Сигрид Унсет
Стопанка (13)

7.

Малко след празника на свети Вартоломей Кристин се отправи към „Хюсабю“ заедно с голямата си свита от деца, слуги и провизии. Лавранс я придружи до Йердшин.

Сутринта, когато той се канеше да се прибира в „Йорун“, баща и дъщеря излязоха на двора да поговорят. В планината грееше ярко слънце. Блатата червенееха, а жълти нискостеблени брези покриваха хълмовете. В равнината водата искреше и отново потъмняваше, когато едрите, лъскави облаци я затулеха със сенките си. Те ту се издигаха, ту се снижаваха между далечни клисури и падини сред безбройните сиви била и върхове, покрити с остатъци от току–що паднал сняг и стари преспи, които стесняваха изгледа към хоризонта. А малките, сиво-зелени ечемичени ниви, прилежащи към къщата за отдих, се намираха в странен контраст със света на планината, блеснал в багрите на есента.

Духаше силен, пронизващ вятър. Лавранс нахлузи на главата на Кристин качулката, която досега висеше върху раменете й, и приглади гънките на ленената й забрадка.

— Виждаш ми се по-бледа и отслабнала в лице — отбеляза той. — Нима не се грижихме за теб като добри домакини, Кристин?

— Напротив, напротив. Не е това…

— Освен това пътуването с всички деца сигурно те изморява — предположи баща й.

— Да, но бузите ми са бледи не заради тях — отвърна тя и по лицето й пробяга усмивка.

Баща й я погледна изплашено и въпросително, а тя кимна и отново се усмихна. Лавранс отмести очи, но след малко попита:

— Доколкото разбирам, май, скоро няма да ни гостуваш в долината.

— Този път едва ли ще минат осем години до следващото ми идване — увери го тя, но забеляза изражението му. — Татко, о, татко!

— Шшт, недей, дъще — успокои я той и неволно обгърна раменете й с ръка, за да й попречи да се хвърли в обятията му. — Недей, Кристин…

Яавранс я хвана за ръка и я поведе нататък. Бяха се отдалечили от къщите и вече крачеха по пътечка през жълтата брезова гора, без да осъзнават накъде са тръгнали. Баща й прескочи малко поточе, което прорязваше пътечката, а после й подаде ръка.

Дори това незначително движение сякаш издаде физическата му немощ. Досега Кристин си бе затваряла очите пред действителността. Лавранс вече не скачаше от седлото с предишната пъргавина, не тичаше по стълбите, не вдигаше тежки предмети, както едно време. Движеше се по-вдървено и предпазливо, сякаш в тялото му дремеше болежка и той внимаваше да не я събуди. Вените на шията му се издуваха видимо от пулсиращата в тях кръв, когато се връщаше от езда. Понякога кожата под очите му изглеждаше подпухнала и отекла. Една сутрин Кристин влезе в стаята и завари баща си, полуразсъблечен върху леглото, с опрени в таблата крака, а майка й разтриваше глезените му.

— Ако жалиш за всеки човек, когото старостта поваля, скърбите ти няма да имат край, дете мое — отбеляза той със спокоен, равен глас. — Синовете ти са вече големи, Кристин. Едва ли ти идва като гръм от ясно небе, че баща ти остарява. Дори и когато се сбогувах с теб на младини, пак не знаех дали ни е писано да се видим отново на този свят. Но може и да доживея до старини. Ще бъде, както рече Бог, Кристин.

— Болен ли си, татко? — попита беззвучно тя.

— Е, с годините човек го налягат разни болежки — небрежно отвърна той.

— Не си стар, татко, едва на петдесет и две години си.

— Моят баща не доживя до тази възраст. Ела, седни при мен.

Под отвесната скала, наклонена над поточето, се образуваше ниска, обрасла с трева тераса. Лавранс откопча връхната си дреха, сгъна я и подкани дъщеря си да се настанят върху нея. Поточето бълбукаше и клокочеше над камъчетата пред тях, и подмяташе леко потопена във водата върбова клонка. Лавранс седеше, а погледът му се рееше в далечината към синкавобелите планини отвъд платото, обагрено в есенни цветове.

— Трепериш от студ, татко. Вземи палтото ми.

Тя го разкопча, а Лавранс придърпа малко от него върху рамената си, та и двамата да се покрият. Прегърна дъщеря си през кръста.

