Сигрид Унсет
Стопанка (5)

5.

Сутринта на третия ден след раждането на Нокве, докато седяха сами в голямото помещение, магистър Гюнюлф посъветва брат си:

— Май стана време да съобщиш вестта на роднините на съпругата ти, Ерлен.

— Няма защо да бързаме — отвърна бащата. — Едва ли ще се пръснат от радост, когато научат, че вече ни се е родил син.

— Замисли се. Още през есента майката на Кристин е забелязала неразположението на дъщеря си и сигурно се тревожи за здравето й.

Ерлен мълчеше.

Малко по-късно през деня той влезе при Кристин. Там беше и Гюнюлф. Ерлен носеше кожена шапка на главата си; къса и дебела връхна дреха от сукно, дълъг панталон и мъхести ботуши. Надвеси се над съпругата си и я потупа по бузата:

— Мила моя Кристин, искаш ли да предам нещо на родителите ти в „Йорун“? Тръгвам на юг да им известя за раждането на сина ни.

По лицето на Кристин плъзна гъста червенина. Тя изглеждаше едновременно изплашена и радостна.

— Поне това дължа на баща ти — обясни сериозно Ерлен, — да му занеса лично новината.

Кристин постоя мълчаливо.

— Предай на родителите ми, че не е изминал и ден, откакто напуснах „Йорун“, без да съм пожелала да се просна в нозете на мама и татко и да ги помоля за прошка.

След малко Ерлен излезе. Кристин не го попита как ще пътува, но Гюнюлф го последва на двора. Пред вратата на къщата стояха ските на Ерлен и тояга със заострен връх.

— Със ски ли ще пътуваш? — удиви се Гюнюлф. — С кого тръгваш?

— Сам — засмя се Ерлен. — Ти знаеш най-добре от всички, че когато карам ски, никой не е в състояние да издържи на темпото ми.

— Струва ми се неразумно — възрази свещеникът. — Тази година из гората в местността Хьойлан скитали много вълци.

В отговор Ерлен само се засмя и се захвана да си завързва ските.

— Възнамерявам да стигна до пасищата в областта Яйтскар, преди да мръкне. Вече се стъмва по-късно. На третия ден вечерта ще съм в „Йорун“.

— Пътят от Яйтскар до главния е осеян с дупки и не е никак хубав. А и зимно време по пасищата дебнат опасности.

— Ами дай ми огнивото си — отвърна със същия безгрижен тон Ерлен, — в случай че ми се наложи да хвърля моето по някоя самодива, ако поиска от мен да се отнеса с нея по начин, неподобаващ на семеен мъж. Чуй, братко, послушах съвета ти: ще отида при бащата на Кристин и ще му предоставя възможността да поиска от мен справедливите според преценката му глоби. Но поне ми позволи сам да реша как да пътувам.

Магистър Гюнюлф нямаше друг избор, освен да се примири. Заръча на прислугата да не издават на Кристин, че Ерлен е тръгнал сам.

 

 

Небето приличаше на плащ, опънат над южните склонове на планините, отрупани със синкави снежни преспи. Ерлен профуча покрай църквата и едрозърнестият сняг изхрущя. Замъгленият полумесец, увиснал на небосвода, хвърляше бели отблясъци във вечерния сумрак.

Над капаците на покривите се извиваше тъмен дим и се издигаше към бледото, ясно небе. В тишината отекваха студени и ритмични удари на брадва.

На портата към новодошлия се спусна глутница кучета. На двора стадо кози със сплъстена козина, тъмни като сенки в разпръскващия се сумрак, подръпваха с уста купчина елови клонки. Сред животните тичаха три деца, навлечени с дебели дрехи.

Спокойствието в този дом направи неочаквано силно впечатление на Ерлен. Той спря смутено и зачака Лавранс да се приближи към него. Досега стопанинът стоеше до навеса и разговаряше с мъж, който цепеше дърва за оградни колчета. Лавранс се сепна, когато позна зет си, и заби силно копието си в снега.

— Защо си дошъл сам? — тихо попита той. — Да не се е случило нещо? Какво те носи насам? — додаде той след малко.

— Ето как стоят нещата — окопити се Ерлен и погледна тъста си право в очите. — Стори ми се редно да дойда сам да ви съобщя радостната вест, че Кристин роди син сутринта на Благовещение. Тя е добре — побърза да прибави той.

