление.

Ерлен придума Кристин да пази леглото на следващия ден, защото направо се побъркваше, като я гледаше как едва-едва върви из къщи, измъчена от тежестта. Реши да постои при нея и да милва прекрасните й ръце: някога слаби, но заоблени и изящните кокалчета не личаха в крехките стави. Сера обаче ставите изпъкваха като възли по изпосталелите й ръце, а кожата от вътрешната им страна бе придобила синкаво бял оттенък.

Навън валеше проливен дъжд. През деня, докато излизаше от рицарската къща, Ерлен чу писъците на Гауте някъде из двора. Бащата намери тримата си синове в тесния проход между две къщи. Хлапетата стояха точно под капчука. Нокве държеше здраво по-малкия си брат, а Бьоргюлф, напълнил шепата си с гърчещи се светлочервени червеи, се мъчеше да напъха един в устата на Гауте.

Момчетата слушаха с обидени физиономии, докато баща им ги хокаше. Стария Он споменал, че на Гауте щели да му никнат по-безболезнено зъбите, ако му дадат да отхапе жив червей.

И трите деца бяха вир–вода. Ерлен повика грубо гледачките и те мигом се втурнаха към тях — една от стаята на най-бедните работници, друга — от конюшнята. Стопанинът ги наруга, взе Гауте под мишница като прасенце и натири другите две момчета да вървят пред него. Влязоха в голямото помещение.

Само след малко децата седяха едно до друго върху стъпалото пред леглото на майка си, пременени в сините си празнични дрешки. Бащата придърпа трикрак стол за себе си, започна да дърдори безсмислици и да се смее шумно. Прегръщаше момчетата, за да потуши и последните остатъци от снощния смут в душата си. Кристин се усмихваше доволно, защото Ерлен играеше с децата им. Бащата сплаши малките палавници: имал лапландска вещица, която била на двеста години и съвсем съсухрена — ей толкова мъничка, показа той с пръсти. Държал я в кожена торба в големия сандък в хангара за лодки. На всяка Коледа изяждала едно бедро на християнин и то й стигало за цяла година. Ако момчетата не слушат и не престанат да ядосват болната си майка, и те ще се озоват в торбата при вещицата.

— Мама е болна, защото носи сестричката ни — обясни Нокве, горд с познанията си.

Ерлен хвана детето за ухото и го придърпа към коляното си:

— Точно така. А когато сестра ви се роди, ще накарам вещицата да ви направи магия и да ви превърне в бели мечки. Тримата ще се замъкнете тромаво в дивата гора, а дъщеря ми ще наследи всичките ми земи…

Децата запищяха и започнаха да се въргалят в леглото на майка си. Гауте не разбираше защо го правят, но и той викаше и се катереше като братята си. Кристин негодуваше, задето Ерлен се шегува така грубо с децата. Нокве се свлече от леглото и в прилив на въодушевление от обзелите го смях и ужас се втурна към баща си, хвана се за колана му и захапа ръката му, като продължаваше да пищи от радост.

 

 

И този път Ерлен не се сдоби с така желаната дъщеря. Кристин му роди двама едри, красиви синове, но едва не изгуби живота си.

Ерлен поиска да ги кръстят на Ивар Йеслинг и на крал Скюле. Името на Ивар досега не бе продължено в рода. Рагнфрид смяташе баща си за нещастен човек и не желаеше да кръщават на него деца, но според Ерлен синът му Ивар носеше най-достойното име от цялата му челяд.

Времето напредваше неумолимо и се налагаше Ерлен да поеме на север веднага щом стана ясно, че Кристин и този път ще прескочи трапа. Най-добре му се струваше да не чака тя да стане от леглото. Роди пет деца за пет години — повече от достатъчно. Ерлен не искаше да трепери от страх на Вълчия остров, питайки се дали Кристин няма да умре в родилни мъки, докато него го няма в „Хюсабю“.

Ерлен забеляза, че този път и Кристин е съгласна с него. Заминаването му не я тревожеше както преди. Досега приемаше всяка новородена рожба като драгоценен дар от Бога, а страданията — като необходимо зло, от което не бива да се оплаква. Но последното раждане протече много тежко и смелостта на младата майка сякаш се изпари. Тя лежеше в постелята, прежълтяла като глина, и гледаше малките пашкули от двете си страни, но в очите й вече не грееше предишното щастие.

Докато бдеше над родилката, Ерлен измина цялото пътуване във въображението си. Очакваше да има трудности, защото вече стана късна есен, а там нощите траеха дълго. И въпреки това изпитваше неописуем копнеж да отплава на север. Тревогите около съпругата му сломиха вътрешната му съпротива и той се предаде напълно на желанието да се махне от къщи.