— Сама знаеш, Кристин, колко неразумно е човек да оплаква смъртта на близък. Сигурно си чувала да казват: по-добре да бъдеш при Бог, отколкото при мен. Аз се уповавам изцяло на Божието милосърдие. Времето, през което двама другари са разделени, не е чак толкова дълго. Струва ти се дълго, докато си млад, но ти имаш деца и съпруг. Когато станеш на моите години, ще изпитваш чувството, че вчера си се видяла нас, починалите ти близки, и ще се питаш наистина ли са изминали толкова много години. Сякаш до съвсем скоро бях малко момче. А всъщност от твоето детство измина цяла вечност. Някога ти беше малкото ми русо момиче, което ме следваше неотлъчно и любвеобилно. Бог да те възнагради, Кристин, за цялото щастие, с което си ме дарила през всичките тези години.

— А за теб каква награда остана? — свлече се тя пред краката му, хвана китките му и обсипа ръцете му с целувки, докато криеше разплаканото си лице в шепите му. — О, татко, скъпи мой татко, още съвсем млада се погрижих да възнаградя любовта ти с най-горчивата скръб.

— Не, не, детето ми, недей да плачеш — Лавранс я придърпа към себе си и я сложи да седне до него. — Кристин, през последните години си ми доставяла много радост. Отгледа красиви и способни деца и се превърна в трудолюбива и разумна стопанка. Виждам, че вече си се научила къде да потърсиш помощ, ако изпаднеш в затруднение. Кристин, съкровище мое, недей да плачеш толкова сърцераздирателно. Ще навредиш на малкото същество под сърцето си — прошепна той. — Успокой се!

Но Лавранс не успя да я утеши. Придърпа я на коленете си като едно време, когато тя беше малка. Кристин провеси ръце на шията му и отпусна лице върху рамото му.

— Има нещо, което съм споделил единствено на духовния си пастир. Сега ще ти го кажа. Когато още живеех в „Скуг“ и ме пратиха в кралския двор, ме обзе желание да поема по монашеския път, щом навърша нужните години. Не дадох обет дори пред самия себе си, защото се колебаех искам ли да стана монах. Но докато ловях риба във фиорда Ботн и слушах песента на църковните камбани от Ховедоя, все пак ми се струваше, че най-силно ме тегли натам. Навърших шестнайсет и баща ми поръча на англичанина Ричард от Осло да ми изработи плочеста броня от испански метални пластини, съдържащи и сребро. Дадоха ми и меч — онзи, дето винаги използвам, — и доспехи за коня. По онова време в страната имаше повече размирици, отколкото през детството ти. Воювахме с Дания и знаех, че съвсем скоро ще ми се отвори възможност да използвам красивото си въоръжение. Сърце не ми даде да ги захвърля… Баща ми не иска най-големият му син да облече монашеско расо, утешавах се аз, а не бива да се противопоставям на волята на родителите си. И така, предпочетох светския живот, а когато той ме подлагаше на изпитания, се стараех да не се оплаквам, защото липсата на доблест би означавало да се жалвам от съдбата, която сам си избрах. С всяка изминала година от съществуването си осъзнавам все по-ясно едно: няма по-достойно занимание за човека, облагодетелстван да усети частица от Божието милосърдие, от това да му служи, да бди и да се моли за душите на онези, чието зрение все още е засенчено от блясъка на земната суета. И въпреки това признавам, мила моя Кристин: би ми било трудно да пожертвам заради Бог живота си, преминал по тези земи в светски грижи и земни радости, заедно с майка ти неотлъчно до мен и с децата ни. Реши ли да създаде поколение, налага се човек да търпи пронизващата болка в сърцето, когато се случи да изгуби рожбите си или животът да ги сломи с несретите си. Бог им е дал душите, той е техен господар, а не аз…

Ридания разтърсиха тялото на Кристин. Баща й я залюля като невръстно дете на коленете си.

— Като млад съм оставал сляп за много неща. Татко обичаше и Осмюн, но не както мен. Обожаваше ме заради любовта към майка ми, която никога не забрави. Ожени се повторно за Инга, но само заради желанието на баща си. Сега ми се иска да можех да срещна мащехата си и да я помоля за прошка, задето не оцених подобаващо добротата й.

— Нали си ми казвал, че мащехата ти нито ти е навредила, нито ти е помогнала — през сълзи промълви Кристин.