Лавранс постоя мълчаливо и прехапа долната си устна. Брадичката му се разтрепери силно.

— Ама че новини! — отбеляза след малко той.

Малката Рамборг се приближи до двамата мъже. Застана до баща си и вдигна очи. Лицето й се обля в огнена червенина.

— Ти мълчи — скастри я баща й, въпреки че девойчето не бе обелило дума. — Стига си стояла тука, махай се.

Лавранс млъкна. Ерлен се наведе напред, стиснал тоягата с лявата си ръка. Заби поглед в снега. Дясната си ръка бе мушнал в пазвата. Лавранс посочи към гърдите му:

— Да не си се наранил?

— Дреболия — отвърна Ерлен. — Снощи се катерих по стръмни скали в тъмното.

Лавранс хвана китката му и внимателно я опипа.

— Май няма счупени кости. Иди лично да съобщиш на майката на Кристин какво те носи насам.

След тези думи стопанинът тръгна към къщата. В това време на двора излезе Рагнфрид. Тя изненадано проследи мъжа си с очи, после позна Ерлен и се приближи към него.

Изслуша го, без да го прекъсва. На Ерлен му се наложи за втори път да извести защо е дошъл. Очите на Рагнфрид плувнаха във влага, когато той поясни:

— Предположих, че си се досетила какво става с Кристин още през есента и се тревожиш за здравето й…

— Много съобразително от твоя страна, Ерлен — колебливо отвърна стопанката. — Сетил си се за мен. Откакто я отведе, не е изминал ден, без да се запитам дали не е тежко болна.

Лавранс се върна.

— Донесох ти лисича мас, зетко. Наложи бузата си с нея, защото кожата ти е замръзнала. Изчакай в преддверието Рагнфрид да ти помогне да я стоплите. Краката ти мокри ли са? Събуй си ботушите да видим какво става.

Хората от имението се събраха за вечеря и Лавранс им съобщи радостната вест. После заръча да донесат бира, за да отпразнуват събитието. На трапезата обаче не настана веселие. Стопанинът пиеше вода. Помоли Ерлен за извинение, но още като момче дал обет да не близва алкохол по време на пости. Слугите също се смълчаха. Разговорът вървеше мудно въпреки хубавата бира. Децата търсеха компанията на Лавранс, а той ги приласкаваше, но отговаряше разсеяно на въпросите им. Рамборг посрещаше шегите на Ерлен с остри и лаконични реплики. Така искаше открито да покаже на зет си, че думите му не й допадат. Момичето, вече осемгодишно, изглеждаше жизнерадостно и симпатично, но не приличаше на сестрите си.

Ерлен попита кои са другите деца. Лавранс му обясни: момчето било Ховар Трунсьон, най-малкото отроче в „Сюнбю“. Детето се отегчавало сред порасналите си братя и сестри и изявило желание да остане в дома на леля си за коледните празници. Момичето се казвало Хелга Ролфсдатер. Роднините й се принудили да преместят децата от „Блакаршарв“, след като си тръгнали от помена. Не бивало малките да виждат баща си в подобно състояние. Рамборг се радвала на доведените си брат и сестра.

— Двамата с Рагнфрид остаряваме, а Рамборг е по-весела и енергична дори от Кристин — обясни Лавранс и погали дъщеря си по къдравата коса.

Ерлен седна до тъща си, а тя го разпита как е Кристин след раждането. Зетят забеляза, че Лавранс ги наблюдава и слуша разговора им. После стана и си взе шапката и връхната дреха. Възнамерявал да отиде до дома на свещеника и да покани отец Айрик да се присъедини към празнуващите.

Лавранс пое към „Румюн“ по утъпканата пътека над полята. Луната чезнеше зад планинските върхове, но над белите скали искряха хиляди звезди. Лавранс се надяваше свещеникът да си е у дома, защото вече не издържаше да седи в компанията на хората от имението си.

Но когато тръгна между загражденията от дървени колчета и приближи двора, забеляза трепкаща восъчна свещ в мрака. Носеше я старият Аудюн. Видя, че по пътя върви човек, и разклати малкия сребърен звънец. Лавранс Бьоргюлфсьон падна на колене в снежната пряспа встрани от пътя.