— Бог да ми е на помощ. Тогава нищо не разбирах от живота. Днес ми се струва подвиг, дето не ме е намразила и не ми е казала лоша дума. Ти как би постъпила, Кристин, ако непрекъснато облагодетелстват заварения ти син за сметка на родното ти дете?

Кристин се поуспокои. Лежеше с обърнато нагоре лице, загледана в скалистия пейзаж. Група сиво-сини облаци закри слънцето. Няколко златисти лъча пробиха покривката и проблеснаха ярко във водата на потока.

Кристин отново избухна в сълзи.

— О, татко, скъпи татко, нима никога повече няма да те видя жив?

— Бог да те поживи, Кристин. В уречения ден всички ние, които сме били близки и сродни души, ще се намерим, чедо. Исус Христос, Пречистата Дева, свети Улав и свети Томас ще те пазят навеки от злото — Лавранс задържа лицето й между дланите си и я целуна по устата. — Дано Господ те осени с милостта си, показва ти правия път на този свят и те поведе към светлината на отвъдния…

Няколко часа по-късно Лавранс Бьоргюлфсьон пое към „Йорун“ на коня си, а дъщеря му вървеше пеш до него. Слугата на баща й избърза малко по-напред, но яздеше много бавно. Цяло мъчение беше да гледа подпухналото й от плач унило лице. Преди това, през деня, Кристин седя така и на трапезата, потънала в отчаяние, докато Лавранс се хранеше с децата и разговаряше с тях. Тогава се смееше и ги взе едно след друго на коленете си.

— Кристин, недей повече да тъжиш за онова, което си ми причинила — настоя Лавранс. — Но запомни прегрешенията си. Някой ден децата ти ще пораснат и ще ти се струва, че не се държат с теб и с баща си, както подобава. Не забравяй и какво ти разказах за младостта си. Виждам колко непоколебима обич изпитваш към синовете си, но ти си склонна да ставаш най-опърничава, когато обичаш най-силно. А в малките смелчаци дреме доста своенравие — додаде той с лека усмивка.

Лавранс я помоли да се връща.

— Не искам да се отдалечаваш повече от къщите сама.

Стигнаха до верига от възвишения. В подножията им растяха брезови гори, а скатовете им бяха целите в чукари.

Кристин се вкопчи в краката на баща си, втъкани в стремената. Започна да дърпа с пръсти дрехите, ръцете му, седлото, да скубе врата и гърба на коня, да търка глава в добичето и да плаче, разтърсвана от жаловити стенания. Сърцето на Лавранс щеше да се пръсне от мъка, задето дъщеря му страда така жестоко. Скочи от коня и прегърна Кристин. Притисна я в обятията си за последен път. Прекръсти я няколко пъти и я предаде в ръцете на Бог и на светците. Помоли я да го пусне.

Двамата се сбогуваха и всеки пое по своя път, но когато Лавранс се отдалечи на известно разстояние, Кристин забеляза, че конят се движи бавно. Лавранс явно плачеше, разстроен от раздялата.

Втурна се като побесняла към брезовата гора и започна да се катери по покрития със златисти лишеи хълм, но той беше каменист и трудно проходим. Възвишението се оказа по-високо, отколкото предполагаше. Най-сетне все пак успя да се покатери на върха. Лавранс обаче не се виждаше вече. Кристин се просна върху мъха и мечото грозде, растящи по билото на възвишението, и се разрида, захлупила лице в ръцете си.

 

 

Лавранс Бьоргюлфсьон се прибра в „Йорун“ късно вечерта. През тялото му премина приятна топлина, когато забеляза, че в стаята с огнището все още го чакат будни хора. Зад съвсем малкото стъклено прозорче откъм чардака се поклащаха леко искрите на огъня. В тази къща Лавранс усещаше най-осезаемо уюта на дома.

Рагнфрид седеше сама, наведена над ръкоделието си. Пред нея, на масата, гореше голяма лоена свещ, поставена върху месингов свещник. Щом Лавранс прекрачи прага, стопанката мигом стана, поздрави го с добра вечер, хвърли още цепеници в огнището и отиде да донесе храна и пиво. Изпратила отдавна слугините да спят: денят им преминал в усилен труд, но успели да опекат достатъчно ечемичен хляб, та да им стигне до Коледа. Пол и Гюнстайн поели към планината да събират мъх. Като отворили дума за мъха, Лавранс коя зимна дреха предпочитал — тъканата, боядисаната, или пиреново зелената? Вчера идвал Орм от „Муар“ и пожелал да вземе няколко кожени ремъка. Избрал онези, дето висели най-отпред в бараката, и помолил да му ги подарят. Дъщеря му се чувствала по-добре. Раната на крака й почти заздравяла.

Лавранс кимаше с разбиране и отговаряше охотно на съпругата си, докато двамата със слугата му вечеряха. Стопанинът се нахрани доста бързо. Изправи се, избърса ножа си о задната част на бедрото и вдигна кълбо прежда, оставено до Рагнфрид. Преждата бе навита около пръчка с две резбовани птици в двата края. Част от задницата на едната птица беше почти отчупена. Лавранс махна парчето и я оформи наново, този път я направи по-плоска. Преди доста години бе изработил цял куп такива пръчки за прежда, та да служат на жена му.

— Ти ли ще ги шиеш? — попита той и погледна въпросително ръкоделието й.

Рагнфрид кърпеше кожените му панталони, износени между краката, където платът се търка в седлото.

— Тази работа е тежка за твоите пръсти, Рагнфрид.

— Е, няма нищо, няма нищо — отвърна тя, долепи кожените кръпки до дрехата и започна да ги дупчи с шилото.

Слугата им пожела лека нощ и излезе. Двамата съпрузи останаха сами. Лавранс застана до огнището, за да се стопли. Качи единия си крак на ръба му и се хвана за пръчката, с която отваряха капака на тавана. Рагнфрид го погледна крадешком. Забеляза, че на ръката му липсва малкият пръстен с рубините — венчалната халка на майка му.

— Да, подарих го на Кристин — отговори Лавранс на безмълвния й въпрос. — Винаги е бил наречен на нея. Помислих си: защо да не й го дам още сега.

И Лавранс, и Рагнфрид смятаха, че е дошло време за лягане, но той не помръдна от мястото си, а тя продължаваше да шие. Размениха две-три думи за пътуването на Кристин, за селскостопанската работа в имението, за Рамборг и Симон. После отново единодушно решиха да си лягат, но пак не го направиха.

Лавранс свали знатния пръстен с камък в синьо и бяло от дясната си ръка и пристъпи към съпругата си. Стеснително и боязливо пое ръката й и надяна пръстена. Пробва на кой пръст стои най-добре. В крайна сметка го остави на средния й пръст над венчалната й халка.

— Искам ти да го носиш — прошепна той със сведени клепки.

Рагнфрид стоеше като вцепенена, а по бузите й изби кървава червенина.

— Защо го правиш? — едва успя да промълви тя. — Нима допускаш, че завиждам на родната си дъщеря, задето си й направил подарък?

Лавранс поклати отрицателно глава и се усмихна леко:

— Не. Много добре знаеш защо го правя.

— Споменавал си, че искаш да отнесеш този пръстен в гроба, защото не искаш никой да го носи след смъртта ти.

— Обещай ми никога да не го сваляш от ръката си, Рагнфрид. Не желая никой да го носи след смъртта ти.

— Защо го правиш? — попита отново тя, притаила дъх.

Мъжът се вгледа в лицето й:

— На пролет ще се навършат трийсет и четири години, откакто се врекохме във вечна вярност. Тогава бях невръстен хлапак. През целия си живот на зрял мъж ти бе неотлъчно до мен и ме подкрепяше в добро и зло. Дано Господ поправи грешката ми. По време на съвместния ни живот не проумявах какво непосилно бреме огъва плещите ти. Но сега ми се струва, че винаги съм се радвал на безусловната ти подкрепа. Възможно е да си се чувствала пренебрегната заради силната ми обич към Кристин. Тя беше най-голямото щастие в живота ми и ми причини най-силната горест, но ти си майка на всичките ни рожби. Ще ми бъде най-тежко да се сбогувам с теб, когато си отида. Затова те заклевам да не даваш този пръстен дори на дъщерите ни. Заръчай им да не го свалят от пръста ти. Сигурно ти се струва, че с мен си преживяла повече страдания, отколкото радости. Наистина, с теб сгрешихме някои неща, но според мен винаги сме били предани един на друг. Двамата с теб ще се намерим на оня свят, убеден съм, и грешките вече няма да ни разделят, а Бог ще заздрави и укрепи някогашната ни дружба.