Аудюн го отмина със свещ и звънец в ръка, от който се разнасяше нежен, мек звук. След него яздеше отец Айтрик. Той вдигна високо дарохранителницата над коленичилия мъж, без да поглежда встрани. Свещеникът отмина, а Лавранс сведе глава и вдигна ръце, отправяйки приветствие към Спасителя.

Синът на Айнар Хнюфа придружаваше свещеника. Значи старецът е на смъртен одър! Да. Лавранс прочете молитви за умиращите, преди да се изправи и да поеме обратно към дома. Среднощната среща с Господ му вдъхна сили и му донесе утеха. Когато с Рагнфрид си легнаха, той я попита:

— Ти подозираше ли в какво положение се намира Кристин?

— Нима ти не си се досещал?

— Не — отвърна лаконично стопанинът.

От отговора му тя разбра, че мисълта не му е чужда.

— През лятото доста се изплаших за нея — колебливо призна майката. — Забелязах колко малко яде. Но по-нататък нещата се уталожиха и реших, че съм си въобразила. Докато подготвяхме сватбата, ми се струваше много радостна.

— Имала е причина за това — леко подигравателно отбеляза Лавранс. — Но как е възможно да не ти е казала нищо? Нали си й майка…

— След прегрешението й се чудиш, но много добре знаеш, че тя не споделя с мен — оскърбено припомни Рагнфрид.

Лавранс мълчеше. След малко нежно пожела на съпругата си лека нощ и притихна, ала сънят не го споходи дълго.

Кристин, Кристин, малко мое момиче.

Нито веднъж Лавранс не засегна с дума онова, което Рагнфрид му призна онази нощ. Не й даваше никакво основание да се чувства виновна. Не промени отношението си към нея. Дори се стараеше да й засвидетелства още по-силна любов и привързаност. Тази зима обаче тя често проявяваше раздразнителност и сякаш търсеше признаци на спотаено огорчение в невинните му реплики. Лавранс не проумяваше с какво е предизвикал тревогата й и не знаеше как да я успокои. Затова се преструваше, че не забелязва настроенията й.

Отче наш, който си на небесата… Лавранс се помоли за Кристин и за рожбата й, после за съпругата си и за себе си. Накрая отправи към Бог гореща молитва да му даде сила да изтърпи присъствието на Ерлен Никулаусьон, докато зет му остане в дома му.

Лавранс не позволи на Ерлен да тръгне към „Хюсабю“, преди да заздравее китката му. Възпротиви се и на идеята на зет си да пътува сам.

— Кристин ще се зарадва, ако дойдете с мен — рече веднъж Ерлен.

Лавранс не отговори веднага. След малко изтъкна множество възражения: Рагнфрид нямало да се чувства доволна, ако на плещите й легнат грижите за цялото имение. А ако тръгнел на толкова дълъг път на север, нямало да успее да се прибере за събирането на пролетната реколта. Накрая обаче все пак се съгласи да пътува с Ерлен. Лавранс не взе слуги със себе си, защото възнамеряваше да се прибере с кораб до долината на река Раума.

А оттам лесно щеше да си наеме кон за слизане към долината, защото имаше познати по целия път.

 

 

По време на пътуването почти не разговаряха, но се спогаждаха. На Лавранс не му беше никак лесно да върви в крачка със зет си, но отказваше да си признае, че не издържа на темпото му. Зет му обаче забеляза затруднението му и се постара да се съобрази със скоростта на Лавранс. Когато искаше да спечели нечие приятелство, Ерлен ставаше много хрисим и мил.

На третата вечер се подслониха в каменна постройка. Въпреки лошото време и мъглата Ерлен вървеше доста уверено. Лавранс забеляза колко умело тълкува зет му всички знаци и предзнаменования, носещи се из въздуха й по земята, както и поведението и навиците на животните. Ерлен винаги се ориентираше безпогрешно. А всичко, което Лавранс — опитен планинар — се бе научил да разпознава след дълго наблюдение и съсредоточеност, Ерлен налучкваше съвсем на сляпо. Зет му също се смееше и се чудеше как така успява да прояви такава завидна интуиция.