Стопанката повдигна бледото си, набръчкано лице. В големите й, хлътнали в орбитите очи гореше огън, когато погледна мъжа си. Той продължаваше да държи ръката й в своята, леко издигната. Трите пръстена блещукаха, наредени един над друг: най-отдолу годежния, после венчалния, а най-отгоре — подаръка от Лавранс.

Обзе я странно усещане. Спомни си мига, когато той надяна първия пръстен на ръката й. Намираха се пред пръчката, с която отваряха капака на тавана, в стаята в „Сюнбю“. Бащите им присъстваха. Лавранс, бял-червен, с обли бузи, все още дете, пристъпи малко плахо крачка пред баща си.

Втория, венчалния пръстен, Лавранс сложи на ръката й под вещото напътствие на свещеника пред църковната врата в град Гердарюд, в името на триединния Бог.

С този последен подарък Лавранс й се врече безмълвно за пореден път. Когато удари сетният му час и тя се надвеси над бездиханното му тяло, нека знае, че с пръстена той й предава цялата живителна сила, обитавала плътта му от прах и пепел.

В гърдите сърцето й щеше да се пръсне. От него сякаш капеше младата й неукротима кръв. Все още скърбеше скришом за неосъществените си пламенни желания, но в душата й се прокрадна и боязливо щастие: тази нова, бледа, светла любов я отнасяше отвъд границите на земния живот. През непрогледния мрак, който щеше да настъпи, тя съзираше смътно лъчите на друго, по-меко слънце; долавяше аромата на благоуханни треви в градината на края на света…

Лавранс положи ръката на съпругата си в скута й и седна на пейката, малко по-далеч от нея, с гръб към масата и ръка върху плота. Взря се в огъня.

Рагнфрид сложи край на мълчанието, като подхвана тихо и спокойно:

— Мъжо, не съм допускала, че съм ти толкова скъпа.

— Скъпа си ми — отвърна той със същия тон.

Помълчаха отново. Рагнфрид остави ръкоделието си настрани и попита:

— Забрави ли какво ти признах онази нощ?

— Едва ли някой мъж би забравил подобно признание. Не и на този свят. Усещам, че отношенията ни се влошиха, след като научих тази твоя тайна. Бог ми е свидетел, Рагнфрид, мъчех се с всички сили да не издам терзанията си.

— Не знаех, че думите ми са те разстроили.

Лавранс се обърна рязко към съпругата си и я изгледа.

— Вината за обтегнатите ни отношения е моя, Лавранс. Казах си: щом след онази нощ се държиш с мен както преди, явно чувствата ти към мен са още по-слаби, отколкото съм предполагала. Ако бе постъпил другояче; ако се бе превърнал в суров господар, ако дори ме бе ударил веднъж, макар и под влияние на изпития алкохол, тогава вероятно щях да понеса по-леко угризенията на съвестта си. Ти обаче понесе признанието ми доста леко…

— Така ли мислиш?

Слабото потреперване в гласа му събуди неукротим копнеж у нея. С цялото си същество Рагнфрид жадуваше да нахлуе в неговия свят, да стигне до дъното на развълнуваната бездна, която извика тази нотка на напрежение и усилие в гласа му. И тя пламна:

— Ако поне веднъж ме бе притеглил в обятията си не защото съм законната ти съпруга пред Бога и пред света, а защото съм жената, за която си копнял, и ако се беше борил, за да ме спечелиш, нямаше да съумееш да се преструваш, че не съм ти признала какво съм направила.

— Сигурно си права — отвърна Лавранс след кратък размисъл.

— Ако беше приел невестата си с радостта, с която Симон прие нашата Кристин…

Лавранс мълчеше. След малко отрони боязливо, сякаш пряко волята си:

— Защо даваш за пример точно Симон?

— Не бих могла да те сравня с другия — отвърна объркано Рагнфрид, самата тя изплашена от думите си. Опита се да се усмихне: — Прекалено сте различни.

Лавранс се изправи, направи няколко трескави крачки и промълви:

— Бог няма да измени на Симон.

— Никога ли не ти е минавало през ум, че Бог е изменил на теб?

— Не.

— А какви мисли те споходиха в онази нощ, когато с теб бяхме в плевнята и в един и същи миг ти разбра, че двете ти най-любими жени, които си обичал предана и безрезервно, са предали доверието ти по най-безогледен начин?

— Тогава не бях в състояние да разсъждавам чак толкова.

— А после — продължи настойчиво съпругата му, — после какви мисли те тревожеха, щом думите ми не са ти давали ни миг покой, както ми сподели?

Лавранс отвърна лице от жена си, но тя забеляза как по загорелия му от слънцето врат се разлива гъста червенина.

— Мислех за случаите, в които самият аз съм предавал доверието на Христос — едва доловимо отвърна той.

Рагнфрид стана от пейката. След кратко колебание се осмели да се приближи до мъжа си и да сложи ръце върху раменете му. Лавранс обгърна кръста й, а тя сведе чело към гърдите му. Той усети, че съпругата му плаче, притегли я към себе си и долепи лице към темето й.

— Хайде да си лягаме, Рагнфрид — подкани я след малко той.

Двамата се доближиха до разпятието, поклониха се и се прекръстиха. Лавранс прочете вечерните молитви на църковен език с тих и ясен глас, а съпругата му повтаряше думите след него.

После се съблякоха. Рагнфрид легна от вътрешната страна на леглото. Бяха наредили на слугите да смъкнат по-ниско мястото за главата, защото напоследък стопанинът се оплакваше от световъртеж. Лавранс спусна мандалото, изгаси огъня, духна свещта и легна до Рагнфрид. Ръцете им се докоснаха в мрака. След малко двамата преплетоха пръсти.

Рагнфрид Иваршдатер имаше усещането, че за втори път преживяват първата си брачна нощ. Щастие и нещастие се сляха в едно и я понесоха по гребена на бурни вълни. Душата й сякаш започна да откъсва корените си от тялото й. За пръв път и тя усети ледения дъх на смъртта.

Така и трябваше да стане. Рагнфрид си спомни как започна всичко. Пред очите й изплува първата среща с годеника й. Тогава Лавранс се държеше стеснително, но се радваше на годеницата си и изглеждаше склонен да я обикне. Но дори ослепителната красота на младежа подразни Рагнфрид. Отблъсна я гъстата му, гладка руса коса, която обрамчваше руменото му лице, покрито със златист мъх. Сърцето й кървеше от болезнен копнеж по друг мъж — нито хубав, нито млад, нито с кожа с цвета на мляко и кръв. Рагнфрид чезнеше от желание да се скрие в прегръдките му и да прониже гръкляна му с ножа си. А първия път, когато годеникът й се опита да я помилва — седяха на стълбите към спалните помещения в родния й дом и Лавранс погали плитките й — тя скочи като ужилена, погледна го възмутена, пребледняла от ярост, и избяга.

О, Рагнфрид си припомни и нощното пътуване през долината Йерндален заедно с Трун и Турдис. Отидоха при магьосницата в Довре. Тя падна на колене, свали от ръцете си всички пръстени и гривни и ги положи в нозете на Осхил, заклевайки я напразно да й даде биле, което да откаже годеника й от намеренията му. Рагнфрид си спомни и как изминаха дългия път до „Скуг“ за сватбата им. Баща й, роднините, шаферките и конете с чеиза прекосиха долината, а после равнините. В паметта й се бе врязала първата брачна нощ, а и всички нощи оттогава, когато тя приемаше неумелите ласки на младоженеца, още момче, и оставаше студена като камък, без да се опитва да скрие неудоволствието, което събуждаха у нея.

Но Господ не я предаде. Докато нещастието й се задълбочаваше с всеки изминал ден, Бог винаги се отзоваваше милостиво на виковете й за помощ, дори когато тя не се надяваше молитвите й да получат ответ. Сякаш черните води на морето я заливаха безпощадно. Сега обаче вълните я издигаха към непознато до момента, чудно, сладостно блаженство. Знаеше, че то ще я откъсне от живота…

— Говори ми, Лавранс — помоли тихо тя. — Капнала съм от умора…

— Venite ad me, omnes qui laborate et onerati estis. Ego reficiam vos^[1], е казал Небесният Отец — прошепна мъжът.

Лавранс мушна ръка под рамото на жена си и я притегли към гърдите си. Лежаха, долепили лица. Рагнфрид промълви:

— Помолих Божията Майка да се застъпи за мен пред Всевишния, та да не живея и ден след смъртта ти, мъжо.

В мрака устните и ресниците му погалиха съвсем леко бузите й като крила на пеперуда.

— Мила моя Рагнфрид…