Намериха каменната постройка в мрака. Преди това Ерлен точно предвиди по кое време ще стигнат до нея. Лавранс си спомни как в подобна студена нощ веднъж се зари в снега на един хвърлей от лагера с конете. Снегът бе натрупал над постройката и се наложи да влязат през димоотводния капак. После Ерлен закри отвора с конска кожа, оставена вътре, и я закрепи с пръчки, които притисна между летвите на тавана. Разчисти натрупания сняг с едната си ска и със замръзнали цепеници стъкми огън в огнището. Извади изпод пейката три-четири яребици — беше ги оставил на идване към „Йорун“, — оваля ги в размразилата се кал по пода до огнището и ги хвърли в огъня.

Ерлен нагласи удобно легло за Лавранс, като постла кожени торби и кожуси върху издигнатата част на пода.

— Така постъпват войниците с откраднатите кокошки, Ерлен — засмя се Лавранс.

— Е, понаучих това-онова, докато бяха на служба при графа — отвърна шеговито Ерлен.

Младият мъж се намираше във весело и приповдигнато настроение. Тъстът му го беше запомнил като мълчалив и малко вял. Сега Ерлен се настани върху пода пред Лавранс и захвана да разправя за службата си при граф Якоб в областта Халанд. Бил предводител на войскова част в крепостта и пазел крайбрежието с три малки кораба. Докато разказваше, очите му грейнаха като на дете. Не се хвалеше, просто бъбреше безспир. Лавранс го гледаше с интерес.

У дома Лавранс помоли Господ да го въоръжи с нужното търпение, за да издържи присъствието на зет си, и сега почти се ядоса на себе си, защото започваше да харесва Ерлен. Сети се, че и в нощта, когато църквата им изгоря, поведението на зет му го впечатли. На Ерлен не му липсваше мъжество. Болка прониза бащиното сърце. Жалко, от Ерлен би могло да излезе нещо по-добро от покорител на женски сърца. Но за съжаление постъпките му говореха за хлапашки ум. Всичко би било по-различно, ако някой водач го бе взел на служба при себе си, ала сега времената бяха други. Всеки разчиташе на собствената си преценка по множество въпроси, а мъж с имотите на Ерлен носеше отговорност за благоденствието на много хора. Освен това Кристин беше негова съпруга.

Ерлен вдигна очи към тъста си и рече със сериозно изражение:

— Искам да ви помоля за нещо, Лавранс. Преди да стигнем у дома, кажете ми какво ви измъчва.

Лавранс мълчеше.

— Знаете, че съм готов с охота да падна в нозете ви и да приема наказанието, което ви се стори справедливо.

Лавранс се вгледа в лицето на младия мъж. После се усмихна някак странно:

— Би било много трудно за мен да определя справедливо наказание за теб, а и на теб няма да ти е лесно да изкупиш греха си. Приготви подобаващо пожертвование за църквата в „Сюнбю“ и за свещениците, които направихте на глупаци — сопна се Лавранс. — Не ми се говори повече на тази тема! Отдавна няма как да се оправдаеш с младостта си. Щеше да бъде по-добре, ако се бе проснал в нозете ми, преди да отпразнуваме сватбата, Ерлен.

— Така е — кимна зетят. — Но тогава не знаех, че някой ден прегрешението ми ще излезе на бял свят.

Лавранс се надигна.

— Да не би на сватбата да не си знаел за…

— Не — отвърна покрусен Ерлен. — Разбрах за това едва два месеца по-късно.

Лавранс го погледна леко учудено, но замълча. Ерлен продължи малко разколебано:

— Радвам се, че се съгласихте да дойдете в „Хюсабю“, татко. Цяла зима Кристин ходеше потисната из къщи. Не й се говореше с мен. Неведнъж съм си мислел: сигурно се чувства зле в новия си дом и с мен.

— Всички млади жени преживяват такива моменти — хладно и резервирано отвърна Лавранс. — Като оздравее, ще подновите добрите си отношения — додаде той и се усмихна малко подигравателно.

Ерлен се взираше в жарта. Осени го прозрение. Още от мига, когато съзря малкото зачервено лице върху бялото рамо на Кристин, той осъзна, че отношенията им никога няма да бъдат същите.

 

 

Лавранс влезе в малката къща при Кристин. Тя се надигна в леглото и протегна ръка към него. Прегърна го и се разрида. Плака толкова дълго, че Лавранс се изплаши.

Кристин се опита да поеме ежедневните си задължения в имението, но щом разбра, че Ерлен е тръгнал сам към долината и още не се е прибрал, се разтревожи и я хвана треска. Наложи се отново да пази леглото.

Личеше колко слаба е още Кристин. Плачеше за щяло и нещяло. Новият свещеник в имението, отец Айлив Серксьон, пристигна в „Хюсабю“ в отсъствието на Ерлен. Реши да влезе при стопанката и да й чете молитви, но тя плачеше за разни дреболии и накрая той се разколеба какво би й подействало добре.

 

 

Един ден Кристин изяви желание сама да повие сина си, та баща й да види какво красиво и добре сложено момче е родила. Нокве лежеше гол-голеничък между пелените и риташе завивката пред майка си.

— Какъв е този белег на гърдите му? — попита Лавранс.

Точно над сърцето на детето се виждаха няколко яркочервени петънца. Сякаш окървавена ръка бе докоснала Нокве. Самата Кристин се разстрои, когато забеляза белега за първи път, но се помъчи да се утеши.

— Сигурно е заради огъня. Хванах се за гърдите, когато видях как гори църквата ни.

Бащата потръпна. Нямаше представа откога Кристин е започнала да крие греховните си постъпки от него и какво още е премълчала. Не проумяваше и как е успяла. Собственото му дете…

— Май синът ми не ти харесва, татко — подхвърляше често Кристин, а Лавранс се засмиваше в отговор и се опитваше да я разубеди.

Той отрупа люлката и леглото на родилката с най-отбрани подаръци, но на Кристин й се струваше, че никой не оценява по достойнство качествата на сина й. Най-малко от всички Ерлен.

— Виж го, татко — молеше тя, — ето, сега се смее. Някога виждал ли си по-прелестно дете от Нокве?

Кристин не спираше да задава такива въпроси на баща си. Веднъж Лавранс й рече, дълбоко замислен:

— Ховар, брат ти, вторият ни син, беше невероятно красиво дете.

— Той ли живя най-дълго от братчетата ми? — немощно попита Кристин.

— Да, навърши две години. Недей да плачеш, мила Кристин, недей — помоли я тихо той.

Нито Лавранс, нито Гюнюлф Никулаусьон одобриха името на детето: Нокве. Кръщелното му име беше Никулаус. Ерлен обаче настояваше, че става дума за едно и също име. Гюнюлф не се съгласи: още в сагите от езическите времена имало мъже с такова име. Въпреки тези възражения Ерлен не искаше синът му да носи името на баща му, а и Кристин се обръщаше към детето с избраното от съпруга си име.

 

 

Според Кристин един-единствен човек в „Хюсабю“ оценяваше достойнствата на Нокве. Това бе новият свещеник, отец Айлив. Само той и майката на бебето разбираха що за прекрасно и обещаващо дете е Нокве.

Отец Айлив беше нисък, слабичък мъж с малък заоблен корем, който му придаваше леко смехотворен вид. Свещеникът притежаваше доста неугледна външност. Хората, говорили многократно с него, се затрудняваха да го познаят, защото лицето му беше твърде незапомнящо се. Косата и кожата му имаха цвета на червеникавожълт пясък, а кръглите му водно сини очи изглеждаше напълно плоски. По природа беше много мълчалив и нерешителен, но магистър Гюнюлф не се съмняваше, че Айлив би защитил всички научни степени, ако е по-предприемчив. Не блестеше с ерудиция, но го красяха целомъдрието, смирението и дълбоката му любов към Христа и Църквата.

Отец Айлив не произлизаше от благородническо семейство и макар да не беше много по-възрастен от Гюнюлф Никулаусьон, приличаше на старец. С Гюнюлф се познаваха още от времето, когато ходели заедно на училище в Нидарус. Магистърът винаги говореше с голяма любов за Айлив Серксьон. Ерлен нямаше високо мнение за новодошлия свещеник, но Айлив тутакси спечели доверието и обичта на Кристин.

Младата майка продължи да живее в малката къща заедно с детето дори и след като ходи в църквата да й прочетат очистителна молитва. Денят, когато отец Айлив я въведе в божия храм, се превърна в тежко преживяване за нея. Свещеникът не посмя да й даде причастие. Тя му се изповяда, но той я посъветва да търси опрощение при епископа, задето има вина за злощастната смърт на друго човешко същество. В онова утро, когато Кристин довери на Гюнюлф душевните си терзания, той също й заръча да потърси опрощение за греховете си веднага след като животът й е извън опасност. Оздравее ли, тя трябва да спази обещанието си към свети Улав. Светецът се застъпи пред Бог за здравето и живота на сина й. Нокве се роди и го кръстиха. Затова сега майката бе длъжна да извърви боса пътя до гроба на светеца и да положи там златния си венец — моминското украшение, символ на девствеността, което тя не опази и носи незаслужено. Гюнюлф я посъветва да се подготви за пътуването, като поживее в самота, отдаде се на молитви, четене, размисъл и умерен пост заради здравето на кърмачето.

Вечерта, когато седеше печална след очистителната молитва, Гюнюлф влезе при нея и й донесе молитвена броеница. Обясни й, че в чужбина не само монасите и свещениците използвали броеници като израз на непрестанна молитва. Броеницата, извънредно красива, се състоеше от два вида мъниста: едните — изработени от жълто дърво, донесено от Индия. От тях се разнасяше сладко и ефирно благоухание, което напомняше какво представлява добрата молитва: жертва на сърцето и копнеж на грешника да се научи да живее богоугодно. Другите бяха от кехлибар и злато, а кръстът — от красив емайл.

Когато се разминаваха из двора, Ерлен се заглеждаше след младата си съпруга, изпълнен с копнеж. Никога не беше я виждал толкова красива: висока и стройна в семплата си, кафява като хумус рокля от небоядисано сукно. Грубата ленена забрадка покриваше косите, шията и раменете й и още повече подчертаваше колко ослепителна е станала кожата й. Лъчите на пролетното слънце падаха върху лицето й и сякаш светлината се процеждаше през плътта й, защото тя цялата сияеше. Очите и устните й придобиха прозрачност. Когато Ерлен слизаше в малката къща да види детето, тя свеждаше големите си бели клепачи, за да не срещне погледа му. Струваше му се много стеснителна и крехка — направо не смееше да докосне ръката й дори с пръст. Ако кърмеше Нокве, Кристин закриваше с края на забрадката си малкото оголена плът. Ерлен си мислеше, че съпругата му се превръща в ангел небесен.

Малко ядосано се шегуваше с положението си пред тъста и брат си, когато вечер тримата оставаха в голямото помещение. „Хюсабю“ се е превърнало в капитул^[1], подмяташе Ерлен. Гюнюлф и отец Айлив били свещеници, а тъстът му можел да се сметне почти за божи човек. Както били тръгнали нещата, скоро и Ерлен щял да споделя съдбата им и свещениците да станат трима. Мъжете посрещаха шегите му със смях.

Тази пролет Ерлен Никулаусьон взе много присърце грижите за имота си. Поправиха всички огради, а портите вдигнаха навреме, за да пуснат животните на паша. Приключиха навреме с торенето, оранта и сеитбата, а Ерлен купи доста добитък. Около нова година му се наложи да заколи много говеда, но не сметна за голяма загуба, че се раздели със старите, измършавели животни. Стопанинът нареди на ратаите да горят смола и да лющят брезова кора, да стегнат господарската къща и да й поправят покрива. Такъв ред в „Хюсабю“ не бе въдворяван от времето на стария Никулаус. Хората знаеха, че Ерлен търси съвети и подкрепа от бащата на съпругата си. От време на време гостуваше на приятели и роднини из околните села, придружаван от Лавранс и Гюнюлф. Сега водеше със себе си само неколцина пъргави и сгодни слуги. Преди имаше навика да обикаля из селата с цяла свита от разпасани луди глави. Хорските приказки, предизвикани навремето от негодувание заради безчинствата на Ерлен Никулаусьон и пълната разруха в „Хюсабю“, утихнаха й се превърнаха в снизходителни шеги. Малко преди празника на свети Ботолв^[2] Лавранс Бьоргюлфсьон тръгна за Нидарус заедно с магистър Гюнюлф. Лавранс щеше да гостува на свещеника няколко дни, докато посети светилището и църквите в града, а после възнамеряваше да се прибере в „Йорун“. Сбогува се с дъщеря си и зет си, изпълнен с любов и привързаност.